Гордън Дохърти
Орденът на асасините: Одисея (8)

7.

Във въздуха над пристанището Пирея миризмата на потни моряци и конска тор бе примесена с аромата на прясно опечен хляб, риба на скара и силно вино. Толкова много хора, помисли си Касандра. От всички посоки крясъци, кучешки лай, викове на чайки, пазарене и приятелски разговори; войници в синьо и бяло се качваха или слизаха на групички от закотвените до брега военни галери; каруци с натрупани на камари чували жито кретаха, поклащайки се тежко, от хамбарите към означените с бели флагове докове.

Тя слезе от „Адрестия“ и с възхитени като от гледката на съкровище очи се загледа над главите на многолюдната тълпа към пейзажа на около две мили навътре в сушата — към прочутия град Атина. Море от червени покриви, над които Акрополът се извисяваше като мраморен остров, на който се открояваха спиращи дъха храмове и паметници — каквито тя не беше виждала никъде, нито на Кефалония, нито по време на пътешествието си, а още по-малко в Спарта.

Партенонът блестеше; сребристите камъни и лъскавата боя бяха ослепителни под слънцето. Високата бронзова статуя на Атина искреше като пламък, с тържествено и властно лице, вдигнала копие като страж.

Пътят от пристанището до града беше странно съоръжение: тясна укрепена улица, простираща се по цялото протежение на тези две мили като протегната ръка, стиснала в желязна хватка този най-близко разположен участък от брега и пристанището. Зидари и роби на рояци като мравки подреждаха последните камъни на върха на странния зид от двете страни на тази улица и длетата им пееха в непрестанен ритъм.

— Ела, мистиос — подкани я Херодот, като кимна натам.

Тя погледна назад и видя Варнава, Реза и няколко моряци от друг кораб да организират един вид облог — че Икар не може да грабне пръстена от пръста на другия капитан. Орелът подскачаше от крак на крак, сякаш нямаше търпение да спечели наградата за мъжете от „Адрестия“.

Касандра се усмихна и ги остави да се забавляват. Тръгнаха по улицата, под приятната сянка, която хвърляха стените. Стар просяк крещеше на всеки, който имаше търпение да го слуша:

— Не сме ли си научили урока от старата Троя и от хетите и асирийците? Високите стени привличат могъщи разрушители.

Сега Касандра забеляза колко грубо е построена стената — набързо и с подръчни материали, от павета, чакъл, парчета от строителни орнаменти и други подобни, в рязък контраст с бляскавия мрамор и добре изработените укрепления на същинския град, издигащи се отпред.

Херодот забеляза, че това й направи впечатление.

— Дългата стена, както се нарича, е грозна, но изключително ефикасна — обясни. — Тя е достатъчно добра защита срещу спартанците, крайно неумели в обсадното изкуство, и същевременно позволява постоянния поток на зърно от корабите към града. Много находчива стратегия, не мислиш ли? Перикъл наистина е умен държавник. Спарта не може да превземе Атина, нито да я изтощи от глад.

— Това ли е стратегията на Перикъл? Къде е славата в това?

— Слава? Ах, вечната спартанка — изсмя се той.

Стигнаха до участък от укрепената улица, от двете страни на който бяха скупчени мизерни поселища от паянтови колиби и палатки, пълни с мрачни, втренчено гледащи хора. Не след дълго се наложи да прескачат спящи насред пътя мъже и да си пробиват път сред многолюдни семейства и цели махали.

— Никога не бях виждала толкова много хора, натъпкани на едно място — измърмори Касандра.

— Това са хора от селата — прошепна Херодот. — Те най-старателно се опитват да следват мъдростта на Перикъл. Наложило се е да изоставят домовете и нивите си и да дойдат да живеят тук като просяци.

В подстъпите към същинския град улицата стана по-стръмна, с оградени ярко боядисани богаташки вили, подредени по склоновете около Акропола като поклонници. Там беше обширната агора, разположена около статуята на Ирини и Плутос — Мир и Богатство, далечна мечта в сегашното състояние на нещата. Това пазарище бе пълно със сергии, добитък, амбулантни търговци, продаващи боядисани щраусови яйца и подправки, а един даже държеше кървав кравешки черен дроб, сякаш беше някаква голяма ценност. Навсякъде улиците бяха претъпкани с потни тела, въздухът вонеше на мръсотия, глъчката звучеше напрегнато, сякаш всеки момент можеше да избухне свада. Касандра забеляза стражи на върха на високите, изящни бойници на същинската градска стена — атински хоплити, точно като онези, с които се бе сражавала и които бе победила в Мегара. Изглеждаха загрижени, сочеха и обсъждаха нещо, което се случваше извън града. Каква можеше толкова да е привлякло вниманието им?

Касандра разсеяно се бе отклонила към единия край на агората. Херодот я спря с твърда ръка.

— Не натам, мистиос — каза с известно отвращение, като погледна в посоката, накъдето бе тръгнала.

Касандра видя мрачна, мизерна сграда в дъното на пазарния площад. От вътре се чу отчаян вопъл. Плач на човек, изгубил всяка надежда.

