Гордън Дохърти
Орденът на асасините: Одисея (5)

4.

— Прибери платното! — изкрещя Варнава.

След като големият герб с образ на орел бе сгънат прилежно, двайсет мъже се настаниха на покритите с кожа пейки от двете страни на кораба, хванаха всеки по едно гребло, вдигнаха ги и ги провряха през кожените държани отстрани. С ритмично изплискване веслата се спуснаха във водата.

Мегара се виждаше отпред. Пътуването им бе свършило.

Касандра, застанала на носа, се загледа към гората от атински кораби напред. Плющящи раирани платна, чамови мачти и импрегнирани с катран корпуси. Всеки от тези могъщи плавателни съдове бе пълен с хоплити, стрелци с лъкове и прашки, пелтасти. Някои дори бяха натоварени с тесалийски коне, с покрити с чулове глави, за да не изпадат в паника в открито море. Плаващата армия стоеше между „Адрестия“ и мъгливия мегарски бряг с пристанището Пагаи.

— Трябва да се изправя срещу него — прошепна си за пореден път Касандра.

Повтаряше мислено тези думи през последните два дни на пътуването, докато се опитваше да приеме новината за истинската самоличност на Вълка.

— Но няма как да минем през тази блокада.

Корабите бяха в стегнати редици, по четири-пет един до друг. Тя видя как няколко групички облечени с бели туники пелтасти на борда на двете най-близки триреми се обърнаха, за да погледнат мъничкия кораб, носещ се решително към тях като мишка, канеща се да нападне група лъвове. Закрещяха, започнаха да сочат и командирът им заповяда да вдигнат копията си и да се прицелят. Касандра погледна назад към Варнава и хората му, готова да им каже да обърнат, че е било грешка. Може би щяха да успеят да заобиколят от север или юг и да акостират на някоя от двете страни на Коринтския залив. От там за около месец щяха да стигнат пеша до Пагаи и…

— Кормчия — изрева Варнава, преди тя да успее да каже нещо. — Обръщай… обръщай… обръщай!

Под сянката на скорпионовата опашка на галерата черният като катран кормчия Реза сграбчи кормилните весла, напрегна яките си рамене и се облегна на лявото, за да завърти кораба надясно. Изрева от усилието и двама други моряци изтичаха да му помогнат е тежестта си.

Със съскане от разпенената вода под греблата галерата се наклони рязко надясно, като пореше вълните. Касандра се хвана за парапета, за да запази равновесие. Една вълна я заля и помете палубата. Касандра погледна назад и видя как копията на атиняните падат безобидно в дирята от пяна зад „Адрестия“. Галерата още веднъж се завъртя и тя е изненада видя пред тях една самотна атинска трирема, встрани от носа на „Адрестия“. Варнава я беше забелязал сред всички други кораби: слабото място в блокадата.

— Хайдеее! Оооп-оооп-оооп… — заскандира командирът на гребците по-бързо и по-бързо и енергично удряше с юмрук по дланта си, докато сновеше по дължината на палубата.

При всяко повтаряне на призива му гребците издърпваха греблата и тласкаха „Адрестия“ все по-бързо напред… и бронзовият клюн на носа приближаваше с все по-невероятна скорост към борда на атинската галера. На лицата на атиняните се изписа ужас.

— Дръж се здраво! — изрева Варнава.

Разнесе се трясък на трошащо се дърво. Касандра имаше чувството, че раменете й ще изскочат от ставите. За момент небето се закри от облаци отломки. Сред хор от крясъци „Адрестия“ се вряза между двете половини на разцепената атинска галера, които се разтвориха като крила на врата. Главната мачта падна, а моряците отчаяно се вкопчиха в каквото намерят, за да спасят живота си. Шумотевицата се отдалечи зад тях толкова бързо, колкото бе започнала.

Касандра погледна назад към хаоса от разпенени води и скърцащи отломки, сигурна, че останалата част от атинската флотилия ще ги нападне.

— Няма да тръгнат след нас — каза Варнава. — Не могат да рискуват да се приближат толкова много до брега само за да хванат едно малко корабче.

„Брегът“ — помисли си тя, като се загледа към постлания с плоски камъни залив и стръмните скали около Пагаи. Сякаш ледени игли пронизаха сърцето й сега, когато осъзна, че вече няма оправдание. Тя беше тук… той също. Огледа бреговата линия и сърцето й затуптя по-силно. Но не видя нищо.

Корабът се приближи до един безлюден участък от брега и килът задра върху каменистото дъно. Касандра скочи на земята и огледа пустия плаж. „Къде си, Вълк?“

Рязко поемане на дъх наблизо я накара да подскочи. Един атински воин от кораба, който преди малко бяха разполовили, изпълзя олюлявайки се на брега, задъхан, плюейки вода, с прогизнал синьо-бял ексомис. По-натам видя още много — стотици, плуващи към брега от отломките на кораба. Някои използваха щитовете си, за да се задържат над водата, и повечето бяха въоръжени. Моряците на другите кораби от блокадата нададоха ободрителни викове. За момент изглеждаше, че атиняните неочаквано са завладели залива.

Но от боровата гора се изля река от алени плащове.

Касандра се скри зад туфа бодливи храсти и с трепет загледа как един спартански лохос (подразделение от около петстотин мъже, една пета от тях — от все по-рядко срещащите се чистокръвни спартанци) нахлува от гората. Боси, с развени алени наметала, със сплетени на плитки бради и коси, мятащи се като въжета, те за броени мигове окупираха брега. Шлемовете им лъщяха под следобедното слънце, гербовете под формата на буквата „ламбда“ върху щитовете им бяха като изрисувани с кръв. Копията им стърчаха като пръсти на палачи, сочещи обвинително изплуващите на брега атиняни.

