Гордън Дохърти
Орденът на асасините: Одисея (11)

10.

Маскираният мъж хвърли на земята ръжен, студен и изкривен.

— Касапина е мъртъв!

Другите в тъмната зала се втренчиха смаяно в железния прът.

— Той беше най-силният от нашия кръг — осмели се да отбележи един.

— С най-силни мускули може би, но не с най-силен ум — отбеляза друг.

— Забравихте ли, че имаме друг, по-свиреп от Касапина и с много по-остър ум?

— Деймос не е един от нас в истинския смисъл на думата, нали? Освен това е прекалено непредсказуем. Обикаля като бясно куче, хапе и вие.

— Така е — съгласи се първият, — затова сега имаме възможност да го използваме за нещо по-сериозно… или да го сменим. Изглежда, че сестрата е научила нещо в Коринтия, защото цяла зима обикаля Цикладите в безплодно търсене на майка си. Това са стотици острови, безброй градове, конфедерации, пирати. Все още няма представа къде е Мирина… и не подозира, че тя е в ръцете ни. Сега е тръгнала обратно към Атина да търси мъдрост от Перикъл и неговата свита.

— Атина?

— Да. Сега вече всички ли сме съгласни, че е крайно време да сменим гвардията в този прочут древен град?

— Да — отговориха всички в един глас.

— Нека тогава да изпратим Деймос да промени съдбата на Атина. Докато е там, може да поздрави сестра си. Тя няма как да го победи. Никой не може. Касандра ще се присъедини към нас като негов заместител… или ще умре.

 

 

През цялата зима в тихо сипещия се сняг над Егейско море „Адрестия“ обикаля Цикладите. Нощи, прекарани в треперене от студ в пусти заливи; дни в разпитване на местни жители (никой от които не знаеше нищо за Мирина) и надбягване с пирати. Но зимата бе свършила и сега, в разгара на лятото и на път за Атина, когато се събуди една сутрин, екипажът с удивление се озова заобиколен от гъста мъгла — като горещо, влажно одеяло. Касандра се наведе през парапета и се взря в сивите вълма с присвити очи.

— Не се взирай прекалено дълго, мистиос — посъветва я Варнава. — Веднъж се взирах в мъглата от страх да не ударим скали. Три дни и три нощи не мигнах. Не съм затворил очи дори за миг. Изведнъж ги видях: излегнали се на самите скали, от които се страхувах. Но, по дяволите, бяха красиви… и пееха — с гласове, сладки като мед. Едва не изгубих разсъдъка си и не насочих кораба към проклетите скали… само за да се наслушам на прекрасната песен и да изплакна очите си с красотата им…

Загледа се замечтано в мъглата, докато говореше, и очите му се премрежиха със сълзи.

В този момент мина Реза.

— Ха-ха, спомням си този случай — намеси се той. — За малко да ни забиеш в скалите, защото беше заспал!

Варнава го изгледа свирепо, но кормчията вече се катереше по мачтата.

Касандра се усмихна и пак погледна в мъглата. За момент сивата пелена се разтвори и те зърнаха бреговете на Атика. Тя се втренчи натам: както преди, имаше изпепелени участъци и развалини от къщи и чифлици… но яркочервените лагери не се виждаха никъде.

— Спартанците са вдигнали обсадата — прошепна Херодот.

— Засега — измърмори тя, знаейки, че Стентор няма да се откаже.

След малко Реза изкрещя някъде от забулената в мъглата мачта. Варнава предаде сигнала на другите от екипажа и корабът се разтресе и спря.

За момент Касандра се запита дали не са попаднали в хватката на някой от апокалиптичните морски демони на Варнава, но когато хладната мъгла отново се разнесе, тя видя каменните кули и доковете на Пирея. С Варнава и Херодот се загледаха към брега. Беше почти пуст, поне доколкото виждаха от тук: нямаше блъскащи се продавачи и забързани роби; нямаше и почти никакъв шум, само жалния звън на далечни камбани. Навсякъде имаше спрени каруци, сякаш някой набързо ги е изоставил. Някои бяха преобърнати, товарите им — разпилени и отчасти разграбени. После подушиха миризмата — натрапчива и силна воня на разлагащи се трупове.

