Гордън Дохърти
Орденът на асасините: Одисея (14)

13.

— Върни се! — изкрещя Тестикъл. — Намажи ме със зехтин!

Касандра вдигна наметалото си и го наметна върху голото си тяло.

— Намажи се сам. Ти си пиян… и в ужасно състояние.

Тя излезе от гимназиума, оставяйки капризния атлет да се въргаля в прахта, след като го бе победила за трети пореден рунд на панкратион. Беше кретен, но тя го харесваше — вероятно защото бе много нетипичен спартанец, любител на забавленията, шегите… и виното.

Беше дълга зима, с пиянски нощи, епична спартанска поезия, игри, състезания и тренировки. Касандра успя да убеди Павсаний да позволи на Варнава, Херодот и екипажа да дойдат от мрачния залив между скалите и сега те бяха гости на младия цар. Дворът на цитаделата бе покрит със скреж, но първите кокичета вече се бяха появили по ливадите около храмовете и в кипарисите пееха птички. Пролетта беше дошла. Утре Касандра щеше да тръгне на север — отново мистиос — за да обърне хода на сраженията в далечна Беотия. През зимата бе научила колко здраво са се укрепили спартанските и атинските сили в областта. Чувстваше се като глупачка, че прие задачата. Това, което не успя да открие през изминалата зима, бе доказателство за тайната на Архидам. Царят беше змия, сигурна беше в това. Но не можеше да го обвини или атакува като член на Култа, ако няма надеждно доказателство.

Тя мина покрай все още заключения си с вериги роден дом, после спря пред малката двустайна къща, дадена им от Павсаний. Влезе, изми се, седна на прага и отпи голяма глътка плодова вода. Загледа се разсеяно към каменната гробница на Леонид в другия край на Питана. Беше почти пладне. Касандра въздъхна, изправи се и тръгна натам.

— Защо тук, мамо? — измърмори сама на себе си, чудейки се защо Мирина поиска да се видят точно на това място и точно в този час.

Бразид и Мирина заминаваха на другия ден. Планираха да останат в Аркадия през пролетта и лятото, след като Мирина откри доказателства, че местният архонт също може би е член на Култа. Ако беше такъв, може би щяха да го „убедят“ да издаде царя изменник.

Касандра влезе в древната гробница. Мирина бе коленичила до запалена лампа под строгата, аскетична статуя на цар Леонид, чисто гол, само с шлем, копие и щит. Касандра коленичи до майка си.

— Леонид е последният истински герой на Спарта — заговори Мирина. — Без неговата храброст сега всички щяхме да сме под персийска власт.

— Какво общо има това с моето пътуване на север — където гърци ще избиват гърци?

— Знаеш ли защо Леонид е отишъл на Горещите врати въпреки безнадеждното положение?

— Защото е бил силен, непоколебим герой, за разлика от мен — сопна се Касандра.

— Хвани копието си — спокойно отговори Мирина.

Касандра присви подозрително очи, но направи, каквото я накараха.

— Последният път, когато някой ми каза да направя така, беше, когато Херодот…

Мирина насочи копието към статуята и през Касандра премина ярка мълния.

 

 

Бях в Царската палата — но изглеждаше различно: древните тронове бяха по-светли, не толкова износени… и празни.

— Спарта няма да се включи във войната. Питията реши — изграчи хилав като скелет мъж иззад един от троновете.

Един от ефорите, осъзнах аз. Другите четирима закимаха в съгласие. Някои от тях носеха или държаха грозни маски. Между тях бе коленичила съсухрена старица, която мърмореше нещо и се клатеше. Познах полупрозрачната рокля, висящите дрънкулки. Това беше питията! Те държаха оракула като куче на каишка!

Самотният мъж, застанал в подножието на троновата платформа с гръб към мен, се наежи:

— Всички тези празни приказки за питията! Питията! Тя говори, каквото вие й кажете. Тя е ваша марионетка. Дойде време да я освободите.

— О, Леонид, епохата на героите вече е минало. Да не би да мислиш, че в твоите вени тече по-специална кръв? Ако ги прережем, тя ще изтече в земята и ще потъне в пукнатините и. Ти си никой.

Сега осъзнах къде се намирам и в кое време.

Леонид вдигна копието и го насочи към ефора.

— Никой, така ли? Слез и застани пред мен, за да проверим.

Оракулът спря да мърмори и вдигна набръчканото си лице. Тя постави леко ръка върху копието на Леонид и го натисна надолу.

— Защо се съпротивляваш срещу неизбежното, сине на Лъва? Ксеркс ще ни обедини. Той ще донесе Ред в Хаоса.

Кръвта ми застина във вените. Защо оракулът и ефорите искаха от спартанския цар и войската му послушно да се подчинят на Ксеркс, цар на царете, владетел на Персия, и огромните му армии?

Лицето на ефора се изкриви в злобна усмивка:

— Виждаш ли? Ако не се подчиниш на питията, всичко, което защитаваш, ще рухне.