Нападнаха жертвите си мълчаливо, с разкривени от злоба лица. Копията пробождаха тела, изригваха фонтани от кръв и целият плаж се огласи с писъците на умиращите. Онези атински войници, които все още плуваха или пълзяха в плитчините, бяха безмилостно пребивани с бронзовите накрайници в основата на дръжките на спартанските копия. Когато една групичка от седем атиняни се осмелиха да се отбраняват, един измежду спартанците се нахвърли срещу тях като озверял демон. Касандра мяркаше само отделни елементи от въоръжението и тялото му: червената пелерина трибон, главата му, покрита с коринтски шлем в стар стил, копието, проблясващо на слънцето. Седмината паднаха пронизани от неговото острие. След броени мигове стотиците оцелели от потопения кораб бяха безжизнени труповете, полюшващи се в кървавата вода. Заливът потъна в мълчание, единственият шум бе от лекото плискане на вълните в брега.

Най-сетне тя го видя в цял ръст и го позна. Това със сигурност бе Вълка, защото носеше атрибутите на пълководец: напречно орнаментално перо — кървавочервено като напоеното му с кръв наметало. Касандра се вгледа в Т-образната сянка в предната част на шлема, опита се да види лицето и спомените от миналото я зашибаха като камшици. Сърцето й затуптя развълнувано; копието на Леонид сякаш затрепери в ръцете й.

Мъжете около Вълка вдигнаха копията си високо и изреваха гръмогласно:

— Ару.

Излъчването и самата численост на тези воини я накараха да осъзнае горчивата реалност. Сега не беше моментът да действа. Тя пусна копието и го покри с наметалото си; огънят в нея се уталожи. Видя как Вълка се приближи до един по-млад офицер и го потупа по рамото.

— Днес се би добре, Стентор — чу го да казва.

После спартанският пълководец, нейният баща… нейната плячка, се обърна и се отдалечи по една пътечка, виеща се сред крайбрежните скали; няколко от хората му го последваха.

Касандра хвърли поглед назад и видя Варнава, с тревожно изражение на лицето. „Чакай тук“ — раздвижи безшумно устни тя, после излезе иззад храста и се приближи към спартанските войници. Онзи на име Стентор я забеляза първи и се изпречи на пътя й.

Беше малко по-възрастен от нея, поне на трийсет, прецени тя предвид факта, че вече бе офицер. Той се вгледа в нея с безстрастни очи, с мастиленочерна брада, обграждаща тънките му устни, с нос като острие. Беше як и строен… може би прекалено слаб — резултат от тежки битки и лишения? Устата му потрепна надменно — може би за да изрече някоя подигравка, но той погледна „Адрестия“ закотвена наблизо, после — мъртвите атиняни и полюшващите се във водата останки от кораба им.

— Ти разполови онази галера — констатира и като съпровод на думите му точно в този момент един лешояд изтръгна със силно изпукване очната ябълка от главата на един мъртъв атинянин.

— Така действам аз — отговори Касандра със същия равен тон.

Тя забеляза уважение в очите му и последва гордия му поглед към върха на крайбрежните скали — там, където сега бе застанал Вълка, оглеждащ залива и с наметало, развяно на огнената светлина на залеза. Беше се подпрял на традиционния спартански жезъл бактерия.

Касандра си даде сметка, че го гледа твърде продължително. Стентор също забеляза.

— Какво искаш от Вълка? — рязко попита той.

Тя се опита отговорът й да прозвучи непринудено:

— Идвам да… му служа.

— Ти си мистиос. И мислиш, че имаме нужда от помощ? Не видя ли какво се случи току-що с тези атински глупаци? Не е ли Мегара все още в спартански ръце?

— Засега — отговори тя. — Но чух, че Перикъл е тръгнал от Атина и планира да проведе мощна офанзива по земя.

Горната устна на Стентор се изви.

— Сигурна съм, че ще спечелите повечето битки — отговори тя, преди той да я прати по дяволите, — но един наемник може да ви бъде полезен за определени задачи. Моля само за място във вашия лагер и безопасно пристанище за мъжете от кораба ми, докато съм тук.

Стентор изсумтя насмешливо:

— Искаш да ни служиш? Наистина ли мислиш, че ще позволя на един наемник да припари близо до баща ми? — попита, като хвърли горд поглед към Вълка.

— Ти си негов… син? — заекна Касандра.

— Осинови ме скоро след като и двете му деца загинаха — обясни Стентор. — Научил ме е на всичко. Благодарение на него съм лохагос, командир на този полк. Той е всичко за мен и всичко, което искам да бъда. Готов съм да го последвам в ада.

— Моля единствено и аз да получа такъв шанс.

Той я погледна подозрително, измери я с очи като търговец, оценяващ кон.

После удари с юмрука на едната си ръка в дланта на другата: решението бе взето.

— Не. Никакъв мистиос няма да влезе в нашия лагер или да се доближи до Вълка. Достатъчно такива като теб дебнат наоколо, наети от атиняните… — Стентор сбърчи нос. — Хиркан и неговите бандити разбиха фургоните ни с провизии и лишиха нашите войници от хляб. Други искат главата на баща ми и кесията, която ще им донесе. Прекалено много хиени точат зъби за кожата на Вълка. Стига толкова. Може и ти да си една от тях — да си дошла да убиеш баща ми. — Втренчи се в нея за момент. — Затова върви, спи на кораба си и бъди благодарна, че ти оставих главата на раменете, странничке.