— Това е тъмницата. Там изпращат осъдените на вечно забвение.

Изражението му, докато гледаше към затвора, я накара да потрепери. Но той бързо я поведе в другата посока и на лицето му се изписа весела усмивка.

— Насам, мистиос. Нагоре към прочутия хълм Пникс. — Херодот я насочи към белите мраморни стълби, водещи нагоре към Акропола. — Защото там е мястото, където ще намерим отговорите на нашите въпроси.

По самото стълбище също бе пълно със стражи и обикновено хора, разпалено спорещи помежду си. Глъчката се засили — като бръмчене на стършели — когато наближиха платото на върха. Най-напред бяха посрещнати от мълчаливия поглед на бронзовата Атина. Касандра почти изкриви врата си да гледа възхитено колосалния паметник. После излязоха на открития площад под сянката на Партенона; дебатите в Събранието бяха в разгара си. Цялата сцена бе толкова неспартанска, толкова чужда на Касандра: хиляди мъже, облечени със скъпи одежди, мнозина с плешиви темета, лъснали под слънцето, махаха с ръце и си крещяха един на друг. Всъщност не… само на един човек. Един-единствен клетник стоеше сам на един плинт пред всички.

— Това е човекът, когото търсим — каза Херодот. — Перикъл, пълководецът на Атина.

Касандра погледна изпитателно мъжа. Със сигурност не беше цар, носеше обикновени дрехи, имаше леко прошарена коса, добре оформена брада и широк нос. Изглеждаше на годините на Херодот, но се държеше като човек, който не смята да позволи на тялото си да остарее толкова бързо.

— Колко още ще носим този мошеник на плещите си? — изрева най-гръмогласният критикар — по-млад червенокос мъж с тъмни очи и остра брада, който крачеше в основата на плинта и на всяка крачка сочеше обвинително към Перикъл. — Точно както при Керкира, Перикъл пак е майстор на малодушието, колебанието и незадоволителния компромис. Той вижда полза в ощетяването на съюзниците и насърчаването на враговете.

— А онзи, който обикаля около него като жигосан шопар, е Клеон, демагогът. Той майсторски умее да казва на хората това, което искат да чуят, дори да са пълни фантасмагории. От всички противници, срещу които Перикъл се е изправял на бойното поле или в дебат, няма друг като този.

Клеон продължаваше да беснее:

— Лиши всички островни градове от флотилиите им, изнуди ги да му дадат среброто си, а сега разполага с хазната на този хълм като със своя собствена! Гледайте как пилее пари за строежа на храма на Атина Нике за сметка на благосъстоянието на народа. Нима това не е поведение, подобаващо на цар?

Изплю последната дума, сякаш беше отровна. Тълпата нададе одобрителни възгласи. Клеон размаха ръце, сякаш да разпали пламъци, и също закрещя.

— Искам строежът на храма да продължи за повдигане на бойния дух — отговори спокойно Перикъл, след като врявата утихна. — Не съм тръгнал да издигам царски дворец. Нима не заповядах да се вземе всичкото злато от богатите вили, включително моята, и храмовете за финансиране на нашия флот?

Клеон отговори само с подигравателно изпръхтяване и се опита да смени тактиката.

— Нашият флот? Нашият велик флот, който източва хазната с жалките си напъни — като извършва само набези по пелопонеското крайбрежие? След катастрофата в Мегара ти избягваш истинските, благородни сухопътни битки, докато нашите стопанства и домовете на предците ни биват унищожавани. Ние, родените от земята, сме принудени да гледаме как се превръща в пепел.

— В пепел ли? — намръщи се Касандра.

Херодот постави ръка на рамото й и я накара да се завърти настрани от Акропола и да погледне към лятната мараня над областта около Атина. Там, в изгарящия пек се издигаше стръмна сребриста планина, но върху скъпоценните участъци обработваема земя тя видя ужасни неща. Примигна два пъти, за да се увери, че очите не я лъжат. На местата, където допреди дни е имало чифлици, ниви, лимонови и маслинови градини, сега се виждаха черни петна от прясна пепел и купчини наскоро съборени мраморни блокове и тухли. Тук-там блестяха червени петна като локви кръв. След като се взря по-старателно, тя видя какво са всъщност.

Бяха облечени в червено спартанци, разставени на лагери и блокирали сухоземните подстъпи към града. Гледаха и чакаха, с блестящи на слънцето копия. Бяха завладели провинцията и сега търсеха начини да преодолеят стените и да нахлуят в столицата. Стентор? — помисли си тя. Той ли командваше обсадата на мястото на Вълка?

— Аз не изпитвам удоволствие да гледам как земята ни се изпепелява — контрира Перикъл. — Това е необходима жертва. Не разбираш ли? Не трябва да предлагаме мир на спартанците, защото те ще приемат всеки такъв ход като блеене на уплашено агне и това ще ги окуражи. В същото време не можем да излезем на открита битка с тях. Не са ли доказали безброй пъти, че фалангите им са непобедими? Решението е в камъка. Дългата стена ще ни спаси: корабите ще ни доставят риба от северното море и зърно от крайбрежните царства. Нека Спарта да бие с юмрук по стената. Те не могат да победят.

