Гордън Дохърти
Орденът на асасините: Одисея (12)

11.

Касандра седеше на една хоризонтална греда до Икар високо над палубата на „Адрестия“. Кожата й бе покафеняла като пергамент от слънцето, устните й бяха напукани. Въжетата и мачтите около нея скърцаха и стенеха, а вятърът развяваше разпуснатата й коса. От бягството й от Атина беше минала цяла година — година на постоянно бягане и криене. „Адрестия“ кръстосваше моретата като уплашен заек, преследван от вълци — галерите на Култа. През първите месеци глутницата ги подгони ожесточено на север покрай бреговете на Тесалия, та почти до далечния Хелеспонт. Едва с настъпването на зимата Култът осъзна, че никога няма да настигнат кораба на Варнава. Тогава започнаха да залагат капани — веднъж, когато трябваше да спрат за прясна вода, и веднъж, когато минаваха през тесен проток близо до Скопелос. И двата пъти не успяха. До пролетта седем от корабите на Култа вече почиваха на морското дъно заедно с още осем от маскираните демони. Сега, отново в разгара на лятото, изглеждаше, че най-накрая, най-накрая може би са се измъкнали от преследвачите си. И се насочиха отново на юг, към по-познати води. Цикладите.

Остров Наксос.

Касандра заоглежда брега: слънчево райско кътче с гори и сребристи скали, като скъпоценен камък насред сапфира на морето. Аспасия беше абсолютно сигурна: след Коринт Мирина бе пристигнала там. Касандра упорито стъпкваше всяка искрица надежда, която се опитваше да се разгори в сърцето й. Имаше прекалено много лъжливи следи, прекалено много мрачни изненади… и една така се оказа, че вече ги чака тук.

Кораби. Галери. Десетки от тях, със зелени платна, бавно, бдително кръжаха около острова. Тя стана от наблюдателницата си и бързо слезе по мачтата.

— Пак блокада — измърмори Реза, когато Касандра отиде при него на носа. — Тези кораби са от Парос — добави, като кимна към съседния остров, виждащ се на кратко разстояние на запад.

Парос, пълна противоположност на Наксос — с оголени склонове, надупчени от множество кариери, големи бели вдлъбнатини, приличащи на следи от зъбите на титан.

— Защо Парос напада Наксос? — попита друг моряк. — И двата острова са част от Делоския съюз, обединени под хегемонията на Атина.

— Търговията с мрамор е причина за дълбокия раздор между тези горди острови — с въздишка обясни Херодот. — Виждате ли кариерите? Мраморът от тази част на света е прочут със своето качество. Фидий специално е поискал материалът за Акропола да бъде доставян от тук. Но когато един остров експлоатира прекалено много запасите си, те започват да се изчерпват. — Махна към многобройните бели петна по голите хълмове на Парос, после кимна към красивия Наксос. — И алчните очи се насочват към градината на съседите.

— Хъм — изръмжа Варнава, — не изгубих цялото това време, бягайки от галерите на Култа, за да се огъна сега пред една малка блокада.

Погледна многозначително Реза и моряците наоколо. Те веднага заеха позиции, събраха бързо платната и спуснаха веслата. Командирът на гребците започна да отмерва темпото, което Касандра бе чула при приближаването им към Мегара.

— Оооп, оооп, оооп — загърмя той, докато крачеше напред-назад между гребците и удряше енергично е юмрук по дланта си.

„Адрестия“ набра страхотна скорост, хвърляйки пръски, с нос, насочен към най-близката пароска галера.

— Хванете се здраво за нещо — извика Касандра на Аспасия и Херодот.

Самата тя се вкопчи в една греда и пръстите й побеляха от стискане. После…

Нищо.

Галерата, към която се бяха насочили, се дръпна от пътя им, а другата зад нея, спря, при което между тях остана широка пролука за преминаване.

На парапета на спрялата галера Касандра видя мъж с бяло наметало, руса коса и месесто лице. Той се усмихна, когато корабът им премина. Усмивката му не беше приятелска.

— Умен мъж — изкиска се Варнава, когато „Адрестия“ се забави до нормалната скорост на гребане и се насочи към брега.

