Гордън Дохърти
Орденът на асасините: Одисея (7)

6.

Песента на щурците се разнасяше в прохладния нощен въздух. Някъде високо в гората ревяха мечки и грухтяха глигани. Долината бе почти пуста. Хилядите поклонници се бяха разпръснали и съвсем малко от тях бяха останали, насядали около лагерни огньове и пееха тихо. Горе, на храмовия хълм роби и слуги шетаха тихо, чистеха, бършеха и подреждаха на светлината на факли. Десетки облечени в черно стражи крачеха бдително насам-натам.

Касандра се покачи на една малка плоска скала, после хвърли въже на Херодот. Въпреки оплакванията си от по-рано, че го боли гърбът, старецът се покатери доста чевръсто. Двамата погледнаха тесния вход на пещера в скалата. Вътре беше непрогледен мрак.

— Това би трябвало да е входът — измърмори тя. Обърна се към Херодот: — Как мислиш?

Историкът сви рамене:

— Долу е лабиринт, мистиос, само това знам.

Касандра претегли в ръка кожената чанта, в която бяха мантията и маската. Ако тази галерия наистина водеше към Пещерата на Гея, трябваше да ги сложи, за да не я разпознаят. Лъкът, копието и предпазителите на ръцете й бяха твърде разпознаваеми, даде си сметка сега. Затова неохотно ги свали. Без оръжията си се чувстваше гола. Херодот взе лъка й без колебание. Но когато тя му подаде копието, отказа да го докосне — вдигна своята кожена чанта и я накара да пусне оръжието вътре.

Касандра не каза нищо по този въпрос.

— Ако не се върна до зазоряване, си тръгвай, разбрахме ли се? И кажи на Варнава също да тръгва и да забрави за мен.

Херодот кимна, а тя приклекна и се запромъква навътре в галерията. Беше тясно и трябваше да върви приведена, но дори в този случай висящите от тавана сталактити от време на време заканваха гърба й. След известно време стана тясно като в лисича дупка и се наложи да пълзи. Нямаше място да се обърне. Въздухът не й достигаше. За момент си представи как Херодот слиза в Кира, за да продаде копието й, докато тя навлиза все по-навътре в този тъмен гроб. Неочаквано подът изчезна под нея и тя се изтърколи по стръмен склон от дребни камъни. Озова се в периферията на оранжево осветено петно и чу гърлено ехо от множество силни и решителни гласове. Забеляза движещи се сенки зад естествена каменна колона. Набързо се наметна с бродираното наметало на Елпенор и си сложи маската точно когато двама мъже минаха наблизо. С развяващите се зад тях мантии изглеждаха, сякаш се носят над земята.

— Не се мотай тук — каза единият, със същата маска като тази на Елпенор, като я изгледа мръсно. — Вече донесоха реликвата. Побързай, или ще пропуснеш шанса си да я подържиш.

— Не бих пропуснал нищо — отговори тя със заглушен от маската глас.

Двамата отминаха, като продължиха да си говорят за наемане на войници и разположението им във връзка с предстоящата задача. Тя изчака, докато се поотдалечат, после тръгна след тях по каменната галерия. През няколко крачки на стените имаше факли, които пращяха и хвърляха искри, а на определени разстояния една от друга в стените бяха издялани ниши. В някои от тях имаше легла или мебели, но всичките бяха пусти. Изведнъж от една от тези странични камери излезе облак пара и Касандра чу писък, който накара стомаха й да се свие. Когато минаваше край нея, тя не се сдържа и погледна вътре. Видя едър мъж, задъхан под маската и с показващи се изпод мантията широки рамене и яки ръце, покрити с черни къдрави косми. С една ръка държеше ръжен с нажежен до бяло край над горящ мангал. Пред него на вертикална рамка висеше завързан гърчещ се от болка нещастник с увиснала напред глава. От лицето му, което не се виждаше, капеше течност.

— Наехме те да убиеш атинянина Фидий — бучеше маскираният главорез. — Платихме ти добре. Ти се провали и за малко не попадна в атинска тъмница за това. Е, там щеше да ти бъде по-добре, глупак такъв.

Хвана нещастника за косата и вдигна главата му, при което Касандра успя да види лицето: дясната половина беше кървава пихтия и на мястото на окото зееше черна дупка. Главорезът вдигна ръжена и го приближи към здравото око на вързания мъж. То се изцъкли и започна да се стрелка насам-натам, сякаш се опитваше да избяга, но нямаше как. Със съскане и миризма на изгоряла плът и после силно изпукване окото се спука, опръсквайки с бяла слуз и кръв цялата ниша чак до мястото, където стоеше Касандра. Тя с мъка се сдържа да не повърне. Маскираният главорез се обърна, видя я и изкрещя, за да надвика писъците на клетника:

— Моля за извинение. След като отрежа главата на този негодник, ще изпратя един от робите си да почисти мантията ти.