Лицето на Клеон грейна в израз на върховно удоволствие и той изрече следващите си думи, като при всяка от тях удряше с юмрук по дланта си:

— Не. Можем. И. Ние!

Събранието гръмна с викове на съгласие. Перикъл стоеше и слушаше като статуя.

— Клеон е прав — извика един. — Градът ни вони на лайна и краят на тази проклета война не се вижда.

— Точно така — съгласи се Клеон. — И не е ли това първата поява от месеци… месеци! на великия Перикъл пред това свещено събрание? Не се ли смята той за неподвластен на нашия контрол?

Гръмнаха още обидни възгласи.

Без покана Клеон се качи на плинта. Преметна една дипла на сапфиренозелената си мантия на едната си ръка и продължи речта си, удряйки като с брадва с едната ръка върху дланта на другата. Перикъл мълчаливо слезе от пиедестала и остави съперника си да крещи. Така продължи цяла вечност и едва след като тълпата се умори да слуша това, Събранието се зае с обсъждането на друга тема — остракизма.

— Анаксагор, приятел на Перикъл, се изправя пред вас днес по обвинения в богохулство — обяви Клеон и посочи един грохнал старец в тълпата.

Чу се възмутено роптаене.

— Твърди, че слънцето не е самият Аполон… а някакво горящо кълбо от материя!

Ропотът прерасна в гръмки освирквания.

Анаксагор изцъка с език и размаха ръка пред себе си, сякаш прогонваше мухи. Посочи към слънцето, като че ли да покаже, че истината е очевидна.

Един мъж започна да обикаля из тълпата с торба и всеки член на събранието пусна парче от счупена амфора, за да гласува. Перикъл пусна своето парче точно когато Херодот заведе Касандра при него. Каменното изражение, с което пълководецът бе стоял на плинта, сега се беше сменило е тревога.

— Близки приятели ли сте? — попита Херодот.

Перикъл го погледна и лицето му се озари от радост — като човек, който вижда слънцето след дни наред дъждове. Двамата мъже се прегърнаха. Историкът прошепна нещо на ухото на приятеля си. Лицето на Перикъл помръкна за момент, после той кимна за благодарност. Погледна Касандра.

— Коя е тази?

— Касандра. Една приятелка — отговори Херодот. — На пристанището чух, че си решил да направиш симпозиум довечера. Тя има нужда от мъдростта на най-близките ти сподвижници. Може ли да присъства?

— След онова, което ми каза, стари приятелю — отговори Перикъл, — ще съм глупак да поканя непозната, при това мистиос, в дома си.

Херодот се наведе и пак му прошепна нещо.

Перикъл се втренчи в Касандра за известно време. Каквото и да му бе казал Херодот, то явно промени решението му в нейна полза.

— Не може да носиш оръжие, но ела въоръжена с ум.

 

 

Ограденият с мраморни стени андрон бе гора от полирани колони, украсени с огненочервени ивици. От тях като драперии висяха смарагдовозелени лози, а в саксии по ъглите растяха виолетови бугенвилии и лимонови дръвчета. Помещението бе празник на цветовете: мозайка със сцена на Посейдон, изправящ се от сивкавосиньото море сред пасаж от сребристи морски създания, всичко това изпъстрено с архипелаг от червени, меденозлатисти и светлосини копринени персийски килими. Носеше се силно ухание на риба на скара, печени меса и най-вече на ароматно вино.

Гостите стояха на групички и се водеха разгорещени спорове. Смях и възклицания на изненада преминаваха през стаята като вълни. Мъже със зачервени от виното лица стояха облегнати на колони или надвесени от балкони, олюляваха се, смееха се гръмогласно. Трелите на лира и лютня изпълваха залата с нежна, но жива мелодия, прекъсвана от дрезгавия смях на групички и двойки, преливащ се от единия край на помещението до другия, или трясъка на изпуснати амфори, последван от весели възгласи.

При един такъв внезапен звън Касандра инстинктивно посегна към колана си, към обичайното място на копието си… после сконфузено поглади светлосинята си атинска стола — като изруга мислено, че не е с коженото си облекло на наемник и оръжията си.

— Ти ли си симпозиархът? — обърна се тя към един мъж е вид на побойник. — Не трябва ли ти да им пречиш да се напият?

Застанал до нея, Херодот сви рамене:

— На теория, да. Но тази задача не е по-лесна от това да се опиташ да хванеш бесен вълк за ушите. — Наклони все още празната си чаша към нея, за да й покаже едно отвратително, покрито с циреи създание, нарисувано от долната страна. — Идеята е човек да пие по-бавно, за да не бъде първият, който ще види това грозилище на дъното — явно се смята за лош късмет.

Касандра се огледа. Всички изглеждаха доста нетърпеливи да се сдобият с този лош късмет. Видя как един човек надигна чашата си, за да изпие и последната капка, и се намръщи, когато видя рисунката на дъното.

