Гордън Дохърти
Орденът на асасините: Одисея (3)

2.

Въпреки обещаното топло и меко легло тя не можа да мигне, измъчвана от мисли за задачите, които й предстояха. Дълго време лежа втренчена в острието на копието, подпряно до леглото и осветено от проникващата през прозореца лунна светлина. После — след, както й се стори, часове — най-сетне реши да стане, преди още да се е зазорило. Феба, притисната до нея, не се размърда. Касандра целуна момичето по главата, преди да смъкне краката си от леглото. Облече се, измъкна се от лозето и се отдалечи в нощта. Придържаше се близо до западната брегова ивица. В сумрака преди разсъмване се чуваше съскане и мяукане на диви котки и тя стискаше лъка в едната си ръка, готова да го използва. Не след дълго слънцето изскочи над хоризонта и разпростря огнени криле над острова, окъпвайки със светлина хълмове и поляни. От едно възвишение Касандра видя съседния остров Итака, обгърнат в мараня от засилващата се жега. Останките от древния дворец на Одисей се издигаха на едно възвишение; слънчевите лъчи преминаваха през стърчащите призрачни развалини. За момент тя се загледа замечтано към рушащия се дворец. И кой не би го гледал така? Това бе тъжен паметник на отдавна мъртъв герой, авантюрист, кръстосал целия свят нашир и надлъж, сражавал се във великата война не само с оръжията, но и с ума си. Тя погледна обраслата с трънливи храсти Кефалония с обновена омраза. „Стига напразни мечти! — смъмри се. — Аз никога няма да се измъкна от този проклет остров. Тук ще живея и тук ще умра.“

Пак тръгна и не след дълго стигна до началото на скалистия западен полуостров, издаден навътре в морето като шпора. Сниши се като ловец и пийна глътка вода от меха, който носеше. Наоколо цикадите свиреха все по-силно със засилването на жегата. Касандра внимателно огледа местността. Скривалището на Циклоп бе разположено върху естествено възвишение с плосък връх на около половин миля напред, близо до носа на полуострова. Масивният комплекс от сгради бе скривалище само на думи — защото Циклоп не се скриеше от никого. Имотът бе ограден с ниска стена; в пукнатините между камъните растяха трева и розов здравец. Вътре се издигаше величествена вила с червени керемиди, светла мраморна фасада и дорийски колони, боядисани в охра и морскосиньо. Касандра преброи шестима от неговите наемници, патрулиращи върху стените, покрай импровизираните бойници, и зорко следящи околността. Двама мъже стояха неподвижно като статуи пред източната порта и тя видя подобна врата и на северната стена. По-лошо, Касандра осъзна, че пространството между сегашното й място и стените на имението не предлага почти никакво прикритие, за да се промъкне по-близо. Имаше няколко кипариса и маслинови дървета, но останалото бяха ниски, редки храсти. Още четирима мъже — с широкополи шапки, пазещи очите им от слънцето — сновяха насам-натам в това открито пространство; те следяха за най-малкото подозрително движение и поддържаха постоянен зрителен контакт с пазачите върху стените. Тези външни стражи бяха на практика жива преграда, изолираща входа на полуострова от имението на Циклоп.

Нямаше как да се промъкне покрай тях.

„Винаги има начин“ — изсъска Николаос в съзнанието й.

Тя погледна на север обраслите с храсталак каменисти склонове, спускащи се към морето. Тъмносините води нежно обливаха тънката ивица натрошени шисти по брега. Касандра се усмихна мрачно, след като си даде сметка, че Николаос е прав. Тя извади корковата тапа на меха си, обърна гърлото надолу и остави скъпоценната вода да изтече върху напуканата от сушата златиста земя.

