Гордън Дохърти
Орденът на асасините: Одисея (13)

12.

Силан стисна парапета на палубата и очите му грейнаха от радост.

— О, богове, те идват към нас! — изкрещя въодушевено, гледайки бързата галера, идваща с голяма скорост от наксоския бряг.

Това беше „Адрестия“, която преди няколко месеца бяха пропуснали да мине през блокадата със сестрата на борда. Той се вгледа в палубата и беше сигурен, че пак я вижда, седнала на парапета и хванала се за въжетата. А нима това беше…

— И майката! — възкликна Силан удивено.

Това щеше да бъде най-голямото постижение, което човек можеше си представи: да хване и двете за предстоящото събрание на Култа.

— Набраха скорост за разбиване — извика един моряк с нотка на страх в гласа.

— Оставете ги да се приближат — отговори Силан, като видя, че „Адрестия“ наистина се е прицелила в корпуса на неговия кораб с блестящ на слънцето бронзов нос. — После дай заповед на двата ни съседни кораба отпред и отзад. Да се завъртят и да смачкат тази черупка като с клещи.

— Разбрано, архонт.

— Сестрата и майката ще бъдат оковани във вериги — заразправя Силан на стоящия наблизо моряк. — Колкото до другите, които оцелеят от кораба им, ще ги вържем с оловни тежести на краката и ще ги хвърлим в морето. Ще се постараем въжетата да са толкова дълги, че почти да достигат повърхността — за да мятат ръце във въздуха, но да не могат да го достигнат с устата си. Ах, каква наслада е да гледаш как някой се дави! Да го удавиш, като му дадеш надежда за спасение, е още по-прекрасно… колкото до удавника, тези няколко мига, преди смъртта да го отнесе, сигурно му се струват цяла вечност.

Зад него сред моряците и войниците настъпи суматоха.

— Какво става?

Силан се обърна и сам видя отговора. Нямаше съседни кораби, нито отпред, нито отзад. Зад неговия морето беше пусто. Най-близкият плавателен съд, който ги следваше, бе изостанал зад един скалист нос. А отпред — нищо. Водещата галера вече се скриваше от поглед зад хълмистия бряг. Те бяха сами. Увереността му се срути като кула от мокър пясък, залята от вълна. В този момент Силан си представи целия кръг на блокадата и осъзна с какво това място на наксоското крайбрежие е по-различно от другата част.

— Сляпо петно… — простена.

Вдигна поглед точно преди наксоският кораб, порещ вълните с невероятна скорост, да се вреже като острие на брадва във флагманския кораб. Видя решителните лица на моряците, почернелия от слънцето стар капитан и сестрата, кацнала като птица на парапета и втренчена в него; чу трескавия ритъм на гребците: Оооп-оооп-оооп!, по-бързо и по-бързо.

— Дръжте се! — изкрещя на екипажа си сред бученето на пенещата се вода.

Викът му не помогна с нищо. Таранът на „Адрестия“ се вряза в корпуса на флагманския кораб. Палубата се разпадна под краката на Силан. С крясък и като отчаяно мяташе ръце, той се стовари върху бронзовия шип на носа на нападащия кораб. Коремът му улучи точно острата част и тялото му се преви надве. В следващия момент усети рязко прещракване, последвано от чувство за безтегловност. След миг се стовари в студената, бушуваща вода. В сумрака и вихъра от въздушни мехурчета Силан зарита с крака. Странно, но това не доведе до резултат. Той забеляза червени повлекла, издигащи се от дълбините. Погледна надолу и видя грозна плетеница от разкъсана кожа и черва, влачещи се като пипала на октопод. Долната част на тялото му липсваше. След миг със смайване я видя малко по-натам, с потрепващи крака бавно да потъва към морското дъно. Над главата му сенките на двата кораба се разделиха. „Адрестия“ продължи към открито море, оставяйки след себе си отломките на флагманския кораб.

Силан почувства рязко дръпване на останките от разкъсана кожа и черва под себе си. Погледна надолу и видя пасаж от риби, които вече пируваха с кървавите вкуснотии. Внезапно изтръпването премина и остра като нажежен до бяло нож болка прониза разполовеното му тяло. И той осъзна, че е бил прав — последните мигове на удавника, преди смъртта да го отнесе, наистина са като цяла вечност.

 

 

Членовете на Култа стояха мълчаливо и гледаха многобройните пролуки в кръга им.

Вратата на тъмната зала се отвори с трясък и друг маскиран мъж влезе. Несигурните му стъпки и присвитите му рамене подсказваха, че положението не е добро.