— О, богове! — закашля се Варнава, като закри носа и устата си с парче плат. — Какво се е случило тук?

Касандра първа слезе по мостчето и огледа пристанището в бавно разнасящата се мъгла. Погледна към укрепленията. Видя само неколцина стражи, всичките — с превързани с парчета плат носове и усти.

— Върви в града — извика й един, като махна към улицата между Дългите стени. — Не пипай нищо и никого.

Касандра настръхна. Феба. Изпълни я непреодолим копнеж да се увери, че момичето е добре. Желязната клетка около сърцето й се разтресе, пламъкът вътре се надигна.

— Стойте на кораба — извика на Варнава, застанал до парапета, където бе кацнал и Икар.

Херодот слезе при нея.

— Достатъчно стоях на този кораб — измърмори той. — Идвам с теб. Освен това… тук нещо не е наред.

— Ще говорим с Перикъл и Аспасия и си тръгваме — съгласи се тя.

Тръгнаха по дългата улица. Напред в мъглата Касандра видя масивни призрачни силуети от двете страни покрай стената. Колибите на бежанците, помисли си. От тази посока идваше странна смесица от звуци: жужене на мухи и тъжни песни. Плач.

— Някой от тях трябва да знае къде точно на Цикладите да търся майка си. Ако трябва да претърся всеки остров, ще ми отнеме години. Не мога да искам такова нещо от Варнава и неговите…

Изведнъж замълча и рязко спря. Херодот — също. Пред тях мъглата се вдигна. Силуетите от двете страни на улицата не бяха колиби. Тези мизерни убежища вече ги нямаше. На тяхно място имаше камари от трупове — докъдето мъглата им позволяваше да видят. Стотици… не, хиляди трупове. Някои бяха на войници, но повечето бяха на обикновени хора и животни: деца, старци, майки, кучета и котки. Сиви втренчени лица, изсъхнали или изкълвани от враните очи, увиснали челюсти; разкъсана кожа, частично разложена и покрита с грозни гнойни язви; висящи остатъци от крайници, коса, капеща гной, кръв и екскременти. Колкото повече отиваха към града, толкова по-високи ставаха камарите, като отбранителни насипи — високи почти колкото самите стени — простиращи се докъдето стига погледът. Жуженето на мухите стана оглушително. Грабливи птици кълвяха труповете, късаха вонящи, разлагащи се парчета плът от най-горните тела.

— Нима спартанците са успели да преодолеят стените? — изхриптя Херодот.

— Не — осъзна Касандра, когато видя язвите върху някои от труповете. — Много по-лошо. Това е онази болест. Хипократ я предвиди.

Внимателно продължиха напред, като заобикаляха плахо всяка протегната гниеща ръка или крак.

— Болест, да, така изглежда — тъжно се съгласи историкът. — Спартанците няма как да превземат яките стени на Перикъл. Но тази зараза е възникнала вътре. Прекалено много хора, натъпкани на такова тясно място прекалено дълго време. Спартанците са си тръгнали, но истинският враг сега безчинства по улиците.

Стигнаха до самия град и завариха зловещи купчини тела във всяко ъгълче на агората. Мъже и жени със забрадени лица се влачеха насам-натам, трупайки нови мъртъвци отгоре. Смрадта беше непоносима и Касандра вдигна наметалото си, за да закрие носа и устата си. Херодот направи същото.

Прегърбена жена остави труп на младо момиче върху една от купчините и се отдалечи, като хлипаше.

„Феба!“ — стъписа се Касандра, за момент сбъркала лицето на мъртвата със своята приятелка.

— Колко? — с пресипнал глас попита Херодот жената, като посочи към камарите.

— Почти един на всеки трима почива върху тези кули от кости — отговори тя. — Аз съм последната от моето семейство… и чувствам, че треската ме обхваща. Помолих съседа да ме довлече на купчините, когато настъпи моят час, но той е прекалено изнемощял и бълнува. Войската ни е извън строя заради болестта и сега дори наемниците и съюзниците ни отказват да дойдат, за да ни защитават. Тази чума не пожалва никого.