Като вървеше приведена и следеше най-близо разположения от четиримата външни стражи, тя внимателно се промъкна до брега. Там уви копието и лъка си в намаслена кожа, закрепи ги с ремъци на гърба си и нагази в плитчините. Когато водата достигна до гърдите й, легна по очи, разпери ръце и като се тласкаше с крака, заплува на запад, покрай брега на полуострова и към самия му нос. Водорасли и рибки галеха и се отъркваха в краката и корема й, докато не навлезе на по-дълбоко. При всяко второ загребване с ръце Касандра поглеждаше нагоре към брега. От близкия страж не се виждаше и следа. Изведнъж от дълбините, надавайки пискливи повици, изскочиха стадо делфини. Тя чу тропане на ботуши на брега и видя върха на широкопола шапка. Пое си дъх и рязко се гмурна. През трептящата синя вода видя делфините да преминават стремително над нея. Погледна към брега и успя да различи прасците на стража, който бе нагазил в плиткото, за да разгледа по-добре. През повърхността на водата видя разкривените очертания на мъжа и очертанията на копието пред гърдите му. Той обаче не нагази по-надълбоко от коленете: бе видял само лудуващите делфини и изглеждаше, че се наслаждава да стои там и да се топли на слънцето… докато Касандра остана без дъх и белите й дробове пламнаха. Ако изплуваше сега, смъртта й беше сигурна. Ако не, очакваше я същата съдба. Пред очите й се появиха черни петна и бавно се разпространиха към периферията на зрителното й поле. Тя изпусна част от застоялия въздух и мехурчетата се издигнаха нагоре като плъхове, бягащи от потъващ кораб. Ледената ръка на паниката се опита да я сграбчи. Въпреки това Касандра спокойно вдигна палеца си от гърлото на пълния с въздух мях за вода, вдиша дълбоко от него и продължи да плува, изпълнена с нови сили.

 

 

Той я наблюдаваше отдалеч — как, без да бърза, преценяваше достъпа си до свърталището на Циклоп. Сега я видя как изплува грациозно почти до самия нос на полуострова, близо до северната порта на имението и не много далеч от неговата наблюдателница. Засега тя оправдаваше репутацията си.

— И скоро ще видим дали е наистина толкова способна и смъртоносна — измърмори под носа си наблюдателят, като скръсти ръце и се подсмихна самодоволно.

 

 

Касандра се измъкна от водата и седна върху един напечен от слънцето плосък камък. Запромъква се нагоре по скалистия бряг, като използваше храстите за прикритие. За стотина крачки тялото й съвсем изсъхна. Когато се приближи до северната стена на имението, клекна зад една голяма канара и надникна, за да прецени стражите от двете страни на портата. Носеха кожени ризници и единият имаше червена лента на главата. Единият държеше голямо копие диагонално пред гърдите си, а другият имаше малка брадва, затъкната в колана. През портата не се виждаше движение около вилата: нито някой, който да патрулира на терасата на покрива, нито застанал на входа на вестибюла.

Циклоп бе взел повечето си хора със себе си, осъзна Касандра. Външните стени бяха от ключово значение. Ако успееше да се промъкне покрай стражите тук… щеше да проникне безпрепятствено в неохранявания двор. Трябваше да се справи с тези двама караулни, но как, без да предупредят десетината си другари, патрулиращи по бойниците? Точно до нея се чу леко шумолене и сърцето почти скочи в гърлото й от уплаха.

— Икар, в името на всички богове! — изсъска тя.

Птицата я изгледа накриво, после разпери криле и литна. Касандра се скри зад камъка, като с едно око наблюдаваше орела, носещ се към портата. Двамата караулни го забелязаха едва когато стигна почти до тях. Той ускори и като изпляска с крила, се нахвърли върху единия и грабна с нокти червената лента от главата му.

— Малакас! — изпсува стражът, като вдигна ръце, за да предпази главата си.

Птицата полетя навътре в имението и двамата мъже хукнаха след нея. Някои от другарите им върху стената се закискаха и задюдюкаха, развеселени от зрелището.

Без да изпуска от поглед гърбовете на двамата разсеяни стражи, Касандра се изправи и безшумно като котка се запрокрадва след тях. Точно когато тя се промъкваше през портата, мъжете се отказаха да гонят Икар и се обърнаха към нея. Като ударена от юмрука на невидим боксьор, Касандра отскочи надясно и се вмъкна между сплетените клони на бодлив храст, пораснал близо до стената. Застина абсолютно неподвижно и задържа горящия въздух в дробовете си, докато двамата минаха покрай нея… и заеха обратно местата си на портата. Другите мъже по стените също се обърнаха с лица навън. Тя бе проникнала вътре незабелязано.