— Избягала е. Проклетата курва отново се измъкна. Майката също.

— Ами Силан?

— Трупът му стана храна за рибите!

Събранието заропта гневно.

— Накъде е тръгнала сега? — попита един от членовете.

— Към гнездото на змиите — отговори вестоносецът. — Спарта.

Гневът прерасна в ентусиазъм.

— Тогава трябва да кажем на Червеноокия лъв…

 

 

„Адрестия“ пореше вълните, студеният есенен вятър вдигаше вълма от пяна. Реза, опасан с въжета, висеше от носа и почистваше треските от галерата на Силан и засъхналите останки от вражеския екипаж от месинговия таран.

Касандра и Мирина стояха на кърмата, под сянката на скорпионовата опашка. Младата жена долови безпокойство в позата на майка си.

— Силан е мъртъв и пароската блокада ще бъде вдигната — опита се да я успокои. — Аспасия е умна и силна жена. Ще се грижи добре за Наксос.

Мирина кимна бавно по начин, подсказващ, че не иска да й напомнят за тези неща. Аспасия — която не можеше да се завърне в попадналата под властта на Клеон Атина — бе предложила да заеме мястото й на архонт на Наксос.

— Никога няма да спра да се тревожа за народа на Наксос, Касандра, но не за това съм се угрижила сега. Мисля за онова, което ни чака. — Загледа се в приближаващите се тъмни очертания на суша, първият от трите скалисти пръста, стърчащи навътре в морето от крайбрежието на Пелопонес. — Според картата пред нас е Лакония. Но сърцето ми вижда земя на призраци.

Студени тръпки преминаха през тялото на Касандра. Тя си спомни за един въпрос, който все още не беше обсъдила с майка си: разкритието на Николаос.

— Преди да слезем на сушата, искам да знам едно нещо — каза тя.

Мирина застина.

— Коя съм аз в действителност? Мъжът, когото мислех за свой баща, се оказа само пазител.

Устните на Мирина потрепнаха. Тя се опита да каже нещо, но вместо това се разрида.

Касандра я прегърна силно и я целуна по главата.

— Поставих въпроса, но не е необходимо да ми отговориш веднага. Можеш да ми кажеш, когато дойде подходящият момент.

Мирина кимна и се притисна още по-силно до нея.

Този момент на близост бе прекъснат от стъпки.

— Брегът се охранява зорко — каза Варнава, който обикаляше покрай парапета в търсене на най-доброто място за наблюдение. — Виждате ли отбранителните кули и огньовете по височините? Не е разумно да се приближаваме повече: ако не ни обсипят с копия и стрели, червените плащове ще ни избият, както сториха с атиняните в Мегара.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не можем да слезем на сушата? — попита Касандра.

Варнава й намигна:

— Няма нищо, което „Адрестия“ да не може да стори.

Малко по-късно същия ден заобиколиха втория от трите скалисти полуострова. Вятърът се усили, свистящ и поривист, и превърна морето във врящ котел. Херодот прекара целия следобед на парапета, като повръщаше и сипеше ругатни и молби за пощада към боговете между пристъпите. Стигнаха до участък от брега, завършващ с черни скали, отвесни и мокри. Небето отгоре бе мораво и надвиснало. Вълните се разбиваха в скалите с ужасен грохот, хвърляйки пръски пяна високо във въздуха. Тук нямаше спартански отбранителни кули — разбираемо, защото никой кораб не бе в състояние да припари до този бряг. Но тук Варнава даде заповед за „акостиране“.

— Ти ни доведе в най-тъмната част на най-мрачното царство на земята. Това ли беше целта ти? — изкрещя Касандра, за да надвика воя на вятъра.

— Почакай и ще видиш — отговори Варнава и се изсмя, докато хората му опъваха греблата, а Реза майсторски насочваше кораба.

„Адрестия“ се носеше с висока скорост към черната стена. Херодот изкрещя с доста писклив глас. Касандра и Мирина отстъпиха назад уплашени от неминуемия сблъсък със скалите… и в следващия момент черната стена сякаш се разтвори.

Внезапно ревът на бурята заглъхна. Мятащите се от вятъра свободни въжета на такелажа увиснаха неподвижно и тресящият се кораб спря плавно. Касандра осъзна, че в черната стена има невидима пролука, широка едва колкото да пропусне кораба. Тя водеше в елипсовидно вътрешно заливче с широчината на един хвърлей на стрела и заобиколено от черните стени.

— Малцина знаят за това местенце — каза Варнава.

