Гордън Дохърти
Орденът на асасините: Одисея (4)

3.

Варнава напразно се опитваше да вика. Мехурчетата бълбукаха покрай ушите му, отнасяйки последния му въздух. Глухите му молби звучаха странно и неестествено под водата. Ръцете му, вързани зад гърба, горяха от кръвта, изтичаща от раните, където въжетата прерязваха кожата му. Водата навлезе в носа и устата му, започна да прониква нагоре в гърлото му като змия. Това бе най-лошото: когато въздухът излезе от белите му дробове, когато тялото му крещеше за глътка свеж дъх, а дебелата лапа на Циклоп го притискаше надолу и не му даваше да диша. Бели искри избухнаха пред очите му. После черни петна като мастило на сепия, разрастващи се, разпространяващи се, сливащи се помежду си, бързо завладяха зрението му. Това беше краят, даде си сметка той. Този път Циклоп нямаше да го остави да си поеме въздух. Харон Лодкаря щеше да го откара. Той заплака вътрешно и в главата му заизникваха моменти от пълноценно изживяния му живот като искри от догаряща факла. Видя песъчливия остров, от който едва се бе измъкнал като млад моряк — видя морската шир онази сутрин, когато умираше от жажда… видя лъскавото, огромно нещо, което изплува от вълните. Бил слънчасал, твърдяха спасителите му, като отказваха да повярват на разказа му.

Изведнъж всичко се промени. Водата се разплиска и изведнъж главата му излезе отгоре, извлечена от грамадната лапа на великана. Дългите мокри кичури на прошарената му коса и брада се гърчеха като пипала на октопод и хвърляха пръски във всички посоки. С кристалната си чистота въздухът го оглушаваше; главата го заболя от ярката слънчева светлина. Старецът примигна объркано, задави се, пое си жадно въздух, после погледна нагоре великана, който се взираше в него с единственото си око.

— Устните ти май започнаха да посиняват, Варнава — изсмя се гръмогласно Циклоп.

— Не съм искал да те засегна с думите си онзи ден — закашля се Варнава. — Кълна се в боговете.

— Твърде много започнахме да споменаваме боговете — озъби се Циклоп и отново затегна хватката си. — Време е да се срещнеш с един от тях, старче. Хадес те очаква!

— Не…

Вопълът на Варнава завърши с плясък и бълбукане. Отново в солената бездна, причерняването, паренето в белите дробове. Този път той видя първата си мисия като триарх, когато акостира с екипажа си на един остров в търсене на древно съкровище. Намериха само лабиринт от пещери. Скитаха се дни наред в тези тъмни подземни галерии, изгубени. Не намериха съкровище. Но Варнава видя нещо — една нощ, когато всички други спяха. Едно… създание. Е, поне сянката му: на огромен звяр, широкоплещест и рогат, който ги гледаше. Щом Варнава го видя, съществото изчезна. Фантазия? Това казаха хората му, когато се опита да им разкаже, но по-късно намери едва забележими следи от копита. Той глътна вода; чувстваше как изнемощява и животът бавно го напуска. Почти се отказа да се бори. Изведнъж…

— Какво става, стар мошенико? — изсъска Циклоп, като отново извади главата му от водата. — Да не би твоите богове да млъкнаха? Или ти казаха да се пръждосваш?

Бандитите, пазещи вързаните моряци, се закикотиха.

— Довърши го! — изкрещя един.

Варнава почувства как хватката на Циклоп отново се затяга. Не си даде труда да си поеме въздух: знаеше, че така само ще направи края си по-продължителен и мъчителен.

— Защо не искате да ме спасите? — прошепна към небето.

Следващото нещо, което видя, бе водата в гърнето, идваща към лицето му…

— Пусни го — проехтя глас от другата страна на залива.

Ръката на Циклоп се вцепени. Варнава се втренчи в гърнето; носът му бе на един пръст от повърхността. С така блокирана глава, той погледна настрана. Това, което видя, го изпълни с трепет. Тя крачеше през залива гордо изправена, висока, жилава и силна; носеше лък, брадва и странно счупено наполовина копие. Острите й черти бяха като издялани, очите й — тъмни под заплашителните вежди; а на рамото й стоеше най-чудатото нещо на света. Един орел. Птицата на боговете. Сълзи изпълниха очите на Варнава. Коя бе тази дъщеря на Арес?