— Идеално — отговори тя. — И побързай, защото реликвата вече е тук.

Доволна от хладнокръвието си, продължи по каменния коридор, който скоро я изведе в просторна зала. Каменният под бе гладко полиран и гравиран със символи. Там стояха няколко членове на Култа, всичките с еднакви, страховити театрални маски, и водеха задълбочен разговор. Тя не посмя да ги прекъсне, но малко по-встрани, коленичила пред каменен олтар, стоеше жена, също с маска. В дългата й черна коса имаше снежнобял кичур.

Касандра се приближи и толкова се беше втренчила в жената, че за малко не подскочи, когато чу глас.

— Не се стеснявай, помоли се заедно с Хризида — каза хилав маскиран мъж. — Тя обича компания.

Касандра кимна, после, имитирайки жестовете на Хризида, коленичи до нея и се преви пред олтара, като кръстоса ръце на гърдите си.

— Ах, да, и ти го чувстваш? — попита с дрезгав глас жената. — Всичко, което постигнахме, е в угода на боговете. Ние си извоювахме толкова много власт. Молитвата е традиция. Традицията е власт. Простолюдието свежда глава за молитва пред висшата сила… и ние сме висшата сила. Това не те ли кара да се гордееш.

Докато Хризида говореше, от стаята за мъчения на якия главорез се чу стъргане на трион и няколко сподавени писъка, после — глухо издумкване от падането на голям предмет.

— Цялата се изпълвам с гордост — измърка Касандра, като си мислеше, че единствената й надежда да ги заблуди, че е една от тях, е, като се преструва, че ужасите в стаята за мъчения не съществуват.

— Оракулът е ключът към нашето величие — продължи Хризида. — Вече поколения наред тя говори с нашия глас.

Тези думи проехтяха в съзнанието на Касандра като камбанен звън. „Заповедта да хвърлят братчето ми от скалите не е дадена от гадателката… а от тези мръсници“ — помисли си.

— Благодарение на нея постигнахме толкова много — продължи Хризида. — Съвсем скоро ще имаме власт над цяла Елада. Нека двете враждуващи страни да воюват, а ние ще ги управляваме. Но оракулът не е нищо в сравнение със… — Замълча и потрепери от удоволствие, сякаш докосната от ръката на невидим любовник — … с реликвата.

— Реликвата — изрекоха трима маскирани, минаващи покрай тях, които бяха чули.

— Реликвата — повтори послушно Касандра.

— И нашият герой скоро ще бъде тук — каза друг. — Само той е способен да отключи мощта на реликвата — да види миналото, настоящето и бъдещето.

— Ще бъде върховен момент — смутолеви Касандра.

После се изправи и се отдалечи през залата, като се стараеше да улови някакъв смислен разговор в бърборенето на седем-осем души, които чуваше. Двама спореха разпалено, мъж и жена. Тя бързо успя да дочуе имената им: Силан и Диона.

— Забрави майката — заяви Диона, като махна пренебрежително с ръка. — Тя е стара и безполезна.

— Ама аз нея вече почти съм я разкрил — изсумтя Силан.

— Върху нея трябва да се съсредоточим.

Той завъртя глава и маската му се обърна към Касандра.

— Ти как мислиш? — попита я. — Майката на героя ли трябва да търсим, или сестра му?

Гърлото на Касандра се стегна и тя едва успя да изхрипти:

— Аз…

— Пфу — прекъсна я трети глас, някъде зад нея, — отговорът е нито едната, нито другата. И двете добре са скрити. Виж, Перикъл Атински не е — разхожда се напред-назад с онова перо на шлема като мишена за стрелба с лък. Нека да изтръгнем сърцето му и да обезглавим атиняните. Можем да поставим на негово място някой друг, който по-добре служи на целите ни.

Тримата продължиха да спорят и Касандра се измъкна настрани.

Така стигна до един от входовете на залата, мина през него и се озова в преддверие. На отсрещната стена в скалата бе издълбан барелеф на страховита качулата, рогата змия, изправена, с отворена уста и оголени отровни зъби. Във вдлъбнатините, представляващи очите й, горяха две свещи. Пред нея стоеше маскиран мъж. Касандра се приближи, за да види по-добре какво прави, и сцената я стъписа. В този момент той вдигна двете си ръце към зъбите и прокара китките си върху тях. По кожата му потече кръв и закапа в каменно корито под устата на змията. Мъжът изви главата си назад и въздъхна от удоволствие. Еуфорията му бързо отмина и той погледна Касандра. Очите му — едното тъмно, другото замъглено от перде — се взряха в дупките на нейната маска в опит да види част от лицето й.