— Това да не е…

— Огромен, похотлив, възбуден пенис. — Да, Приап би могъл да се гордее. На теория изтъкнатите държавни мъже биха внимавали много да не надигат прекалено чашите и да видят тази картинка. Обаче…

Нямаше нужда Херодот да обяснява повече, защото в този момент пияният постави чашата между краката си, сякаш картинката бе неговият собствен пенис. Разтресе слабините си и десетина души наоколо избухнаха в смях.

— Не изглежда правилно, нали? — отбеляза Херодот. — Селата горят, улиците са пълни с бежанци… а тук горе мъжете, които би трябвало да осигурят безопасността на града, се наливат с вино и остроумничат. Но нали видя какво е навън. Спартанците са тук и ние сме затворени между тези стени като кучета. Кой може да предвиди как различните хора ще се държат преди края на света? — Изви глава назад и се изсмя гръмко. — Започнах прекалено да драматизирам — нещо, което е по-добре да оставим на специалистите в тази област. — Махна към няколко души от прислугата. — В действителност Перикъл организира тези събирания не защото е голям любител на тълпите, а за да е сигурен, че най-гръмогласните атински оратори ще бъдат на негова страна. И не всеки ум в тази зала е замъглен от виното. Поговори с някого, който не се олюлява и не повръща. Това са хората, на които Перикъл има най-голямо доверие — онези, на чиито рамене се крепи съдбата на Атина. — Подаде й един кратер с вино и един с вода. — Вземи и преди да попиташ някого за нещо, напълни чашата му. Ако поиска порядъчно количество вода за разреждане на виното, значи си заслужава да говориш с него.

Херодот се отдалечи към групичка побелели старци и Касандра внезапно се почувства като в капан. Всеки от мъжете й се струваше коварен и опасен. Стар и обигран. Тя бе като момиченце сред тях. Каква глупачка беше да си мисли, че може да изкопчи информация от тези надменни типове. Някои й хвърляха насмешливи погледи, но отместваха очи веднага щом тя ги погледнеше. Тя си пое дълбоко въздух и навлезе сред морето от непознати.

 

 

Той я видя как пристига, когато нощта хвърляше тъмния си воал над Атина. Проклетият историк вървеше до нея като бавачка. Какъв неочакван и прекрасен обрат на събитията, замисли се мъжът, като галеше ръбовете на маската си. Сега нямаше да се налага да я преследва по смрадливите градски улици. Сега щеше да се разправи с нея — и с проклетия историк — още тук, във вилата на Перикъл. Той щракна с пръсти и четирите сенки, които го придружаваха, безшумно заеха позиции.

 

 

Касандра видя нисък мъж с чип нос, тъмна брада и невероятно гъсто окосмяване по всички видими части на тялото, който я гледаше ухилено. Тя му обърна гръб. Друг, с нос като клюн на граблива птица, изглеждаше по-надежден — като човек с богати познания. Тя се приближи към него.

— Вино? — предложи му.

Той я изгледа с празен поглед, сетне се свлече бавно, безшумно до стената, седна на земята и като отпусна глава напред, захърка дрезгаво.

— Външният вид понякога лъже — каза някой точно зад нея.

Тя се стресна и се обърна. Отначало не видя нищо, но когато погледна надолу, осъзна, че косматото хилещо се джудже отпреди малко сега е дошло при нея. Той носеше химатион — старомодна дреха, която оставяше половината гърди голи — и се подпираше на тояга. Касандра го изгледа подозрително.

Той се усмихна, изправи се и остави тоягата настрана.

— Да, твърде съм млад, за да използвам тази тояга, но обичам да си играя с възприятията на хората. Предубедеността е майка на невежеството, окови за ума. Счупи ги и пред теб ще се открие чуден път: от илюзията, през вярата, отвъд логиката… до чисто, златно познание. А не е ли знанието истинското добро на този свят.

Касандра го изгледа равнодушно, после попита:

— А ти си…

Подаде му кратера с вино, но той кимна само към водата.

— Попитай всеки и ще ти кажат, че се казвам Сократ, но името не означава нищо. Действията ни са това, което определя какви сме, и всяко действие има своите удоволствия и своята цена. След като уточнихме това, за коя се представяш ти?

Тя присви очи.

— Кас…

— Касандра, да. Перикъл обясни, че ще дойдеш тази вечер.

Тя забеляза, че Херодот и Сократ си размениха приятелски погледи и подозрителността й намаля.

— А къде е Перикъл?

Сократ се изкиска:

— Той рядко идва на собствените си пиршества.

— Предполагам, че е разстроен от прокуждането на приятеля си — отбеляза тя.

Резултатът от гласуването бе обявен малко преди мръкване. Клетият Анаксагор бе прокуден в изгнание за десет години.

Сократ отново се изкиска:

— Точно обратното. Той ликуваше, когато научи новината.

Касандра поднесе кратера с вино към собствената си чаша, напълни я и отпи голяма глътка. Червената течност беше кисела и стипчива.

— Не разбирам. Защо иска приятелят му да бъде изгонен от града?

— Нещата не са такива, каквито изглеждат, Касандра. Анаксагор е и мой приятел. Даже беше мой учител — той е този, който зася първите семенца светлина тук. — Сократ почука с пръст по главата си, после и той пийна вино. — Но и аз отправих благодарствена молитва към боговете, когато бе обявен резултатът от гласуването. Разбирам недоумението ти. Но запитай се: къде би потърсила безопасно убежище и помощ… в гнездо на змии? — Наведе се леко към нея и прошепна: — Анаксагор е в опасност тук. Сериозна опасност. Повечето хора в тази зала също.