— Няма да повтарям, Циклоп — изгърмя гласът й.

Едноокият гигант потрепери от ярост. После изръмжа застрашително и хвърли Варнава настрана като използван парцал.

 

 

Циклоп от Кефалония я гледаше от кърмата на кораба. Обезобразеното му лице, със зееща дупка на мястото, където преди много време се е намирало дясното му око, бе разкривено в постоянно изражение на гняв. Масивните му крайници бяха напрегнати и лъщяха от пот; гръдният му кош под усилената с бронзови плочки кожена ризница се издуваше и отпускаше енергично.

— Мистиос — изпелтечи гневно.

Прибра вързаната си на опашка черна коса, която вятърът развяваше като буен пламък. Касандра се приближи през плитчините и спря на двайсетина крачки от корабчето.

— Мистиос! — изкрещя отново главорезът.

Касандра спря с раздалечени крака и с изпъчени гърди и Икар се наежи на рамото й. „Излъчвай сила“ — изръмжа Николаос в мислите й. Дано само Циклоп и хората му да не забележеха, че пръстите й треперят, сякаш дърпат струните на невидима лира. Но тя трябваше да се изправи срещу него — след като толкова години избягваше пряк сблъсък с този мръсник и неговите главорези, най-сетне трябваше да прекрати издевателствата му над нея, Феба и Маркос… над цяла Кефалония. И да вземе проклетия кораб.

— Какво правиш тук? — изрева Циклоп. — Казах на хората си да те доведат вързана.

— Те са мъртви. Идвам сама, за да си разчистя сметките с теб… Циклоп.

Циклоп удари с юмрук по парапета на кораба.

— Не ме наричай така — изрева.

Махна на четирима от хората си към нея. Те прескочиха парапета, приземиха се на брега и се разделиха, за да я заобиколят.

Тръгнаха решително към Касандра. Умът й заработи трескаво.

— Да не би, освен че имаш само едно око, да ти липсва и едното ухо, Циклоп? Казах, че съм дошла да си разчистя сметките с теб, а не с главорезите ти.

Циклоп сви устни. Даде знак с пръст към четиримата си бандити:

— Отсечете й краката и после я довлечете на борда, за да откъсна главата й, след като удавя този стар пияница.

Завъртя се отново към Варнава. В този момент Касандра извади обсидиановото око от чантата си и го вдигна. То проблесна на слънцето.

— Виж какво намерих в свърталището ти.

Циклоп пак се обърна към нея и здравото му око се ококори. Той се разтресе от зъл, дрезгав смях.

— О, скъпо ще си платиш за това…

Той и другите шестима от хората му скочиха от кораба, разпръснаха се и тръгнаха към нея, опитвайки се да я обградят. Десет мъже и Циклоп? „Смелостта и глупостта често вървят ръка за ръка — изсъска Николаос. — Бий се разумно, никога не рискувай излишно.“

Зад нея се чу блеене и тя веднага измисли следващата стъпка на плана. Обърна се и видя коза, която пасеше тревата зад нея.

— Може би трябва да прибера окото на сигурно място — каза Касандра, като направи крачка към козата и повдигна опашката й.

Циклоп замръзна, втрещен.

— Да не си посмяла!

Касандра се ухили, пъхна окото в устата си, за да го овлажни, после го завря дълбоко в ануса на животното. Козата вдигна рязко глава и изблея стреснато. Касандра я плесна по хълбоците, тя хукна панически между двама от хората на Циклоп към вътрешността на острова и бързо се скри зад хоризонта.

Циклоп изрева:

— Хванете проклетата коза! Върнете ми окото.

Трима хукнаха след животното.

„Трима мръсници по-малко“ — помисли си Касандра.

Циклопа и другите седем се запромъкваха към нея като дебнещи котки.

— Една торба сребро за онзи, който й пререже гърлото — изпелтечи той.

