Гордън Дохърти
Орденът на асасините: Одисея (6)

5.

Пристанищният град Кира беше обхванат от юлската жега. Отблясъците от морето и белите планини, издигащи се отзад, бяха заслепяващи. Пътеките, виещи се по склоновете, бяха осеяни с поклонници, катерещи се нагоре, за да посетят Делфи и неговата прочута жителка, оракула, питията, пазителката на мъдростта на Аполон, гадателката на цяла Елада.

Доковете на Кира предоставяха коктейл от миризми и пищни цветове. Не можеше да се види даже малко късче от водната повърхност, толкова нагъсто бяха сместени стотиците поклащащи от вълните салове, лодки и корабчета. Моряците на едно от тях, вързано за един от запазените за специални гости стълбове на кея, чевръсто се покатериха по мачтата, за да навият и завържат платното с рисунка на ужасяваща глава на горгона. Стотици поклонници се тълпяха на брега, говореха и пееха или зяпаха любопитно наоколо. Улични търговци крещяха и нареждаха, опитваха се да пробутат някоя свещена статуетка или дрънкулка на минувачите. Местни деца прескачаха от плавателен съд на плавателен съд, за да предлагат студени напитки на жадните посетители. Към небето се издигаха димни колони от множество огньове, отвсякъде долиташе камбанен звън, а улиците бяха заети от многолюдни тълпи.

От кея за специални гости през морето от хора като лодка, пореща водата нагоре по течението, се придвижваше носилка, закрита със златовезани завеси.

Елпенор беше жесток човек — от онези, които обичат да гледат гибелта на приятелите си. Той претегли в ръка кесията, която бе до него в носилката. Може би щеше да отклони тези пари за своята разрастваща се риболовна флотилия.

— Мога да си купя три нови кораба — заразсъждава на глас — или… да платя на беззъбите бандити на пристанището да потопят дванайсет от корабите на Дракон.

Дракон беше негов добър приятел от детство и жената и дъщерите му дори наричаха Елпенор „чичо“. Навремето семейството на Дракон беше бедно — почти просяци — и на Елпенор му харесваше да им подхвърля по някоя драхма от успешната си търговия. Удоволствието му не идваше от това, че им помага, а от чувството за превъзходство. Без малките му подаяния можеха да стоят гладни. Тогава му беше забавно. Но сега Дракон не преставаше да се хвали с невероятния си късмет: първо откри място в морето, където ципурите отиваха да хвърлят хайвера си; после месец след месец довличаше до пристанището колосални улови. Не спираше да се перчи с новия си кораб, после с разрастващата се флотилия и богатството, натрупано благодарение на нея, поради което вече не се нуждаеше от подаянията на Елпенор.

Вече е решено — измърмори Елпенор, като се усмихна жлъчно. — Дано да умееш да плуваш, Дракон.

Ноздрите му се разшириха отвратено, когато подуши вонята на лук и немити интимни части от разгърдените поклонници, стоящи пред една кръчма и хилещи се на просташките си шеги. „Хайде, качвайте се в планината, плащайте своята лепта и се пръждосвайте“ — прокле ги мислено той. Плесна с ръце, за да накара носачите си да вървят по-бързо.

— Мърдайте по-живо. Искам да съм във вилата преди пладне, преди вонята да стане нетърпима.

Прекосиха лабиринта от тесни улички и най-сетне стигнаха до края на града, където се издигаше желязната порта на имението му. Носачите оставиха носилката на земята и Елпенор се изправи. С наслада се заслуша в нежния ромон на фонтана и подуши сладкия мирис на лайка в градината. След като влезе в къщата, събу скъпите си кожени обувки и с облекчение стъпи върху хладния бял мраморен под. Чу, че двамата роби, обслужващи носилката, нещо се суетят, обърна се и им даде знак с пръст да се пръждосват.

— Отиди и сипи ароматни масла във ваната ми — заповяда строго на единия. — И ме чакай там. Този път се постарай да остана доволен. Не искам пак да те пребивам.

Робът кимна мълчаливо и се оттегли.