Наблизо със стегната крачка мина отряд хоплити и бързо пресякоха пазарния площад.

— Неприятности? — попита Касандра.

— Винаги — отговори жената. — Клеон иска да използва чумата, за да установи контрол над Акропола. Докато хората умират около него, той събира частни отряди и купува войници.

Споменаването на Акропола привлече вниманието на Касандра и Херодот към хълма Пникс, стърчащ като силует на тъжен сив пръст, едва видим в мъглата. Величественият Партенон и извисяващата се пред него бронзова Атина бяха в контраст с назъбените, недовършени стени на храма на Атина Нике. Още по-лошо, там горе също се виждаха лешояди и рояци мухи, кръжащи около още купчини трупове. Те пожелаха оздравяване на жената, после се качиха по издяланите в скалата стълби до платото на Акропола и тръгнаха към вилата на Перикъл.

— Няма ли стражи? — изненада се Касандра.

— Освен онези на пристанището и неколцина, патрулиращи по градските стени, почти не видях въоръжени мъже — отговори Херодот.

„И от Феба няма следа“ — помисли си тревожно Касандра.

Измъкнаха се от прегръдката на мъглата и влязоха във вилата. Сега всичко беше толкова различно от вечерта на симпозиума. Мястото бе пусто, въздухът — изпълнен със сладникавия аромат на восък, топящ се в кадилниците, за да замаскира вонята на смърт. Стъпките им проехтяха в пустия андрон. После се качиха на втория етаж. Най-сетне чуха шепот на жив човек — но немощен и заглъхващ. Идваше от една спалня.

— Стените трябваше да бъдат нашето… спасение — шепнеше гласът.

Касандра видя човека, който говореше — изпит скелет в леглото. През отворения прозорец проникваха повлекла мъгла и в бледата светлина тя различи силуета на друг мъж, с няколко кичура коса около голото теме и рошава брада. Касандра се запита какво прави Сократ при този непознат и защо Аспасия седи до умиращия и гали нежно главата му.

Просветлението дойде като удар с брадва по главата.

— Перикъл? — промълви Касандра.

Аспасия подскочи. Сократ извика стреснато. Очите на Перикъл — изцъклени от изпитото лице — се обърнаха към Херодот.

— А… мистиос, Херодоте — изхриптя болният. — Съжалявам, че ме виждате така. Срамно е… да съм болен. Когато народът ме е избрал… да го водя. Обещанията ми бяха ясни: да казвам честно на хората какво трябва да се направи за общото добро, да обичам родината и да не се поддам на корупция. Изпълних всичко това, но привържениците на мира ме намразиха. Клеон и неговата военна партия също ме мразят. А сега лежа тук… осакатен и безполезен.

Разтърси се от силна кашлица. Аспасия поднесе кърпа към устните му. Когато я дръпна, платът бе изцапан с червено.

— Истината е там, на зловещи купчини по улиците: богинята Атина изостави Атина и мен. Аз се провалих.

— Не е вярно, приятелю — спокойно каза Сократ. — Ако един мъж се разболее от усилията да спаси нещо, което обича, това провал ли е, или доказателство за любовта му?

— Когато смъртта ме отнесе, ще ми липсват разговорите с теб — каза Перикъл и потупа философа по ръката.

Аспасия стана и тръгна да излиза. Докато отиваше към вратата, срещна погледа на Касандра. По-младата жена разбра знака и също тръгна. Останаха сами в коридора навън.

— Кажи ми, че Феба не се е разболяла — промълви Касандра.

— Феба е добре. Играе си в градината на вилата — успокои я Аспасия, като постави ръка на рамото й.

Касандра изпита огромно облекчение, като прохладен ветрец в горещината.

— Добре — каза, като отново възприе хладнокръвното, спокойно държане на наемник.

— Намери ли Хипократ? — попита Аспасия.

Касандра кимна.

— Той спомена ли за някакво лечение на тази болест?