Погледът му се зарея, гласът му утихна до шепот. Той вдигна очи към широкия отвор отгоре, през който се виждаше гневното небе, разпери ръце и на лицето му се изписа възхищение.

— Наричам го Окото на боговете.

Касандра, Мирина и Херодот се огледаха.

Реза небрежно мина покрай тях, като навиваше едно свободно въже.

— Аз го наричам Гъзът на Кронос — измърмори той.

Варнава се намръщи и извика на хората си да се приготвят за дебаркиране. Слязоха на дълъг перваз от черна скала, който служеше за естествен кей. Когато се спусна нощта, запалиха огън под един надвесен участък, докато бурята вилнееше високо над главите им, а морето плискаше и бучеше пред входа на заливчето.

Касандра хапваше парче хляб, като го топеше от време на време в гърненце наксоски мед. Варнава и Херодот водеха разгорещен спор, части от който тя успя да дочуе.

— Фалшив е! — презрително изсумтя историкът.

— Не е! Гледай! — Варнава вдигна медальона на светлината на огъня, откачи го от врата си и го пъхна под носа на Херодот. — Това е истинско парче питагорейска мъдрост!

Касандра се заслуша по-внимателно. Спомни си разговора си с историка до статуята на лъв при Термопили и различни слухове за легендарния учен и неговото изгубено познание.

— От Наксос ли го взе? — попита Херодот.

— Да.

— Колко ти поискаха за това? Колко струва наивността в наши дни?

Варнава се облегна назад и изруга под носа си.

— Не съм го купил — заяви. — Фотина ми го подари.

— Аха, твоята наксоска любовница — изкиска се Херодот.

— Даде ми го като спомен за нашата кратка любов. Бил е на мъжа й, Мелитон, преди той да изчезне.

Касандра си спомни името от разговора с Херодот на Термопили: „Едно лято срещнах пътешественик. Дребен, пълничък човечец на име Мелитон, който цял живот бе плавал из Егейско море е една малка лодка като черупка… на младини претърпял корабокрушение на остров Тера…“

Историкът се сепна, намръщи се, дръпна медальона от ръцете на Варнава и го заразглежда внимателно.

Касандра също зърна част от украшението: представляваше парче черна скала, на което бе гравиран странен символ. Херодот вдигна очи и срещна погледа й. Тя прочете хиляда въпроси в изражението му и още хиляда възникнаха в главата й.

— Колко ще стоим тук? — прекъсна мислите й един от моряците.

Касандра го погледна и се опита да си спомни къде се намира това място спрямо родния й дом. Като малка Николаос я бе довел на крайбрежието, за да я учи да плува в бурно море. Тогава й се стори колосално пътуване, макар че едва ли беше отнело повече от ден-два.

— Тръгваме утре. Аз ще отида сама с майка си.

Херодот, Варнава и другите от екипажа я погледна тревожно.

— Поне вземи неколцина от нас за охрана — обади се Варнава.

— Не, трябва да сме само двете. Никой друг. Може да се забавим доста.

Те бяха свикнали с този неин тон и знаеха, че няма смисъл да настояват.

— Значи трябва да скрием кораба, докато ви няма — заключи Варнава. — Колкото и скрито да е това заливче, от време на време спартанците пращат сухопътни патрули да огледат скалите. Ако погледнат надолу и видят кораба, ще ни избият.

— Как точно се крие цял кораб? — изкиска се Херодот.

Варнава вдигна вежди, после кимна на Реза. Кормчията и още двама станаха и се заловиха за работа. Смъкнаха мачтата и освободиха всички подвижни сглобки. После един моряк допря железен кол в корпуса, а Реза взе голям чук и започна да бие с всички сили по кола. Между скалните стени проехтя силен трясък на разцепено дърво. Когато ехото заглъхна, на негово място се чу силно бълбукане.

— Богове! — възкликна Херодот и изпусна хляба си.

„Адрестия“ бавно потъна, само парапетът остана над повърхността. Двамата другари на Реза хванаха по едно въже и се гмурнаха. Галерата постепенно съвсем се скри от поглед.

— Привързват камъни към корпуса, за да потъне до самото дъно на залива — обясни Варнава. — Дървото ще се запази долу, а отгоре никой няма да може да я види. И ако и ние не се показваме, никой няма да разбере, че сме тук. Когато пак ни потрябва кораб, ще го изтеглим горе и ще запушим дупката в трюма.

Херодот вече бе извадил една от восъчните си плочки и с метален писец трескаво документираше тази странна и интригуваща практика. Реза и двамата му другари се върнаха при огъня, за да се изсушат. После отвориха амфора с вино и не след дълго моряците, почервенели и загрети, се увлякоха в разкази за случки от минали пътешествия.