Сократ посочи един висок мъж с жълти дрехи, покрити на места с бял прах. Той подреждаше орнаменти на една маса и разпалено обясняваше своята „конструкция“ на събралите се около него слушатели.

— Това е Фидий — обясни Сократ. — Главен скулптор и архитект на града, създателят на бронзовата статуя на Атина и незавършения храм. Той също не е в безопасност тук и се надява да успее благополучно да напусне града.

— Да избяга… от кого? — предпазливо попита тя.

Лицето на Сократ помръкна.

— От кого ли не. Този град е гнездо на змии, Касандра.

Тези негови думи я накараха да застане нащрек и да се заоглежда подозрително. Сократ забеляза промяната на изражението й. Постави ръка на рамото й и го стисна.

— Но има и много добри хора, особено тук. Огледай тези, които още не са пияни, и ще видиш някои от най-възвишените атински умове: Тукидид, отличен военен и още по-кадърен пълководец… макар че завижда на Херодот и иска един ден да пише исторически трактати като него — обясни, като посочи млад, пооплешивял мъж със строго лице, заобиколен с мъже, имащи вид на военни, ако се съди по осеяните им с белези тела. — Там са Епикур и Софокъл — двама чаровни стари козли, майстори на трагическата поезия. И Аристофан, който обожава да вкарва доза комизъм в творбите им и обзалагам се, с най-голямо удоволствие би вкарал и нещо друго в Еврипид.

Покрай тях мина мъж с изпито лице и кичури тъмна коса, стърчащи от двете страни на плешивото му теме, и махна пренебрежително с ръка.

— Налей му вино и ходи да търсиш някой друг — посъветва Касандра. — Иначе рискуваш този непоносим надут балон да започне да те баламосва с обичайните си смахнати брътвежи, да ти обяснява, че денят е нощ, а нощта е ден — а ти си сляпа, защото не го виждаш по същия начин!

— Ах, това е Тразимах, моят стар съперник в интелектуалните двубои — отговори Сократ с коренно различен тон.

Тразимах спря и се втренчи в него. Стисна юмруци и размърда устни, сякаш си повтаряше мислено: „Не се ядосвай, не се ядосвай“.

— Ако искаш да получиш мъдрост, търси я другаде — повтори той.

— Прав е — съгласи се Сократ. — В тази зала има много златни умове. Софокъл е мъдър, Еврипид — още повече…

— Но най-мъдър от всички е Сократ! — изрева един пиян наблизо.

Тразимах изгледа кръвнишки нищо неподозиращия мъж.

— Хайде стига, Тразимах. Може би сега ти си най-мъдрият? Не разгада ли най-сетне естеството на справедливостта?

Тразимах направи крачка, сякаш да отмине… но спря, леко потрепери, после се обърна към Сократ явно вбесен от забележката му.

— Пак ли това?

Касандра се сдържа да не се изкиска, като отпи глътка вино.

— Дискутирахме естеството на властта и прилагането на правосъдието — обясни й Сократ. — Няма по-добро място да се води такъв разговор от дома на Перикъл, не мислиш ли? Аз само попитах нашия приятел тук и пак ще го попитам дали е съгласен, че да се управлява, е изкуство.

Тразимах изсумтя презрително:

— Да, изкуство е, като всички човешки начинания. По този въпрос няма спор.

— Чудесно. — Сократ замълча за малко, колкото да притъпи бдителността на съперника си. — Но медицината е за подобряване на състоянието на болния, а не на лекаря. Строителството подобрява сградата, а не строителя. По тази логика целта на управлението не е ли за подобряване на състоянието на управляваните, а не на управляващия?

Тразимах го зяпна възмутено:

— Какво? Не! Ти не си ли слушал какво приказвах?

Сократ отговори на разгневения Тразимах със снизходителна усмивка.

Касандра отпи още вино.

— Правосъдието е полезно само ако служи на свободата — каза тя, уверена… и може би малко пияна.

— Но нима правосъдието не се определя от набор правила, които всички трябва да спазваме? — контрира с въпрос Сократ. — Това не е ли по своята същност обратното на свобода?

Тразимах отговори първи:

— Не, защото без правила ще има анархия и само силните ще бъдат свободни.

— Това не е ли точно противоположното на света, в който живеем?

— Разбира се, че не!

— Чакай… какво се опитваш да кажеш? — намеси се Касандра, която сега започна да разбира раздразнението на Тразимах.

— Аз никога не се опитвам да кажа нещо… — започна Сократ.

— Не, никога — измърмори гневно Тразимах.

— … аз само анализирам идеи.

Тразимах завъртя с пръсти двата си стърчащи отстрани на главата кичура, после изруга приглушено, завъртя се и се отдалечи, този път окончателно.

Сократ се изкиска като малко дете:

— Извини ме за тази сцена. Не можах да се сдържа да не го подразня. Той търси отговори вместо въпроси.