Елпенор влезе в кабинета си, пълен с бюстове и плюшени кресла, с огнище от едната страна и колонада от другата и отворен към градината, откъдето проникваха блажените песни на природата. Той се приближи до красивия кратер в черно и матово оранжево на масата и си наля чаша вино и охладена вода. Леко се разочарова, че съдът не е празен, за да има основание да нашиба с камшика момичето, чието задължение бе да се грижи за запаса му от луксозни напитки и храни.

— Така, да видим какво трябва да свърша днес — измърмори Елпенор, като отпи от студената течност и въздъхна с наслаждение.

Завъртя се към писалището от полиран ясен, където чакаха монетите и таблиците му. Но направи само една крачка и се вцепени.

На писалището бе поставен спартански офицерски шлем с напречен яркочервен гребен, разперен като опашка на паун, и сякаш го гледаше. Едната половина лъщеше в бронзовожълто на светлината, другата беше покрита със засъхнала кръв.

— Първо, ще ми платиш — чу се глас от сенките зад колонадата.

Елпенор се окопити и сега я видя. Тя излезе на светло, но лицето й бе мрачно. Изглеждаше променена от предишната им среща на Кефалония. По-слаба, по-висока, по-уверена.

— И после ще ми кажеш защо — добави със задъхан глас.

— Защо ли?

— Не си играй с мен. Знаел си от самото начало, когато ми възложи поръчката. Знаел си, че ме пращаш за главата на баща ми.

Елпенор я погледна с присвити очи и на лицето му заигра лека усмивка.

— Ако знаеше, мистиос, щеше ли да приемеш поръчката? — попита той, като отвори едно чекмедже под писалището, извади торбичка с монети и разсеяно изсипа съдържанието й отгоре, без да поглежда Касандра.

— Убедена съм, че някои злини е по-добре да бъдат оставени да спят — отговори тя. Все още стоеше далеч от писалището, сякаш се опасяваше да няма клопка.

— Обаче, след като веднъж си разбутал гнездото на осите, трябва да се справиш по някакъв начин с рояка — прошепна съзаклятнически Елпенор. — Той не ти беше истински баща, нали?

Устните на Касандра потрепнаха в гневна гримаса.

— Ще ми кажеш всичко, змия такава! Защо ме изпрати да го убия?

Елпенор сви рамене. Отпусна се с въздишка на мека кушетка, отпи глътка вино и погали близо разположената мраморна статуя на Арес, изправен и стиснал бронзово копие.

— Вълка беше гениален пълководец. Имаше опасност много скоро да разгадае атинските стратегии и защити… а никой няма полза от бързо приключване на войната, нали?

— Откъде научи за неговото и моето минало? — изсъска Касандра, като взе кесията с жълтиците и се приближи към него.

— Много обичам театър. Велик пълководец хвърля собствените си деца от скалите заради предсказание на оракула… това е трагедия за всички времена — изкиска се той.

— Намираш удоволствие в странни неща. Може би ще се смееш за последно, когато забия копието си в гърдите ти.

— По-спокойно, мистиос, чакай да обясня.

Елпенор пак вдигна чашата си и отпи вино. Очите му се замъглиха за момент, после погледна към колонадата. Погледът му срещна този на един страж и стражът веднага разбра какво трябва да прави. „Чудесно“ — помисли си Елпенор, когато облеченият с кожена ризница главорез се запромъква през градината към Касандра, невидим като леопард, дебнещ газела.

— Вълка ти е казал за истинските ти родители, предполагам?

Тя кимна, погледна го надменно и направи още една крачка към него.

— Тогава задачата е проста — каза той. — Те ще са следващите, които трябва да убиеш.

— Какво? — Тя отстъпи леко.

— Много добре ме чу, мистиос. Ти вече се доказа като отцеубиец. Какво те смущава сега?

— От начало си мислех, че си просто един бездушен мръсник — изрече тя с пресипнал глас. — Но сега виждам, че си нещо много по-лошо. От къде на къде ще правя това?