Касандра седеше прегърнала с една ръка Мирина и отпиваше от виното, като гледаше своята опърпана банда. Един полъх на вятъра се прокрадна в залива и погали врата й. Тя се загледа в тъмното небе и носещите се в него облаци и се замисли за предстоящите дни.

 

 

Купиха два червено-кафяви коня от едно месенско стопанство, като платиха двойна цена на продавача, за да си мълчи. Небето се изчисти и над каменистите хълмове се разпростря онова съвършено ясносиньо, типично за зимата. Двете яздеха увити с вълнени одеяла за защита от студа и упорития източен вятър.

След известно, време хълмовете останаха назад и пред тях се разкри колосална падина: Пустата земя — дълга ивица равен терен между планинската верига Парнон на изток… и Тайгетос на запад. Емоциите разтресоха Касандра като пристъп на треска, когато вдигна очи към главоломните висини и отново чу виковете и ругатните от онази нощ. Икар, реещ се високо над тях, избълва цяла гневна реч от крясъци по посока на планината. Мирина постави ръка на крака й и разпръсна спомените.

Касандра насочи поглед към равнината между двата планински масива, кръстосана от ручеи и притоци, подхранващи сребристата артерия по средата, която представляваше река Еврот. Сред златистозеления килим от гъсти гори и полюшващи се жита, се гушеха селца — дървени и тухлени къщи. Петте най-големи селища бяха скупчени около средата на долината, блестящи с прочутия мрамор със сини жилки, добиван по тези земи.

Спарта.

Двете жени продължиха, без да бързат, но всяка от тях чувстваше едно стягане в корема, на всяка й се искаше да забави колкото може повече момента на срещата със стария им дом и миналото. Навлязоха в гората Еврот в късния следобед, на хлад под сянката на стари маслини и разкривени дъбове. Навсякъде наоколо златистите клонки шумоляха и шепнеха съзаклятнически, сякаш вятърът разпространяваше слуха за завръщането им. Цели преспи от нападали листа се въртяха гонени от бриза и всяка сянка изглеждаше част от заговора и пълна с шпиони. Но по пътя си не видяха никого.

Изведнъж наблизо се чу дълбокото, заплашително ръмжене на вълк.

Касандра вдигна ръка пред гърдите на майка си и двете спряха. Младата жена напрегна зрение и се втренчи в сенките на гората. Движение. Момчета. Трима юноши с обръснати глави и чисто голи, ако не се брояха алените наметала. Те скачаха и се търкаляха на земята, като едва успяваха да се измъкнат от челюстите на огромен сив вълк. Нямаше шанс да се справят с такъв грамаден звяр. Двама отскочиха встрани от голямата, мятаща се глава на вълка. В следващия момент той скочи и сграбчи третото момче за гърлото.

Като насън Касандра скочи от седлото. Чу трескавия шепот на майка си:

— Касандра, какво правиш? В Спарта сме и това е тренировъчна територия на агората.

Тя обаче не спря, промъкна се до границата на поляната. Вълкът мяташе момчето като играчка. Лицето на юношата започваше да посивява, очите му срещнаха тези на Касандра…

Тя излезе на поляната, вдигна копието и го заби в страната на вълка. Раненият звяр изскимтя от болка, пусна момчето и побягна. Касандра коленичи и повдигна главата на падналия юноша. Вратът му очевидно беше счупен.

— Мамо? — простена той; зениците му започваха да се разширяват.

— Не съм майка ти — тихо отговори тя.

— Кажи й, че… че… трябва да се гордее с мен. Аз се изправих срещу вълка. Не се страхувах.

Касандра много добре го разбираше.

— Студено ми е — изхленчи момчето.

Тя го загърна с част от наметалото си. След няколко трудни, хрипливи вдишвания очите му помътняха. Тя го остави на земята.

В този момент чу зад гърба си глас:

— Какво правиш тук, странничке?

Тя се обърна и видя възрастен спартанец с червено наметало, брадат и със сплетена на плитки като дълги черни въжета коса. Погледът му бе остър като кинжали.

— Минавах и видях, че момчетата са в беда. Опитах се да помогна.

— Лъже! — изкрещя едното момче. — Опита се да убие вълка и да грабне славата само за себе си.

— Намеси се в спартанска тренировка и после лъжеш? — изсъска спартанецът. — В сърцето на това мъртво момче има повече достойнство.