Леко дрънчене на копия зад нея й подсказа, че е време да си тръгва. Тя направи лек поклон и отстъпи назад, към несигурното убежище на „Адрестия“.

 

 

След като хапна солени, печени на скара сардини и малко хляб и изпи доста разредено вино, Касандра легна да спи близо до носа на кораба. Над залива се възцари зловеща тишина. Не можа да заспи въпреки болките в мускулите и замаяността, затова седна на парапета, притисна колене до гърдите си и загледа Икар, който се пощеше до нея на лунната светлина. Напред блясъкът от факлите на атинските галери образуваше огнен полукръг, а горе над скалите лагерът на спартанците хвърляше оранжево сияние. Тук на ниското, на плажа, тя бе заобиколена от една палуба хъркащи моряци и безжизнените вонящи трупове на мъртвите атиняни. Спартанците бяха прибрали броните и оръжията им, но ги бяха оставили непогребани.

Шумът от плискане на гребла във водата накара сърцето й да замре. Нощно нападение? Но видя само една малка лодка, приближаваща се към брега откъм блокадата. От нея слязоха двама невъоръжени атиняни и се запътиха към спартанския лагер. „Смели мъже — мъртви мъже“ — помисли си тя. Но те се върнаха след малко, а после от корабите дойде лодка с още атиняни и те заедно с първите двама се заеха да копаят гробове в пясъка за мъртвите си другари — право, което законът на честта гарантира дори на най-заклетите врагове.

Касандра погледна нагоре към спартанския лагер. Вълка пак стоеше на ръба на скалите и гледаше надолу към погребенията. Силуетът му бе ясно очертан на фона на мастиленото небе и сребристия килим на звездите. „Сигурно си много горд, че им оказваш такава милост — с омраза си помисли Касандра. — Но къде беше твоето достойнство онази нощ в планината?“

„Адрестия“ остана на плажа близо до Пагаи една цяла луна и Касандра се зае да спечели доверието на спартанците. През деня следваше като сянка войниците в походите им из околността, когато отиваха да отбраняват няколкото подходящи за акостиране залива при всеки опит на атиняните да слязат на брега, или отбиваха пехотинските нападения от север. Два пъти помогна за обръщане на хода на битката. Първия път, покачена на една скала, изстреля няколко запалени стрели над главите на чакащите, готови за битка спартанци в платната на приближаващите атински триреми, които пламнаха още преди да доближат брега. Стентор се намръщи като лешояд, на когото са отмъкнали пресен труп. Няколко дни по-късно тя отново се включи в битка, като изскочи от гората и победи един атински воин. Стентор й се отблагодари с упреци и наполовина изваден меч:

— Стой далеч от моите войници. Стой далеч от баща ми.

Но тя вече забелязваше черни кръгове под очите му, а също по-вялите движения на спартанските войници.

Въпреки тяхната гордост и слава, че се смеят в лицето на глада, заради провалената доставка на провизии мнозина от тях не бяха яли почти половин луна.

Спартанската вярност бе като дебела желязна ключалка. Зърното беше ключът, даде си сметка Касандра. Тя стана, слезе тихо от кораба и навлезе в сушата.

 

 

Горе на скалите границите на спартанския лагер бяха очертани от подредени в кръг горящи факли. Часовоите стояха като бдителни статуи с каменни лица, а копията им, забити с дръжките в земята, стърчаха право нагоре като колове на ограда. Няколко скирити — умели хвърляни на копия и външни нощни стражи, не чистокръвни спартанци, но все пак уважавани воини — стояха на пост между дърветата и на възвишенията наоколо. В лагера войниците седяха около огньовете, смееха се гръмогласно, сърбаха безвкусен рядък черен бульон от военните си канчета котон или остреха копията си. Някои стояха голи и робите им внимателно мажеха със зехтин стройните им тела и ги търкаха с железни стъргалки — стригили.

Стентор седеше до огъня в самото сърце на лагера, уморен, гладен и раздразнителен. Тъй като не беше успял да заспи, той бе станал в мрака и беше повикал няколко други войници при себе си край огъня, за да убият времето по-неусетно.

— Изпейте ми стиховете на Тиртей — изръмжа той, — някоя от военните му песни.

Двама стройни войници, седнали срещу него, се изкашляха и се размърдаха, после заграчиха ужасно фалшиво една песен, написана около триста години по-рано от най-великия поет на Спарта. На лицето на Стентор се изписа ужас:

— Престанете, преди сянката на великия мъж да стане от гроба и да изтръгне езиците от устите ви.

Погледна надолу към „Адрестия“, лепната на брега като пиявица. Дразнещата мистиос беше тук от близо две луни — през цялото вонящо, горещо лято. Намесата й в последните битки бе отнела славата на победите им, единия път като използва лък — такова неспартанско оръжие! Един ден той се разходи до залива, за да погледа как хората му се обучават на пясъка. Те се строиха в две насрещни фаланги и закрачиха едни срещу други в имитация на битка. Стентор се засмя дрезгаво и изръкопляска, когато една от редиците разби другата; войниците събориха противниците си на земята и се престориха, че ги убиват. Накрая един боец остана прав след възхитителната сцена, докато другите се търкаляха наоколо замаяни и стенеха. Стентор приветства победителя и се приближи към него… но в следващия момент видя, че под червеното спартанско наметало и бронзовия шлем не стои мъж от Лакония. Това беше тя. Тя!