— Значи отговорът е не? — попита Елпенор, като се наведе напред и се вгледа изпитателно в нея, сякаш очакваше някакво велико прозрение.

— Никога — процеди тя през зъби.

— Колко жалко. Можеше да ми бъдеш полезна — каза той и кимна на главореза, промъкващ се зад гърба й.

С едно-единствено движение Касандра се извъртя, вдигна лъка си и дръпна тетивата. Стрелата прониза окото на мъжа точно когато той се наведе, канейки се да се хвърли върху нея. Той залитна и се строполи с глава в огнището. Краката му потрепнаха леко, сетне замря.

Елпенор грабна бронзовото копие от мраморните ръце на Арес и замахна с него към Касандра. Чу леко изсвистяване и в следващия момент видя двете си ръце, стиснали копието, да политат във въздуха пред него. Копието на Касандра проблесна за миг на слънчевата светлина. Елпенор се втренчи с ужас в гладко отрязаните чуканчета на мястото на китките си: бяла кост, костен мозък и кървава плът… и изведнъж кръвта бликна. Той падна на колене и изстена:

— Какво направи?

Касандра запуши устата му и го затисна върху кушетката.

— Кръвта ти изтича. След броени мигове ще си мъртъв. Мога да те спася, но искам отговори.

Сега Елпенор почувства раздираща болка в ръцете си, после — мократа, топла кръв. Накрая — само хладина. Кимна немощно и тя свали дланта си от устата му.

— Ти си глупачка, Касандра. Успя да се измъкнеш от Кефалония жива единствено благодарение на мен. Култът искаше да умреш. Аз ги убедих, че ще си по-полезна жива.

Тя се намръщи:

— Култ… кои са те?

Той изпита чувство за победа в последните мигове преди смъртта. Беше неин господар, щеше да й се надсмее дори в последното си издихание.

— Направи като Вълка едно време. Отиди да попиташ оракула — изкикоти се и в този миг потъна в студеното, черно безвремие.

 

 

Касандра се отдръпна от пребледнелия труп. Разсеяно извади още няколко кесии с монети от едно чекмедже на писалището, после отвори една ракла и в нея намери копринена мантия, за която несъмнено щеше да вземе добра цена, и грозна, но вероятно скъпа театрална маска. Взе и двете, после, когато се канеше да се омита, преди да дойдат още стражи, видя роба, коленичил до вътрешния басейн, пребледнял от страх, след като бе станал свидетел на цялата сцена. Хвърли му едната кесия.

— Бягай!

Чу как той и още няколко клетници от прислугата хукват надолу към пристанището. Касандра обаче тръгна навътре в сушата, към планината и тълпите поклонници, пъплещи по склоновете. Сля се с тях и не след дълго бедрата я заболяха от бързото крачене нагоре, потънала в мисли, с наведена главата и врат, изложен на парещото слънце. През цялата зима, докато обикаляше островите с Варнава и неговите моряци, беше преговаряла срещата си с Елпенор. Сега, след като всичко свърши, единственото, което имаше, бяха няколко кесии с монети и няколко скъпи дрехи — безполезни за отговорите, от които имаше нужда.

Погледна назад към вилата на мръсника. Кира беше само едно лъскаво петно долу — филигран от улички като декоративна колонада, обградила Коринтския залив. Тук горе жегата беше суха и задушлива, прахът се лепеше в гърлото и щипеше очите. Касандра се чувстваше като глупачка: да се катери към Делфи и храма на Аполон с проклетия му оракул, сякаш можеше да намери някакви отговори там. Но нямаше друг начин. Вълка не й беше казал как да намери истинските си родители и затова сега трябваше да разчита на предсмъртните подигравки на Елпенор и мъглявите думи на ясновидката.

Икар, реещ се високо в небето, изкрещя. Касандра присви очи и погледна нагоре. Той описа кръг и полетя над светлите скали и зеленината нагоре. Високите части бяха частично закрити от рехави облаци и отнякъде дойде свеж полъх. Отпред се разкриваше зелена долина със склонове, прорязани от ручеи и осеяни с единично стърчащи борове и кипариси.