Обърна се към двете оцелели момчета, изръмжа гърлено и им даде знак да се приближат. Едното вдигна трупа на мъртвия си другар и заедно с втория издекламираха:

— Никога не оставяй тялото на свой другар непогребано.

Момчетата се оттеглиха, а възрастният мъж се обърна още веднъж към Касандра:

— Върви си, откъдето си дошла, ако не искаш да усетиш спартанската строгост…

Тя се оттегли в гората до мястото, където я чакаше Мирина с конете. Майка й я погледна строго, сякаш отново беше седемгодишно момиченце.

— Не трябваше да се месиш. Тези гори се използват за трениране на момчетата, за да станат мъже, както много добре знаеш.

— Спарта няма да има полза от тях, ако станат вечеря за някой вълк — отговори Касандра.

— Спарта няма полза от тях, ако са прекалено слаби, за да убият вълк!

Яздиха мълчаливо още около час. Най-сетне Мирина пак заговори.

— От мястото е — изрече с оправдателен тон. — Има нещо във въздуха, в миризмата, в цветовете, навсякъде. Чувствам напрежението, бремето на това, да си спартанец, когато това беше мой дом.

— Но беше права. Не трябваше да се опитвам да спася момчето.

— Защо? Каква си ти? — възкликна с уморена въздишка Мирина. Спартанка? Гъркиня? Странничка?

— Аз съм дете от никъде. — Касандра я погледна в очите. — Част от мен е спартанска и това не мога да променя. Но другата част? Как мога да се отрека от любовта, състраданието, скръбта?

Устните на Мирина се изкривиха леко в мрачна усмивка:

— Двете с теб мислим по един и същи начин. Напуснахме дома си като спартанки… а сега се завръщаме като много различни същества.

Продължиха напред.

Най-сетне гората оредя и влязоха в Питана, едно от петте главни селища. Родният град на Касандра. Като всички спартански селища, тук нямаше крепостни стени.

„Мъжете на Спарта са нейните стени, остриетата на копията им са нейните граници“ прозвуча в съзнанието й една от мъдростите на Николаос.

Излязоха от гората и тръгнаха по широка, постлана с плочи улица между къщи и занаятчийски работилници с бели стени и червени покриви. Ароматът на дим бе примесен с тежката миризма на традиционния черен спартански бульон; непрестанното дзън-дзън на ковашки чук отмерваше ритъма на тихи песнопения, идващи от малък храм в сърцето на селището. Всичко бе толкова родно и познато за Касандра: рамката за опушване на месо до кладенеца, където си беше играла; вратата с меден обков на оръжейницата; кръчмата със статуетка на крилат кон над входа. Почти нищо не се беше променило.

Продължиха право напред с каменни лица, погребали напиращите спомени и емоции. Навсякъде сновяха роби илоти, превити под тежки товари и с шапки от кучешка кожа на главите като свидетелство за нисшия им статус. Около дългите, ниски казарми седяха спартански мъже с червени наметала и остреха копията си. Никой от тях не се разделяше с оръжието си.

Една жена, седнала пред входа на къщата си, мелеше брашно. Тъмният пеплос покриваше цялото й тяло от врата до глезените, с изключение на прореза от едната страна, през който се виждаше кракът й по цялата дължина чак до бедрото. Едно момче — синът й, съдейки по чертите му — се промъкна зад нея, пресегна се и грабна една от торбичките с брашно на масата до нея. Започна да се оттегля със самодоволна усмивка. В този момент майката скочи и се завъртя с едно движение, разсипвайки по земята мелничка, зърно и брашно, сграбчи го за гушата с едната ръка, а с другата му зашлеви звучна плесница. Касандра чу изпукване от счупването на носа на момчето. Майката го блъсна на земята и закрещя:

— Тромав глупак! Некадърник! Ти не умееш да откраднеш дори една торба брашно. Никога няма да станеш достатъчно силен и сръчен!

Докато момчето отнасяше тези ругатни, друго — брат му, даде си сметка Касандра — отмъкна две от разпилените по земята торби брашно и избяга, без жената да го види. Няколкото спартанци, които наблюдаваха сцената, замърмориха одобрително и запляскаха с длани по бедрата си.

На едно място улицата се раздвояваше. Дясното разклонение водеше към мраморния център на Спарта — неукрепена цитадела на ниско възвишение, под което се събираха петте древни селища. Там живееха царете… и предателят Червеноок лъв. Но Касандра и майка й тръгнаха наляво, към тъжния, забравен дом в покрайнините на Питана. Безмълвно насочиха конете си натам и не след дълго спряха пред желязната врата, отдавна заключена с верига. Касандра си спомни безобидното начало на онази нощ: как е мама, Алексиос и Николаос седяха до огъня. Икар, въпреки че никога не беше виждал къщата, изглежда, усети тъгата й и изкряска жално към вратата.