— Не оставяй зъбите да пресъхнат. Хайде, принеси жертва — каза, като се дръпна назад и започна да превързва неравните прорези на китките си.

— Не днес — твърдо отговори тя.

— Не се дърпай и се благодари, че засега принасяме в жертва само кръв. Нищо чудно Деймос да поиска да започнем да си режем ръцете. Колкото по-скоро хванем останалите членове на рода му, толкова по-скоро ще можем да се отървем от нашия герой и неговите своеволия.

Мълчанието на Касандра явно събуди подозрителността му.

— И не помисляй да кажеш на Деймос — добави той, като се приближи още. — Ако разбере, това съвсем ще освободи звяра в него. Той е неуправляем. Капризен кон, който не може да бъде опитомен. Сила и хаос в едно тяло. Той е всичко, от което Култът има нужда, и всичко, срещу което се борим. Ако знаеше, че за малко щяхме да хванем майка му… — Мъжът се изсмя мрачно. — Е, нека да кажем просто, че не искам кошмарите ми да се сбъднат.

Аз също — съгласи се Касандра.

Внезапно й се стори, че въздухът в тези дълбоки подземия стана мразовит. Тя излезе от преддверието и тръгна след Хризида, Силан, Диона и другите навътре в лабиринта от галерии. Хиляда гласове крещяха в главата й: слухове как Култът към Космос разпростира властта си над все повече земи; мъже, принасящи в жертва собствената си кръв; делфийският оракул в ръцете на тези изчадия. Вече полузамаяна, се озова в голяма зала и почувства дълбоко, кънтящо бучене, което накара костите й да завибрират. Такова усещане бе изпитала първия път, когато докосна древното — и сега липсващо й — копие на Леонид. Но това бе нещо друго, нещо по-силно. Много по-силно.

Високо над главите им от тавана на залата висяха сталактити. Върху кръгла плоча от полиран камък по средата стояха няколко десетки души с наметала и маски. Главорезът от страничната галерия също застана между тях. Последваха го Хризида и онзи с превързаните китки. Още трима бързо се приближиха зад Касандра и застанаха в кръга. Всички издаваха протяжни, гърлени напевни звуци и само когато бученето леко затихна и неколцина погледнаха към нея, тя осъзна, че се очаква да се присъедини към тях. Затова бързо направи няколко крачки напред и зае останалото празно място, като по този начин затвори кръга. Безспирното бучене изпълваше пещерната зала и от звука я побиваха тръпки. Тя видя пиедестал от мрамор с червени жилки в центъра на кръга с малка златна пирамида отгоре.

Реликвата.

Като наемничка моментално оцени стойността й и си представи колко неща може да си купи с тези пари. Воинът в нея бе готов да скочи напред и да предизвика всички тези кучи синове — убийци на братчето й, съсипали живота й — на смъртоносен бой. Тя стисна юмруци под наметалото и мислено прокле Херодот, че я убеди да остави оръжията си навън. В този момент обаче осъзна, че самата пирамида издава бученето, резониращо в залата и изпращащо тези странни импулси през тялото й.

Един от членовете на култа излезе напред, протегна ръка и е голямо страхопочитание докосна пирамидата. Другите замърмориха и завъздишаха завистливо; някои се размърдаха нетърпеливо, изгарящи от желание да дойде и техният ред. Касандра беше сигурна, че в пирамидата има скрита свещ или лампа, защото искреше с бледа златиста светлина.

— Виждам: невидими вериги, стегнали вратовете и глезените на всеки мъж и жена. Смъртта на хаотичната светлина. Тесен коридор от мисъл, чиста вяра, чист ред.

Другите посрещнаха думите му с одобрителни възклицания. Един подир друг се изредиха още трима. Докосваха пирамидата и описваха какво виждат. След това Хризида прошепна на Касандра:

— Действа най-добре, когато героят я докосне едновременно с някого от нас — той вижда мислите ни и ни позволява да прогледнем по-надалеч. Но винаги е върховно преживяване да докоснеш реликвата сам. Хайде, твой ред е.

Касандра преглътна с мъка и се благодари на маската, че никой не може да види лицето й. Излезе по средата на кръга, протегна ръка и доближи длан до върха на пирамидата. Сърцето й затуптя силно, хорът от гласове около нея се засили и въпреки хладината по гърба й изби пот…

Тряс!

Една врата в задната част на залата се отвори с трясък, панти и болтове се разхвърчаха и дъските се стовариха на земята. В помещението нахълта висок, мускулест мъж и приклекна като разярен звяр, готвещ се за скок. Краката и ръцете му бяха масивни, с изпъкнали мускули. Носеше бял нагръдник със златни вериги и бяло наметало. Буйната му черна коса бе вързана отзад. Той не носеше маска и красивото му лице бе разкривено от гняв. Това беше воинът. Героят. Деймос!