Леонид се втренчи в тях за известно време. После се завъртя на пети.

— Пригответе войската — заповяда с гръмовен глас. — Ако Ксеркс иска Спарта, може да я получи само през трупа ми.

Мина през мен като дух, после блесна бяла светлина и сцената изчезна.

 

 

Касандра се опомни коленичила до Мирина.

— Видя ли? — каза майка й. — Леонид е отишъл на война, за да спаси Спарта от Персия… и от Култа.

— Те са били тук, оплели с пипалата си Спарта, дори тогава?

— Дори тогава. Откакто дойдохме, открих много неща. Все зловещи тайни. Но сега ти трябва да заминеш на север, Касандра. Не мисли за Архидам или миналото. Просто остани жива… и намери доказателствата, от които имаме нужда — за да изкореним черния корен на този зловреден бурен от родната ни земя веднъж завинаги.

 

 

Самотният тропот на конските копита изкара Касандра от спомените за миналото: за последните няколко години и вихъра на войната, в която се беше замесила, и за по-старите времена — все още вкопчили се в сърцето й като ръждиви куки. Долините около нея ставаха все по-стръмни и тя осъзна, че тропотът на призрачни конници е само ехо от копитата на собствения й кон. „Почти стигнах“ — помисли си тя, като погледна пътеката, изкачваща се сред планините, сребристи и величествени на фона на кобалтовото небе. Тя видя Икар високо горе, своя разузнавач, и се усмихна. Засега птицата мълчеше, което бе добър знак. Касандра извади една ябълка от дисагите си и разсеяно отхапа от плода. Остави коня да намали темпото, за да му даде огризката. Тогава се случи нещо странно. Ехото от копитата се забави по необичаен начин — като че ли му трябваше малко повече от нормалното, за да намали темпото. Тръпки на безпокойство полазиха запотения й гръб. Тя се завъртя на седлото, за да погледне назад, откъдето бе дошла. Но сега, когато конят й спря, чуваше само трескавото свирене на цикади, игривия ромон на един ручей и глухото барабанене на кълвач от близката борова горичка.

Касандра се усмихна с увереност, каквато не изпитваше, и продължи напред. През цялото време тропотът на копита звучеше… нередно. Затова до края на пътуването си държеше едната си ръка под наметалото, върху дръжката на счупеното копие.

Призрачното ехо обаче така и не се въплъти в реална опасност и привечер тя видя пред себе си сребристобелия връх Хеликон. Забеляза кръг от копия на едно плато и червените плащове и белите палатки вътре. Вдигна ръка от копието и хвана свитъка, който носеше, после изцъка с език на коня и го подкара в лек галоп нагоре към входа на лагера. Когато я видяха, двамата спартански воини, пазещи портата, насочиха напред копията си и вдигнаха щитовете си; очите им заблестяха свирепо. Тя извади свитъка и го размаха като оръжие. След като видяха печата, те я пуснаха в лагера.

Касандра слезе от седлото, върза коня до едно корито със зоб и продължи пеша. Докато вървеше между палатките, внимателно оглеждаше всеки детайл. „Трябва ми дори най-малкото доказателство, Архидам — мислеше си. — Всички ще разберат, че ти си един от маскираните и продажното ти управление над Спарта ще бъде прекратено. Култът със сигурност също ще се разтури.“ Най-сетне намери командната палатка — мръснобяла, малко по-голяма от другите, с подвити нагоре краища, за да могат множеството илоти и войници да влизат и излизат с новини и разхладителни напитки, с които да подклаждат разпалените разговори вътре. Касандра видя спартански командир, надвесен над една маса, широкоплещест и с наведена глава, взиращ се в разстланата на нея карта. Другите около него се надвикваха и го обсипваха с противоречащи си съвети. За момент тя изпита съчувствие към пълководеца… докато той не вдигна глава.

Тя се вцепени.

— Стентор?

Лицето му пребледня за миг, после бузите му пламнаха в червено и устните му станаха тънки като острие на нож. Той излезе иззад масата, изблъска съветника, който стоеше на пътя му, и направи няколко крачки към нея.

— Не подозирах, че командирът тук си…

Прас!

Кокалчетата му улучиха устата й и пред очите й блесна бяла светкавица. Когато се опомни, тя осъзна, че е просната по гръб на земята; виеше й се свят.

— Малакас! — изруга.

Нападателят й стоеше надвесен над нея с пламнало от гняв лице и изваден меч. Около тях се беше събрала тълпа. Касандра веднага преодоля замайването, скочи на крака, извади пергамента и го размаха.

— Идвам да ти помагам, кретен такъв!

— Не и след Мегара. Не и след онова, което стори, убийца подла!

Войниците наоколо заръмжаха гневно. Каква част от истината им бе разказал Стентор?

Тя вдигна свитъка високо, за да го видят всички.

— Цар Архидам ме праща да помогна за овладяването на областта.

Гръмнаха гласове, всички гледаха едикта. Стентор, задъхан, прибра меча в ножницата с рязко движение, завъртя се и тръгна с гневни крачки към северния край на лагера.