— Тя е наша по право и ще бъде наша отново — каза Мирина, — щом отървем Спарта от царя предател.

— Този имот е на Стентор — обади се някой зад тях.

Касандра се завъртя рязко и видя висок, як младеж. За момент се запита дали няма да се наложи да се бие. После видя намръщеното лице на младежа и правата, достигаща до раменете коса.

— Бразид? — прошепна.

Мирина постави ръка пред гърдите й, когато тя понечи да направи крачка към него.

— Не, мамо, Бразид е приятел. Той ми помогна да убия Касапина.

Бразид се намръщи леко:

— Все си мислех, че ти ми помогна да го убия, но както кажеш. — Кимна към изоставената им къща: — Държавата я пази за Стентор. Той постоянно воюва, затова имотът стои така заключен от изчезването на Вълка.

Мирина и Касандра се сдържаха да не присвият очи и да не се спогледат.

— Но аз знам кои сте вие двете. Знам, че къщата е колкото на Стентор, толкова и ваша. Проблемът е, че не мен ще се наложи да убеждавате — добави той, като хвърли поглед към ниската мраморна цитадела.

— Ние и без това идваме при царете — каза Касандра.

Бразид се опита да прочете мислите й за миг, после леко се поклони:

— В такъв случай може би ще трябва да ви представя. Все пак отдавна не сте били тук…

 

 

Комплексът на цитаделата нямаше нищо общо с атинския Акропол. Хълмът беше не по-висок от едноетажна къща, а склоновете бяха полегати, павирани или покрити с трева и кипарисови горички. Минаха покрай отворен гимназиум, където голи мъже се състезаваха на бягане. Отстрани стояха жени, които псуваха най-бавните бегачи и плюеха по тях, когато те минаваха наблизо. Когато един се спъна и падна, една от жените изруга подигравателно, прескочи дървената ограда, смъкна дрехата си и хукна гола след мъжете. С разкривено от усилие лице, успя да ги настигне и те, засрамени, напрегнаха още изтощените си мускули. Публиката нададе весели възгласи и приветства жената, която съумя да поддържа темпото и даже да претендира за първото място. Отстрани роби мажеха със зехтин телата на други воини, а двама, с вече лъщяща от маслото кожа, се бяха вкопчили в схватка на традиционната борба панкратион. Минаха покрай театър, където белите мраморни стълби бяха заети от зрители, приветстващи и аплодиращи, удряйки юмруци по дланите си, един актьор, който представяше легендата за Кадъм. Мъжът скачаше и се премяташе, демонстрирайки бойно майсторство около трима роби, набутани в костюм с крещящи цветове, който би трябвало да представлява таванския змей. От едно близко възвишение се чуваше жално блеене. Там, на олтара на Венера Морфо, овцата виждаше за последен път деня, преди оплисканият с кръв жрец да пререже гърлото й и да вдигне лъщящото й на слънцето сърце към небето, пеейки древни молитви.

В подножието на централната могила двете жени видяха двама млади мъже с обръснати глави, които налагаха с тояги проснат на земята илот.

Стомахът на Касандра се сви. Това беше криптия — наказателно мероприятие, изпълнявано от най-младите възпитаници на агората, на които все още не бе разрешено да си пускат коса или брада, но пък имаха право да изтезават робите, за да държат нисшата класа в постоянен страх.

— Ти ли ще ме гледаш в очите, жалко псе такова? — изкрещя единият младеж в натъртеното до лилаво лице на илота.

Отстрани безучастно стояха още няколко роби с наведени глави. Когато пребитият роб изпадна в безсъзнание, мъчителят му се приближи до един от другите илоти и протегна ръка, без дори да го погледне. Робът веднага му подаде кърпа. Младият воин избърса ръцете си от кръвта, после хвърли кърпата в краката на роба. При всички ужасни неща, които се бяха случили в детството на Касандра и за които бе виновен Култът, самата Спарта също бе жестоко и безмилостно създание, с кървави зъби и нокти.

Тръгнаха към върха на хълма и минаха покрай старо каменно светилище. Касандра почти бе забравила за него, докато не почувства, че копието нещо й шепне. Отново пред очите й изникнаха видения от Термопили. Тръпка на вълнение премина през цялото й тяло, когато погледна древния гроб и произнесе наум легендарното име, гравирано на входа: Леонид.