Тя вдигна в едната ръка брадвата, открадната от бърлогата на Циклоп, и копието на Леонид в другата; наблюдаваше, чакаше те първи да предприемат нещо. Най-страшно изглеждащият от бандитите, плешив, с тежки златни обици и кожена поличка, леко помръдна. Когато той скочи напред, Касандра вдигна копието и брадвата, за да блокира, но ударът я изкара от равновесие и я изпрати назад, към главорезите зад нея. Тя се завъртя, готова да посрещне очакваните атаки от тази посока, и в същия момент видя силуета на Икар, който се спусна с разперени нокти към очите на бандита зад нея, спасявайки я от страховито изглеждащ сърп. Тя замахна към лицето на следващия нападател, парира удара му, после заби брадвата в рамото му и от дълбоката рана бликна черна кръв. Той падна настрани и тя видя следващия враг да се нахвърля върху нея. Касандра се наведе, за да избегне меча му, и заби копието на Леонидас в лицето му. Той издаде животински стон и падна със сцепена като пъпеш глава. Други двама я атакуваха. Единият одраска гръдния й кош с неточен удар с копието си, а другият за малко да разбие главата й с тежък железен боздуган. Бяха прекалено много… и самият Циклоп дебнеше момента да нанесе убийствен удар.

„Спартанецът трябва да има поглед на ловец, да вижда всичко, не само това, което е пред него“ — натякваше Николаос. С периферното си зрение тя мярна нещо на палубата на „Адрестия“: мачтата на кораба и въжето, което я държеше фиксирана — вързано с единия край за парапета. Когато двамата идващи срещу нея бандити изкрещяха, тя се приведе, за да избегне ударите, и в същия момент издърпа брадвата от гърдите на първия, когото бе убила. Когато се изправи, хвърли брадвата към кораба. Не изчака да види дали се е прицелила правилно, а веднага се завъртя, за да парира следващата атака. Зад гърба си чу издумкването от преминаването на брадвата през въжето и забиването й в мачтата отзад. В този момент Циклоп нададе оглушителен рев и се хвърли срещу нея с изваден напред меч, готов да я пререже през корема. Над главата й премина сянка. Освободена, напречната греда на мачтата се завъртя и размаха въжето като камшик. Касандра скочи, хвана мокрото от солената вода въже и отскочи точно когато острието на Циклоп разсече въздуха на мястото, където допреди миг бе стояла. Въжето я вдигна във въздуха и тя изрита бандита в главата. Смаза носа му с петата си, после се изстреля като камък от прашка и полетя към кораба. Пусна въжето и като отскочи от парапета, се приземи на палубата. Изтича до Варнава и сряза въжетата му, после освободи най-близо разположените до него моряци. Те скочиха, обхванати от паника.

— Гответе се — изкрещя на екипажа, като се завъртя към кърмата и брега.

Циклоп изрева от ярост. Хвърлените от брега въжета се омотаха около мачти и греди и се опънаха, докато главорезите се опитваха да се покатерят на палубата. Моряците размахаха куки и колове, за да отбият атаката, и нападателите изпопадаха обратно във водата като обрулени круши. Циклоп обаче бе твърде силен. Той се вкопчи в парапета, прехвърли се на палубата и разпра гърлото на един от моряците, който падна в плитчините. Още трима бандити, успяха да се покатерят на кораба. Когато едноокият великан замахна към Касандра, разтрепераният, невъоръжен Варнава се изпречи на пътя му. Мечът на Циклоп ей сега щеше да го посече. Касандра хвана една въдица — с остър шип на края — и я запрати през палубата към великана. Импровизираното копие се заби в гърдите на Циклоп, повали го назад и го закова за мачтата. Свирепото здраво око на главореза пламна от гняв и смайване. В следващия миг устата му избълва тъмна кръв и издиша хрипливо. Той се свлече мъртъв.

Няколкото бандити, които все още се биеха, сега отстъпиха назад, зинали от изненада, изгубили всякаква увереност. Скочиха от палубата и хукнаха към другия край на залива.

— Циклоп от Кефалония е мъртъв? — възкликна смаяно един моряк.

— Островът най-сетне се отърва от неговите безчинства — извика друг.

Варнава, все още мокър и разрошен, дойде пред Касандра, застана на едно коляно и хвърли мантията си встрани. Погледна я със страхопочитание и благоговение. В този момент Икар се спусна и кацна на рамото й.

— Дъще на Арес?

— Касандра — отговори тя. Махна към труповете и глиненото гърне. — Бях чувала за враждата между Циклоп и триарха на този кораб. Но нямах представа, че е толкова сериозна.