Не толкова спокойна, Касандра остана загледана за известно време в мъжа на другия кораб. Когато се приближи още до острова, тя заоглежда пясъчните плажове. По-нататък забеляза как два от корабите на блокадата приближават едно заливче. Пред тревожния поглед на Касандра пароските войници скочиха на брега. Като мравки нахлуха през мраморния портик на един недовършен крайбрежен храм и запъплиха нагоре към стара каменна крепост, кацнала на върха на скалист нос. Херодот, Варнава, Реза и другите моряци се наредиха до нея да гледат бързото и лесно завземане на това очевидно ключово наксоско укрепление. Изведнъж една горичка от рожкови в горната част на залива потрепери. Пароските нашественици спряха колебливо и погледнаха към дърветата. Точно в този момент от там изскочи отряд наксоски конници. Седяха приведени на седлата, носеха кафяви кожени шлемове и ризници и държаха насочени напред дълги пики. Понесоха се надолу към врага със смразяващ боен вик. Бяха около двайсет — срещу стотина паросци. Наксоският командир беше бърз и величествен, държеше пиката си вдигната високо като пример за войниците си. Този конник се наведе рязко, за да избегне копието, хвърлено от един паросец, после самият той запрати късо копие към врага и прониза гърлото му. В следващия миг наксоската конница се вклини в отряда на нашествениците. Мъже крещяха, падаха пронизани и въпреки че с приближаването си към брега вече не виждаха сражението, Касандра и другите на борда вече знаеха, че конниците ще победят.

Морската вода премина в блед тюркоаз, когато навлязоха в плитчините, и корабът мина над ярка мозайка от цветове на морското дъно — полумесец от корали в оранжево, златисто, тъмносиньо и розово.

Корпусът задра в белия пясък и „Адрестия“ спря. Касандра се вгледа в обраслите с гъсти гори хълмове на острова.

— Вилата на Феникс — отбеляза Аспасия, като посочи имението на върха на едно възвишение.

— Отиди и я намери — добави Варнава, просълзен, като постави ръка на рамото на Касандра.

— Да, мистиос — съгласи се Херодот. — Много усилия положи и много път измина, за да стигнеш дотук. Не губи повече време.

 

 

Тя тръгна бързо, сякаш отиваше на една от спешните задачи, възложени й от Маркос. Навлезе във вътрешността на острова сред горички от черници и хвойна. По едно време чу тропот на копита и се скри в храсталака, докато двайсетте конници преминаха в галоп по пътеката, идваща от залива. Кафявите им брони лъщяха от полузасъхнала кръв. Наистина бяха победили. Когато наближи имението на Феникс, Касандра видя неукрепено градче. Вилата се издигаше по средата. В действителност „градчето“ беше почти част от гората — до самите къщи се издигаха дървета и отвесни скали, двете части на селището, разделени от дълбоко дере, бяха свързани с въжени мостове, а в опаловосиньо езерце падаше истински водопад. Под ярката слънчева светлина жени носеха гърнета с мляко, мъже внимателно вадеха пчелни пити от кошери, а деца и кучета пасяха стада от овце, кози и волове. Касандра хвърли една пръчка в близките дървета, с което отвлече вниманието на двамата мъже, пазещи главния вход, после се вмъкна в древната, величествена вила. След малко вече се промъкваше по коридора на горния етаж. Изведнъж чу гласове.

— Архонт, паросците разгромиха флота ни, откраднаха търговията ни, заглушиха вестоносците ни, плениха наварха Евней. Стегнали са гърлото ни със стоманена примка — каза мъжки глас.

Касандра предпазливо надникна и видя висока и просторна зала с полиран тъмен под, застлан с вехти килими. Прозорците на едната стена бяха с отворени капаци и през тях в стаята проникваха зноен въздух и ярка светлина. По средата имаше масивна маса и на нея бе разстлан пергамент с карта на островите и близките води. Отстрани стояха двама офицери е изцапани с кръв кафяви униформи като на двайсетте конници в битката на брега. Бяха свалили шлемовете си. И двамата бяха обезпокоително млади, единият — почти юноша.

— Въпреки това днес ги отблъснахме, архонт — добави по-възрастният, — под твоето командване. Крепостта на Пръста на лодкаря остава под наш контрол. Въпреки обсадата паросците не могат да стъпят на нашия бряг. Откакто дойде и свали тиранина, ти си наш щит.