— Той е винаги с нас — насърчи я Мирина. — Кръвта му е добра, истинска, силна.

Отминаха гроба и пред тях се разкри върхът на хълма. По средата се издигаше правоъгълната царска палата, с покрив от червени керемиди, поддържан от бледосини дорийски колони. Над високия вход стоеше войнствена статуя на Зевс Агетор, строго свел очи към тях. Зад високите порти се чуваше силен шум. На входа стояха двама стражи с церемониални брони — поне според спартанските разбирания за декорация. Носеха лъснати до блясък коринтски шлемове, кожени торакси, бронзови ивици на бицепсите, хубави копия — с остриета, оформени като това на Леонид — и кървавочервени плащове. Щитовете им не бяха от онези с червена буква ламбда отпред, а чисто черни. Хипеи, спомни си Касандра — двама от неколкостотинте избраници, формиращи царската гвардия. Те не пускаха всеки. Касандра видя очите им през пролуките в шлемовете, забеляза как телата им потрепнаха съвсем леко, готови за действие.

Бразид спря пред тях и вдигна ръка за поздрав:

— Хере, водя приятели, които искат да се посъветват с нашите царе.

Двамата отвърнаха на поздрава.

— Лохаг Бразид! — изрекоха в един глас и се дръпнаха, без да кажат нищо повече.

— Лохаг? — прошепна Касандра, когато вратата се отвори. — Ти си командир на един от петте свещени полка?

— И аз не съм си губил времето, мистиос — подсмихна се едва забележимо той.

Портата се отвори и шумът от разгорещени спорове, който досега се чуваше приглушено, ги удари като драконски рев.

Стотици мъже крещяха и се блъскаха, ревяха, размахваха юмруци, пръскаха слюнки. Двама се боричкаха на пода, всеки — с копие в ръка. За момент Касандра си помисли, че е попаднала на пиянска свада в някоя кръчма на Кефалония. Но после се вгледа по-добре в двамата на пода: по-млад, красив мъж и по-възрастен, с груби черти, буйна прошарена коса и гневни, кръвясали очи… Цар Архидам?

В този момент двамата се разделиха, Архидам скочи на крака, завъртя копието над главата си и умело го спусна, като опря острието в гърлото на младежа.

— Предаваш ли се, Павсаний? — изрече през зъби.

Павсаний, задъхан и с разкривено от гняв лице, изръмжа като ядосано куче, но после махна насмешливо с ръка:

— Да.

Копието се дръпна, тълпата нададе радостни възгласи и лицата на двамата царе се промениха коренно. Архидам се разсмя сърдечно, а Павсаний пое подадената от противника му ръка и се изправи.

— Едиктът на Архидам се приема — обяви той. — Ще пратим подразделение от месенци в подкрепа на съюзниците ни в Беотия.

Касандра се ококори, не знаеше дали да вярва на ушите и очите си. Като дете никога не беше стъпвала на това място, но бе чувала за него. Дори на симпозиума при Перикъл беше чула един пиян атинянин, който разправяше за примитивните способи за гласуване на спартанците. „Приемат предложението, чиито поддръжници са най-кресливи“ — беше се изсмял дъртият козел. Де да можеше да види това: как се одобрява решението на онзи, който успее най-качествено да натупа опонента си.

Внезапно възбудените зрители се оттеглиха като морска вълна от пясъчен плаж и насядаха на амфитеатрално разположените пейки по периферията на залата. Касандра разпозна една по-голямата група мъже — герусията — двайсет и осем старци, прегърбени и плешиви, но славещи се като мъдреците на Спарта. Когато двамата царе седнаха на местата си в дъното на залата, членовете на герусията затропаха одобрително с тоягите си по пода. Тя разпозна и една по-малка групичка: петима мъже със сиви роби, които стояха на един плинт зад троновете на царете и не демонстрираха такова уважение. Това бяха ефорите. Сърцето на Касандра се вледени при спомена за грозния като лешояд техен събрат, който бе хвърлил Алексиос от планината… преди сам да полети след него. Но омразата й охладня, когато осъзна, че тези петимата са все мъже около трийсетте или четирийсетте. Никой от тях не беше участвал в случилото се през онази нощ. Ефорите не бяха някаква зла сила. „Култът — напомни си тя, — всичко е било дело на Култа, опитващ се да проникне във всяка сфера на живота.“ Да, ефорите не дължаха никакво уважение на царете, но такава беше тяхната задача — да държат монарсите под контрол. Властта в Спарта бе двуглаво куче, чиято верига е в ръцете на петоглав господар.