— Аз също — каза твърдо Касандра. — Търся една жена, която е избягала от Спарта.

Сократ погледна към полирано бронзово огледало на близката стена и привлече вниманието на Касандра натам. Тя видя собственото си отражение.

— Ето я — с усмивка каза той.

— Много проницателно. Но аз търся друга жена. Избягала е от там преди двайсетина години.

— Имаш ли представа колко чужденци са пристигнали в Атина през последния месец, да не говорим за последните двайсет години?

Тя въздъхна:

— Не. Освен това не знам дали изобщо е дошла тук.

Сократ поклати глава и се замисли за момент, като пощипна долната си устна.

— Ако е тръгнала на север, по суша, тогава е трябвало да мине през Арголида.

Сърцето на Касандра се сви. Тя дори не знаеше дали майка й е тръгнала пеша.

— Арголида е голяма.

— Така е — съгласи се Сократ. — Но освен това има много планини, където върлуват разбойници. Пътниците рядко се отклоняват от главния път, който минава през Епидавър и светилището на Асклепий. Тамошните жреци са известни, че дават подслон на странници и изпаднали в беда.

— Жреци ли? Имайки предвид какво е преживяла тази жена, едва ли биха се погодили много.

— Аха — прошепна Сократ. — Но по оня край има и друг, който помага на хората. Моят приятел лекарят Хипократ работи там. Той не е жрец и има добра памет за подробности, за лица. Веднъж почти докара Тразимах до сълзи, с такава лекота развенча доводите му благодарение на светкавичната си памет. Той повече от всеки друг ще си спомни някого, пътуващ на север от Спарта, особено сама жена.

Касандра кимна:

— Тогава ще търся Хипократ.

Следата беше крайно несигурна, но тя все пак беше благодарна. Сократ я остави с обяснението, че трябва да отиде до нужника, но вместо това се приближи до вече поуспокоилия се Тразимах и пак започна да го изтезава с въпросите си.

Касандра продължи да обикаля из тълпата. Мъжът с гърбавия нос все така седеше на земята, двама други пиеха от амфори, а друг спореше със стената. Тя спря до тримата, които Сократ й беше посочил по-рано: Еврипид и Софокъл, поети и любовници, и Аристофан, духовитият шегаджия, който се беше вклинил между двамата смутено гледащи мъже и не спираше да бърбори, като караше скупчените около тях слушатели да се превиват от смях.

— Трябва да видите моята имитация на Клеон? Наричам я „Оранжевата маймуна“. Кажете ми какво мислите за нея.

Компанията избухна в гръмогласен смях и нададе одобрителни възгласи, когато Аристофан заподскача от крак на крак, като ръмжеше и размахваше ръце. Изведнъж всички млъкнаха и погледнаха Еврипид, който не беше казал мнението си. Той стоеше, вперил поглед в сандалите си.

Аристофан постави приятелски ръка на рамото му.

— Добрите хора водят тих живот, както обича да казва старият Еврипид, нали, Еврипиде?

Еврипид отвори уста, но не каза нищо, а само кимна срамежливо.

Аристофан гръмко започна да хвали собственото си литературно творчество, докато Софокъл зад него се мърдаше неспокойно и се опитваше да привлече погледа на любовника си. Но Аристофан явно бе решил да запази Еврипид само за себе си.

— И тримата много се обичат — каза тих глас зад Касандра.

Тя се обърна. И не видя никого.

— Тук долу.

Касандра сведе очи. Пред нея стоеше момиче с големи плахи очи, прехапало устни. Имаше гузно изражение, но излъчваше и известно непокорство.

— Феба?

Феба обгърна с ръце кръста й.

— Страшно ми липсваше — проплака с лице, заровено в дрехите й. — След като ти тръгна, Маркос се грижеше добре за мен, но после разбра за окото. Убеди ме да му го дам да го продаде и да вложи парите. Обеща ми двойна печалба.

Тя въздъхна.

— Феба, нали не си…

— Изгуби всичко.

— Разбира се, че ще изгуби — процеди през зъби Касандра.

— После дни наред не беше на себе си. Едва когато му дойдоха някои нови и още по-ужасни идеи за печелене на пари, успя да се окопити. Искаше да открадне едно стадо крави от имението северно от Айнос. Идеята беше нелепа: за целта трябваше аз да надяна кравешка кожа. — Феба поклати глава. — Както и да е, откакто ти замина, беше минала година и аз реших да тръгна да те търся. Промъкнах се на един кораб, превозващ дървен материал за Пирея. Сега работя за Аспасия, жената на Перикъл. Слугиня съм, наистина, но поне не се налага да се обличам като крава. Тази вечер, когато те видях…

Замълча и очите й се наляха със сълзи. Касандра я прегърна силно и я целуна по главата. Познатият аромат на косата й събуди по-дълбоки емоции.

— Кажи ми защо… защо не се върна в Кефалония? — попита Феба. — Ако ще само за да ми кажеш, че си добре.

— Защото мисията, на която тръгнах, се оказа по-сложна, отколкото подозирах — с въздишка отговори Касандра. — Майка ми е жива, Феба.

