Гордън Дохърти
Орденът на асасините: Одисея (1)

Пролог

Спарта, зимата на 451 г. пр.н.е.

Седем лета носих една тайна вътре в мен. Един пламък, сгряващ и истински. Никой друг не подозираше за него, но аз знаех, че е там. Когато погледнех майка си и баща си, чувствах, че се разгаря, а когато погледнех невръстното си братче, усещах: как топлината обхваща всяка част от мен. Един ден се осмелих да го опиша на майка си.

— Това е любов, Касандра — прошепна тя и се огледа плахо, сякаш се страхуваше да не чуе някой. — Но не от вида, който спартанците познават. Спартанецът обича само земята, държавата и боговете си.

Стисна ръцете ми и ме накара да й се закълна:

— Никога не разкривай тайната си на никого.

Една зимна нощ, по време на свирепа буря, всички седяхме пред огнището в нашия скромен дом. Огънят пращеше, мама държеше малкия Алексиос в скута си, а аз седях в краката на баща си. Може би и четиримата носехме същия таен пламък в себе си. Поне с тази мисъл се утешавах.

Ненадейно в топлото ни, тихо убежище прозвуча зловещия звук от дращене на нокти по вратата. Бавното, равномерно дишане на баща ми рязко секна. Майка ми притисна малкия Алексиос към гърдите си и погледна към вратата с такова изражение, сякаш бе видяла зловещ демон, спотаил се в сенките там.

— Време е, Николаос — изрече глас, звучащ като пращене на сух пергамент.

Баща ми се изправи и наметна кървавочервената си мантия върху мускулестите си плещи. Гъстата му черна брада скриваше изражението на лицето му.

— Почакай. Само още малко — умолително прошепна мама, като протегна ръка да погали буйните му, тъмни къдрици.

— Какво да чакам, Мирина? — тросна се той и отблъсна ръката и. — Знаеш какво трябва да се случи тази нощ.

С тези думи тръгна към вратата, като грабна копието си. Вратата се отвори със скърцане и тате излезе в студения дъжд навън. Вятърът простена и над главите ни отекна гръм, когато излязохме след него — защото той бе нашият щит.

Тогава ги видях.

Чакаха ни подредени в полукръг. Жреците, голи до кръста и с венци на главите. Облечените в сиво ефори — мъже, по-могъщи дори от двамата царе на Спарта — държаха факли, които пращяха и хвърляха искри в бурята. Дългата сива коса на най-стария ефор се развяваше от вятъра и плешивото му теме блестеше на лунната светлина. Гледаше ни втренчено с кръвясали очи, а разкривената му усмивка показваше криви зъби. Той се обърна и мълчаливо ни даде знак да го последваме. Тръгнахме след него по улиците на Питана — моето родно място и едно от петте свещени села на Спарта. Прогизнах до кости и затреперих от студ още преди да стигнем до последните къщи.

Ефорите и жреците вървяха с равна крачка през Празната земя, редяха молитви и пееха монотонно в бурята. Използвах късото си копие, както баща ми своето, за да се подпирам на хрущящите под краката ни крехки шисти. Вълнението само да държа това копие бе огромно — копието, принадлежало на цар Леонид, отдавна загиналия спартански герой. Всеки в Лакония почиташе нашето семейство, защото кръвта на Леонид течеше във вените ни. Мама бе потомка на неговия род и затова такива бяхме също аз и Алексиос. Ние бяхме наследници на великия мъж, на героя от Термопили. Моят истински герой обаче бе баща ми; той ме учеше да бъда силна и пъргава — и издръжлива като истинско спартанско момче. Не ме беше научил обаче на силната воля, която щеше да ми потрябва за това, което ме очакваше. В цяла Елада имаше ли учител, способен да ми даде този урок?

Напредвахме по виещата се пътека нагоре към заплашително извисяващата се планина Тайгетос, с насечени от дълбоки дерета склонове и покрити със сняг хребети. Не проумявах нищо в тази странна разходка. Нещо не беше наред. Положението бе такова, откакто мама и тате ходиха до Делфи миналата есен, за да говорят с оракула. Не споделиха с мен думите на великата ясновидка, но каквото и да им бе казала, явно не беше хубаво. От тогава баща ми бе постоянно напрегнат, раздразнителен и дистанциран. Мама изглеждаше замислена, седеше загледана втренчено в една точка.

Сега вървеше със затворени очи за дълги периоди и дъждът се стичаше на вадички по бузите й. Притискаше силно Алексиос до гърдите си и целуваше малкия вързоп на всеки няколко крачки. Когато видя тревожните ми погледи към нея, преглътна тежко и ми връчи бебето.