С разтуптяно сърце Касандра насочи вниманието си към вилата. Главният вход зееше като бездънна паст, червените стълбове бяха като окървавени зъби. Тя се промъкна до сградата, като се криеше зад каруци, бъчви, купи сено и дървени бараки, докато не се приближи на разстояние един хвърлей със стрела. Краката й трепереха, караха я да хукне натам. Само горчивият опит я накара да остане на мястото си, приклекнала: „Какво виждаш от тук, по дяволите? — запита се мислено. — Вътре може да чакат дузина от хората на Циклоп.“ Вместо това погледна нагоре — на терасата на покрива имаше врата за горния етаж. Касандра се промъкна напред, хвана се за един дебел бръшлян и се покатери по стената на вилата. Единият й крак се подхлъзна и изрита една от керемидите на покрива на верандата. Плочката се пропука, изпързаля се и политна надолу към земята. Касандра пусна лианата с едната си ръка и хвана керемидата във въздуха. Издиша с облекчение. „Сръчност — изсъска Николаос в главата й. — Спартанецът трябва да се движи пъргаво и безшумно като сянка.“ „Аз не съм спартанка, аз съм изгнаница“ — изръмжа мислено тя, за да прогони гласа му. Прескочи мраморната балюстрада на терасата.

Сводестият вход, водещ към горния етаж на вилата, бе мрачен като главния долу. Касандра си пое дълбоко дъх и предпазливо пристъпи навътре, като държеше едната си ръка върху дръжката на копието, а другата беше протегнала напред за равновесие, в случай че се наложи да отскочи или да се изтърколи на пода при евентуално нападение. За момент тъмнината я заслепи; тя завъртя глава в двете посоки и сплетената й на опашка коса се размаха като камшик. Във въображението си видя как навъсените стражи се нахвърлят върху нея, как сребристите остриета я посичат… но после очите й се нагодиха към мрака и тя видя, че се намира в една тиха и безлюдна спалня. Върху варосаните стени с ярки цветове беше изрисувана батална сцена, изобразяваща едноок великан, ликуващ над много по-дребни от него врагове. В единия край на стаята имаше огромно легло, покрито с камара плюшени копринени завивки. „Тук няма нищо“ — помисли си тя… докато не се обърна и не видя цокъла от пароски мрамор до огнището.

Видът на трофеите, наредени отгоре, я смрази до мозъка на костите й.

Това бяха три мумифицирани глави, монтирани на дървени стойки като орнаментални шлемове, връчени за награда на победителя. Касандра предпазливо направи крачка към тях, сякаш можеха да им пораснат тела и да я нападнат. Но тези тримата отдавна бяха мъртви. Единият, мъж с развалени зъби и дълга коса, явно бе умрял в мъки, съдейки по разкривеното му лице. Другият, млад момък, бе изгубил носа си, но въпреки грозната дупка по средата на лицето, чертите му бяха спокойни. Третата глава беше на жена на средна възраст; устата й бе застинала в безмълвен писък, сякаш се опитваше да предупреди: „Зад теб!“ Една дъска на пода изскърца.

Касандра се завъртя като опарена и измъкна копието от колана си. Нищо.

Сърцето й биеше лудо в гърдите. Дали шумът бе плод на въображението й? Отново затъкна копието под колана си и пак погледна главите. Нито една от тях не беше на Скамандриос, със сигурност. Може би старият лисугер бе откраднал каквото искаше и бе избягал на север да живее като богат човек? Мисълта й вдъхна смелост и тя се прокрадна до вратата на спалнята малко по-уверено. Надникна във вестибюла, не видя нищо отляво, нищо отдясно, но после, право напред… двама стражи!

Пак посегна за копието, но осъзна, че „стражите“ всъщност са две древни брони. Бронзови ризници, шлемове и протектори за крака, вероятно откраднати от руините на стария дворец на Итака. В шлемовете се бяха събрали паяжини като посърнали лица.

Касандра се намръщи, прекоси вестибюла и погледна двете врати отпред. Едната от тях вероятно беше в хранилището на Циклоп. На острова се носеха легенди, че спял върху златото си, но това бе почти същото. Тя се приближи до лявата врата и бавно натисна дръжката. Тя изтрака леко и вратата се отвори с изскърцване. Шумът подплаши стотици плъхове, които се разбягаха във всички посоки и накараха Касандра да подскочи от страх. Тя задържа дъха си за миг… но никой отвън явно не чу шума. Облекчена, тя надникна в помещението. Нищо — само голи каменни стени, небоядисани и неизмазани, и обикновен дървен под. Нямаше нито една мебел, освен очукан стар скрин до дясната стена. Вратичките бяха откъртени и се виждаше, че е празен.