Гласът на младежа преливаше от гордост и почит. Той отдаде чест, като се удари с юмрук в гърдите. Думите му бяха адресирани към някого в другия край на залата, който оставаше извън полезрението на Касандра.

— Не губете кураж — отговори архонтът от мястото си. — Все някога ще получим шанс да разкъсаме обсадата и пак да бъдем свободни.

Този глас бе като мелодия от златна лира за Касандра, събуди хиляди спомени в сърцето й. Тя затрепери. Когато видя архонта, с ризница като двамата конници и шлем под мишница, Касандра се хвана за касата на вратата и едва се сдържа да не извика, неспособна да мигне или да откъсне очи от жената.

„Мамо?“ — размърда беззвучно устни. Нямаше никакво съмнение: тъмната й коса бе прошарена и една плитка беше завита около главата й като диадема, очите й бяха заобиколени от бръчките на възрастта, тялото й — стегнато в осеяна с белези ризница. Но това беше тя. Пред погледа на вцепенената Касандра Мирина извика младите офицери при картата и им даде ясни указания къде на острова трябва да се поставят стражи, кои удобни за акостиране места трябва да се наблюдават и какви материали трябва да се осигурят за изработването на нови кораби, оръжия и брони.

След известно време тя освободи мъжете. Касандра се скри встрани, когато те излязоха от стаята, после пак се върна на вратата. Мирина излезе на един балкон, закрит от слънцето с раиран навес. Това беше. Сега бе моментът. Касандра влезе сковано в стаята и направи крачка към вратата на балкона. Дъската под краката й изскърца и Мирина се обърна към нея като войник.

Очите им се срещнаха за първи път от двайсет години. Мирина остана втренчена в нея цяла вечност, вцепенена от смайване, после сведе поглед към кръста й… и копието на Леонид.

— Как… как е възможно? — прошепна и шлемът падна от ръцете й.

Касандра не можеше да се нагледа на любимия човек пред себе си.

— Мамо — прошепна.

Двете се притиснаха в силна прегръдка и останаха така цяла славна вечност. В Касандра закипя буря от емоции. За първи път прегръщаше някого, откакто държа тялото на клетата Феба, за първи път позволяваше на сърцето си да се радва, откакто почти се беше пръснало от скръб през онзи ден.

— Как? Как е възможно? — повтори Мирина. — Всяка нощ от повече от двайсет години, щом затворя очи, виждам как падаш.

Леко се отдръпнаха една от друга, като лицата им останаха на един пръст разстояние. И двете плачеха.

— Имам много неща да ти разказвам, мамо. Онази нощ…

Мирина постави пръст на устните й.

— Не. Първо искам просто да те усетя в ръцете си — изхлипа и пак прегърна Касандра, този път още по-силно.

След още цяла вечност така двете седнаха. Касандра разказа на майка си всичко — за нощта в планината Тайгетос, за Кефалония, за милата Феба, за задачата в Мегара и срещата с Николаос… после за мрачните сблъсъци с Култа.

— Те се бъркат в живота ни от самото начало, мамо. Култът към Космос, а не оракулът, стои зад жестоката заповед за хвърлянето на малкия Алексиос от планината онази нощ.

Суровото изражение на Мири не подсказваше, че това не я изненадва. Тогава Касандра осъзна, че не е казала всичко на майка си. Най-трудната част оставаше неизказана.

— В Арголида разкрих една мрачна тайна — каза, като цялата настръхна. — Знам, че си посетила светилището на лечителя.

— Занесох там Алексиос — тихо изрече Мирина. — Той не загина там на планината, знаеш ли?

Касандра се усмихна тъжно:

— Досетих се за това. И че теб съм чула да се приближаваш в ямата с костите онази нощ. Избягах, когато чух шума, като мислех, че някой идва да ме довърши. Да бях имала смелост да остана…

— Важното е, че си тук, след всичко, което си преживяла — каза Мирина, като стисна ръката й. — Ти имаш кураж и в мозъка на костите си, Касандра. И ако лечителите в Светилището на Асклепий бяха успели да спасят Алексиос, той също можеше да порасне и да стане…

— Мамо — прекъсна я Касандра, като затвори очи в опит да спре сълзите. — Алексиос е жив.

Настъпи тишина.