Варнава въздъхна дълбоко:

— Това, което се случи между мен и Циклоп, беше недоразумение, така да се каже. Бях в Сами и похапвах сладко в една кръчма на пристанището. Като говоря за похапване, разбирай и една кофа вино. Бях се развеселил и реших да разкажа на местните за последното си плаване, за нещо, което видях на островите — докато бях адски пиян, признавам…, но наистина го видях: едно ужасяващо създание, неописуемо грозно. Използвах думите „еднооко чудовище“ и онзи приятел се изправи и събори масата си. Помисли, че говоря за него, както разбираш, и ме изгони от кръчмата. Имахме късмет, че успяхме да се доберем до доковете, преди да ни настигне. Но изглежда, че е следил кога пак ще пристигна, защото веднага след като хвърлихме котва тук, той и хората му ни нападнаха.

— Да, Циклоп имаше навика да приема такива неща лично — подсмихна се Касандра.

Варнава погледна мъртвия главорез, после — гърнето и на загорялото му лице се изписа облекчение.

— След като съм прекарал по-голямата част от живота си в морето, би било голям срам да се удавя в глинено гърне. Дължа ти живота си. Всички сме ти задължени. Но единственото, с което мога да ти се отплатя, е с вярна служба.

— Ако мога да използвам този кораб за известно време, би било достатъчна отплата — каза Касандра.

— Плаване? Готов съм да те откарам навсякъде, мистиос. До края на света, ако трябва.

 

 

„Адрестия“ отплава от залива Клептус, заобиколи острова и навлезе в пристанището на Сами. Там остана на котва известно време, докато хората на Варнава събраха храна и провизии за пътуването, което им предстоеше, сновейки напред-назад по мостчето между кея и кораба натоварени с чували. Касандра стоеше подпряна с лакът на парапета сред непрестанните крясъци на чайки и звъна на чаши от близките кръчми и мислите й вече летяха напред в морето.

Зад нея се чуха леки стъпки.

— Готова съм — задъхано обяви Феба. — Пакетирах всичките си вещи.

Касандра затвори очи и се опита да потисне едно пламъче, което затрептя в душата й.

— Ти няма да дойдеш с нас — изрече хладно.

Стъпките зад нея се забавиха.

— Ако ти отиваш, идвам с теб — заяви решително момичето.

— Там, където отивам, няма място за деца.

Касандра бавно се обърна и клекна пред нея. Сега видя, че резкият тон е само фасада. В очите на Феба имаше сълзи.

— Ти трябва да останеш на острова. Циклоп вече го няма и двамата с Маркос сте в безопасност.

Касандра погледна над рамото на Феба. Маркос стоеше на кея. Спореше разгорещено с някакъв кривоглед търговец, като се опитваше да му продаде едно краставо магаре с опадала козина на задницата.

— Това е боен кон, достоен за велик пълководец.

Спря за момент, погледна Касандра и само кимна леко за сбогом. „Грижи се за нея“ — размърда устни тя. Кимна кратко към намръщеното дете.

В този момент усети допир в дланта си. Дървения орел играчка на Феба.

— Тогава вземи Хара — каза момичето. — Където и да отидеш, Хара ще ти прави компания и така все едно и аз съм с теб.

Касандра се почувства, сякаш невидими ръце я стиснаха за гърлото, и през пролуката се процеди стон. Но тя стисна орела играчка и задуши емоцията с хладна въздишка.

— И аз имам нещо за теб — прошепна и пъхна обсидиановото око на Циклоп в дланта на Феба.

Онова в залива Клептус беше трик: сега се питаше дали клетата коза е успяла да изкара камъчето, което тогава бе вкарала в задника й.

— Запази го. Не допускай Маркос да узнае за него. Ако изпаднеш в беда, продай го и използвай парите разумно.

Феба се втренчи смаяно в окото, после бързо го прибра в кесията си.

— Сбогом, Феба — каза Касандра, като се изправи.

— Някой ден ще се върнеш, нали? — умолително попита момичето.

— Не мога да ти обещая, но се надявам, че ще се срещнем пак.

От кораба се чуха викове. Последните доставки бяха натоварени и скоро щяха да вдигнат мостчето. Феба се отдръпна, едновременно усмихната и разплакана. Скочи на кея и изтича при Маркос. Касандра й обърна гръб, като стискаше силно дървения орел.