Стентор се нахвърли върху хората си като разгневен титан, задето са й позволили да се обучава с тях и на всичкото отгоре са й дали спартанско копие и щит.

— Но тя ги заслужава, командире — изтъкна един войник. — Обучена е да се бие умело в спартански стил, от кого — не казва.

Един от мъжете, които бе победила, по-късно се опита да я прикотка, като я сграбчи и понечи да я целуне. Този клетник сега седеше настрани от огньовете със счупена челюст и натъртени топки. Още по-странно, през последната луна скиритите съобщиха на Стентор, че тя прави необясними нощни разходки — скитала далеч навътре в сушата посред нощ. „Какво замисляш, мистиос?“ — чудеше се той.

Във всеки случай, имаше по-сериозни проблеми. Наемничката беше права: Перикъл приближаваше с голяма войска от хоплити в опит да прогони спартанците от това парче земя и не след дълго спартанският лохос щеше да тръгне на север, за да го посрещне — съюзниците вече бяха свикани. Той прокара пръсти през косата си: слухове за атински герои, за огромната численост на врага, за — както мнозина бяха сигурни — неминуемото поражение на спартанците разклащаха бойния му дух, както гладът дереше с нокти празния му корем.

Скръц-скръц-скръц. Чу бързи стъпки, приближаващи през палатките към него.

Той рязко вдигна глава.

— Стража!

В осветеното петно от огъня се появи сянка и се приближи към него. Той се изправи, посегна към меча си, но в този момент сянката хвърли нещо тежко към него. Предметът падна до огъня и се пръсна. От чувала се изсипа скъпоценно зърно. Всички се втренчиха в пшеницата, сякаш беше злато.

Стентор погледна нагоре, когато сянката излезе на светло. Касандра имаше вид на жена-ловец, със сбърчено чело и очи, вперени в него.

Мистиос? — изръмжа той.

— Хиркан е мъртъв. През последната луна бях по следите му. Тази вечер проникнах в лагера му и го убих заедно с всичките му хора. Там има дузина и повече каруци с откраднатото зърно. Сега ти и хората ти можете да ядете до насита и да си върнете силите — точно навреме за пристигането на атинската сухопътна войска.

Той стоеше пред нея едновременно въодушевен и разярен.

— Ти пак ни спаси, така ли? — изрече гневно. — Сега да ти се кланяме ли искаш?

— Единственото, за което моля, е възможност да говоря с Вълка — тихо отговори тя.

Гневът на Стентор премина и една блестяща идея се зароди в съзнанието му. Имаха нужда от всяко налично копие.

— Добре. Има един начин да се осъществи такава среща. Когато тръгнем на север, за да посрещнем атинските фаланги — той посочи с пръст към нея, — ти, мистиос, ще бъдеш включена в моята еномотия, моя отряд със заклети бойци. Аз ще отговарям за теб. На тренировките със сламени чучела ти се представи добре. Но сраженията с дървени мечове и копия не са мерило за един воин. Трябва да докажеш уменията си като хоплит, като част от стоманената стена, в истинска битка.

Двамата спартанци, седнали най-близо до тях при огъня, се изсмяха гръмогласно на тази идея. Стентор се надяваше тя да отстъпи при мисълта за истинска битка. „Бягай, мистиос, отивай си!“ Но Касандра го гледаше непоколебимо.

— Дайте ми копие и щит и ще се бия като истински спартанец.

Подигравателната усмивка на Стентор се смени с хладна намръщена гримаса.

 

 

Облаци от прах като пълзящи една срещу друга разярени змии се извиха над Мегара, когато двете големи армии тръгнаха една срещу друга. Тази сутрин Варнава бе като грижовна майка: опита се да пъхне в торбичката на Касандра допълнително хляб и на няколко пъти я пита дали има достатъчно вода.

Сега, след неколкочасов поход на север от залива на Пагаи, тя се чудеше дали ще го види отново. Под шлема кръвта пулсираше в ушите й, дъхът й бучеше като морски вълни, а вонята на пот беше непоносима. Широките плещи на спартанеца отляво се отъркваха в ръката й при всяка крачка, щитът, закачен с въже на гърба й, натъртваше раменете й, а дръжката на копието прежулваше дланта й. Беше оставила копието на Леонид на „Адрестия“, защото ако я видеше с него, Вълка щеше да я познае. Тя огледа предната редица на еномотията на Стентор: трийсет и двама брадати мъже с лица като издялани от камък. Вълка също вървеше с тях. Другите подразделения ги следваха като опашката на огромна яркочервена змия. Имаше също подкрепления от пелопонеските съюзници: тиванци, коринтяни, мегарци, фокийци, локрийци — с тях армията на Вълка наброяваше почти седем хиляди войници. Скиритите вървяха напред като авангард, заедно с отряд беотийски конници. Километър след километър пред тях се разкриваха живописни пейзажи, скалисти хълмове, гористи склонове.

Изведнъж видяха желязната стена, изправила се насред голямо прашно поле отпред.

Стомана, бронз, сини и бели дрехи и знамена. Атинските фаланги се простираха до самия хоризонт. Близо десет хиляди души, прецени Касандра. От редиците им гръмнаха подигравателни викове и песни.