Касандра се премести надясно и внимателно натисна дръжката на втората врата. Тя се отвори тихо и разкри пред очите й купища злато. Един слънчев лъч, проникваше през тясно прозорче в тавана. Вихър от прашинки лениво танцуваше в позлатената светлина, падаща върху плячката от десетки грабежи: ковчежета от слонова кост с монети и муски; пейка, на която бяха подредени сребърни диадеми, амулети и чаши; рафт, покрит с парчета лазурит в най-главозамайващото синьо. Опали, сардоникс, изумруди, огърлици от аметистови мъниста. Декоративен лък, инкрустиран с електрум. И там, в задната част на стаята, точно където слънчевата светлина се преливаше в сенките, беше окото. Касандра облиза пресъхналите си устни. То бе върху плинт от кедрово дърво, поставено така, че да се взира в нея със златната си зеница. Това бе най-ценното съкровище от всичко тук, по-ценно от цял джоб или дори цял чувал жълтици или скъпоценни камъни. Достатъчно бе да пресече стаята, покрай другите богатства… и да го вземе.

„Вземи го!“

Понечи да пристъпи напред, но спря. Някакво смътно предчувствие, някаква необичайна миризма я накара да се поколебае. Сред мириса на метал и лак за дърво тя надуши друг… на смърт, разложение. Очите й се стрелнаха наляво и надясно. Камъкът отляво, до самата врага бе надраскан, сякаш някой го е дялал, за да направи странен десен от точки. Десният ръб на вратата бе облицован с кедрово дърво, а не с камък. Касандра присви очи. Приклекна, свали лъка и го протегна внимателно над прага. Леко натисна с върха му първата дъска на пода в стаята.

Кедровите панели вдясно на вратата изведнъж се отвориха и с рязко свистене нещо раздвижи въздуха отпред. Касандра залитна назад, като дръпна лъка към гърдите си. Нещото отпред профуча пред вратата и се удари в камъка отляво с метално дрънчене и порой от искри. Тя се изправи и разгледа приспособлението: рамка с железни шипове по цялата височина на вратата, които щяха да я разчленят, ако беше стъпила на онази дъска. Съсухреният труп на Скамандриос още бе набучен на тях. Беше останал почти гол скелет и само отделни парчета изсъхнала кожа висяха тук-там от костите. Един шип бе пробил слепоочието му, друг — врата му, няколко — гърдите и крайниците. „Поне е била бърза смърт, Сянко“ — помисли си равнодушно Касандра.

Така капанът препречваше пътя й към хранилището. Тя се дръпна раздразнено назад.

В този момент чу двама от стражите отвън да говорят. Гласовете се приближаваха.

— Слънцето напече много. Ще отида да видя конете в конюшнята, а ти заключи вилата — каза единият на другия. — Господарят ще се върне вечерта и няма да е доволен, ако стаите не са достатъчно прохладни.

Миг по-късно Касандра чу стъпките им на долния етаж и методично думкане и щракане от затварянето и заключването на врати и прозорци.

„Няма време“ — даде си сметка тя. Дишането й се учести. Трябваше да се маха, но не можеше да тръгне, без да вземе окото. Затвори вратата, за да скрие тайния капан, и се огледа. Нямаше друг начин да проникне в хранилището. Помисли за прозорчето на тавана — дали можеше да се качи на покрива и да се спусне в стаята от там? Не, отворът беше твърде малък дори за дете. Мислите й запрепускаха в хиляди различни посоки, докато погледът й не спря отново на първата стая. Защо му трябваше на богат и властолюбив престъпник като Циклоп да има празна стая във вилата си? — замисли се. Пак се огледа и се увери, че всяка друга част на етажа бе окичена с трофеи и скъпоценности. Приближи се до отворената врата на първата стая и влезе, като проверяваше всяка дъска с лъка си. Нямаше капани. Вътре погледна стената към хранилището и се втренчи в очукания долап с изкъртени вратички. Хвана го от двете страни и максимално тихо го премести на една страна. Отзад се откри тясна вратичка. С разтуптяно сърце, натисна дръжката и пропълзя в златната стая, очаквайки с всяко движение да задейства скрито острие, което ще я посече, или невидим капак, през който ще пропадне в яма с шипове. Но нищо не се случи. Протегна ръка и вдигна обсидиановото око от плинта. Усещането на хладния му допир и тежестта му бе приятно, особено при мисълта, че то може да реши всичките й проблеми и тези на Маркос. Точно когато се измъкна обратно през тайната вратичка и понечи да се върне в спалнята, за да се спусне обратно по бръшляна, обхваната от въодушевление, чу въздишка:

— Остава само спалнята и горе всичко е готово — мърмореше си стражът през отвора на стария кожен шлем, който закриваше по-голямата част от лицето му.

Касандра притисна гръб към стената, сля се със сенките. Стражът мързеливо влезе в спалнята. Тя чу тракане от затваряне на дървени капаци, после — изтракване на дебела верига. Стражът излезе от спалнята и се върна по стълбите на долния етаж. Касандра го последва безшумно, като сянка, стъпвайки едновременно с него, за да прикрие шума от стъпките си. Така се промъкна до главния вход. Ако той заключеше, докато тя е още вътре… стомахът й се преобърна при мисълта за четвърта глава на мраморния цокъл горе.

В този момент стражът изпусна ключове си. Когато той се наведе да ги вземе, Касандра направи още една крачка. Дъските изскърцаха, мъжът се вцепени за миг, после се изправи рязко и се завъртя. На лицето му се изписа злорада усмивка; той вдигна брадвата и отвори уста да извика другарите си. Не успя да издаде звук. С мълниеносно движение Касандра измъкна от кожения си накитник малкия нож, скрит там, и го хвърли. Острието прониза гърлото на мъжа. Той падна, изпускайки розова пяна от раната. Касандра улови тялото му, за да намали шума. Остана втренчена за момент в мъртвия страж, в ключове му, дрехите му, вратата и пътя към свободата си.

 

 

Мъжът наблюдаваше как стражът, наметнат с черна пелерина, излезе лениво от вилата и закрачи през двора. Чу как размени няколко думи с един от другарите си на пост до другата порта, след което излезе от имението и бавно се заотдалечава. Наблюдателят тръпнеше в очакване: това момиче се оказа най-доброто, на което можеха да се надяват. Той проточи врат от скривалището си като дебнеща врана с немигащи очи.

 

 

Касандра чуваше дишането си в затворения кожен шлем. По-лоша беше вонята — стражът сигурно бе ял чесън всеки ден в продължение на година. Тя всячески се стараеше да върви спокойно — почти отегчено — докато се измъкна от имението на Циклоп сред пущинака навън, като потупваше разсеяно дланта си със секирата на убития страж. Обяснението й беше елементарно:

— Отивам да огледам навън. Стори ми се, че видях нещо там, докато бях на горния етаж.

Другите стражи на портата бяха прекалено уморени от обедната жега, за да се усъмнят в престорения й нисък, гърлен глас.

Тя стигна до една група борове и хвойни и с облекчение се мушна под сянката — осигуряваща й укритие и прохлада. Наоколо ухаеше на смола и мекият килим от паднали иглички бе приятен за стъпване. Напред видя пролука в дърветата и късче морскосиньо отвъд. Брега. От предчувствието за успеха леко й се замая главата като от ароматен дим и тя излезе от горичката.

Бавен, равномерен звук от пляскане на ръце я накара да се вцепени от страх.

— Отлично, отлично — каза непознат глас.

Касандра се обърна и видя мъж, седнал на един паднал дънер в края на горичката. Беше хилав, с оредяла кестенява коса, заресана напред. Тялото му бе увито със снежнобяла роба, опасана с ярка сребърна ивица, а мършавата му шия и китките — отрупани с гривни. Богат човек, веднага прецени тя, и не от острова.

— Циклоп от Кефалония рядко се лишава от някое от своите извоювани с тежък труд съкровища — каза той и гърдите му се разтресоха от сподавен смях.

Касандра потрепери. Имаше нещо в тона му — прекалено фамилиарно, високомерно. И в начина, по който я гледаше, сякаш опипваше тялото й с очи. Не беше плътски поглед, но въпреки това изглеждаше похотлив.