— Сред нас има предател — изрева той. — Има общо четирийсет и двама посветени и в залата виждам четирийсет и двама. Но как е възможно това, след като един от нас лежи мъртъв и вкочанен долу в Кира?

Вдигна една отсечена глава и я хвърли на земята.

Зловещият предмет се изтърколи и спря. Студена вълна от ужас обля Касандра от петите до главата. Елпенор? Но тя не беше отсякла главата му. Този звяр се беше изгаврил с трупа, за да направи тази сцена.

— Кой е предателят? — избумтя с глас като боен барабан мъжът. — Свалете маските!

Касандра мислеше трескаво, обхвана я паника.

— Това е против правилата ни, Деймос — възрази един от членовете на култа. — Избрали сме да не показваме лицата си.

Паниката на Касандра понамаля, но в този момент се обади Хризида:

— Нека всички да покажем нашата преданост към Култа, като поставим ръка върху реликвата заедно с героя, както винаги се е правило. Деймос ще види мислите ни и ще разбере кой какви тайни крие.

Мъжагата слезе с тежки стъпки по стълбището от вратата и се намъкна в кръга.

— Чудесно — изръмжа, като изгледа от глава до пети Касандра, която вече стоеше до пирамидата. — Хайде, ти. Докосни я и ми кажи какво виждаш. Недей да лъжеш, защото и аз ще видя същото — предупреди, като опря длан в едната стена на пирамидата.

Касандра погледна героя. Златистите му очи горяха от омраза. За миг видя гибелта си в тях. Но какво можеше да направи? Тя допря длан в срещуположната стена на пирамидата. Нищо. За момент изпита силно желание да се присмее на тези глупаци. Това, което се случи после, й подейства като ритник в главата.

Вратът й се изкриви и пред очите й блесна ярка светлина. Това не беше от онези моменти, когато копието събуждаше спомени от миналото. Това беше истинско. Тя усети аромата на есенен въздух и мокра орлова папрат, чу песента на птиците в гората Евротас.

Пренесе се в земите на Спарта.

 

 

Пълзях сред папрат под моравото вечерно небе, гледах тлъстия глиган отпред, мислех си колко вкусно ще е месото — и за колко силна ще ме помислят, момиче само на седем лета — ако го убия сама. Коленичих, извадих копието, задържах дъха си, прицелих се в страната на глигана. Но тогава в мислите ми се прокрадна колебание: да чакам ли, да стрелям ли, или да…

Със сребърен отблясък друго копие прелетя над главата ми, заби се в земята и подплаши глигана. Той изгрухтя и побягна. Скочих на крака и се обърнах да видя кой провали лова ми.

— Кой е там? — изкрещях. — Излез и се покажи.

Мама излезе измежду дърветата с малкия Алексиос на ръце.

— Колебанието само приближава… — започна тя.

— … гибелта — измърморих, като осъзнах, че не съм си научила урока. — Знам. Тате ще се разочарова, когато научи, че не съм готова.

— Ти ставаш все по-силна и издръжлива. Но най-важното умение е да можеш да прецениш точния момент за действие. — Тя се приближи, остави Алексиос на едно паднало дърво и вдигна копието, което беше хвърлила. — Може би е дошло време да получиш това.

Взех копието. Проблесна на сивата светлина и ме заслепи за миг. Такова прекрасно оръжие. Дръжката беше счупена, но това бе идеалната дължина за мен.

Когато докоснах острието с форма на листо, изпитах странен трепет.

— Почувствах… нещо.

— О? — усмихна се мама.

Отново го докоснах и изпитах същото усещане.

— Това не е обикновено копие.

— Не е. То носи древна сила. Силата на един героичен род, чиято кръв тече и в моите и твоите вени, в цялото ни семейство. Кръвта на цар Леонид.

— Това е… копието на цар Леонид?

Тя се усмихна и ме погали по лицето.

— Леонид е бил храбър воин и е направил голяма саможертва при Термопили. Ти имаш неговата кръв и неговата сила. Ние притежаваме способността да усещаме определени неща, случващи се около нас. При опасност реагираме бързо като лъвове. Това е нашата родова дарба. Но не всеки разбира това. Някои виждат силата ни и я искат за себе си. Ще се опитат да ни я отнемат.

— Аз няма да им позволя — заявих с наивната си детска смелост.

— Знам — каза мама. — Ти си воин.

Внимателно увих копието в кожен калъф. Усещах, че трябва да се грижа много за него. Прибрах го в колчана си. Тогава чух тътен от небето и погледнах: нагоре.

— Задава се буря — каза мама и вдигна Алексиос.