В колоната на спартанците прозвучаха стегнати команди. Опашката й се завъртя, образувайки широк фронт срещу атинската линия, при което Вълка и спартанците останаха отдясно, съюзниците се разположиха в центъра, а скиритите — отляво. Тропането на ботуши секна и вместо него прозвуча изтракване на дърво и метал, когато всички воини едновременно обърнаха щитовете си напред, за да образуват стена от бронз и ярко боядисани емблеми — с мълнии, змии и скорпиони на пелопонеските съюзници. Касандра също свали щита от гърба си, пъхна лявата си ръка през подобния на ръкав бронзов порпакс от вътрешната страна и стисна кожената каишка в края му. Почувства го като част от тялото си.

Изведнъж настъпи тишина, нарушавана само от леките въздишки на вятъра. Тогава се чу жално блеене. Един побелял спартански жрец довлече жертвена коза между редиците и спря пред Вълка. Касандра се вгледа в съсухрения старец: с лавров венец на главата и хилави, голи рамене. Спомените от онази нощ отново я връхлетяха. Жрецът занарежда молитви към небето, като притисна ножа до врата на ужасеното животно, призова боговете да бъдат благосклонни към тях, после дръпна рязко ръката си. Козата подскочи и падна, от зейналата рана в гърлото й бликна кръв.

Когато животното замря неподвижно, жрецът обяви, че боговете са доволни. Вълка вдигна ръка и всички копия се изправиха като едно, насочени като железни пръсти през равнината към атиняните.

Един невъоръжен спартанец зад Касандра вдигна чифт авли — раздвоена флейта, която стърчеше от устата му като слонски бивни — пое си дъх и ги наду. Нисък, всяващ ужас стон се изля в равнината. Касандра настръхна; звуците на химна на Кастор събудиха отдавна погребани спомени: от детски празници, от по-добри времена. Докато гледаше над равнината към атинските фаланги, тя осъзна, че устата й е пресъхнала, а пикочният й мехур се е подул като презрял пъпеш. Знаеше, че може да бие и да победи в двубой всеки от мъжете там. И по дяволите, нима Вълка не я беше обучавал до припадък в изкуството на бойната фаланга в детството й — как да стои, смело и непоклатимо, кога да бута, кога да удря? Нима на тренировъчното поле тя не показа на тези спартанци колко умел и достоен боец е? Въпреки това реалната битка като тази, която предстоеше, бе нещо ново за нея, странно… обезпокоително.

— Страх ли те е, мистиос! — попита Стентор, заел позиция от дясната й страна.

Тя не го удостои с поглед.

— Настъплението в битка е като да тичаш с окови на краката. Не можеш да се обърнеш и да избягаш, освен ако не искаш да се опозориш завинаги. Не можеш да отскочиш настрани или да се наведеш като в единичен двубой. Ти си част от една стена, част от спартанската машина. И ще останеш част от стената. Това не е обикновена тренировка. Ще се бием и ще победим на това поле… или ще се бием и ще умрем. — Той въздъхна и се засмя. — Но ти трябва да се радваш, защото онези, които живеят на ръба на смъртта, живеят най-много.

— Ти искаш да избягам — изсъска тя в отговор. — Но аз няма да го направя.

— Може би. А може би ще научиш нещо, като ме наблюдаваш — защото днес аз ще грабна победата за Вълка. Аз ще бъда неговият герой. След края на деня той ще бъде този, който ще копнее за моето внимание!

Тя го изгледа косо и си помисли, че вероятно ще е най-добре да си замълчи. Но се запита как по-различно можеше да бъде. Ако не беше случилото се в планината, Стентор може би изобщо нямаше да бъде тук. Може би тя щеше да бъде на негово място. Или Алексиос. Думите неволно се изплъзнаха от устата й:

— Вълка… Ако загина днес, никога няма да го срещна. Разкажи ми за него.

Стентор я изгледа сурово:

— Какво искаш да знаеш? За неговата охрана, за ежедневните му навици? Това ли е, което те интересува? Да не помисли, че съм забравил, че си само наемничка?

Тя въздъхна и завъртя глава към него.

— Не, имах предвид… какъв беше като баща?

Желязната маска на Стентор се разпадна. За първи път тя видя момчето в очите на този мъж. Разбра го само с поглед. Той не каза нищо. Също толкова бързо на лицето му се върна старото студено, омразно изражение. Тръбите изсвириха оглушително и Касандра разбра, че няма повече време за приказки. Неочаквано Стентор отговори и така я стресна, че почти я накара да подскочи.

— Силен е. И грижовен. Добър баща, бих казал. Но има моменти, когато самият той изглежда не се смята за такъв. Моменти, в които погледът му става далечен. Когато тъгата се спуска като студена мъгла. — Стентор се изсмя кратко. Отново за миг забрави спартанската сдържаност. — Но всички имаме неща, за които съжаляваме, предполагам.

— Да, имаме — отговори Касандра.

Сърцето й отново се вкамени и тя погледна към Вълка. „И някои съвсем скоро ще получат възмездие за това“ — помисли си.

Смразяващият стон на тръбите заглъхна. Подигравките и неприличните шеги на атиняните също секнаха. Стотици офицери от двете страни изкрещяха заповед за атака. Като голяма ръка, която обърсва повърхността на маса, спартанците и техните съюзници тръгнаха с темпо, което изненада Касандра. Беше в стегната крачка, да, но доста бързо и абсолютно безшумно. Докато съюзниците пееха или викаха, спартанците бяха мълчаливи, втренчени напред, свирепи. Разстоянието между двете линии бързо се стопи. Касандра видя атинската таксиархия да марширува право към тях — група хоплити със снежнобели туники и сапфиреносиня лента на дясното рамо. Таксиархът им носеше атински шлем, окичен с пера, бронзов торакс и бели кожени ботуши, украсени със злато. Когато наближи, той нададе смразяващ боен вик:

— Елелелелеф! Елелелелеф!