— Мамо?

Касандра отвори очи. Мирина се взираше втренчено в една точка.

— Изградих живота си от пепелта… живях с твоята сянка и тази на Алексиос до рамото си. А сега ти ми казваш, че и той все още е жив?

Касандра кимна тъжно.

— Къде е? — попита Мирина, но изведнъж замълча. Лицето й пребледня още повече и тя затрепери. — Те… те ли са го взели?

Касандра погледна майка си в очите и стисна ръцете й.

— Култът го използва като свой „герой“. Наричат го Деймос.

— Деймос? Кръстили са моето момче на бога на мъртвите?

— Мамо, той не е момчето, което можеше да бъде, ако беше израсъл при теб. Онази кучка от Култа, Хризида, е отровила съзнанието му, посяла е в сърцето му омраза и гняв.

— Тогава ще си плати — изсъска Мирина.

— Тя вече си плати. Умря с разцепено от брадва лице.

— Чудесно! — Лицето на Мирина се разкриви от злоба, тя оголи зъби като куче, току-що прогонило съперник… после изведнъж от гърдите й се изтръгна стон. — Моето момче…

Касандра я заведе обратно в стаята, като шепнеше думи на утеха в ухото й.

 

 

Минаха няколко месеца. Касандра и Мирина се хранеха заедно, спяха в едно легло, ходеха навсякъде неразделни. Касандра усещаше, че разкритията й за Алексиос измъчват сърцето на майка й, но пък времето, което прекарваха заедно, й доставяше огромно удоволствие. Тя научи за проблемите на Наксос и даваше съвети за каквото можеше. Варнава, Херодот и моряците дойдоха в селото и си намериха хубави домове в зеления рай. Капитанът дори се залюби с една от местните жени, Фотина, и й позволи да татуира гърба му и да сплете на плитка брадата му. Реза и другарите му ходеха на брега всеки ден, ловяха риба с копия, после показваха неприлични жестове или пък нагазваха до колене във водата и показваха гениталиите си на пароските кораби. Херодот се отдаде на писане: описваше флората и фауната на прекрасния остров, документираше местните предания и скицираше древните руини. Икар по цял ден се рееше над гората и ловуваше обилния дивеч. Аспасия се уедини и прекарваше повечето време сама. Бе мълчалива, но никога тъжна. Изглеждаше постоянно замислена, с ясен поглед и ум, вглъбен в съзерцание.

Един ден Касандра и Мирина, облечени с фини ленени рокли, отново седяха на балкона, изпънали под жаркото слънце боси крака и скрили лица под сянката на навеса. Гледаха надолу към зелените склонове на хълма и искрящите води.

Дълго останаха така умълчани в блажената тишина. Но това не можеше да продължи вечно.

— Трябва да го намерим и да го освободим — каза Мирина.

Касандра погледна майка си.

— В каквото и да се е превърнал Алексиос, трябва да се опитаме да го спасим — продължи Мирина.

Касандра бе чакала този момент. Знаеше, че тази мисъл не дава покой нито на нея, нито на майка й и че няколкото мирни месеца са само временно затишие. Тя си пое дълбоко въздух и се подготви отново да стане мистиос.

— Но… — Мирина погледна към морето — … няма начин да се измъкнем от този проклет остров.

Касандра също обърна очи към обикалящите в кръг като акули пароски кораби.

— Ние доста лесно дойдохме — отбеляза.

— Просто ви пуснаха, Касандра. Никой не може да излезе. Точно затова дойдох тук днес, да гледам и да видя дали най-добрите моряци, които са ми останали, могат да обърнат нещата.

Касандра проследи с поглед протегнатата ръка на Мирина и видя лъскава галера, която в този момент се отдели от каменния кей до Пръста на лодкаря. Корпусът на плавателният съд бе изрисуван в жълто, оранжево и яркочервено — като обхванат от живи пламъци. „Песента на сирените“, позна я Касандра, която вече бе виждала прекрасния кораб в пристанището на Наксос. На борда се виждаше отряд облечени в кафяво войници.

— Пращаш най-добрия си кораб срещу тях?

— Така трябва. Никой от другите кораби не успя.