Момичето се ококори удивено:

— Жива? Но ти ми каза…

Касандра постави пръст на устните й. Феба беше една от малкото, които знаеха всичко.

— Казах ти онова, което мислех, че е станало. Но се оказа, че съм грешала. Тя е жива. Но още не знам къде е. Затова съм дошла. Някой от хората тук може да знае.

— Аспасия ще ти помогне — уверено заяви момичето, като се изправи. — Всеки от хората тук знае по нещо, но тя знае повече от всички. Тя е умна и проницателна като самия Перикъл. Дори по-умна според някои.

— Къде е тя? — попита Касандра, която не беше видяла друга жена на събирането.

— О, тук е — усмихна се съзаклятнически Феба.

В този момент Тукидид и военните около него я извикаха, като размахаха празните си чаши. Феба завъртя раздразнено очи, после забърза към тях.

Касандра се оттегли в дъното на залата, облегна рамо на една врата и се замисли с кого да отиде да говори. Иззад вратата — която бе заключена — чу приглушени гласове.

Наостри уши и всяка дочута дума бе като лъскава монета, падаща в кесията й. „Всичко, трябва да чуя всичко. Даже най-малката подробност.“

— По-широко, по-широко. Да… да!

Изпищяване на наслада. Шум от смукане, после — като от излизане на тапа, последван от възклицание на удоволствие и дружен възглас на няколко души. Касандра инстинктивно се дръпна, сякаш самата стена беше участник в оргията. Вратата изтрака от движението й.

Отвътре се чуха стъпки и вратата се отвори. На входа се показа златокос млад красавец с атлетично тяло, гордо изправен. Имаше бледа кожа и сини очи и носеше кожена връвчица на врата и препаска от ефирен плат около кръста. „Гордо изправен във всяко отношение“ — даде си сметка Касандра, като наклони глава на една страна, а после пак погледна лицето му. Зад него стаята бе осветена от маслени лампи и ухаеше на тамян, а въздухът бе мъглив от парата, издигаща се от горещата вана по средата. Навсякъде, по легла и кушетки, по пода и под масата, бяха налягали голи мъже и жени. Виждаха се лъщящи задници и тресящи се гърди — с най-различен вид и размер, сплетени крайници, чуваха се стенания на удоволствие.

— А, още една участничка? — усмихна се златокосият младеж.

— Може би — отговори тя, виждайки една възможност.

— Алкибиад, племенник на Перикъл — представи се той, като се поклони; пое ръката й и я целуна, като същевременно обхождаше с поглед очертанията на тялото й.

— Търся една жена — каза Касандра.

Усмивката на Алкибиад стана по-широка и той протегна ръка към една пищна по-възрастна жена, седнала сама на ръба на вградена в пода вана. Тя погледна похотливо Касандра, прокара език по съвършените си зъби и се разкрачи, като тръсна катраненочерната си коса.

Касандра вдигна вежди:

— Нямах това предвид.

— Мъж тогава? — предложи младежът и прозрачната препаска на кръста му потрепна.

— Зависи какво може да ми каже този мъж.

— Мога да ти кажа всичко, което искаш да чуеш. Хайде, ела.

Касандра остави кратерите с вино и вода и влезе.

— Търся една жена на име…

Алкибиад вдигна рязко ръка пред нея като бариера, като я накара да замълчи, и затвори вратата. С другата си ръка погали гърдите й. Тя стисна юмруци със силното желание да строши челюстта му, както бе направила с нахалния спартанец в лагера на Стентор… но после осъзна, че това е един шанс.

Касандра отпусна ръце, приближи се до него и допря устни до неговите. Той се изкиска тихо, докато се целуваха. Устните му бяха горещи и влажни и езикът му се пъхна игриво в устата й. Обгърна я с мускулестите си ръце и тя усети, че я повежда към една от малкото празни кушетки. Но Касандра опря ръка на широките му гърди и се дръпна назад. Знаеше, че вече е хванала рибата на въдицата.

— Търся една жена, която е избягала от Спарта преди много, много години.

Алкибиад изскимтя с все още издадени напред устни за още целувки и притворени очи. Когато осъзна, че забавлението се отлага, докато не отговори на въпроса, тръсна глава, сякаш да прочисти ума си от сексуалното желание.

— Избягала от Спарта? Никой не бяга от Спарта. И сама? — Изпуфтя. — Но добре, да предположим, че така е станало. Ако е дошла в Атина без придружител, са щели да я арестуват. В Тива, Беотия и останалите градове би се случило същото. Ако е била достатъчно умна, може да е избягала на единственото място, където една жена може да избяга, без да бъде наказана.

Касандра го гледаше непоколебимо в очакване на останалото.

— В Коринтия — продължи той. — Хетерите в храмовете са сърцето на този град. Да, те спят с мъже за пари и подаръци, но само защото такава е волята на боговете. Те са силни, свободни… — Погледът му се зарея замечтано и устните му потрепнаха, — … с богато въображение.

Касандра щракна с пръсти пред очите му, за да го изкара от сладките спомени. Той тръсна глава.