Касандра не каза нищо и това бе достатъчен отговор. Очакваше да види сълзи в очите на Аспасия, но тя запази самообладание. „Някои хора овладяват скръбта по странни начини“ — помисли си Касандра.

— Ами майка ти? Откри ли я?

Въпросът изненада Касандра, която не мислеше, че повдигането на въпроса за личните й проблеми е много уместно при сегашните обстоятелства. Но това разсейване вероятно беше полезно сега, даде си сметка.

— Не. Пътуването ми до Арголида беше безрезултатно, освен че се разправих с една кучка от Култа. Ходих и до Коринт и там поне попаднах на солидна следа. Изглежда, че майка ми е отплавала с кораб на име „Песента на сирените“ — изрисуван като живи пламъци. Заминала е за Цикладите.

Аспасия присви очи:

— Цикладите? Един кораб може да обикаля из този архипелаг години наред и пак ще останат острови, на които не е бил.

— Да, точно затова се върнах при теб, както ми каза по-рано. Може би ти ще ми помогнеш и ще ме насочиш?

Аспасия бавно поклати глава:

— Боя се, че не мога. Но има една жена, която живее на склона на Пникс. Тя е плавала по ония краища. Казва се Ксения. Тя може да знае за кораба, за който говориш. Ще говоря с нея.

Касандра кимна благодарно. При цялата слава на Перикъл беше ясно, че Аспасия е също толкова мъдра и находчива. „Даже по-мъдра?“ — помисли си тя.

Чу тихи стъпки. Приближи се робиня, носеща леген с топла вода и няколко кърпи. Поклони се леко на Аспасия и влезе в спалнята. Херодот и Сократ набързо се извиниха и излязоха.

— Време за къпане? — досети се Касандра.

— Да. Ще отида да помогна. Това е едно от малкото неща, които мога да направя за него. Ти трябва да си починеш. Повечето ни слуги умряха, затова вилата е запусната, но разполагай се като у дома си, вземи си вино и хляб от килера. Ще заповядам да приготвят подобаваща трапеза за довечера. Ще дойдеш да вечеряш с нас, нали?

Касандра кимна. Аспасия влезе в спалнята и затвори вратата след себе си. Касандра тръгна из вилата като замаяна. Намери една празна стая на горния етаж и се просна на кушетката, която намери там. Замисли се за всичко, което се беше случило през последните две години. Изведнъж чу звънлив смях отвън. Изтича на балкона на стаята и се взря през мъглата в градината долу. Феба тичаше между храстите.

— Феба!

Момичето спря и се втренчи смаяно в нея.

— Кас?

— Чакай там — извика Касандра. — Сега идвам!

Обърна се и изтича по стълбището, после — навън в градината. Спря пред Феба и започна да заеква:

— Аз… аз…

Сърцето й крещеше думи на нежност, но яките решетки на спартанската клетка ги държаха като затворници вътре. Тя се отказа да ги потиска, когато Феба изтича и се хвърли в прегръдките й. Двете се разсмяха и Касандра се изправи, като вдигна момиченцето и го завъртя в кръг.

— Хара ме пазеше — каза, след като остави Феба на земята и извади дървения орел от чантата си.

— Може би няма повече да ти трябва… ако пътуването ти е свършило? — изрече с надежда момиченцето.

Касандра я погали нежно по главата.

— Пътуването ми не е свършило.

Лицето на Феба помръкна.

— Но нека да не мислим за бъдещето — добави Касандра. — Хайде да си поиграем!

Момиченцето отново грейна.

Хукнаха из градината; Феба се криеше в мъглата и из храстите, а Касандра я хващаше, като ревеше като лъв. Смеховете им кънтяха из мрачния Акропол. Когато се спусна нощта, отидоха в стаята на Перикъл и хапнаха хляб, маслини и печена риба заедно със Сократ, Херодот и Аспасия, която хранеше прикования си на легло съпруг с бульон. На светлината на свещите Херодот разказваше за своите пътешествия с Касандра. Феба, сгушена до нея, попиваше жадно всяка подробност. По-късно двете легнаха в едно легло в помещенията за прислугата. Касандра целуна момиченцето по главата.