Пулсът на Касандра се ускори като тропота на галопиращ кон. Сега можеше да отговори на въпроса на Стентор дали се страхува. О, да, със сигурност. Тя стъпваше твърдо, решена да не се поддава на боцкащия я като с игли страх, засилващ се с приближаването на атинските копия, после…

Сблъсък!

Смъртоносните остриета стържеха щита й, караха дъха й да спре, някои пронизваха въздуха около главата й, други се целеха в краката й. Навсякъде наоколо — оглушителен трясък на желязо и бронз, като скърцане на метални зъби. Някои от войниците прицелваха копията си така, че да изместят противниковия щит, с което позволяваха на другарите си отстрани да пронижат врага в ребрата. Стотици паднаха в тези първи няколко мига сред сподавени от бликаща кръв викове и мокрия плисък на изсипващи се на земята вътрешности. Едно копие одраска бузата на Касандра и освободи един кичур от събраната й под шлема коса. Тя почувства как горещата кръв потича по лицето й, подуши я, вкуси я върху устните си. Атинският таксиарх, видял в нея слабото звено в редицата, замахна с копието си. Блокирана в стената от спартански хоплити, единственото, което й оставаше, бе да се скрие зад щита си и да насочи своето копие към противника.

— Я виж, спартанците са си довели кучка да се бие! — весело изрева офицерът сред ужасната смрад на разпорени черва и горещите пръски кръв.

Копието му се счупи от прекаленото усилие и това се случваше със стотици други и от двете воюващи страни. Със счупени зъби, противниковите линии се сближиха още, докато щитовете им се сблъскаха с глух тътен. Касандра се озова лице в лице с атинския офицер и заедно с всички други спартанци напрегна сили в опитите да изблъскат числено превъзхождащия ги враг.

— Ще ти отсека циците, спартанска кучко — изръмжа атинянинът, като опръска със слюнка лицето й. — После ще влача трупа ти зад коня си.

Стентор беше точно до нея, лицето му — черно от кръв.

— Извади меча си, мистиос — изръмжа той, като измъкна своя и заби късото острие в гърлото на атинянина, в чийто щит бе притиснал своя.

Касандра видя, че таксиархът се кани да нанесе удар първи, но мълниеносните й реакции спечелиха: тя извади малкото извито острие, което й бяха дали тази сутрин, и го заби с все сила в окото на атинянина. Той забрави перченето си, издаде жален стон и падна. Друг атинянин бързо зае мястото му и двете редици войници останаха блокирани, бутайки се и блъскайки се за живота си, докато, след няколко гъргорещи предсмъртни вопъла, настъпи решителният момент. Атиняните отстъпиха крачка назад, после — втора. Смелите бойни песни се смениха с викове на отчаяние. Числеността им не се оказа достатъчна, за да преодолеят прочутата спартанска воля. Редиците им се разпаднаха, цели групи атиняни хвърлиха щитовете си и хукнаха да бягат. Касандра усети как натискът отслабва. Стентор се изсмя злорадо, когато беотийските конници нахлуха от единия фланг, за да гарантират разгрома на врага, докато пелтастите от другия обсипваха с дъжд от копия малкото атински подразделения, които все още не се бяха разбягали.

— Танцът на войната почти свърши — триумфално прогърмя Стентор. — Виж как атиняните се страхуват от нас? Перикъл бяга да се скрие в своя Партенон сред своите драматурзи и философи. Той знае, че дните на атинската власт в Мегара са преброени. И идва ред на самата Атина!

Но още докато изричаше тези смели предсказания, Касандра видя нещо на самата фронтова линия на спартанците: Вълка, ранен и отделен от своите войници, обкръжен от четирима яки атиняни. „Не, той е мой!“ — изрева вътрешно тя. Без миг колебание се хвърли напред, блъсна с щита си един от атиняните в главата, прободе друг в слабините. Той падна като камък. Третият атинянин скочи и понечи да забие копието си във Вълка. Така и не успя да го хвърли — мечът на Касандра се стовари в ребрата му, преряза ексомис, кожа, хрущяли и кости и прониза белия му дроб. Той падна, гърчейки се в предсмъртна агония, като повлече меча със себе си. Вълка довърши последния нападател с удар с щита си в лицето му — при което счупи носа му, после нанесе бърз и точен удар с копието си през гърлото му. Атинянинът падна, тресейки глава и с изплезен език.

Касандра застана на колене, задъхана, невъоръжена пред Вълка. Той се вгледа в нея за миг, преди хората му да го заобиколят. По същия тържествуващ, заплашителен начин те отново вдигнаха копията си, размахаха ги високо над главите си и нададоха страховития си боен вик:

— Ару!

Докато съюзниците шумно празнуваха победата, спартанците я посрещаха мълчаливо; този триумфален възглас беше единственото им своеволие. Те просто забиха копията си в земята и като отпиваха тихо вода от меховете си, приглушено заобсъждаха битката.

„Да убиеш или да умреш за родината — беше й казал веднъж Николаос, — това е нашата работа. Правим го без показност и перчене.“

Няколко войници спокойно свалиха броните на мъртвите атиняни, забиха две от копията им на Х в пръстта и ги накичиха с нагръдниците, шлемовете и щитове на враговете. Полученото чучело приличаше на четириглав атински хоплит. Скромен и мълчалив паметник на победата. Около труповете се събираха мухи, жуженето им непрестанно се усилваше. Започнаха да долитат лешояди.