На една заравненост над долината се издигаше храмът на Аполон като орел, кацнал на своята наблюдателница. Домът на оракула. Покривът от червени керемиди се крепеше върху сребристи дорийски колони, а наоколо се стрелкаха скорци, гнездящи в ярко боядисаните архитрави. Това според някои бе центърът на света, неутралното сърце на Елада. Светилището на боговете, където и атиняни, и спартанци бяха само обикновени простосмъртни.

Керванът от поклонници се виеше между по-малките храмове и светилища към парадния вход. Отстрани подтичваха амбулантни търговци, предлагащи плакети от слонова кост и огърлици с мъниста.

Когато те я наобиколиха, Касандра ги отмина с пренебрежение. Загледа се към древния храм и се запита какво се е случило в планината Тайгетос преди всичките тези години. „Само по твоя вина — обърна се мислено към оракула, чиито отровни думи бяха причинили всичките й нещастия. — Сега ще ми дадеш отговори, гадателко, или ще пронижа сърцето ти с копието си.“

Нарастващият й гняв се поуталожи, когато неволно се блъсна в човека пред нея.

— Извинявам се — измърмори.

Сега осъзна, че хората са спрели. Погледна нагоре — до платото оставаха цели три серпентини от пътеката. Часовете се точеха мъчително бавно, а се бяха придвижили само няколко крачки напред.

Около нея хората негодуваха.

— Мястото много се е променило — измрънка един.

— Говори се, че отпращат някои без обяснение — оплака се друг.

— Навсякъде има стражи. Тук става нещо — изруга трети.

В този момент Касандра чу познат глас горе на равното, към предната част на опашката. Погледна нагоре.

— Разкажи им, разкажи им! — изграчи Варнава.

Капитанът се беше качил, когато Касандра тръгваше за имението на Елпенор, и сега явно си бе намерил приятел — мъж на неговите години, с дълъг до глезените ексомис, загрубяло от стихиите лице и буйна кестенява коса, събрана със синя лента. Той явно никак не се радваше на натякването на Варнава.

— Недей да крещиш толкова — възропта той.

— Ама ти си пътувал много повече от мен — настоя капитанът. — Обиколил си цяло Йонийско море. И дори си видял феникс, нали?

— Не беше феникс — възрази мъжът за разочарование на всички наоколо, които ги слушаха. — Беше обикновена чайка, само перата на опашката й горяха.

Лицето на Варнава посърна. Той се покачи на една каменна пейка, обърна се към тълпата и гордо се посочи с палец в гърдите.

— Обаче аз съм виждал феникс — заяви. — Излетя от един горящ град, издигна се високо в небето и…

— И се изсра на главата ти? — изсмя се един поклонник с писклив глас. — После какво стана? Подгони те сфинксът? Или получи предложение за женитба от влюбения минотавър?

Очите на Варнава се разшириха, той изщрака с пръсти и посочи мъжа:

— Да! Минотавърът! Бях влязъл в онзи пещерен лабиринт да търся съкровище…

Трескавите му обяснения бяха заглушени от дружен гръмогласен смях, който избухна, когато подигравчията допря изпънатите си показалци от двете страни на главата, имитирайки рога, и хукна в кръг около пейката, като мучеше. Лицето на Варнава посърна. Новият му приятел го дръпна от пейката, за да му спести по-нататъшното унижение.

Касандра си запроправя път нагоре през виещата се като змия опашка, без да обръща внимание на ругатните и виковете на възмущение, докато стигна до капитана. Той бе само на няколко крачки от входа на големия храм.

— Мистиос — поздрави я, като кимна и отмести няколко кичура мокра коса, залепнали върху все още зачервеното му лице. — Ти нямаше ли среща с някого?

— Вече се срещнахме.

— Не очаквах да те видя, преди да се върна на кораба. Когато те попитах дали искаш да дойдеш с мен при оракула, ти ми каза да отида да правя любов със себе си… или нещо подобно.

— Нещата се промениха. Трябва да говоря с оракула — отговори тя, като вдигна ръката си напред, за да може Икар да кацне на кожения ръкав.