— Може ли утре пак да си играем? — попита Феба с глас, заглушен от възглавницата. — Можем да изиграем сцената, когато си се сражавала с армия овце в Арголида.

Касандра се усмихна — Херодот бе добавил няколко фантастични подробности за забавление на малката. Но усмивката й бързо помръкна и тя се втренчи в мрака. Аспасия щеше да говори с приятелката си Ксения на заранта. С малко късмет Касандра щеше да има отговорите, които търсеше. „Утре ще трябва пак да замина“ — помисли си. Но щеше да намери време за малко забавление, преди да вдигнат платна.

— Да, може — отговори и силно прегърна Феба.

— Обичам те, Кас — прошепна момиченцето.

В мрака устните на Касандра се размърдаха да отговори, но думите останаха неизречени, оковани вътре.

Събудиха се на заранта в още по-гъста мъгла. След лека закуска с кисело мляко и мед Феба излезе в градината, а Касандра и другите отново седнаха около леглото на Перикъл. Той говореше за недовършени дела и приятелите му се опитваха да го успокоят. Но имаше нещо, от което не искаше да се откаже.

— Трябва задължително да направя нещо. Заведете ме в недовършения храм. Може би там ще мога да поговоря с Атина, да я помоля за съвет.

— Не си достатъчно силен — възрази Аспасия.

— Атина ще ми даде сили.

Херодот и Сократ вдигнаха Перикъл на крака. Беше изпит като скелет, нощните му дрехи висяха на тялото му като платна, чехлите бяха твърде големи за краката му. Успя да излезе с тяхна помощ, като влачеше крака и се придържаше за раменете им. Аспасия се наметна с мантия и погледна Касандра:

— Отивам при Ксения. Чакай ме тук. Ако има отговори, ще ги открия.

След като остана сама, Касандра въздъхна. Мрачното време и състоянието на Перикъл тегнеха като оловни тежести на духа й и го теглеха надолу. Но после тя чу леки стъпки отвън точно както миналия ден, после — кискане, шумолене на храсти и гласа на Феба:

— Сега няма да ме намериш, Кас!

Това бе достатъчно, за да прекъсне нишките, на които висяха оловните тежести. Сърцето на Касандра заликува в очакване на още няколко кратки мига безгрижна игра. Тя стана и изтича долу, навън в мъгливата градина. Хукна през лабиринта от подрязани храсти, като приклякваше и издаваше лъвското ръмжене, което толкова забавляваше Феба вчера. Този път нямаше смях. „Много добре се е скрила“ — помисли си Касандра. Продължи да се промъква, като хвана и разтърси един надвиснал клон. Обикновено това беше достатъчно, за да накара момиченцето да се разкиска и да се покаже от скривалището си. Но… нищо.

Видя нещо напред — в завихрящата се мъгла. Силует. Висок силует.

— Феба?

Касандра се изправи и направи крачка натам. Силуетът се разтвори в мъглата. Изведнъж Касандра застина и се втренчи в малкото тяло на земята пред себе си. Имаше толкова много кръв. Изтичаше от грозна рана в гърдите на Феба. Момиченцето я гледаше втренчено с безжизнени очи, с протегната напред ръка.

Касандра падна на колене, душата й се късаше. Решетките около сърцето й се изкривиха, разтрошиха се. Затворената там любов посивя, увехна, превърна се в грозна скръб.

— Не. Не. Не… не… не!

Посегна с трепереща ръка към тялото на Феба, сякаш умираше от копнеж да я погали, но се боеше да я докосне, за да не превърне ужасното видение в реалност.

— Кой ти стори това? — проплака, когато най-сетне стисна ръката на момиченцето. Топлината на сълзите върху бузите й бе толкова странно усещане: плачеше за първи път от детските си години.

На няколко крачки от нея в мъглата отново се появи високият силует. Касандра вдигна очи и видя зловещо ухилена маска, втренчена в нея. Мъжът от Култа държеше брадва, все още мокра с кръвта на Феба. Двама други се изправиха от храстите от двете му страни.

— Имаш да плащаш дългове, мистиос — изкрещя този по средата. — Ти уби мнозина от нашите братя, затова сега трябва да платиш, като ни служиш… или с живота си.