Странно, но имах това чувство постоянно, откакто мама и тате се върнаха от посещението си при оракула онази есен. Мама долови смущението ми и ми подаде бебето Алексиос. Веднага се успокоих, целунах го по челцето и се вгледах в блестящите му златисти очи…

 

 

Касандра рязко дръпна ръката си от пирамидата и издиша шумно. Докато споменът избледняваше, тя се втренчи в Деймос. Той също я гледаше — с огромни като луни златисти очи. Не можеше да има грешка…

„Алексиос?“ — размърда беззвучно устни тя.

Той поклати смаяно глава и устните му потрепнаха едва забележимо: „Касандра?“

Тя направи крачка назад, краката й бяха изтръпнали.

— И какво? — извика един от членовете на култа. — Какво видя, Деймос? Можем ли да й имаме доверие?

Мълчание.

— Отговори на въпроса, Деймос — настоя друг.

Пак нищо.

След миг друг от членовете на култа се намъкна между тях.

— Дай на мен. Аз нямам какво да крия.

Това като че ли изкара Деймос от транса. Той изрева, хвана другия мъж за главата и я фрасна с всички сили във върха на пирамидата. Маската се счупи със силно изпукване. Рукна кръв, мъжът се загърчи за миг, после се свлече на земята. Пирамидата стоеше все така безупречна и златна, непокътната, но лицето на клетника бе една кървава пихтия. Някои от другарите му се отдръпнаха назад, но неколцина излязоха напред.

— Какво правиш, Деймос? — закрещяха в един глас, като се скупчиха около него.

Касандра се оттегли назад до входа на залата, после се обърна… и хукна като подплашена сърна, скована от страх и разтреперана. Не усети как намери тайния тунел и кога изпълзя навън.

Едва чу Херодот, когато се озова на каменния перваз пред входа на тунела, задъхана и превита надве, и се опря на скалата за опора.

— Мила, какво стана?

Тя го погледна с огромни очи.

— Той е там. Той е техният герой.

— Кой, мила?

— Моят брат. Алексиос.

 

 

В най-непрогледните часове на нощта „Адрестия“ вдигна котва от пристанището на Кира. Реза и няколко други моряци управляваха платната и руля. Варнава стоеше на носа, стъпил с един крак на парапета. Взираше се в мрака, сякаш стоеше лице в лице със стар противник. От време на време поглеждаше към кърмата в очакване на указания от страна на Касандра, но тя бе потънала в мисли.

Седеше до малката каюта, стискаше ръката, с която бе докоснала пирамидата, и гледаше разсеяно. Всичко, което беше приемала за реално, се бе разбило на хиляди парченца.

Херодот, седнал до нея, внимателно режеше парченца от една ябълка и ги поднасяше към устата си бавно и методично. Предложи за пореден път едно на нея и след като тя отказа, го подхвърли на Икар, който само побутна плода с клюн и го клъвна презрително.

— Бяха много, всичките маскирани — прошепна тя. — Оракулът им се подчинява, а боговете говорят на народа чрез нея. В основата на всичко е онази пирамида. Имат цяла армия от шпиони и войници. Владеят почти цяла Елада. Всичко.

— Значи положението е по-лошо, отколкото очаквах — измърмори Херодот. Втренчи се за известно време в мрака. — Ако Перикъл е в опасност, както твърдиш, трябва да отплаваме за Атина.

Тя го изгледа раздразнено:

— От всичко, което видях и чух там, защо мислиш, че ще се загрижа точно за него? Брат ми е жив, но Култът го е превърнал в нещо… ужасно. И искат да убият майка ми. Този кораб е мой, а Перикъл не ми е никакъв — за мен той е просто поредният алчен и кръвожаден пълководец.

— Кръвожаден? Та ти не го познаваш — упрекна я Херодот. — Наложи се да воюва против волята си.

Тя го погледна кисело:

— Пълководец, който не обича войната? Едва ли. — Спомни си различни слухове, които бе дочула в мръсните кръчми на Сами. — Някои казват, че е започнал тази война под претекст, че цели траен мир, за да може да укрепи непобедимия атински флот и да се кичи със славата му. Корабите му не срещат никаква съпротива от жалкия спартански флот, но спартанските хоплити владеят сушата без конкуренция и страх от слабата атинска пехота. Обаче, докато всички се възхищават на Перикъл заради силния му флот, какво значение има, че войната продължава?

— Може би си права. А може би е осъзнал, че войната е неизбежна и е взел мерки, за да извлече максимална полза от нея — сви рамене Херодот.

— Не можеш да ме убедиш. Какво ме интересува някакъв непознат цар на Атина?

Херодот се изсмя високо и продължително.

— Атина няма цар. Перикъл служи на народа. И положението му изобщо не е за завиждане: в Атина има твърде много хора, които само чакат удобен момент, за да заемат мястото му. Ако Култът иска да го свали, тази нежелана, но благородна война може да прерасне в кърваво и хаотично бедствие за всички.

Касандра го погледна, все още не беше убедена.