— В такъв случай можеш да се присъединиш към мен на опашката — каза Варнава, като се дръпна, за да й направи място. — Стига моят приятел да няма нищо против.

Другият мъж махна дружелюбно.

— Касандра, Херодот — запозна ги Варнава. Когато другият мъж изгледа озадачено Касандра, той поясни: — Това е наемничката, за която ти говорих.

— Аха — измърмори Херодот резервирано.

— Аз може да съм пътешественик, но Херодот е историк — обясни капитанът. — Какъв живот е живял: водил е въстание срещу тиранина на Халикарнас, после е обиколил по море почти всяко кътче на света, преди да се засели в Атина. И някак е намерил време да опише приключенията си, всяко — озаглавено с името на една от деветте музи, представи си.

— Не ми каза, че е спартанка — обади се Херодот.

Касандра вдигна вежди.

— О, познавам — добави с лека усмивка той. — Горделивата поза и надменният, хладен поглед.

Огледа я изпитателно и очите му се разшириха, когато забеляза счупеното наполовина копие, скрито под наметалото й. Лицето му пребледня като на човек, който току-що е видял собствената си сянка. Тя се загърна по-плътно, за да скрие оръжието.

— Аз не съм от никъде — изрече троснато тя.

— Всички сме родени някъде, моето момиче — изтъкна той и лицето му се удължи, при което бръчките му се задълбочиха. — И не си мисли, че съм предубеден към спартанците. Има много, за което да се възхищаваме… и да ненавиждаме в нравите на лаконците и на атиняните. Онова, което най-много ме безпокои, са разногласията им, които доведоха до тази война. След славните дни, когато двата народа бяха съюзници, биха се заедно и победиха неизброимия персийски враг, да стигнем до това… — Погледна сенчестия портик на храма и високия вход: двама стражи стояха на пост отпред, носеха черни кожени ризници, боядисани в черно щитове и шлемове в същия стил. — Поне имаме едно неутрално убежище — добави.

Касандра присви очи. Защото думите му прозвучаха като незавършен въпрос.

В този момент Реза, кормчията, се провикна от долината:

— Триарх! Имаме проблем на пристанището. Искат такса за престоя ни. Трябва да слезеш.

Варнава въздъхна:

— След цял ден редене на опашка! Не може да бъде. — Сви рамене и пак въздъхна. Касандра му даде шепа драхми от кесията на Елпенор. — Много щедро, мистиос — кимна благодарно той. — Ще се видим на кораба.

След тези думи се помъкна унило надолу. Касандра пусна Икар да излети след него и продължи да се придвижва бавно в компанията на Херодот.

— Много царе идват лично, за да се посъветват с гадателката. Тя може да започва войни и да ги прекратява — заразсъждава старият историк. — Ами ти за какво си тук?

— За решение — каза тя, като постави ръка на гърдите си.

Той кимна и се усмихна леко:

— Аз искам… истината. Но се боя, че вече няма да я искам, след като вече я притежавам.

— Следващият! — сопна се единият страж.

Херодот направи лек поклон и каза:

— Нещо ми подсказва, че ти трябва да минеш преди мен, почитаема.

Касандра кимна леко за благодарност и забеляза как той отново хвърли подозрителен поглед към копието на Леонид. Тя влезе и двамата облечени в черно стражи я проследиха с поглед. Въздухът в мрачното помещение беше задушен и пропит със сладникава миризма. От ниски, широки кадилници, поставени на триножници, като духове се издигаха облачета дим от смирна и тамян.

Когато влезе в централното помещение адитон на храма, мракът вътре бе почти непрогледен. В приглушената светлина на свещниците отстрани строго я гледаха мраморни статуи на Посейдон, Зевс, Мойрите и самия Аполон. Тя едва не подскочи, когато видя две други „статуи“, които всъщност се оказаха още двама облечени в черно стражи. Но още по-плашеща бе прегърбената фигура, седнала на трикрако столче по средата на стаята. Беше увита в дълга бяла роба и носеше дълги гердани от мъниста. Главата й, увенчана с лавров венец, се клатеше замаяно сред дима от нагорещени гърнета, подредени върху плочите около нея.