Тръгнаха към нея решително, като хора, сигурни в победата си. Тя се втренчи в тях и сълзите й пресъхнаха.

Замахна рязко и малкият нож, който винаги държеше скрит в предпазния си кожен ръкав, се заби в едното око на маската отляво. Скочи, изрита брадвата от ръцете на убиеца на Феба и заби с все сила копието на Леонид под ключицата му. Той падна на колене и повърна черна кръв. Касандра се завъртя и отби стоварващия се върху нея боздуган с ръка, заби копието под челюстта на нападателя и острието излезе през черепа с фонтан от мозъчно вещество. Тя издърпа копието, изрита трупа в храстите и пак коленичи до тялото на Феба. Задъхана, вдигна момиченцето и го прегърна. Бръкна с трепереща ръка в чантата си, извади дървения орел, постави го в студената длан на Феба и затвори пръстите й.

— Прости ми, че не бях тук да те защитя.

Наведе се, целуна челото на момиченцето и сухите му устни, после с голямо усилие освободи думите, които преди толкова много години се беше заклела никога да не изрича:

— О… обичам те…

Писък прониза сивата мъгла. Касандра чу характерния гъргорещ звук от последните издихания на човек, на когото са прерязали гърлото, някъде другаде от хълма. Всичките й сетива се изостриха. Тя положи Феба на земята, покри тялото й с наметалото си и се изправи.

— Перикъл е в храма! — изсъска настървен глас. Гласът на убиец.

Още главорези от Култа? Тропот на ботуши. Сърцето й застина. Тя хукна през Акропола. На едно място видя един от малкото стражи да се гърчи с разпорен корем. После — друг, все още с въже, стегнато около посинялото гърло. Стигна до недостроения храм на Атина Нике. През недовършената стена от дялани камъни и дървеното скеле се виждаше вътрешността: трите готови, боядисани в синьо стени и искрящите мангали, разсейващи мъглата. Сократ, Херодот и Аспасия стояха около коленичилия Перикъл. Атинският пълководец гледаше статуята на богинята — лишена от златото си за финансиране на войната. От вътрешната страна на входа стояха двама масивни стражи с копия. Касандра въздъхна с облекчение.

— Мистиос? — попита Сократ, когато я видя.

Всички се обърнаха към нея.

Тя влезе през незавършената стена.

— Наоколо гъмжи от убийци. Убиха Феба и…

От входа се чуха два сподавени стона. Всички обърнаха глави натам. Двамата стражи на пост се гърчеха. От гърдите им стърчаха остриета на копия, забити в гърбовете им. После убиецът издърпа копията си обратно и двамата мъртъвци се свлякоха на земята.

Деймос прекрачи телата им и влезе в храма. Блестеше в бяло и златисто, а лицето му бе разкривено от ярост. Завъртя двете копия, после ги хвърли на земята и изтегли меча си; металът изсъска при излизането от кожената ножница. Приближи се до Перикъл е насочено напред острие като проклинащ пръст. Сократ, Херодот и Аспасия се дръпнаха плахо назад. Зад Деймос в храма нахлуха няколко маскирани мъже, размахващи копия. Деймос клекна и обхвана с огромната си ръка врата на Перикъл. Великият държавник вдигна очи и погледна поред Херодот, Сократ, Аспасия и накрая Касандра.

— Ще унищожа всичко, което ти си създал — прошепна Деймос на ухото на атинския пълководец и допря острието на меча в гърлото му.

— Алексиос, недей — със сподавен глас извика Касандра и направи крачка напред.

Деймос рязко дръпна ръка. Бликна кръв и напои дрехата на Перикъл. Безжизненото му тяло посивя за броени мигове. Деймос пусна трупа и се изправи. Златната му броня бе изцапана с кръв.

Херодот и Сократ извикаха ужасено. Аспасия гледаше като втрещена.

— Сега, сестричке, трябва да се разправя с теб, както трябваше да направя още при предишната ни среща — каза Деймос. — Ти доста си поигра от тогава насам. Време е да си вземеш дълга, много дълга почивка.

