Гордън Дохърти
Орденът на асасините: Одисея (15)

14.

Касандра се върна в Спарта, преди зимата изцяло да извади ноктите си. Задъханият съвет на Николаос още кънтеше в ушите й: „Внимавай. Преди те предупредих за змиите в тревата, но положението е много, много по-лошо. Някакво зло тегне над Пустата земя. Не го осъзнавах, докато бях пълководец, в разгара на войната, но отстрани го видях много ясно — като пълзяща черна сянка.“

Тя знаеше какво има предвид той. Дори човек, който не знае всичко за Култа на Космос, можеше да усети една хладина във въздуха на Спарта — чувство за надвиснало бедствие. Тя се загърна по-плътно с наметалото и сръга коня да върви по-бързо. Бе казала на Николаос, че Мирина е още жива, както той се надяваше, и че вече се е завърнала в родината. Той се умълча, когато чу това. След малко каза:

Може би ще дойде време, когато пак ще мога да бъда с нея, да чупим хляб и да пием вино.

Тъжният му поглед подсказваше, че това ще си остане само една мечта и нищо повече.

Тя продължи покрай Еврот, мина покрай храма на Ликург и моста „Бабикс“. Видя ги през една пролука в дърветата отпред: нейното ново семейство бе излязло да я посрещне. Мирина, Варнава, Бразид и Херодот. Вестоносецът, на когото бе платила да препуска пред нея, им беше съобщил новината. Очите на майка й бяха мокри от сълзи. Херодот и Бразид се усмихваха като горди чичовци. Варнава се суетеше като стара квачка.

Спомените от срещата на Николаос и Стентор се събудиха в съзнанието й, когато слезе от седлото и се хвърли в прегръдките на Мирина. Вдиша дълбоко аромата на майка си, после почувства сърдечната мечешка прегръдка на Варнава, когато той обгърна с ръце и двете. След известно време Касандра и Мирина се изправиха и изпъчиха гордо, сякаш изведнъж бяха осъзнали, че се намират на спартанска територия.

Вечерта Варнава захърка в ъгъла на малката им кирпичена къща в Питана, докато Бразид остреше копието си при вратата. Херодот пък си намери занимание да рисува Икар, който пощеше перушината си на стряхата над входа. Мирина и Касандра — след разхлаждаща баня в Еврот и едно хубаво изтъркване със стригили — седяха пред огнището увити е чисти вълнени одеяла и държаха купи с горещ черен бульон. Касандра разказа на майка си всичко за Беотия и появата на Николаос.

— Не ти казах, че го оставих жив. Не знаех дали ще ми простиш това.

Мирина сипа още бульон в двете купи и разчупи второ хлебче, за да си го разделят.

— Ти ми каза веднъж за пламъчето вътре в теб, Касандра. Аз те посъветвах да го скриеш, да го запазиш в тайна. Сгреших — призна тихо майка й, като постави ръка върху нейната. — Ние сме спартанки… но и нещо повече.

Касандра се усмихна леко и отпи от горещата, ароматна супа.

— Само че целта ми не беше да открия Николаос — продължи тя. — Исках да открия улики срещу царя, който служи на Култа — Червеноокия лъв. Но не намерих нищо. Нито следа, нито дума. — Вгледа се в огъня и зашепна: — Утре трябва да се явя в Царската палата, за да докладвам подробно за делата си в Беотия. Бях запланувала да използвам момента, за да разоблича Архидам… но той твърде добре е скрил следите си.

— Аз също не открих нищо — каза Мирина. — Аркадия е враждебна земя и имах късмет, че Бразид беше с мен. Наложи се на няколко пъти да използваме копията си.

Касандра видя няколко пресни белега на ръцете на майка си.

— Архонт Лахос беше, боя се, един от тях. — Мирина остави купата, сякаш изведнъж изгуби апетит. — Държах го на върха на копието си проснат на пода в двореца му. Мислеше се за непобедим: сякаш главорезите на Култа щяха да нахълтат и да го спасят. Когато му казах коя съм и коя е дъщеря ми, самонадеяността му се изпари. Призна всичко. Отначало са били четирийсет и двама. Сега са останали само шестима. Главно благодарение на теб.

— Обаче един от тези шестимата седи на един от троновете на Спарта.

— Опитах се да го принудя да издаде царя предател. — Мирина въздъхна. — Още преди да го притисна, започна да скимти и да се моли. Но не получих нищо. Само още едно закодирано писмо. — Тя сви рамене и извади измачкан свитък изпод одеялото си. — Пак от Червеноокия лъв.

Касандра го вдигна на светлината. Видя същия печат с лъвска глава, който имаше и на писмото от Парос. Тя разгъна пергамента и огледа тайните символи на Култа — от които не разбираше нищо. Същите като на писмото от Парос. Нещо по-лошо, този документ беше нацапан — част от текста бе замазан от… дъхът й секна. Изведнъж разбра. Като в просъница чу как купата й със супа се разбива на земята, как Варнава се стряска в съня си и скача на крака, как Бразид изпуска наточеното си вече копие и усети как майка й я разтърсва.

— Касандра, какво има? Какво има?

Залата кънтеше от гласовете на старейшините от Герусията и крясъците на двама спартанци, които разрешаваха спор помежду си: единият твърдеше, че една маслинова горичка в подножието на Тайгетос е негова, защото се грижил за насаждението; другият претендираше за наследствена собственост върху имота. Двамата крещяха, докато лицата им почервеняха и едва тогава онзи, който твърдеше, че му е по наследство, нададе по-оглушителен рев от другия и спорът беше разрешен. Стражите хипеи ги изтикаха с копията си от залата. Сега всички погледи се насочиха към тримата, които очакваха следващата присъда.