„Адрестия“ потегли от брега на гребла. Варнава крачеше напред-назад по палубата. За разлика от деня, в който тя спаси живота му, той вече не приличаше на удавена котка.

Носеше бледосин ексомис с бяло на раменете, дългата му буйна коса бе сресана назад, а брадата му беше оформена като лястовича опашка. Бе красив зрял мъж, едър и силен. След известно време той извика на хората си:

— Прибери греблата, вдигни платната.

Бързи като катерици моряците изправиха мачтата и опънаха въжетата. С шум като далечен тътен от приближаваща буря бялото платно се изпъна, разкривайки образа на реещ се в небето яркочервен орел. То хвана вятъра, изду се като гръдния кош на гигант и корабът започна да набира скорост на изток, обливайки с пръски морска вода хората на борда и оставяйки следа от бяла пяна след себе си.

Варнава се приближи до Касандра, чиято коса се развяваше от вятъра.

— Когато Циклоп натисна главата ми под водата, аз се помолих на боговете. И тогава дойде ти…

Касандра се изсмя сухо:

— Ти извика и аз се отзовах.

— И се би като царица на амазонките, като сестра на Ахил! Докато орелът на Зевс летеше около главата ти.

Икар, който следваше кораба, изкрещя над главите им като че ли за потвърждение. Варнава зарея поглед в далечината и очите му проблеснаха възхитено.

— По време на плаванията си съм срещал хора, които твърдят, че носят кръвта на боговете във вените си. Но човек може да твърди всичко… За мен истинското мерило за човека са неговите дела.

Тя срамежливо погледна в далечината, после — палубата. Беше празна и подредена, с малка кабина точно под извитата като опашка на скорпион кърма. По такелажа имаше множество удобни места, където моряците явно обичаха да седят с провесени крака. Някои спяха на сянка близо до носа, като използваха сгънатите си наметала за възглавници, други търкаха дъските на палубата, трети играеха на зарове. Общо трийсет мъже.

— Всеки от тях ми е като брат — каза Варнава, след като забеляза погледа й. — И можеш да разчиташ на тях за всичко. Но трябва да те попитам нещо: защо от всички места на света искаш да отидеш… точно в Мегара?

Загледа се далеч напред в посоката, накъдето отиваха, към простора на Коринтския залив.

— В Мегарското пристанище Пагаи ме чака голяма печалба.

— В сърцето на войната, мистиос? — изненада се Варнава. — Мегарските земи гъмжат от спартански фаланги, а водите са пълни с атински галери. Последните не са проблем, защото макар че „Адрестия“ е малка и стара, тя е бърза и повратлива… и има остър нос. Но дори при това положение ще акостираме точно когато, ако вярваме на слуховете, Перикъл, начело на атинската армия, е тръгнал за Мегара, за да унищожи спартанските войски. Каква печалба може да оправдае пътуване до тази размирна земя?

— Главата на един спартански пълководец.

Моряците наблизо ахнаха.

— Наеха ме да убия така наречения Вълк — обясни Касандра.

Увереноста й нарастваше все повече, колкото по-навътре в морето навлизаше триремата.

Варнава издиша шумно и се изсмя мрачно, като човек, оглеждащ отвесна скала, намазана с масло, която са го накарали да изкатери.

— Вълка? И ти прие, мистиос. Говори се, че Николаос от Спарта има рамене от желязо, спи с копие в ръка и едното око отворено. И телохранителите му са като демони…

Думите на Варнава заглъхнаха, заменени от оглушителен звън в ушите на Касандра. Тя се чу как изрича:

— Какво каза?

Видя смутените погледи на капитана и на членовете на екипажа наблизо, които притичаха да й помогнат да се задържи на омекналите си крака. Тя им махна да я оставят, хвана се за парапета, наведе се през борда и се втренчи във водата отдолу.

„Вълка е Николаос от Спарта? — осъзна тя. — Поръчаха ми да убия баща си?“

 

 

Докато гледаше как „Адрестия“ излиза в открито море на път към Коринтския залив, теглена от мощните платна, Елпенор погали странната маска в ръцете си и се изкиска тихо сам на себе си. Виждаше малкия силует на Касандра на кърмата. Горда, смела, силна в началото. После той почти усети смазващия удар, когато я видя да подгъва коляно и да пропъжда мъжете далеч от себе си.

— Сега вече знае… — измърмори. — Започна се.