Замахна към нея. Самата скорост на нападението му бе ужасяваща. Касандра едва успя да избегне меча, като отскочи назад. Изправи се точно навреме, за да се спаси от следващия удар.

— Бягайте! — изкрещя на Сократ, Аспасия и Херодот, като застана между тях и Деймос и маскираните мъже.

Тримата хукнаха през една пролука в незавършената стена на храма. Касандра и Деймос започнаха да обикалят в кръг един срещу друг.

— Ти винаги си била по-слабият боец, сестричке — изръмжа той, докато Касандра се опитваше да измъкне късото копие от колана си. — Тук ще бъде краят ти.

Мечът му се стовари върху рамото и гърба й, като разряза кожената ризница и одраска ръката й. Страната й изведнъж пламна от топлината на кръвта. Касандра изкрещя и залитна назад, най-сетне вдигна копието.

— Не можеш да ме победиш — изсъска пак Деймос.

Нападна я с порой от удари, но тя успя да отбие всичките. Касандра мярна уязвим участък от прасеца му и замахна с копието — при попадение така би трябвало да го извади от строя. Но като език на усойница мечът се спусна и отби удара й, после се вдигна нагоре и лизна челото й. Кръвта шурна и влезе в очите й. Силите започнаха да я напускат.

Касандра знаеше, че Деймос е прав. Тя не можеше да го победи. Затова направи няколко крачки назад към недостроената стена. Деймос я последва с големи крачки. Касандра с все сила запрати копието към една от опорните греди на дървеното скеле. С трясък цялата конструкция от платформи и подпори се стовари, повличайки и няколко каменни блока. Вдигна се облак сив прах, по-гъст от самата мъгла, и Деймос изрева. Касандра се обърна и побягна. След главоломен спринт надолу по стълбите на Пникс прескочи една висока стена, приземи се на покрива на една от сградите на пазара, после — долу на пълната е трупове агора и презглава хукна по дългата улица към Пирея. Покатери се на борда на „Адрестия“, като пое протегнатата ръка на Херодот. Аспасия също беше там.

— Вдигай котва — изкрещя на Варнава. — Бързо!

Корабът изстена и се отдели от кея под тягата на десетките гребла. В една от редките пролуки в мъглата Касандра успя да мерне за последен път хълма Пникс в далечината. По мраморните стълби с решителни крачки се изкачваше отряд войници, облечени в сребристо и бяло. Водачът им се разпознаваше дори от тук по яркооранжевата като пламък на факла коса.

— Нова сила ли взема властта в Атина? — възкликна Реза, като присви очи, за да види по-добре.

— Клеон — изстена Херодот, докато гледаше как войниците завземат Акропола. — От всички, които се домогваха за властта на Перикъл, защо трябваше точно тази жадна за война маймуна с кръвясали очи да успее?

Касандра трескаво се опитваше да осмисли последните събития. Изведнъж забеляза един самотен силует на кея.

— Сократ? — Обърна се към Варнава. — Трябва да се върнем!

— Не променяй курса, мистиос — извика философът от брега. — Сега Атина има нужда от мен повече от всякога. Ще се погрижа младата Феба да бъде погребана подобаващо… и ще положа всички усилия да намаля до минимум вредата от управлението на Клеон.

— Така да бъде — отговори Касандра от кораба. — Но искам да ми обещаеш нещо. Остани жив!

Той вдигна ръка, за да помаха за сбогом.

— Нима животът не е само една илюзия? — отговори в необичайно кратък за него стил, преди да се изгуби от поглед в далечината и мъглата.

Касандра стоя дълго на парапета и се взира в мъглата. Едва след време забеляза, че Аспасия прави същото — гледа втренчено назад към неясния силует на някогашния си дом. Без сълзи, само хладен, мрачен поглед. Оковите, държащи под контрол скръбта в сърцето й, явно бяха яки. Касандра се приближи до вдовицата, като се опитваше да измисли подходящи думи на утеха, но Аспасия я изпревари.

— Научих онова, което ти искаше да знаеш — каза, без да я погледне. — Знам точно къде е майка ти.