— Такова ли доверие ми има Архидам? — изкрещя, докато се отдалечаваше. — Като ми праща една проклета наемничка?

Касандра стисна зъби. Предпазливо последва доведения си брат. Спря зад него и също се загледа към пейзажа на север: обширни, напечени от слънцето златисти равнини, а в средата — голямото езеро Копаида, подхранвано от зелената лента на река Кефис. Сенките на единични облачета претичваха през полетата.

Стентор усети присъствието й.

— Боговете ме наказват с присъствието ти!

— Ако искаха да те накажат, вече щеше да си мъртъв — отговори тя, постепенно губейки търпение.

— Какво цели Архидам, като изпраща теб — една наемничка и предателка — тук?

— Да постигна онова, което ти очевидно не можеш — троснато отговори тя, раздразнена допълнително от усилващата се болка в челюстта й.

Той се обърна рязко.

— Нямаш никаква представа какво се случва, нали? Тази война продължава вече четири години. Мислиш си, че разбираш всичко, защото участва веднъж в битка с нас в Мегара, нали?

Болката достигна максималната си сила и започна да отслабва. Касандра овладя гнева си.

— Не съм преставала да участвам във войната досега, Стентор. Хайде да не превръщаме в меч всяка своя дума. Имаме работа да вършим. Очаквах да намеря тук наемници и съюзнически войски. Не подозирах, че главната спартанска армия е на това място. Защо? Защо в Беотия?

Стентор наведе глава като по-рано при масата с картата.

— Атина беше в наши ръце — каза, като вдигна ръка, стисна юмрук и после го спусна. — После Клеон взе властта там. Той управлява Атина с желязна ръкавица. Предприе множество глупави сухопътни офанзиви, но някои бяха успешни: когато се опитахме да се върнем в Атика, той ни отблъсна. Сега сме в застой на това място — мозайка от съюзници и непоклатими врагове. Атинската войска и нейните съюзници от Платея заплашват да ни прогонят и от този регион. Това би било катастрофа.

— Ще направя всичко по силите си, за да не допусна това да се случи — спокойно заяви Касандра.

Стентор остана загледан в далечината.

— Единствената причина да си още жива, е писмото, което носиш. Ти не си наш съюзник. Ти си само оръжие.

— Има много неща, които не знаеш за събитията през онази нощ в Мегара — започна тя.

Стентор вдигна ръка, за да я накара да замълчи:

— Успях да сглобя мозайката, наемничке. Ти си изгубената дъщеря на Вълка. Дойде, като се представяше за наемен войник… а през цялото време си била убиец.

— Ти не раз… — започна Касандра, като се осмели да направи още една крачка към него.

— Пити! Мечът на Стентор отново излезе на една четвърт от ножницата. Още една дума и…

Тя предпочете да замълчи.

След малко Стентор пак заговори:

— Тук имаме само един лохос. Както в Мегара. Предсказанията бяха твърде неясни и ефорите предпочетоха да изтеглят другите четири полка. Затова шансът за победа на Спарта по тези земи пада на плещите на съюзниците й. Тива… — Махна на изток, където насред напечената долина едва се виждаше ограден с високи стени град. — И на юг, оттатък Залива, Коринт: флотът им е готов да дебаркира в наша подкрепа — с много войници.

Касандра се загледа към Тива, после плъзна поглед по най-правата линия от там до мястото, където бяха застанали — през златната равнина. Но погледът й се спъна в една сребриста ивица, простираща се от южния бряг на езерото Копаида до източното подножие на планината Хеликон, където се намираха сега. Отначало помисли, че е река, но после осъзна, че са отбранителни насипи и войници. Атински хоплити.

— Чудесно — подигра й се Стентор. — Сега и ти видя. Тази линия е стена между нас и тиванските ни съюзници — които са нашият единствен източник на кавалерийска подкрепа. Пагонд и неговите конници не могат да преминат, за да се присъединят към нас. Тази ивица от блестяща атинска стомана е стегнала равнината като въже на удушвач. Имат достатъчно провизии и всеки ден пристигат още и още войници, Атинската войска расте като цирей, казват някои; Клеон нехае за опразнената си хазна — толкова ожесточено се е заел да потушава народното недоволство от страхливата отбранителна стратегия на предшественика си.

Касандра премести поглед към далечния край на атинската линия, до брега на Копаида. Погледна към северния бряг. Дали можеше да се заобиколи?

— Пресечен, непроходим терен — изпревари предложението й Стентор. — Тиванските конници познават отлично района и дори не помислят да вкарат скъпоценните си коне в онези коварни проходи и да рискуват да изгубят половината заради счупени крака.

Посочи група странни предмети с форма на Х пред атинската линия от страната на Хеликон. Касандра се вгледа и едва сега осъзна какво вижда: двайсетина спартанци, разпънати на кръст, голи под изгарящото слънце. Стентор обясни:

— Боговете са ми свидетели, опитахме се да пробием тази стена от копия и ето резултата.