— Бразид — извика Павсаний, като протегна ръце за поздрав. — Какво те води при нас днес?

Бразид заведе Касандра и Мирина пред ниския подиум, на който седяха двамата царе. Докато ги представяше, Касандра забеляза, че в контраст с радушното държане на Павсаний, Архидам се сви на трона и на лицето му се изписа подозрителност и презрение. Гледаше Касандра и майка й с кръвясали очи като касапин, преценяващ парче месо.

— Дошли са да поискат обратно наследствения си имот, който в момента пустее.

— Кои са тези жени? — попита е явен интерес Павсаний. — От кой род са и кой е имотът?

В този момент Архидам позна Мирина и кръвясалите му очи проблеснаха гневно.

— Ти! — изрева, като скочи на крака, при което блъсна назад трона си. Премести очи към Касандра, забеляза приликата и вече цялата картинка му се подреди. — И ти!

Нададе гърлен рев, грабна копието си и го вдигна, за да го хвърли срещу тях. Само бързата реакция на Павсаний го спря.

— Пусни ме, или в името на Зевс Агетор, ще те набуча на шиш!

— Не разбирам защо толкова се разгневи — оплака се Павсаний.

— Защото те са от рода на Леонид… опозорената фамилия.

Павсаний пребледня. Той се втренчи в двете жени:

— Катастрофата на Тайгетос преди толкова много години?

Касандра кимна. Сълзите, които премрежиха очите й, бе красноречив отговор.

— Как смеете да се появявате тук? — изрева Архидам. — Мислех, че сте мъртви и по-добре да бяхте!

Павсаний застана между разгневения цар и двете жени.

— Но те идват смирено при нас, Архидаме. И Бразид се застъпва за тях, нали?

Войникът кимна:

— Касандра извърши славни дела за Спарта в тези години на война. Тя ми помогна да освободя Коринтия от бандита, който бе узурпирал властта там.

Павсаний се обърна към Архидам:

— Освен това във вените им тече кръвта на най-прочутия ни цар. Може би не трябва да бързаме да ги отпращаме… не мислиш ли?

Изтъкна още няколко довода пред по-възрастния цар, предпазливо и с подобаващо уважение. Това продължи цяла вечност и през цялото време Архидам не сваляше изгарящия си поглед от Касандра и Мирина. Най-сетне обаче по-старият цар се върна и седна на трона си.

— Ако искате да си върнете имота — изръмжа, — трябва да направите нещо за мен. Да изчистите позора от имената си. Да докажете, че сте достойни.

Очите му засвяткаха по-силно и на лицето му се разля усмивка, разкриваща ред пожълтели зъби.

— Пролетта ще тръгнете на север, за да помогнете на войниците ни в Беотия, да съдействате за връщането на тази земя под спартанска власт.

Членовете на герусията издадоха удивени възклицания — явно поразени от непосилността на задачата.

Павсаний кимна в съгласие:

— Изглежда справедливо, не мислите ли? А докато чакате пролетта тук, аз ще ви осигуря място, където да живеете.

Плесна с ръце и един илот дотича с восъчна плоча в ръце. Павсаний заговори и робът започна да пише върху плочата. После царят притисна пръстена си върху восъка, за да одобри официално заповедта.

Пръстен с герб! Касандра затаи дъх. Двете с Мирина се втренчиха в пръстена. Емблемата беше… полумесец. „Не лъв? — помисли си Касандра. — Значи…“ Погледна към Архидам, който продължаваше да се взира сърдито в тях. Тя сведе очи към мазолестите му ръце, събрани в скута, закрили неговия пръстен с печат.

— Къщата е малка, но уютна — продължи Павсаний, като затвори плочата. — И в студените месеци можете да помогнете на нашия шампион Тестикъл да се подготви за Олимпийските игри. Той има нужда от много тренировки.

— Е, потомки на Леонид — попита Архидам, като се ухили по-широко, — приемате ли тази задача?

Разтвори ръце и Касандра се втренчи в пръстена му. Сърцето й затуптя от вълнение… и в следващия момент тя видя, че гербът е с образа на… летящ ястреб. „Какво, как…?“

— Нещо не е наред ли? — подсмихна се Архидам.

Касандра никога не се беше чувствала сигурна за нищо в живота си. Но тук без никакво съмнение бе убедена, че Архидам е царят предател — че я обрича на смърт, като я праща на север в Беотия. Ако там я чакаше клопка, вероятно щеше да намери и доказателства за връзките му с Култа.

Тя усети, че всички — герусията, ефорите и хипеите — я гледат в очакване на отговора й.

— Приемам задачата.