— Трябва да говориш с Антуса. Коринтия е поверена на нейните грижи, както Атина на Перикловите… — Той въздъхна и погледна мрачно към вратата, — … поне засега.

Отвън се чу приглушен глас. Някой говореше с напрегнат, тревожен тон. Херодот!

Касандра се отдръпна леко от Алкибиад, като нарочно погали превръзката на кръста му.

— Благодаря ти, Алкибиад. Може би следващия път, когато се видим, ще ти покажа някои неща, които умея.

Той пак я погледна и въздъхна, като осъзна, че е изпуснал това завоевание.

— Ако видиш Софокъл отвън, кажи му да дойде. Хвърлил съм му око отдавна, а той все ми се измъква с хитроумни приказки — хлъзгав е като риба.

Касандра се измъкна от стаята за оргии и се върна в андрона. Херодот не се виждаше никакъв. Тя огледа навсякъде. Но видя него. По външен вид не се отличаваше от другите — скромно, но добре облечен, с ексомис и кожени сандали, разговаряше тихо с Тукидид и неговите другари. Имаше квадратно оформена брада, а рехавата му, мазна черна коса бе сресана назад. Касандра не би му обърнала внимание, ако не беше забелязала, че на едното око има перде… и белезите на двете му китки: назъбени, розови линии, съвсем прясно заздравели. В съзнанието й изникнаха спомени от последното събиране, на което бе присъствала — далеч по-зловещо — и маскирания негодник, който бе раздрал собствената си плът пред статуята на змия, за да принесе в жертва кръвта си.

Не оставяй зъбите да пресъхнат, хайде, принеси своя дар…

Скована от нерешителност, Касандра го наблюдава известно време. Дали знаеше, че тя е тук? Дали беше дошъл, за да нападне Перикъл? Феба… ами Феба? Сърцето й заби бързо, като препускащ кон. Тя се отдръпна в един ъгъл и си наля пълна чаша вино от един кратер. „Нека се възмущават колкото си искат, че го пия неразредено — помисли си презрително. — Имам нужда от това.“ Вдигна чашата към устните си, но в този момент някой хвана ръката й.

— Само се престори, че пиеш, но не гълтай — предупреди тих, но решителен глас. — Хермип сипа отрова във виното. Ако отпиеш, след броени мигове ще си в безсъзнание. После могат да се случат две неща. Може никога да не се събудиш — което вероятно е по-доброто — или ще се събудиш окована с вериги в някоя тъмна пещера, на милостта на Хермип и неговата пасмина.

Тя настръхна, но направи, както я посъветва гласът, и „отпи“ от виното. Хермип хвърляше хладнокръвни погледи към нея. Когато я видя, че „пие“, трапчинките от двете страни на брадата му станаха по-дълбоки и на лицето му се изписа голямо задоволство.

Касандра се дръпна зад една полирана мраморна колона с червени жилки. Тук, скрита от залата, се обърна, за да види чий е гласът. Видя жена с лилава стола и златен нагръдник. Беше по-възрастна от нея и голяма красавица. Тъмната й коса бе сплетена и събрана върху главата, лицето й беше напудрено и изрисувано. Въпреки че устните й бяха очертани с охра във формата на усмивка, Касандра видя, че всъщност са стиснати и сериозни. Очите й — като кладенци от мастило — я гледаха, сякаш искаха да прозрат в душата й.

— Аспасия? — прошепна Касандра.

Жената кимна леко:

— Феба ми каза, че може би имаш нужда от помощ. Сега виждам, че със сигурност имаш. Щом Хермип е тук, значи със сигурност има и други от тях. Той бързо ще осъзнае, че отровата му не е подействала, и ще пуснат в действие резервния си план. Трябва да се махаш от тази вила, да бягаш от Атина… още сега.

Думите й бяха тихи и внимателни, но в същото време звучаха остро като длето, дълбаещо камък.

— Ама аз изминах целия този път, за да говоря с тези хора. Търся майка си, но досега получих само откъслечни съвети: да говоря с лечителя в Арголида и храмовите проститутки в Коринтия. Може утре да замина, но тази вечер трябва да говоря с…

Касандра млъкна рязко, защото малко по-встрани, в един тъмен коридор, видя два силуета, които застанаха на позиция и запушиха входа като врати на гробница.

— Ако умреш тази вечер, никого няма да можеш да намериш — изсъска Аспасия, като стисна ръката й. — Върви сега, виж какво друго ще откриеш и се върни в по-безопасен момент.

Касандра погледна към другия край на колонадата. Там застанаха още два тъмни силуета.

— Ела с мен — прошепна Аспасия.

Бързо я въведе в една странична стаичка и затвори вратата. Приближи се до една дъска от облицовката на стената и натисна лостче, скрито отстрани. Дъската се помести и зад нея се показа оплетено с паяжини стълбище, спускащо се надолу в скалите под Акропола.

— Този таен проход води до долната част на града. Изпратила съм човек да те чака там. Той ще те заведе до пристанището.

— А Херодот…

— Той е вече там.

— Феба…

— Тя е в безопасност — извика Аспасия и я изблъска в тунела. — Сега тичай долу, качвай се на кораба и бягайте… веднага!