— Значи коринтяните и тяхната многобройна войска са ключът — измърмори замислено Касандра. — Когато слязат на сушата, могат да нападнат южния край на обсадната линия. Това ще разсее достатъчно атиняните, за да можеш ти с твоя лохос и Пагонд с неговите тиванци да нападнете от тази страна.

— Прозорливо наблюдение — изсмя се мрачно Стентор. — Но Беотия е прочута със своите равнини, своите гори… и проклетата си липса на добри заливи за акостиране. Има две подходящи места, където коринтският флот може да достигне брега.

— И атиняните ги държат под контрол, нали? — досети се Касандра. — Коринтяните не могат да акостират.

— Добре дошла в моя кошмар, мистиос. Вече май не си толкова самоуверена, а?

 

 

Много нощи наред Касандра крои планове, обикаля около Хеликон, скита на юг и на север, докъдето можеше, без да бъде забелязана от врага, наблюдава, търси. Накрая осъзна какво трябва да се направи и се върна в командната палатка при Стентор.

— Ти си само един наемник. Какво можеш да направиш, което моят лохос да не може? — изсъска той, като стана от стола и отпи голяма глътка разредено вино.

— Дай ми една дузина мъже.

Той я погледна и се усмихна хладно:

— Боговете са ми свидетели, нищо няма да ти дам.

— Тази победа ти е необходима. Тази победа е необходима на Спарта.

Стентор се озъби, обърна й гръб и се приближи до масата с картата.

— Обещах на коринтската флота фар преди края на лятото. Ако не получат такъв сигнал, ще се върнат в своя град. Но не мога да им запаля фар, докато не осигуря мястото за акостиране.

— Дай ми хора и ще осигуря.

Той пак се обърна към нея. Гневната му гримаса отново се смени с усмивка. Щракна с пръсти и даде знак на прислугата зад нея. Тя чу леки стъпки зад гърба си.

— Господарю? — с хриплив глас изрече хилавият илот с лице, почти скрито под буйната черна коса и шапката от кучешка кожа.

— Нашата наемничка има план — каза Стентор.

Касандра отвори уста да възрази.

— Ти ще й помагаш — завърши Стентор, без да й даде възможност да каже нещо.

Горната й устна потрепна.

— Така да бъде — изсъска. — Бъди готов утре заран, както ти обясних.

 

 

Двамата с илота тръгнаха на юг със спускането на нощта. Спряха за кратко да си починат и да хапнат печен на шиш заек. Икар получи кокалите. Робът се казваше Лидос — трийсетгодишен срамежлив и плах човечец. Касандра се опита да го накара да се отпусне, като го разпита за семейството му, но той каза само няколко имена и нищо повече. Имаше нервния навик да подпъхва косата зад ухото си през няколко минути и докато го правеше, тя забеляза, че едната му скула е хлътнала — от старо счупване. Отзад краката му бяха целите в белези.

— Младежите от криптеята са били жестоки към теб — отбеляза Касандра, мислейки за младите спартански войници, чиято работа бе да тормозят илотите.

Изпита състрадание към този клетник и съжаление, че родината й е изградена на такива жестоки устои.

Лидос се размърда неловко и облиза устни, като избягваше погледа й.

— Не бяха момчетата от криптеята.

— А кой?

— Сприхавият нрав на цар Архидам е пословичен. Изкарва гнева си върху робите. Накара да ме бият с кожен ремък, задето го прекъснах една нощ, когато говореше с група чуждестранни гости. През годините ми е чупил ребра, крак и носа ми.

— Ами скулата?

Той се усмихна неловко:

— Не, това ми е от цар Павсаний. Той не е толкова жесток и този път си го заслужавах. Една нощ му наливах вино и го опръсках. Опитах се да избърша с ръба на туниката си, наистина, но направих още по-голяма беля: оставих отпечатък от пръста си на ръба на едно писмо, което той пишеше. Той стана и ме удари с юмрук. Поне спря дотам. Ако беше Архидам, щеше да ме смаже от бой.

— Казваш, че Архидам… имал гости една нощ? — понижи глас тя, сякаш членовете на Култа можеха да я подслушват в тази открита пустош.

Лидос се намръщи:

— Пътници от далечни земи, чужди за окото и ухото ми. Но дори спартанците са чужди за нас илотите, без да се обиждаш.

Тя кимна в знак, че не се е засегнала.

— Тези гости, носеха ли странни… маски?

Това явно го обърка:

— Маски ли? Не. Бяха облечени като държавни мъже или търговци.

Касандра се опита да измисли друг начин да му измъкне още подробности, но не се сещаше. Наблизо се чу повик на сова и прекъсна мислите й; тя си даде сметка, че времето лети. Продължиха на юг и не след дълго близо до брега пред тях видяха голямо, обрасло с орлова папрат поле и отблясъци на факли.

— Корсия — прошепна Касандра. — Това е едното от двете пристанищни селца.