От групичката около Вълка излезе един войник и се приближи до Касандра.

— Ти ли си наемничката?

Тя кимна.

Вълка е останал впечатлен от представянето ти днес. Когато се върнем в Пагаи, иска да говори с теб.

Тя забеляза Стентор, който гледаше отстрани и лицето му бе разкривено от ярост.

 

 

Вечерта от морето нахлу миризма на сяра, предвещаваща буря, и небето започна да трещи и стене, заплашвайки всеки момент да се продъни. Касандра почти не говореше, когато се върна от битката и се качи на борда на „Адрестия“. Отклони опитите на Варнава да прегледа раните и натъртванията й и взе късото си копие, затъкна го в колана си и се загледа нагоре към скалистия бряг, спартанския лагер и издадения над морето нос, на който я бяха извикали.

— Ще се върна скоро — каза на Варнава. — Бъдете готови да отплаваме бързо… животът ни ще зависи от това. След тези думи скочи на пясъка и тръгна към стръмната пътека през скалите с развяващи се зад нея черно наметало и сплетена на опашка коса. Когато стигна горе, излезе на носа… и се вцепени.

Той стоеше там, с гръб към нея. Гледаше навъсено мрачното, бурно море, сякаш пред него стоеше стар враг. Тя пристъпи тихо към него, сърцето й затуптя силно. Развяващото се от вятъра кървавочервено наметало събуди един спомен в съзнанието й. „Онази разходка — помисли си. — До Тайгетос…“

Забеляза бели косми сред черните къдрици, показващи се под шлема му, а частите от прасците му, видими под наметалото, бяха с похабена от възрастта кожа и осеяни с изпъкнали като въжета вени. Силен, но уморен.

Тя се движеше безшумно, но той усети присъствието й и наклони глава леко на една страна.

„Разбира се, че ме е чул — помисли си мрачно. — Той е спартанец, обучен на бдителност от самото си раждане.“

Касандра спря. Той бавно се обърна към нея. Над главите им тресна гръм.

Вълка се вгледа в нея през Т-образния отвор на шлема си със същото непроницаемо изражение, което Стентор явно бе усвоил от него. Тялото му, голо под наметалото, бе осеяно с белези, включително прясно превързаната рана от схватката с атиняните. „Годините не са го пощадили — помисли си Касандра. — Както няма да го пощадя и аз.“

— Значи ти си сянката, която следва моята армия от месеци — започна той. — Ела и ми разкажи за себе си, защо се биеш толкова добре, и то не за пари.

Гласът му бе дълбок, както си го спомняше, но леко отслабен от възрастта. Тя се вгледа в очите му и в този момент в тях се отрази първата мълния на бурята — назъбена ярка линия, която освети залива. „Защо не ме помниш? — гневно си помисли Касандра. — След онова, което стори?“

— Доверието ми трудно се печели, както сигурно знаеш. Но сега, след като вече го спечели, ще има много предложения за пари, които можеш да изкараш, и…

В този момент вятърът изрева, развя наметалото на Касандра назад като бойно знаме и откри колана й… и счупеното копие на Леонид.

Вълка замълча. Друга мълния, зад Касандра, показа очите му: ококорени, вторачени, невярващи.

— Ти… — изхриптя той.

Касандра стисна древното копие и в този момент миналото я сграбчи със своите нокти.

 

 

Вгледах се в онази тъмна бездна с отчаяната надежда, че това не е истина. Студената суграшица, която ме шибаше отвсякъде, ми казваше друго. Алексиос бе мъртъв.

— Тя блъсна ефора! — Пронизителният крясък на жреца проряза зимната буря като с коса. — Убийца!

— Тя докара проклятие на Спарта, осъди всички нас на гибелта, която предрече оракулът — завайка се друг.

Мълчание… после:

— Сега тя трябва да умре за възмездие. Николаос, хвърли я от скалите. Накажи я за безчестието й.

Почувствах как ледени пръсти полазват гърба ми. Обърнах се и видях майка ми да се мята отчаяно, все още в хватката на един от старците; баща ми, свил рамене, гледаше скован от ужас.

— Тя. Трябва. Да умре — заврещя жрецът с изпитото като череп лице. — Ако я оставиш жива, ще бъдеш прогонен от Спарта, Николаос. Позорът ще те преследва като призрак. Жена ти ще те презира.

— Не! — изпищя Мирина. — Не ги слушай, Николаос.

— Дори илотите ще плюят върху името ти — продължи жрецът. — Постъпи като истински спартанец.

— За Спарта! — закрещяха другите.

— Не! — немощно повтори мама; гласът й се изгуби във врявата.

В този момент единственото, което исках, бе да сме всички заедно до огнището вкъщи, защото бях сигурна, че това е само един зловещ сън. Баща ми пристъпи към мен във врявата от зловещи призиви. Молбите на майка ми заглъхнаха. Аз разперих ръце, за да го прегърна. Той щеше да ме защити, да ме предпази — бях сигурна в това, както бях сигурна, че Аполон, богът на Слънцето, ще се издига от изток всяка сутрин. Спря пред мен, въздъхна дълбоко, но се вгледа не в мен, а през мен някъде в безкрая. В този момент, кълна се, видях как светлината в очите му примигна и угасна.

Татко ме хвана за китката и я стисна като с менгеме. Изохках от болка. Той ме вдигна. Направи крачка към бездната. Краката ми увиснаха над ръба.