Касандра се изправи пред двамата царе и петимата ефори.

— Аха — изръмжа Архидам. — Чух, че Беотия вече е наша. Значи не си загинала там.

Герусията се разтресе от дрезгав смях.

Касандра го погледна дръзко. Рошавата коса и брада, кръвясалите очи, противният, заплашителен нрав.

— Спарта ти е благодарна — измърмори най-сетне той.

— И можеш да си получиш имота — бързо добави цар Павсаний. — Ще заповядам веригите да бъдат махнати, а къщата — почистена, преди да се върнете там.

Двама хипеи се приближиха, за да изведат Касандра от залата, но тя не помръдна.

— Още нещо ли има? — троснато попита Архидам.

— Семейството ми беше предадено — заяви тя, което предизвика смаяно възклицание от Герусията. — Спарта беше предадена. Дошли сме да разобличим изменника.

Архидам се втренчи продължително в нея.

— Нима? И кой е този изменник? И в какво престъпление го обвиняваш? — изсмя се гръмогласно, като се заклати напред-назад на трона си, за да зарази с веселието си и част от Герусията.

— На остров Парос намерих доказателства, че единият от царете на Спарта служи не на държавата, не на боговете… а на Култа на Кронос. Известен е с прозвището Червеноокия лъв.

Залата изведнъж утихна. Перо да беше паднало, щеше да проехти като боен барабан.

Архидам сведе очи, лицето му потъмня от сдържан гняв.

— Какво тежко обвинение, опозорена потомке на Леонид — изръмжа. — Дано да можеш да го докажеш, ако искаш да си запазиш главата.

Тя хвърли в краката му свитъка, който бяха взели от членовете на Култа на Парос. Лицето му пребледня и кръвясалите му очи почервеняха още повече.

— Наистина символите на Култа — призна той. — Но това не доказва нищо.

— Само по себе си е безполезно — заговори Мирина, като застана до дъщеря си. — Но после аз ходих до Аркадия. Там принудих един друг предател, да потвърди, че наистина на един от троновете на Спарта седи член на Култа, и взех друг свитък, също с печат с лъвска глава.

Вдигна документа от Аркадия и го размаха.

Архидам се разтрепери от гняв.

— Слепи ли сте? — изкрещя, като вдигна месестата си ръка и показа пръстена с образ на ястреб; после махна към ръката на Павсаний и пръстена с полумесец. — На тези тронове не седи Червеноок лъв! — изсъска. Вдигна пръст и погледна хипеите, които застанаха зад двете жени в очакване царят да смъкне пръста си. — Трябваше да направя това още първия път, когато се появихте тук.

— Чакай! Чакай! — извика Касандра, като хвърли писмото от Аркадия в краката на Архидам. — Погледни втория свитък.

Той го вдигна, поколеба се дали все пак да не даде заповедта си… но после го разгъна.

— Виждаш ли странното петно с форма на ръка? — продължи Касандра. — В Беотия ми помагаше един роб. Той ми разказа, че неволно е разлял вино върху този пергамент и е оставил отпечатък от своята ръка…

Архидам сведе кръвясалите си очи към свитъка. Лицето му стана бяло като платно.

— … докато цар Павсаний го е писал.

Всички погледи се обърнаха към по-младия цар.

— Покажи ми резервните си печати — изръмжа с нисък глас Архидам.

— Това е нелепо — изсмя се Павсаний. — Заповядай на стражата да ги отведе и да приключваме с това.

Архидам се втренчи гневно в своя колега монарх, после скочи от трона си, сграбчи Павсаний за врата и го вдигна като играчка. Хвана сребърната верижка на врата му и я издърпа изпод дрехите.

Всички се втренчиха смаяно в печата с глава на лъв, висящ на верижката.

— Ти? — изръмжа Архидам.

— През цялото време е бил той, царю — спокойно каза Касандра. — Скрит зад фасадата на разума. Маскиран през деня, както се маскира през нощта на събранията на своята клика.

С тътрене на пейки и крака, всички членове на Герусията станаха. Мълчаливо и тържествено се приближиха до двамата царе. Архидам остави Павсаний да седне. Младият цар погледна старейшините, после направи крачка назад към ефорите, които бяха заградили задния изход.

— Не разбирам какво става тук. Тя лъже! — заяви, като отново се обърна към кръга от гневни лица.

— Доказателствата не са лъжа — каза тихо един от старците и измъкна къса тояга от колана си.

— Държавата и боговете забраняват посегателства срещу царете на Спарта — закрещя задъхано Павсаний, докато кръгът около него се стесняваше.

— О, боговете ще ни простят — каза един от ефорите, като опъна тънка връв между ръцете си.

Архидам, останал в периферията на кръга, се обърна към Касандра, Мирина и Бразид:

— Оставете ни. Проблемът е решен. Предателят вече няма да върши злини.

Касандра потрепери от съчувствие към Павсаний — въпреки всичко. Тримата излязоха от залата. Преди хипеите да затръшнат вратата с погребален трясък зад гърбовете им, отвътре прозвуча най-смразяващият писък, който бе чувала.

Почти през цялото време Касандра си мислеше, че Архидам е изменникът. А всъщност неспартанското услужливо поведение на Павсаний би трябвало да събуди подозренията й, даде си сметка сега. От мъглата на паметта тя си спомни думите на Сократ:

„Нещата рядко са такива, каквито изглеждат, Касандра.“