Лидос кимна бързо.

— Помниш ли всичко, което ти казах? — попита тя.

Той пак кимна.

Тя въздъхна. Запита се дали това не е грешка, която ще й коства живота.

— Тръгвай — заповяда.

Лидос грабна кожената си торба и хукна към черните хълмове над Корсия.

Касандра се запромъква през папратите към селото. Икар стоеше кацнал на рамото й. Лятната нощ бе задушна, небето — предателски ясно: луната и звездите като факли осветяваха всичко в призрачнобяло. Тя се наведе, загреба шепа пръст и начерни лицето и ръцете си. Наоколо крякаха жаби, лисици и мишки се стрелкаха в шубрака. Касандра спря на един хвърлей със стрела от Корсия. Покрай дървените стени на кея бяха наредени стотици атински хоплити. Другата част на гарнизона — две таксиархии по петстотин души, преброи тя — лагеруваха по улиците на селцето и около него. Тя разбра песимизма на Стентор — всеки опит за нападение на този добре укрепен лагер с неговите петстотин спартанци би означавало разгром и падане на Беотия в атински ръце. Такова поражение би обърнало хода на войната. Тя чу весели крясъци от кръчмата, видя мълчаливите, бдителни стрелци, патрулиращи по покривите и наблюдаващи морето, с възхищение огледа скалистите брегове, стегнали като с нокти малкия залив от двете страни. Една постройка се издигаше над всичко друго — новоизградена дървена кула, на която стоеше командирът на стрелците, с голи гърди и бял плащ, искрящ на лунната светлина. В далечината Касандра видя тъмните силуети на коринтските кораби, очертани с факли в безсилно очакване. Атиняните толкова добре наблюдаваха крайбрежието, че флотилията би изгубила половината си войници при всеки опит за акостиране.

Касандра още веднъж погледна към центъра на селцето и стрелковата платформа, после — тъмните хълмове зад себе си. Лидос можеше да е хукнал през планината към свободата си. „Късно е да мислиш за това“ — каза си тя с въздишка.

Пак се обърна към пристанището и вдигна рамо, за да накара Икар да излети. После се запромъква през папратите към покрайнините на селото. Стражите откъм сушата не бяха толкова многобройни и тя забеляза един заспал. Това беше шанс да се вмъкне вътре. Касандра прескочи ниската ограда, промъкна се през двора на някаква къща и надникна зад порутената ограда към главната улица и основата на наблюдателната кула. Изчака двама атински хоплити да минат покрай нея, после прескочи оградата и успя да се скрие в една копа сено точно навреме, преди да се появи още една двойка. Гласовете им се усилиха и после пак заглъхнаха, след като отминаха. Касандра излезе от сеното и се приближи до кулата. Там вонеше на смола. Видя множество амфори, подредени под кулата. Смърт чрез изгаряне за всеки коринтски кораб. Имаше и някакво странно оръдие: куха, обкована с желязо греда с дължина на мачта, ковашки мехове от единия край и котел, закачен с вериги, на другия. Някаква военна машина? В този момент в главата й се зароди нов план…

Това обаче имаше значение само ако успееше да си свърши работата тук. Касандра премести очи от странното приспособление към върха на кулата. Гредите бяха гладки, но крепежните въжета бяха добри места за захващане. Тя си набеляза път за качване и започна да се катери. Пръстите я заболяха от стискане, прасците й горяха от усилие, краката й се хлъзгаха по въжетата и дървото. Когато наближи върха, чу как командирът на стрелците забавя крачка и долови задъханото дишане на друг. Спря, когато заговориха.

— Коринтяните ще си тръгнат в края на тази луна. Спартанците също ще бъдат принудени да се върнат по селата си. Тогава Тива ще падне — каза командирът. — Ходът на войната ще се обърне благодарение на нашите усилия тук и приносът ни няма да бъде забравен.

— Но, капитан Несая, това, което ти направи… — възрази задъханият мъж. — Семействата, които изби тук.

— Това по никакъв начин не омаловажава завоеванията ни — презрително отговори Несая. — Пък и ако някой повдигне въпроса, вината ще падне на теб. А ти…

Касандра скочи на платформата. Двамата мъже се обърнаха.

— Успокойте духовете си — каза тя, — всичко свърши.

Вдигна рязко ръка и малкият й нож се заби в гърлото на задъхания атинянин; в същия момент копието прониза гърдите на Несая. И двамата паднаха, без да издадат звук. Тя изчака за момент да се увери, че никой отдолу не е забелязал, после пристъпи към следващата част от плана.

Обърна се не към морето, а към сушата, погледна към черните височини, събра длани пред устата си като фуния и издаде остър писък като птица. Три пъти.

Нищо… Само продължаващото дрънчене на чаши и пиянски смях от кръчмата. Касандра се втренчи мрачно към хълмовете. „Глупачка“ — изруга се мислено.

Видя как един от стражите покрай дока се обръща и се вглежда нагоре към наблюдателната кула.