— Остави брадвата. Няма защо да се страхуваш от мен.

Касандра не изпускаше мъжа от очи, дори не смееше да мигне, камо ли да остави брадвата. В този момент Икар се спусна, кацна на рамото й и изкрещя срещу непознатия. Като опитен ловец тя бързо се огледа с периферното си зрение. Между дърветата нямаше никого.

Забеляза обаче нещо друго. В едно заливче под тях до дървен кей се поклащаше закотвен малък платноход.

Отвратителната глава на горгона я зяпна от платното, което моряците тъкмо опъваха.

— Кой си ти? — попита Касандра през стиснати зъби.

— Аз съм Елпенор от Кира — отговори спокойно мъжът.

„Кира? — помисли си Касандра. — Вратата към Делфи, към дома на оракула.“ Тя изпита огромно желание да се изплюе.

— Дойдох да те потърся, защото чух много неща за теб, мистиос от Кефалония — продължи Елпенор.

— Сбъркал си човека — изръмжа тя. — На този остров има няколко наемници.

— Никой не може да се мери с теб, Касандра — изрече той с глас като изтракване на надгробен камък. — Ти имаш свръхестествена бързина на ума и тялото.

Тя вдигна ръка, за да свали вонящия кожен шлем от главата си, и го хвърли в близката трева. Скритата й отдолу плитка увисна върху гърдите й.

— Какво искаш от мен? Говори направо или ще забия тази брадва в гърдите ти.

Елпенор се засмя, кокалестото му тяло се разтресе.

— Искам да ти предложа огромно богатство, Касандра. Повече от два пъти стойността на това обсидианово око, което открадна от Циклоп.

Тя пъхна ръка в чантата си, за да провери дали окото е още там. Беше. Два пъти стойността му? С такова богатство можеше да изплати заема на Циклоп, а после да купи хубав дом за Фсба. Щеше също да счупи оковите на бедността, които я държаха на този остров. Можеше да отиде навсякъде, да направи всичко. Идеята я изпълни със страх и недоумение. После видя похотливия му поглед, насочен към голите й ръце, настръхна и се втренчи в лицето му.

— Не лягам с мъже за пари. Освен това си стар и може да те повредя.

Елпенор вдигна вежди:

— Не ме интересува тялото ти, поне не по този начин. Идвам да ти предложа пари в замяна на една глава.

— Вече си имаш глава на раменете — озъби се подигравателно тя.

Мъжът се подсмихна:

— Главата на един воин. Един спартански пълководец.

Касандра се почувства, сякаш земята се разлюля под краката й.

— Наричат го Вълка — продължи Елпенор.

Касандра се изпъчи по-уверено въпреки потта, стичаща се по гърба й.

— Пълководците кървят като всички други мъже — отбеляза, като сви рамене. — Спартанците също, въпреки неоправданата им самонадеяност.

— Значи приемеш задачата?

— Къде е той?

— Отвъд морето. На най-желаната земя в гръцкия свят.

Касандра присви очи. Последва погледа му зад рамото й и на изток. Спомни си морската мараня и дългия керван от атински галери, плаващи към Коринтския залив, за да засилят обсадата на…

— Мегара? Той е в Мегара?

Елпенор кимна:

— В боричкането между Спарта и Атина най-апетитният кокал е Мегара и тясната ивица земя, където се намира.

Атина иска двете й пристанища, за да завърши своята военноморска примка около Елада; Спарта иска да използва града като мост към Атика.

Касандра направи крачка назад и възкликна:

— Значи той е вътре в атинската блокада?

— Вълка и неговите войници дойдоха по суша от Лакония и сега настъпват към Пагаи, западното пристанище на Мегара.

— Защо искаш главата му? — попита тя.

— Войната е в разгара си и… Вълка е на грешната страна.

Тя го изгледа хладно:

— Как мога да съм сигурна, че ти си от правилната страна?

Той извади една кесия изпод мантията си и я разклати. От вътре се чу звън на монети.

— Защото съм този, който ти плаща.

Усмихна се, но в очите му нямаше и следа от хумор.

Тя го изгледа мрачно.

— Ще ми трябва кораб, който да ме прекара през блокадата. Дай ми твоя и приемам — каза, като кимна към галерата с глава на горгона.