Касандра погледна оракула и в сърцето й пламна омраза. Може би нямаше да намери отговори тук, но щеше да получи някакво решение: защото стражите бяха допуснали глупавата грешка да я пуснат вътре въоръжена. Сега тази змия щеше да си плати за проклятието, с което бе разбила живота й, и… в този момент гневните мисли на Касандра секнаха, защото жената обърна глава към нея. Беше млада — с години по-млада от Касандра — не стара вещица, каквато бе общоприетата представа. Напомняше й на една малко по-голяма Феба. Омразата бързо охладня. Изглежда, че гадателката, изрекла зловещите предсказания преди толкова много години, отдавна беше мъртва.

— Ела под светлината на Аполон, светлината, която разпръсва мрака — изрече с уморен гърлен глас момичето и посочи към блещукащите горящи гърнета. — Какво искаш да узнаеш, страннице?

— Аз… търся истината за моето минало. Може би също за бъдещето си. Искам да разбера кои са моите родители, къде мога да ги намеря.

Главата на оракула се заклати малко по-бавно.

— Кой иска от Аполон такава мъдрост? — изгърмя гадателката с глас, неочаквано силен за дребната й фигура.

Касандра се втренчи в нея, съзнавайки колко глупаво е това. Не само че нямаше да получи отговори, ами и бе лишена от удовлетворението да си отмъсти.

— Родена съм в Спарта. Брат ми бе хвърлен от планината, а аз — прогонена. Сега нямам никого, нищо.

Оракулът съвсем спря да клати главата си. Завъртя очи към Касандра. Сега изглеждаше променена, сякаш изнемощяла. Но когато погледът й спря върху най-близкия страж, главата й отново се заклати и тя като че ли пак изпадна в състояние на транс.

— Ще намериш родителите си… от другата страна на реката.

Касандра наостри уши. Опита се да си спомни малкото, което знаеше за района. Наблизо минаваше река Плейстос. Нима родителите й бяха там?

— Когато дните ти изтекат и платиш на Харон, за да те прекара през Стикс, ще се събереш с тях на отвъдния бряг.

Сърцето на Касандра се сви, тя изгуби и малкото надежда, която имаше. Настъпи тишина. Стражите се размърдаха нетърпеливо.

— Времето ти изтече — изръмжа единият.

— В такъв случай, сбогом — каза тя на оракула.

Точно когато тръгваше, пред храма се чуха викове и трясък от счупена ваза.

— Проблем! — изкрещя един от стражите пред вратата.

Двамата вътре се спогледаха, после изтичаха вън.

Касандра понечи да тръгне след тях, но един глас я спря.

— Чакай — прошепна оракулът.

В първия момент Касандра не позна гласа й — слаб, уплашен, без предишната театралност.

— Те издирват детето, което е паднало от планината… — прошепна гадателката.

Касандра настръхна. Върна се при нея.

— Какво каза?

— Култът търси момичето, което е паднало.

Трескави мисли нахлуха в главата на Касандра. Тя хвана оракула за раменете и я разтърси.

— Кои са те? И къде са? — Видя сълзи в очите на момичето и осъзна, че тук положението явно не е много добро. Пусна я. — Мога да ти помогна, ако ти ми помогнеш.

— Никой не може да ми помогне — с пресипнал глас отговори оракулът. Отвън се чуха стъпки и лицето й пребледня. — Те се връщат. Тръгвай.

— Назад — изръмжа един от стражите.

— Култът ще се събира тази нощ в Пещерата на Гея — каза оракулът, когато Касандра направи крачка назад. — Там може да намериш отговорите, които търсиш.

— Казах назад! — изрева стражът.

Сграбчи Касандра за раменете и я изблъска към вратата. Тя не се съпротивлява. Друг хвана оракула и я повлече към мрака във вътрешността на храма.

Касандра присви очи от яркото слънце, когато отново се озова навън.