— Не… не! Погледни ме, Николаос — извика майка ми. — Още не е късно. Погледни ме!

— Тате? — проплаках.

— Прости ми — промълви той.

И ме пусна. Баща ми, моят герой, избра да ме хвърли долу.

Размахах безпомощно ръце. Полетях надолу в мрака, лицето му изчезна и последният сърцераздирателен вик на майка ми заглъхна. За няколко мига падах безтегловно заедно с ледените късчета на суграшицата и с оглушителното бучене на вятъра в ушите ми. Изведнъж всичко свърши.

Събудих се в мрак. Отначало чух тихо цвърчене, после усетих леко клъвване по лицето. Отворих очи. Видях отблясъците от бурята високо горе; няколко ледени късчета суграшица, достигнали дотук с мен, намокриха лицето ми. На дъното на тази закътана от вятъра пропаст цареше зловещо спокойствие. Дали това бяха моите първи мигове като сянка?

Изведнъж едно птиче проточи глава над мен. Бе покрито с бял пух и имаше очертани с черни кръгове очи. Смешно мъниче. Опита се пак да ме клъвне и аз се дръпнах. Нещо сухо се размести под мен и ужасната болка в раменете и единия ми крак ми подсказа, че не съм сянка. Бях жива. Някак бях оцеляла. Седнах. Птичето се намести тромаво върху бедрото ми. Малкото на креслив орел, дадох си сметка сега. Вдигнах мъничето и го прислоних в дланите си, плачейки, копнеейки да се събудя от този кошмар. Зрението ми започна да се нагажда и видях, че сухите „отломки“, върху които лежах, всъщност са оглозгани кости. Зловещо ухилени черепи, разбити и напукани, гръдни кошове, висящи от скални издатини, раздрани дрехи. С ужас осъзнах, че почти всички тези скелети са на невръстни бебета. Нежеланите потомци на Спарта. Твърде слаби или несъвършени според преценката на старейшините.

— Алексиос? — проплаках, знаейки, че той също трябва да е тук. Дори ако само можех да гушна тялото му, би било някаква утеха. — Алексиос?

Оставих орлето и застанах на колене, като внимавах да не натоварвам наранения си крак. Запълзях сред костите, като се ориентирах пипнешком там, където нямаше достатъчно светлина, за да виждам. Изведнъж го напипах: нещо меко и все още топло.

— Алексиос? — проплаках.

Високо над главата ми блесна мълния и разкри пред мен разбития труп на ефора — с изцъклени очи, замряло в ням писък лице и сцепено като яйце плешиво теме. Отскочих ужасено назад и грабнах една кост — сякаш бе тояга, с която можех да се предпазя от този мъртъв нещастник. Оказа се, че това, което хванах, не е кокал, а счупеното копие на Леонид.

Вгледах се в острието, изпълнена с омраза, покрусена, изгубена. Замаяна, обиколих ямата, за да потърся тялото на Алексиос… Внезапно чух скърцане на костите в един тунел отстрани и видях висока сянка. Някой идваше. Ако ме намереха тук жива след всичко, което се беше случило, щяха да ме довършат. Затова грабнах орлето и хукнах да бягам… от Спарта, от миналото и всичките му ужаси.

 

 

Вълка на Спарта се окопити, вдигна ръце, за да спре нахвърлящата се върху него млада жена.

— Как е възможно? — промълви.

Касандра отговори с мълниеносно нападение и прицелен в гърлото му удар с копието. Само спартанските му инстинкти го спасиха — той измъкна късия си меч от малката кания на ръката си и парира удара й. Олюля се на пети над ръба на урвата и за миг очите му се стрелнаха към спартански лагер зад Касандра. Над тях отекна гръм.

— Зевс реве за мен — изръмжа тя — и така никой няма да чуе виковете ти за помощ.

Вълка размаха ръце, за да запази равновесие и в този момент Икар се спусна и грабна меча от ръката му. Спартанецът извика и се олюля. Миг преди той да полети към смъртта си в залива долу, Касандра протегна ръка и го хвана за врата. Опря острието на копието в тялото му.

— Сега, Вълк — изсъска, като го наклони още малко над пропастта, — дойде време за разплата.

— Убий ме тогава — изхриптя той. — Но преди това има нещо, което трябва да знаеш. Обичах теб и брат ти като свои деца… но вие не бяхте мои.

Стихията бушуваше около нея, но бурята в мислите й бе не по-малко разрушителна.

— Какво искаш да ми кажеш?

Тя дръпна леко копието и острието остави върху кожата му следа от кръв.

— За това трябва да питаш майка си.

Касандра се вцепени.

— Мама е… жива?

Николаос кимна, доколкото му позволяваше хватката й.

— Тя е изгубена за мен и аз за нея, но е жива. Избяга от Спарта същата нощ. Къде, не знам. Намери я, Касандра, и й кажи, че никога не си простих за онова, което се случи. Но трябва да внимаваш на всяка стъпка — добави с хриплив глас и очите му проблеснаха гневно. — Пази се от змиите в тревата. Стисна дясната й ръка и заби още малко копието в плътта си. — Хайде… свършвай.

Най-сетне нова мълния раздра небето и в бронзовия коринтски шлем на баща си Касандра видя отражението на лицето си. Лед обхвана сърцето й, тя отпусна хватката на врата му и в същото време натисна с копието. Ключът към двайсет години закъсняло правосъдие най-сетне беше в нейни ръце.