— Несая, всичко спокойно ли е? — извика.

Тя се вцепени.

— Да, нищо — извика с плътен глас, опитвайки се да имитира убития командир.

В този момент с ужас видя, че струйка кръв от тялото на Несая е достигнала края на платформата и започва да капе през ръба.

— Кръв? — измърмори един патрулиращ страж отдолу. — Нещо не е наред там горе.

От близката кръчма се чуха несигурни стъпки. Тонът на дружеските препирни се изостри, гласовете станаха по-агресивни.

— Несая? Какво става там?

Касандра се уплаши; кулата се разтрепери под краката й от катерещите се към нея мъже. Икар се спусна с оголени нокти, но не можеше да ги спре.

В този момент нощният въздух се раздра от зловещия вой на спартанска бойна тръба. Жалният стон се изля от тъмните хълмове, заля папратите и наводни улиците на Корсия.

Шумът от катерещи се мъже и тътренето на подметки спря. После тонът на гласовете отдолу се промени; още стотици войници изскочиха навън от кръчми и къщи.

— Спартанците идват! — закрещяха. — Стройте се, приготви щитовете, с лице към сушата!

Двете таксиархии се строиха набързо и тръгнаха в настъпление през папратите към възвишенията, за да посрещнат призрачната вражеска армия. „Благодаря, Лидос“ — помисли си Касандра. Бързо огледа охраната на брега, вече доста отслабена — около дока се виждаха само двайсетина стрелци и никой от тях нямаше огън или съд със запалителна течност наблизо. Погледна гърнето със смола и разпаления мангал тук на платформата, после насочи очи към коринтската флотилия. „Дано да не спите — обърна се мислено към тях, като обърна гърнето със смола на върха на кулата. Миризливата гъста течност заля цялата платформа. Касандра се приближи до мангала. — Защото сега ще получите сигнала, който чакахте…“

Изрита мангала и скочи от платформата в мига, когато пламъците лумнаха зад гърба й със силно изсвистяване. Тя се ококори уплашено и полетя надолу към копата сено.

 

 

На много километри на север, без никаква идея какво се случва в далечния крайбрежен град, спартанският лохос на Стентор чакаше строен в подножието на планината Хеликон. Той излезе пред тях и погледна над беотийската равнина, нашарена със светли ивици от първите лъчи на зората, към огромния атински фронт.

— Не трябваше да изоставяме планинския лагер — каза един спартански офицер.

Главата на Стентор го болеше от недоспиване, но той прехапа устни, за да сдържи първия отговор, който му дойде.

— Но вече сме тук — отбеляза.

Отново се взря, за да потърси слабо място в земния насип и атинските войници. Някои от тях бяха посрещнали с рев и крясъци спускащите се от планината спартанци, когато зората разкри присъствието им: петстотин срещу около пет хиляди. Дали това не беше последната шега на наемничката — да примами Стентор и неговия лохос в тази клопка?

„Бъдете готови на разсъмване“ — бе казала, преди да тръгне сама с онзи роб. За момент Стентор съжали, че беше такъв инат и й даде само един илот.

— Лохаг — прошепна спартанецът до него. — Сред атиняните настъпи раздвижване, гледай!

Той видя: дългата им линия настръхна, сякаш се готвеше да тръгне напред и да смачка самотния му полк тук. Позорът и унижението бяха неизбежни. Сърцето му се сви.

— Лохаг! — изкрещя друг. — Гледай!

Стентор погледна към южния фланг на атиняните. Там видя нещо странно, нереално. Сякаш някой бог бе хванал земята като килим и я тръскаше, вдигаше бавни, мощни вълни, разпространяващи се на север. Атиняните в онзи край на фронта се разпръснаха панически, гледаха уплашено на юг… към коринтската армия, дебаркирала и настъпваща към тях.

— Успяла е — изръмжа Стентор едновременно със завист и радост. — Спартанци, напред!

 

 

Касандра вървеше под червените знамена на Коринт заедно със стратега на съюзниците Аристей и неговата гвардия. Коринтските подразделения се движеха като огромна коса, която се вряза в южния атински фланг.

— Разбийте фланга им, съберете фронта им — изрева Аристей.

Един барабанист започна да отмерва бърз ритъм.

Касандра побутна шлема си и той се смъкна пред лицето й. Тя се качи на най-близкия земен насип заедно с царската гвардия, стискайки здраво пиката, която й бяха дали. Един атински офицер се изправи и посочи с пръст към нея, несъмнено за да й се подиграе, както бе направил оня нещастник в Мегара. Но този не успя да каже нищо, защото копието й се заби в лицето му, разбивайки шлем, череп и мозък. Десетки атиняни падаха мъртви пред коринтяните, настъпващи върху килим от трупове. Скоро насипът падна. Касандра погледна на запад. Там сред маранята се появи червена вълна, спускаща се към тях от долните склонове на Хеликон.

— Спартанците идват от запад — изкрещя Касандра. — Дайте знак на тиванците.