— Оракулът повече няма да приема днес — изкрещя стражът зад нея, докато я изхвърляше.

Хората зароптаха. Когато шумът понамаля, Касандра забеляза високия мъж с писклив глас, който се беше подиграл на Варнава. Един от храмовите стражи го държеше затиснат на земята, а друг го риташе неуморно в слабините. Очите на клетника бяха изцъклени, а езикът му стърчеше от устата.

— Спраскай му и другата топка и сме готови — злобно се изкиска стражът, който го натискаше на земята.

— Непохватният глупак счупи една от ритуалните амфори — обясни Херодот, като се приближи до Касандра и я поведе настрани. — Цъ-цъ! — добави, като й намигна дяволито.

— Той… не, ти…

— Да, да, говори по-тихо. Позволено ми е да поизлъжа от време на време — все пак не съм персиец. Аз съборих амфората, защото си помислих, че така ще можеш да поговориш насаме с оракула.

Той отново погледна копието и тя пак го скри под наметалото си.

— Жреците и закрилниците по принцип са известни с това, че се бъркат навсякъде, каканижат заклинания и по принцип пречат — продължи Херодот.

Касандра се намръщи:

— Жреци и закрилници? Вътре нямаше такива. Само черните като торни бръмбари стражи.

Лицето на Херодот пребледня.

— Какво още стана? — подкани я той.

— Оракулът приказваше глупости — общи приказки и двусмислици. Но после стражите излязоха, когато настана суматохата, и тя започна да говори смислени неща.

— Започна?

— Преди да свърши, стражите се върнаха, хванаха я и я завлякоха като робиня във вътрешността на храма.

Лицето на Херодот посърна и той заприлича повече на човек, преживял седемдесет лета.

— Значи слуховете са верни. Те наистина държат оракула под свой контрол.

— Кои те?

— Казах ти, че съм дошъл да търся истината. Е, вече я намерих и тя е много мрачна. Не разбираш ли? Цяла Елада се върти около предсказанията на оракула. Спарта и стотиците й съюзници от Пелопонеския съюз. Атина и множеството й поддръжници от Делоския съюз. Всеки неутрален град. Всички правят онова, което ги посъветва оракулът. Може двете велики сили да воюват помежду си, но ако те владеят оракула, те винаги са победители. Представи си каква власт имат те, ако контролират всяка дума от устата й.

— Херодот, в името на боговете, бъди така добър да ми кажеш кои са тези те.

Той се огледа бързо, за да се увери, че никой не може да ги чуе.

— Култът към Космос — прошепна едва доловимо.

Тръпки побиха Касандра, сякаш някой погали тялото й със студени ръце.

— Култът.

— Те са като сенки. Никой не знае кои са членовете, защото се срещат тайно и носят маски, за да крият лицата си. Само веднъж съм виждал някого от култа. С маската приличаше на приятел и…

На лицето на Херодот се изписа ужас, когато Касандра измъкна от кожената си торба зловещо изглеждащата дървена маска на Елпенор, с гърбав нос, намръщени вежди и уста, разкривена в злобна усмивка.

— В името на Аполон! — възкликна старецът и бързо набута маската обратно в торбата й. — Откъде имаш това?

— Мисля, че и аз веднъж съм срещала член на култа — отговори тя. — И мисля, че трябва да се срещна и с другите. Оракулът ми даде само откъслечна информация. Каза, че Култът се събира тази нощ в Пещерата на Гея. Къде от цяла Елада се намира това?

Херодот я хвана за ръка и я поведе настрани от храма, надолу по дългата виеща се пътека към града.

— Пещерата на Гея се намира някъде под храмовия хълм — който е надупчен като пчелна пита с огромен лабиринт от подземни галерии.

— Значи довечера ще се върна тук — заяви Касандра, след като се огледа и видя десетки черни отвори навсякъде по склона. — Само ще те помоля да седиш отвън и да гледаш, докато съм вътре.

Той въздъхна:

— Добре. Но искам да ми обещаеш нещо: че ще излезеш жива от там. Харесваш ми, дете отникъде. Не ме карай да съжалявам за това.