Платната на плавателния съд се издуха и той се понесе с пълна скорост към пръстена на блокадата. Мирина стисна силно парапета на балкона и се втренчи в морето. Отначало галерата напредваше отлично, насочила се в пролуката между два кораба… но изведнъж две от пароските триреми се завъртяха като хищници, надушили кръв. Едновременно се насочиха към „Песента на сирените“, едната се заби в кърмата й, а войниците от другата я обсипаха със стрели. Наксоският кораб се завъртя в пенещите се води. Мъже и дървени отломки се посипаха в морето; пароските стрелци с лекота улучваха мишените си. Шумът от викове в далечината постепенно заглъхна.

Мирина посърна.

— Останах без още петдесет способни мъже. Мъже, които не можех да си позволя да изгубя. Сега имам по-малко от сто копиеносци на острова.

Касандра гледаше как паросците връзват един отчаяно съпротивляващ се наксосец. На кораба на стрелците видя силует с бяло наметало и осъзна, че това е усмихващият се злорадо мъж от деня на пристигането й. Явно по негова заповед войниците му съблякоха наксоския моряк гол, после започнаха да го режат с ножове. Мъжът се гърчеше от болка и скоро бледото му тяло бе нашарено с червени черти. Накрая вързаха краката му и го хвърлиха обратно в морето. Корабът продължи да плава безшумно, като влачеше след себе си тялото на вързания мъж, оставяйки червена диря във водата. Не след дълго на повърхността се появиха рибешки перки и Касандра отново чу писъците на клетника, докато акулите го разкъсваха.

— Кой е онзи мръсник на кораба? — попита Касандра.

— Архонтът на Парос — мрачно отговори Мирина. — Силан.

„Силан?“ Името проехтя като гонг в главата на Касандра. Тя си спомни зловещото събрание в Пещерата на Гея и думите на маскирания мъж със същото име: „Майката е почти в ръцете ми, трябва да се съсредоточим върху нея.“

Мирина кимна.

— Мамо, Силан също е член на Култа. — Касандра я хвана за рамото. — Разбираш ли сега? Тази блокада никога не е била за мрамор или пари. Тя е заради теб. Култът иска теб. — Загледа се към морето, като дишаше тежко. — Трябва да се махнем от този остров.

— Нали видя какво се случи с последните, които опитаха? Единствената ни надежда е Евней, моят наварх. Той смята, че в тактиката на блокадата има пропуск.

— Извикай го тогава.

— Изчезна в морето преди няколко месеца, още преди ти да дойдеш.

— Къде?

— Излезе на разузнавателно плаване, за да провери теорията си за недостатъка в блокадата. Тръгна към Пароския проток — тесния канал между островите.

— И никой не е намерил останки от кораба или тялото му?

— Не.

Касандра се изправи.

— Ако той е нашата надежда, трябва да го намерим.

 

 

Мистиос, това е малко унизително — оплака се Варнава, докато гребеше в малката лодка. Лицето и ръцете му лъщяха от пот, туниката му бе мокра на гърба.

— Щом още имаш сили да мърмориш, значи не се стараеш достатъчно — отговори тя, докато напъваше другото гребло.

Погледна зад гърба си към мястото, накъдето отиваха. Там, както бяха забелязали от планината в югозападния край на острова, в самата периферия на солниците покрай брега, стърчеше самотна галера. Това според хората на Мирина бе корабът на Евней.

Тюркоазните води около тях леко се плискаха и блестяха.

Касандра пусна греблото, когато наближиха плавателния съд, и се изправи. Събра длани като тръба пред устата си и извика:

— Наварх Евней!

Галерата мълчаливо се поклащаше във водата. Никой не отговори.

— Приближи лодката — подкани тя Варнава. После пак изкрещя: — Наварх!

С крясък Икар се спусна към кораба и кацна на парапета на палубата. Раздвижи криле, сякаш свиваше рамене, за да потвърди подозрението на Касандра: корабът беше празен. Тя се качи на борда, за да се увери. Нямаше следи от борба, нямаше кръв, изпуснати предмети или драскотини по дъските. Това бе само един изоставен кораб, поклащащ се безшумно във водата между наксоския бряг и пароската блокада. Имаше чували със зърно, амфори с оцет и зехтин, стрели, инструменти, всичко — грижливо подредено.

Касандра се върна на лодката.