Гръмнаха тромпети, чуха се пронизителни свирки и нестихващият тътен на битката продължи да се усилва с врязването на първите спартански подразделения в западния фланг на вече разкъсания атински фронт. От изток на хоризонта се появи първият ескадрон тавански конници. Водени от накипрения е великолепни доспехи Пагонд, те връхлетяха като огромен клин, с лица, засенчени от бронзови и железни шлемове е широки козирки, е дълги копия, насочени към хаотичния източен фланг на атиняните.

— Аге! Аге! Аге! — крещяха, докато пришпорваха конете си.

В последния момент образуваха формация с формата на клин и се врязаха в централната част на атинския фронт със страховит тътен. Фланговете им се сблъскаха с противниковите редици с оглушителен звън на метал в метал. Над биещите се мъже изригваха гейзерчета от кръв, отсечени крайници хвърчаха във въздуха, глави се търкаляха и блъскаха в прахта, крясъци раздираха въздуха. Касандра изрита първия от групичка атиняни, които се опитаха да си върнат изгубената могила, после стъпи здраво и вдигна щита си, за да посрещне прииждащите след него. Атинската линия се виеше и мяташе като грамадна змия, нападната откъм опашката, главата и по средата от кучета… но ефектът на изненадата вече бе преминал — и атиняните все още имаха числено превъзходство.

Един коринтски гвардеец заби копието си в гърдите на един атинянин и го разпори до белия дроб. Врагът падна, но след него идваха още десетки.

— Пазете стратега! — изкрещя гвардеецът.

Те се скупчиха около нея и Аристей и образуваха стена от щитове около тях. Атиняните идваха с гора от копия, после заваля дъжд от стрели. Касандра разпра корема на един и посече коляното на друг, но около нея притъмня от прииждащите бойци. Стрелите барабаняха по шлема й и наоколо се чуваха предсмъртни стонове на поразените коринтяни. Кръгът от защитници на царя се топеше…

— Докарайте машината — изкрещя тя, без да е сигурна дали някой я е чул в ужасяващия грохот на битката. — Докарайте я!

Един атински великан сцепи главата на коринтянина до нея, после уби личния телохранител на стратега. Касандра зае мястото на падналия гвардеец, хвърли настрана дългото хоплитско копие и извади това на Леонид. Грамадният атинянин замахна към нея. Тя парира и цялото й тяло се разтресе от силата на удара. Още двама идваха от двете й страни. Нямаше достатъчно време да реагира. Изведнъж… чу страхотен рев.

Заля я вълна от горещина, която накара въздуха право пред нея да закипи. Тя изкрещя, толкова изгаряща беше вълната, пареща кожата и очите й. Разнесе се воня на изгорена плът и опърлена коса. Сякаш слънцето бе паднало на земята и подпалило равнината. Зад атиняните, биещи се срещу нея, се вдигна оранжева стена от пламъци. Най-задният падна и закрещя, гърбът му гореше. Зад него стотици други се мятаха и гърчеха като живи факли. Почти всички наблизо хвърлиха оръжия и щитове и хукнаха да бягат от огъня. Мъжагата пред нея, изоставен от двамата си другари, се строполи пронизан в гърлото от копието на коринтския стратег.

Касандра едва дишаше сред черния дим, който като пипала се стелеше над земята. Видя огромна, обкована с желязо медна тръба, натоварена на каруца. Трима коринтяни помпаха ковашките мехове в единия край. При всяко натискане на меховете от другия край на тръбата излизаше силен въздушен поток, който още по-силно разпалваше малкия котел с горяща смола пред себе си и изпращаше нова порция огън към атинските редици. Идеята да вземат машината от пристанището и да я докарат тук беше на Касандра. „Жестоки дела в името на общото благо“ — опита се да се успокои тя.

Атиняните хукнаха да се спасяват още преди слънцето да се е вдигнало достатъчно високо. Тиванските конници ги подгониха, като пробождаха с копия най-смелите от тях. Коринтските стрелци също ги обсипваха със стрели. Битката бе спечелена.

Касандра заби късото си копие в могилата. Икар се спусна и кацна на рамото й. Малкото останали живи коринтски гвардейци изведоха стратега от мястото на най-големите кръвопролития.

— Няма да забравя какво направи за армията ми, мистиос, нито онова, което стори за града ми в миналото — извика той след нея.

Беотийската равнина постепенно се изпълни с победоносни песни под съпровода на жуженето на мухите и крясъците на враните. Вонята на смърт и изгоряла плът никога нямаше да я напусне, даде си сметка Касандра. Но за днес всичко свърши. Тя закачи копието на колана си и слезе с несигурни стъпки от могилата. Кожата й беше черна от дима, пръстта и засъхналата кръв. Тогава видя най-жалката гледка, която можеше да си представи: Лидос, робът, благодарение на когото победата бе станала възможна, я чакаше, коленичил в края на бойното поле. Държеше купа с вода и шишенце зехтин — за да й предложи да я измие. Тя се приближи към него.