— Добре — продължи Херодот. — Но си задай следния въпрос: ако ти бягаш от брат си, значи трябва да намериш майка си, нали?

Тя кимна.

— А къде ще я намериш? Елада е голяма.

— Предполагам, че ти имаш идея.

— И ти сама можеш да се досетиш каква. Атина е центърът на нашия свят, мила моя. За разлика от Спарта, с нейните затворени граници и закостеняло мислене, Атина търси търговци и пътешественици като мен. Там управляват велики умове. Умове, притежаващи много знания. Ако някъде някой знае къде може да е майка ти, това е по улиците на…

— Атина — завърши Касандра достатъчно силно, за да я чуе Варнава.

Той й отдаде чест и изкрещя заповед към екипажа. Платното на „Адрестия“ изстена и корабът се завъртя и насочи носа си навътре в морето за дългото плаване около Пелопонес към Атика.

Херодот легна да спи. Касандра застана на кърмата и се загледа в пенестата диря след кораба. На лунната светлина морето изглеждаше като леко набръчкан сребърен лист под небе от черно индиго, осеяно с хиляди звезди. Имаше чувството, че гледа във вечността. Очите й се умориха и тя примигна. Една вълна й се стори по-голяма от другите, по-висока, различна, като че ли там плаваше нещо. Друг кораб! Касандра чу далечен повик на кит и погледна натам. Когато отново насочи очи назад, призрачният „кораб“ вече го нямаше. Тя поклати глава — явно умората й играеше номера.

Когато отново се обърна, Херодот не спеше и пак бе седнал. Гледаше втренчено лъка и копието й, облегнато на стената на каютата.

— Гледаш копието ми, сякаш е призрак — засмя се тя.

Той я погледна, но изражението му бе абсолютно сериозно.

— Копието на Леонид. Щом те видях с него на опашката за храма, разбрах, че и ти си призована там като мен.

Тя седна срещу него и въздъхна дълбоко:

— Аз нося кръвта на Леонид във вените си. Някои казват, че съм посрамила рода си.

В този момент тя си спомни разговора между членовете на култа, който бе подслушала: „Колкото по-скоро хванем останалите членове на рода му, толкова по-скоро ще можем да се отървем от нашия герой и неговите своеволия.“ Тя вдигна копието и го огледа.

— То понякога ми говори като никой друг предмет… до тази нощ.

— Онова нещо, което описа, в Пещерата на Гея. Златната реликва? — каза той, като погледна към звездното небе, сякаш проверяваше дали някой дух не ги подслушва.

Касандра кимна:

— Тя окова ума и сърцето ми във вериги, върна ме в миналото по начин, какъвто не бях изпитвала до момента. Толкова рязко и първично. — Остави копието и сви рамене. — Кое прави златната пирамида и моето копие толкова специални?

Лицето му се издължи и пребледня.

— Копието и пирамидата са специални, Касандра… но не колкото теб.

— Не разбирам.

Херодот погледна към носа и даде знак на Варнава да се приближи.

— Скоро ще разбереш.

 

 

Под осеяното с облаци лятно небе „Адрестия“ се приближи до един древен крайбрежен проход, заграден от едната страна от високи тъмни скалисти склонове, изпъстрени със зелени гори. Касандра усети, че я побиват тръпки при вида на тези височини. Термопили. Място на древни герои.

— Доволна ли си от тази непредвидена спирка, мистиос? — попита Варнава.

— Щом ти вярваш на Херодот, и аз му се доверявам. Скоро ще продължим към Атина — усмихна се тя, после скочи на пясъка.

Херодот слезе по въжена стълба. Двамата тръгнаха по виещата се пътека нагоре в планината.

— По тази пътека Ефиалт повел персите — измърмори Херодот, като присви очи.

Заведе я до малка надвесена скала, от която отново се разкриваше гледка към залива. Малко по-навътре в планината се виждаше пещера, от чийто отвор изтичаше изпускащ пара и вонящ на сяра поток. Портите на Хадес, наричаха я някои. Горещата порта, казваха други.

— Тук персите нападнали спартанците и техните съюзници. Тук е свършило всичко за твоя велик предшественик.

Приближиха се до похабена от времето статуя на лъв, покрита с кремави и жълти лишеи. Чертите на звяра бяха изгладени от влиянието на морските ветрове. Името на спартанския цар още се виждаше, издялано в плинта отдолу.

— Вземи копието си, вдигни го и го остави да ти говори — каза Херодот.

Касандра свали оръжието и го стисна с две ръце. Нищо.