— Защо Евней е докарал кораба си тук? Мама каза, че е смел мъж. — Заоглежда крайбрежието на Наксос, после скалите на Парос от другата страна на протока. — Може би се е приближил твърде много до вражеския остров?

— Може би си права, мистиос — каза Варнава, като се наведе напред и се взря към скалите. — Гледай, там нещо проблесна ли?

Тя присви очи. Видя отблясъци от метал. Брони? Оръжия? Движеха се. Тя събра дланите си като тръба пред едното си ухо и чу мъжки глас в далечината. Отчаяно молещ за пощада.

— В Наксос чух смразяващи разкази за това, как паросците убиват пленниците си… — мрачно добави Варнава.

 

 

Евней се задави и изплю прахта, с която бе пълна устата му… и в същия момент нова лопата пръст се изсипа върху осеяното му с мехури от слънчеви изгаряния лице. Той се опита да размърда изнемощелите си от месеци гладуване крайници, но те бяха здраво затиснати — от пръстта, покриваща тялото му почти до гушата.

— Пари, мога да ви дам пари — изстена.

Двамата паросци се изсмяха на жалките му опити да ги подкупи.

— Колкото по-скоро умреш, колкото по-скоро Наксос падне, толкова по-скоро ще хванем оная кучка, която ви управлява… и тогава Силан ще има цялото богатство на света. Какво ни интересуват жалките ти пари? — каза единият.

Другият потупа с лопатата около врата на Евней, за да уплътни пръстта. После отвори едно гърненце и го наклони над главата му. Евней потрепери, когато гъстият мед покапа върху косата му и потече на бавни струйки по лицето му.

— Ам-ам — измляска войникът.

Другият се приближи до една купчинка рохкава пръст наблизо и я изрита. Евней се втренчи за момент в мравуняка, после отчаяно почна да се мята, когато черните, лъскави насекоми се запълзяха наоколо разгневени. Двамата войници се качиха на един камък наблизо и като се закискаха, започнаха да наблюдават как мравките напъплят лицето на заровения мъж, привлечени от сладкия аромат на меда. Той запищя и не успя да спре и да затвори устата си навреме, преди те да стигнат до него. Насекомите покриха лицето му, влизаха в устата му, в ушите му, в носа му, пълзяха по изцъклените му очи, в косата му. Всяко ухапване беше като капка разтопен метал. „Богове, каква ужасна смърт…“

Пляс!

Внезапно ухапванията спряха. Евней подуши оцет и пред него се търколиха парчета от счупена амфора. Мравките се разбягаха от острата течност като къпещи се на плажа пред силна вълна. Пред него излезе стройна жена и се изправи пред войниците. Единият се нахвърли върху нея и в следващия момент падна, с пронизано от странното й копие лице. Вторият се строполи зашеметен от силен удар отстрани на главата.

 

 

Мирина слушаше търпеливо думите на почит, с които я посрещаха селяните в Градините на Феникс. В нагорещения въздух се разнасяше аромат на жасмин, мащерка и лимон; хората й си приказваха безгрижно и с наслада вкусваха от дивеча, плодовете и виното, които тя бе осигурила за пиршеството. Само това можеше да направи в тези мрачни времена — да ги разсее от горчивата истина, че красивият им остров е пленник на Силан… и Култа.

— Касандра е права — прошепна Аспасия, която вървеше до нея.

Атинската красавица имитираше нейното изражение: с лъчезарна усмивка в опит да отклони вниманието от тревожните си очи.

— Култът е тук заради теб. Всеки ден в повече на острова излага теб и народа ти на опасност.

— Снощи се молих — каза Мирина. — За първи път от години. Помолих боговете да ме отнесат от това място, заедно с Касандра.

— Не — прошепна Аспасия. — Не разбираш ли? Така ще улесните Култа, защото тогава двете ще сте по-лесна цел.

— Хвана Мирина под ръка и я придърпа към себе си. Така приличаха на две добри приятелки, споделящи си хубави спомени. — Трябва да заминеш с мен.

Мирина се намръщи:

— Двайсет и три години живях сама, мислейки дъщеря си за мъртва. Сега няма да се разделя с нея.

От хората, скупчени около бълбукащия фонтан, се чу дрънкане на чаши и звънък смях. Кожарят и семейството му вдигнаха питиетата си, за да я поздравят.