— За днес свърши достатъчно работа. Богове, стори достатъчно, за да си заслужиш свободата!

— Аз… не бих сънувал за такова право — отговори той треперейки, като плахо затъкна един кичур зад ухото си.

Тя стисна рамото му и обеща:

— Ще се погрижа приносът ти за спасението на тази земя да не бъде забравен.

Касандра се обърна и пак погледна бойното поле и множеството малки триумфални стели, които започваха да се появяват по дължина на разбитата отбранителна линия на атиняните. В този момент чу задружния вик на спартанците:

— Ару!

Войниците с червени плащове бяха вдигнали копия, за да приветстват командира си. Касандра видя Стентор, с увенчана със засъхнала кръв глава, да идва към нея.

— Ти води добре своя лохос — каза му тя. — Победата е на Спарта. Победата е твоя.

Той обаче продължи да върви към нея, без да забавя крачка.

— След като осигурих победата на цар Архидам, най-сетне мога да се разправя с истинския си враг… — изсъска.

Копието му се вдигна като разгневена кобра и изсвистя във въздуха. Касандра отскочи в последния момент.

— Полудя ли?

— Умът ми никога не е бил по-бистър — изръмжа той и размаха отново копието, когато Икар се опита да го нападне. — Ще умреш заради онова, което ми отне в Мегара.

— Не го прави — задъхано изрече тя, като обикаляше в кръг и избягваше ударите му.

— Ти сама си го изпроси. Нещата щяха да бъдат съвсем различни, ако не се беше намесила във войната. Ако не беше провалила войната. Ако не беше убила баща ми, убийца такава!

— Направих, каквото трябваше да направя — изръмжа тя и измъкна късото си копие.

— И аз ще направя каквото трябва — гневно отговори Стентор.

Напрегна мускули като лъв, готвещ се за скок… но изведнъж се сви, направи крачка назад, после втора, лицето му се издължи, а очите му се втренчиха в една точка някъде зад Касандра.

Тя се обърна и видя мъж, който се приближаваше сред ранените и облаците дим.

Носеше проста кафява дреха и не приличаше нито на спартанец, нито на атинянин, нито на жител от някоя друга част на Елада.

— Тя не е прегрешила е нищо, Стентор — спокойно каза Николаос.

Тръпки побиха Касандра. Сега си даде сметка, че наистина някой я е следил през цялото пътуване през Беотия. Вълка бе наблюдавал всяка нейна стъпка.

— Татко? Ама… мислех, че си мъртъв? — възкликна Стентор.

— Мъртъв за войната за известно време. Когато се видях с Касандра в Мегара, осъзнах, че не мога да командвам войници с този… позор на плещите си. Знаех също, че ти си готов — готов да поемеш плаща на пълководец. Не исках да те оставя, без да се сбогуваме, но знаех, че ако дойда при теб онази нощ, няма да мога да си тръгна.

— Тя те уби, там на скалите — промълви Стентор.

— Можеше да го направи. Някои биха казали, че трябваше да го направи. Но тя не го стори. Взе шлема ми, за да си поиска наградата, и ме остави там разплакан. Думите й, верни като светлината на Аполон, режеха по-дълбоко от всяко острие. Умирах хиляди пъти, докато се скитах из цяла Елада. Най-накрая се помирих с миналото си. После се върнах при теб: близо две лета наблюдавам теб и войската ти. Направих всичко, което бе по силите ми, за да отклонявам вражеските шпиони и да оставям знаци, които да те водят по най-безопасните пътища.

Касандра закачи копието си на колана. Погледна Стентор в очите без ни най-малко чувство на самодоволство.

— Истината обаче е, че ти нямаше нужда от моята помощ. Ти ще бъдеш по-велик пълководец от мен, сине — добави Николаос и направи още една крачка към Стентор.

Младият мъж го поздрави с кратко, мъжествено отдаване на чест.

„Баща се връща от страната на мъртвите, за да получи хладен войнишки салют от сина си — помисли си Касандра. — Желязната черупка на спартанеца наистина е много дебела и студена.“

В следващия момент обаче Николаос протегна ръце.

Лицето на Стентор се издължи. Той изпусна копието и се хвърли в прегръдките на баща си.

Двамата останаха притиснати един в друг дълго време пред погледите на войниците си.

Сърцето на Касандра се изпълни с тъга. „Пламъкът мъждука дълбоко в желязната черупка — осъзна тя. — Това е единствено, което някога съм искала за себе си. Любов. Между баща и дъщеря. Майка и брат. Сега, Стентор, наградата е твоя. Наслаждавай се на всеки момент от нея.“

След известно време Стентор изхлипа и по бузата му се търкулна сълза. Той веднага отвори издайническото око, погледна строго всички любопитни, после избърса сълзата, като се преструваше, че димът е раздразнил очите му.

Горната устна на Касандра потрепна в кратка подигравателна усмивка. Тя се обърна и закрачи през бойното поле, следвана от реещия се над главата й Икар.