— Носи брат си, Касандра…

Закачих късото копие на колана си, взех Алексиос и го притиснах до себе си, докато се изкачвахме по стръмната пътека. Гръмотевицата отпусна гласа си и мълния раздра небето. Дъждът премина в суграшица и аз направих малък навес с одеялата, за да предпазя лицето на братлето ми. Кожата му — ухаеща на ароматно масло и сламата от постелката — излъчваше топлина. Със слабите си ръчички той разроши косата ми. Изгука и аз му отговорих със същото.

Най-сетне стигнахме до една заравненост. В далечния край се издигаше олтар от мрамор със сини жилки, потъмнял от времето и стихиите. Отстрани мъжделееше свещ, скътана между гърне с масло, кратер с примесено със суграшицата вино и поднос с грозде.

Мама издаде сподавен стон.

— Мирина, не бъди слаба — скастри я баща ми.

Усетих как гневът й пламна:

— Слаба? Как можеш да ме наричаш така? Трябва смелост, за да се изправиш срещу истинските си чувства, Николаос. Слабостта често се крие зад маската на куража.

— Това не е спартанско — изсъска той през зъби.

— Съберете се пред олтара — нареди един от жреците.

Кокалестият му гръден кош бе мокър от суграшицата. Не смеех да погледна древната маса… нито към ръба на платото и черната бездна на нощта отвъд — черна паст, зееща дълбоко в утробата на планината.

— Сега детето — каза главният ефор.

Пръстенът от коса по темето му танцуваше на вятъра; очите му бяха като нажежени въглени. Протегна кокалести ръце към мен и сега разбрах: тъмната мантия на знанието се спусна върху плещите ми.

— Дай ми детето — повтори той.

Устата ми пресъхна от страх.

— Мамо, тате? — изплаках първо към единия, после към другия.

Майка ми направи крачка към баща ми и постави умолително ръка на мускулестото му рамо. Но той стоеше безучастно като вкаменен.

— Оракулът е казал — занареждаха в един глас жреците. — Спарта ще падне… ако момчето не бъде пожертвано вместо нея.

Вцепених се от ужас; притиснах малкия Алексиос по-силно до себе си и направих крачка назад. Братчето ми беше здраво и силно — нямаше причина да го осъдят на жестоката съдба, която сполетяваше слабите или недъгавите спартански бебета. Какво толкова бе казал оракулът на родителите ми? Коя бе тя, че да го обрича на гибел по този начин? Защо баща ми не се изплюеше на тази зловеща заповед и не вдигнеше копието си срещу тези окаяни старци? Но когато той най-сетне предприе нещо, то бе да изблъска майка ми, при което тя падна на земята като парцал.

— Не… не! — заплака тя, докато двама жреци я влачеха назад. — Николаос, моля те, направи нещо.

Баща ми гледаше безучастно някъде в далечината.

Един от жреците се промъкна зад мен и ме сграбчи за раменете. Друг изтръгна Алексиос от ръцете ми и го предаде на най-стария ефор, който вдигна бебето като съкровище.

— Могъщи Аполон, Дарителю на истината! Атина Полиахос, Велика закрилнице! Вижте как се прекланяме пред волята ви, смирени и благодарни за вашата мъдрост. Сега… момчето ще умре.

Вдигна Алексиос над главата си и пристъпи към олтара на ръба на бездната.

Мама падна на колене и отчаяните й вопли накараха сърцето ми да се къса.

Когато ефорът напрегна мускули, за да хвърли брат ми в пропастта, мълния раздра небето и отекна чудовищен тътен. Стихията сякаш вля цялата си енергия в мен. Изпитах огромен прилив на сила и решителност. Изревах с цялото си същество и се изтръгнах от ръцете на жреца. Втурнах се напред като атлет, отчаяна, вбесена, с протегнати към брат ми ръце. Времето сякаш се забави и в този момент погледите ни с бебето Алексиос се срещнаха. Ако можех да уловя този момент в кехлибар и да го запазя там за вечни времена, бих го направила — и двамата живи, свързани. В този миг все още имах надежда, че ще го хвана, ще спра падането му. Но в следващия се препънах, залитнах и почувствах как рамото ми се блъсна в хълбока на окаяния стар ефор. Чух как рязко си пое въздух и видях как се олюлява и пада през ръба… Заедно с Алексиос.

Двамата полетяха надолу в мрака и крясъкът на ефора бързо заглъхна като демонски писък.

После… тишина.

Паднах на колене на ръба, разтреперана. Около мен се надигна врява от гневни клетви.

— Убийца!

— Тя уби ефора!

Втренчих се в бездната, втрещена, а суграшицата шибаше лицето ми.