В действителност само веднъж бе плавала като мистиос — обиколи Кефалония с едно разбито старо търговско корито, за да прекара крадени кожи за Маркос.

— Платната ми не бива да се виждат наоколо, когато това се случи, мистиос — каза Елпенор с категоричен тон.

— Без кораб няма споразумение. Атина унищожи флотилиите на всичките си съюзници още преди години, като ги принуди да внасят данък в съкровищницата на Делоския морски съюз, за да може да укрепи собствения си флот. Останали са много малко кораби в частни ръце и на Кефалония няма нито един достатъчно бърз, за да премине през блокадата.

Елпенор сбърчи нос.

— Нима това е твърде непосилна задача за теб, мистиос! Нима съм надценил способностите ти?

Когато тя се поколеба да отговори, той стана и й обърна гръб, направи крачка към дърветата и пътеката, водеща надолу към кораба му.

— Нищо не е непосилно за мен, старче — извика Касандра след него. — Ще имаш главата на Вълка съвсем скоро.

Той спря, обърна се и я погледна, като закри очите си с ръка.

— Добре. След като свършиш, ела да ме потърсиш в „Пилигримска среща“ на Кира.

 

 

Тя тръгна покрай брега към лозето на Маркос. Странните прощални думи на Елпенор се въртяха в главата й като падащи семена от явор. За момента всичко изглеждаше неясно и нереално. Кира — Касандра никога не беше стъпвала на този остров. Нямаше представа как изглежда Вълка. Никога не беше излизала извън крайбрежните води на Кефалония. Вече двайсет години. „Каква си глупачка — смъмри се мислено. — Защо не можеш да се научиш да отказваш подозрителни поръчки? Маркос и неговите шантави планове, а сега тази задача, намирисваща на смъртоносен капан.“ Засмя се с глас и звукът я изненада.

— Този Вълк няма от какво да се безпокои — изрече високо. — Никога няма да изляза от този проклет остров.

Продължи да върви. След известно време заобиколи скалист нос и нагази белия пясък на залива Клептус. Вдигна меха с вода от колана си, за да утоли жаждата си, но не успя да отпие.

— Кълна се, че не лъжа! Моля те, не ми я отнемай!

Викът долетя от другата страна на залива; гласът бе уплашен и отчаян.

Касандра приклекна и закри очите си от слънцето. Отначало видя само белите, пенещи се вълни на прибоя, реещи се морски птици и няколко кози, пасящи крайбрежната трева. След секунда забеляза триремата, закотвена до брега малко по-нататък в залива, с кърма на пясъка и нос, поклащащ се във водата. Беше по-малка от атинските военни кораби и галерата с глава на горгона на Елпенор, но изглеждаше елегантна и добре изработена, боядисана в черно близо до кила и с червени бордове. Кърмата се издигаше като закривена опашка на скорпион, а на носа имаше лъскава бронзова глава на овен, с очи, изрисувани от двете страни.

— „Адрестия“ е всичко за мен — вайкаше се човекът.

— „Адрестия“ — прошепна Касандра. — Богинята на възмездието… и името на този кораб?

Побиха я тръпки; името се завъртя в главата й. „Адрестия“, „Адрестия“ — заповтаря мислено, като щракаше с пръсти; не можеше да си спомни откъде й е познато това име.

На кораба кипеше движение, навсякъде по палубите. Миниатюрни силуети на мъже. Бандитите се опитваха да подчинят моряците, пребиваха тези, които се опитваха да се съпротивляват. Имаше по-възрастен мъж, който стоеше превит на две, а някакъв великан държеше главата му над голямо глинено гърне. Старецът напразно се гърчеше и се опитваше да се освободи. Тя отново чу сподавения, отчаян вик:

— Богове, пощадете ме, пожалете кораба ми!

Викът завърши с неистово бълбукане, когато великанът потопи главата на нещастника в гърнето; отвътре се изплискаха вода и пяна. Сега зрението на Касандра се проясни и тя осъзна кой е този великан. Спомни си къде е чувала за „Адрестия“. Думите на Маркос отново прозвучаха в главата й: „Адрестия“ е една от последните галери, останали на острова. Циклоп е на лов и този кораб е неговата плячка.