— Това е нелепо. То ми говори само когато само поиска, няма смисъл да се опитваме да го принуждаваме…

 

 

От тъмното небе като градушка заваляха стрели. Навсякъде около мен започнаха да падат хоплити, пронизани, стенещи от болка. Воини с червени наметала се биеха като лъвове, крещяха на съюзниците си и те да се сражават, да не отстъпват. Бяха толкова малко, а колко многолюдна бе тъмнокожата орда, притискаща ги от всички страни — изсипваше се от планинската пътека, прииждаше от залива като движеща се стена от дървени щитове и остри копия. Спартанският тръбач, сигнализиращ, че това е последният редут, падна, разкъсан от персийско копие.

— Изпратете Безсмъртните! — проехтя странен, писклив крясък откъм персийското командване.

Те заприиждаха с хиляди, посичаха и пробождаха защитниците, стъпка по стъпка разчистваха тясна врата към сърцето на Елада. Накрая останаха шепа спартанци с червени наметала. И те не спираха да се бият, увлечени в танца на сражението. Тогава го видях — по-възрастен, отколкото си го представях, с тяло, осеяно с рани и лъщящо от кръв, носещ бремето на един цял народ на плещите си… и върху все още здравото копие в ръцете си.

— Леонид? — прошепнах.

В последните мигове на битката царят герой се взря през ефира към мен. Право към мен. Отново заваляха стрели. Три го улучиха, но той продължи да се бие, да отблъсква ордата от Безсмъртни — и в този момент дръжката на копието му се строши на две. Нови две стрели се забиха във врата му, принудиха го да падне на коляно. Сетне една последна, фатална, прониза гърдите му. Битката утихна и цар Леонид от Спарта се строполи на една страна мъртъв.

 

 

Касандра примигна объркано. На пустия бряг пред нея нямаше трупове или кръв. Само старият Херодот стоеше там и се усмихваше тъжно.

Тя пусна копието на земята.

— Защо ме доведе тук?

Той въздъхна:

— Защото говореше за позор и че си била недостойна за рода си. Това не е вярно, Касандра. Ти си негова достойна наследничка въпреки всичко, което може да се е случило в миналото ти. — Наведе се и вдигна копието, като пак го хвана през кожената си чанта, за да не го докосва с гола ръка. Подаде й го. — Това копие и реликвата, която си видяла в пещерата под храма на оракула… те не са създадени от наши събратя.

— Значи са дело на персите?

Херодот се засмя тихо.

— От боговете? — попита тя.

Лицето му стана сериозно.

— Не точно. Изработени са от народи, живели преди нас. Преди Елада, преди Персия, преди Троянската война, преди потопа… преди епохата на човеците.

Касандра го изгледа неразбиращо.

Херодот й даде знак да седне. Извади хляб, разчупи го на две и й подаде половината.

— Не съм писал за това в никоя от своите исторически книги, за да не ме помислят за побъркан — а някои вече ме мислят за такъв. Но открих неща, Касандра, странни неща — заговори той, докато похапваха, загледани към древния проход. — Едно лято срещнах пътешественик. Дребен, пълничък човечец на име Мелитон, който цял живот бе плавал из Егейско море с една лодка като черупка, без дом и цел. Разказа ми за странстванията си — някои бяха още по-фантастични и от историите на Варнава! Повечето му приказки пропуснах покрай ушите си, но една привлече вниманието ми, защото, за разлика от останалите я разказваше без дяволито пламъче в очите и с нотка на страх в гласа.

Касандра спря да дъвче и му кимна да продължава.

— На младини претърпял корабокрушение на остров Тера, тази окаяна останка от остров, наполовина отнесен от вулканско изригване в най-дълбока древност. Сега островът е пуст и гол — само пепел и отломки. Но той съумял да оцелее там месеци наред, като се хранил с червеи и мекотели. Една нощ се събудил от мощно земетресение.

— Вулканът? — прошепна Касандра.

— Не, вулканът отдавна е умрял като всичко друго на острова. Било нещо много по-странно, мистиос — отговори Херодот и очите му потъмняха. — Когато земята се разтресла, той видял ярка светлина в нощта, някъде из черните възвишения на острова. Нямало как да е от вулканична лава, защото светлината била чиста и златиста. Той тръгнал в мрака към нея. Съмнало се, преди да стигне, и когато бил на мястото, видял само една гола, черна скала. Едва когато се вгледал по-внимателно, видял знаците.

— Какви знаци?

— Издълбани в черната скала с майсторска прецизност, имало странни символи. Помолих Мелитон да ми ги опише колкото може по-подробно и той ги начерта на земята. — Докато говореше, Херодот започна да рисува геометрични форми с пръст пред краката си. — Това — обясни, като потупа по земята — е мъдростта на Питагор.

Касандра потрепери.

— Да — кимна Херодот, като видя, че и тя разбира огромното значение на всичко това, — философът, политикът, математикът… един от гениалните умове на Елада. Той е бил сред малкото посветени, които са разбирали нещата, останали отпреди човешкия род.