— Архонт! — приветстваха я.

Сърдечни, доверчиви, добри хора. Чувството за вина сграбчи сърцето й като с нокти.

— Тези приказки за заминаване са в сферата на мечтите. Тези хора имат нужда от мен. Не мога да ги изоставя на произвола на съдбата. Те ми бяха като родно семейство през всичките тези години.

Чу се възглас на изненада и звън от изпусната чаша. Всички глави се обърнаха към ниската врата на градината.

Мирина и Аспасия също погледнаха натам. Двамата стражи с кафяви ризници оставиха копията си, за да помогнат на тримата новодошли, които едва се държаха на крака. Мирина се освободи от ръцете на Аспасия и изтича към тях.

— Как? Къде? — проплака, като обгърна с длани подутото лице на Евней, докато Варнава и Касандра му помагаха да седне на една мраморна пейка до статуята на Аполон.

— Опитах се… да изследвам скалите… на Парос — заразказва той задъхано, докато бършеше раните си с влажни кърпи и ги мажеше с мехлем. — Биха ме, държаха ме гладен, бичуваха ме месеци наред. Днес решиха, че трябва да умра — лицето ми да бъде изядено от мравки. Тя уби единия от мъчителите ми. А другият…

Касандра опря ръце на кръста си и се загледа мрачно към западния край на острова и Пароския проток.

— Мравките не останаха гладни — довърши тя.

Мирина постави ръце на раменете й, горда и въодушевена. Но видя тревога в очите на Касандра.

— Какво има, дъще?

Младата жена я заведе настрани от тълпата, приветстваща Евней, и й показа един свитък.

— Намерих това у един от войниците.

Мирина се вгледа намръщено в пергамента. Странните символи не й бяха познати. Не бяха гръцки букви. Тъмни облаци забулиха сърцето й, когато осъзна, че е виждала този шифър и преди.

— Това са символите на Култа. Права беше за Силан.

— Изобщо не съм се съмнявала в това — отговори Касандра. — Но когато притиснах втория войник на земята и го попита откъде Силан получава тези заповеди, той ми каза, че свитъкът му е изпратен от един от царете.

— Не разбирам. Царе? Какви царе?

— Един от двамата царе на Спарта — отговори Касандра, като я погледна в очите.

— Навремето те държаха във властта си ефорите. Сега един от царете. Но… кой от двамата?

Касандра разсеяно поклати глава:

— Почти не си спомням цар Архидам. А цар Павсаний дойде на власт след онази нощ — за мен той е само име. Войникът със сигурност не знаеше: мислех, че ще признае, когато мравките го напълзят, но той каза, че всички членове на култа запазват анонимността си. Царят предател се подвизава с прякора Червеноокия лъв.

Мирина нави свитъка така, че двете половина на счупения червен восъчен печат да се съединят. На него имаше образ на лъвска глава.

— Въпреки всичко, което ни се случи в Спарта, не можем да допуснем продажният цар да остане на трона — каза Мирина през зъби. После разпери ръце по посока на брега. — Но не можем да напуснем този остров!

— Архонт — намеси се Евней, като предпазливо се приближи до тях, — Касандра ми разказа как стоят нещата. Не се отчайвай, защото, преди да ме хванат, аз проверих подозренията си за тактиката на пароската блокада. Има начин да се измъкнем. Шансовете са малки, наистина, но е възможно, ако изберем правилния момент.

Кожарят, дърводелецът, стражите, пастирите и целите им семейства вече се бяха скупчили около тях. Мирина погледна поред всеки един от тях. Накрая се усмихна тъжно:

— Няма значение. Аз няма да напусна този остров.

— Мирина? — възкликна Аспасия.

— Мамо? — добави Касандра. — Пустата земя те зове. Не я ли чуваш? Време е да се върнем в Спарта.

Мирина се изправи и като вирна гордо брадичка, заяви:

— Няма да замина и да оставя моя народ на милостта на Силан. Ако избягаме, той рано или късно ще узнае за това. И тогава тези невинни хора ще страдат заради нас.

Касандра погледна Евней и кимна към майка й:

— Кажи й.

— Какво да ми каже.

Воинът се подсмихна леко:

— Помниш ли двата бекаса, които прострелях с една стрела, архонт?