— Но нали казват, че Питагоровата мъдрост е изгубена — изтъкна тя, спомняйки си един пиянски разговор, който бе подслушала в кръчма в Кефалония. — Че е умряла заедно с него преди повече от шейсет години.

— Аз също мислех така. — Херодот махна към копието. — И тази гравюра е само един фрагмент. Но представяш ли си какво би станало, ако тази мъдрост бъде разкрита в своята цялост? Ако хората днес получат знанието как да изработват копия като твоето или предмети като онзи в пещерата на Култа? И какво мислиш, ако ти кажа, че Култът се опитва да открие изгубените писания на Питагор?

Студени вълни смразиха Касандра.

— В името на боговете, това не бива да става.

— Леонид също е мислил така. Той е знаел само откъслечни подробности, но достатъчно, за да осъзнае, че всеки, който търси това знание и иска да го използва като оръжие, трябва да бъде спрян. Ти носиш неговата кръв, Касандра, и затова ти и семейството ти трябва да бъдете спасени. В тази мръсна игра, която само малцина разбират, самата вселена е заплашена.

Херодот се изправи и тръгна обратно към „Адрестия“, но когато Касандра понечи да го последва, той й махна да остане:

— Постой тук известно време и помисли върху това, което ти казах.

Тя остана около час, седнала до лъва и загледана надолу към залива. Запита се колко ли кости са погребани под пясъка. Разсеяно подхвърли няколко трохи хляб на Икар, като самата тя почти нищо не хапна. Думите на Херодот я бяха изпълнили с вълнение, безпокойство и озадачение. „По дяволите, историко, отговорите ти идват под формата на хиляда въпроса“ — помисли си, като се изсмя мрачно.

— Време е да тръгваме за Атина — изрече с въздишка и се изправи.

Пшш… трас!

Касандра скочи и приклекна, втренчи се в стрелата, която още трептеше забита в земята пред краката й. Бързо плъзна поглед по околните височини. Нищо. Изведнъж го видя, втренчен в нея като бог от една стърчаща скала.

— Деймос? — извика.

Онова глождещо чувство по време на плаването, странното видение във водата миналата нощ. Интуицията не я беше подвела — някой наистина ги бе проследил.

Той не каза нищо. Само се обърна и се скри от погледа й. За миг тя остана загледана в скалата, после хукна натам. След броени минути се катереше по стръмния склон.

Поколеба се, преди да се покачи на върха на скалата. Когато излезе отгоре, Деймос чакаше с гръб към нея.

— Ти ме последва чак дотук?

— Помня те — отговори той. — Бях още бебе, но си спомням, че ме държеше.

Онова отдавна загаснало пламъче замъждука отново в стоманеното й сърце.

— И аз никога няма да забравя какво е да прегръщам…

— Родителите ми са ме осъдили да бъда хвърлен от планината — прекъсна я с равен глас той. — Но ти… ти си тази, която блъсна мен и стария ефор в пропастта. Видях го. Златната реликва ми го показа.

— Не, аз се опитах да те спася, повярвай ми, Алексиос. Нямах представа, че си оце…

Той се завъртя рязко към нея; морският вятър развя тъмните къдрици около суровото му лице.

— Алексиос умря в онази нощ. Деймос е името, което ми даде истинското ми семейство.

Касандра вирна презрително глава; мъждукащото пламъче в гърдите й угасна.

— От вашето нечисто събрание в пещерата разбрах, че и аз, и вие имаме една цел: да намерим майка ни — отбеляза тя.

Деймос наклони глава на една страна.

— Ако и ти я търсиш, това означава, че и теб те е изоставила.

— Въпреки че сме изоставени, двамата оцеляхме. Можем да върнем нещата, както бяха. Само трябва да я открием.

— Не ми трябва.

— Твоите приятели от Култа са на друго мнение — с равен глас изрече тя. — Мирина е следващата им цел.

Той замълча за известно време.

— Култът ни иска, защото сме по-особени от другите — изрече прегракнало. — Но ти вече знаеш това, нали? — добави, като махна към лъва.

— Значи няма да дойдеш с мен да я търсим заедно? — попита тя, като направи крачка назад.

— Нито ти с мен?

— Нямам намерение да ставам част от… Култа — изсъска тя.

Минаха няколко напрегнати минути.

— Не можеш да избягаш от тях — заговори отново той. — Тръгнала си към Атина. Или поне така изглежда, като гледам маршрута ти. Култът вече е там. Когато стигнеш, кажи на Перикъл и неговите надути слуги, че идва техният ред.

Той се дръпна към един малък вход на пещера и се скри сред облак от воняща на сяра пара.

— Алексиос? — извика Касандра след него.

— Не се опитвай да ме проследиш, сестричке — изкънтя гласът му отвътре. — Бъди благодарна, че те оставих жива… засега.