Скот Търоу
Обявен за виновен (60)

А. Бръши не е

Прибрах се вкъщи. Все пак мъж в смокинг, който се качва на самолет, е доста необичайна гледка. Пък и въпреки че не вярвах в сантименталността, исках да разменя няколко думи с моя син. Крайно време беше да си кажем някои неприятни неща… „Слушай какво, знам, че смяташ живота си за противен. Но той е такъв и за всички останали. И всички се хилим въпреки болката. Някои се оправят по-добре от останалите. А почти всички ги бива повече от мен. Надявам се, че след време, когато пораснеш, ще се присъединиш към това мнозинство.“

Този разговор се очертаваше като нещо доста отвлечено за Лайл, но усещах, че съм длъжен да направя един последен опит. Качих се на горния етаж и го заварих дълбоко заспал, вероятно дрогиран.

— Хей, Лайл! — Докоснах рамото му с щръкнали кокали и с грозни белези от младежки пъпки. Раздрусвах го известно време, преди да дойде на себе си.

— Татко? — Погледът му не фокусираше.

— Да, сине — казах тихо, — аз съм.

Той се подпря на гръб и опита да се съсредоточи — погледа, ума или духа си. Но бързо се отказа.

— По дяволите! — заяви Лайл и се претърколи, а лицето му се заби във възглавницата подобно на повалено дърво, рухнало под тежестта си.

Разбирах проблемите му. От негова гледна точка родителите му дължаха извинение. Баща му беше пияница. Докато беше малък, майка му се преструваше, че е била нещо, което по-късно му признала, че не е. И след като не открил възрастни, на които да се възхищава, решил изобщо да не пораства. Много дълбоко в себе си въобще не намирах начин, по който да оспоря логиката му. Но какво щеше да се случи по-нататък? Приемах абсолютно всичко, бях виновен, както той ме обвиняваше, но ако можете, вие ми кажете как да си уредя дълговете към историята. Докоснах сплъстените му дълги, мръсни коси и вече променил намерението си, веднага отидох да си опаковам багажа.

След около двайсет минути се позвъни на предната врата. Предпазливо погледнах през прозореца на спалнята, който гледаше към площадката. Там стоеше Бръши, с официалната рокля, без палто, потропваше с лачените си обувки по цимента и издишваше кълбета пара, хвърляйки поглед към таксито, което я чакаше на улицата. След като не се бях появил в кабинета й, Бръши вероятно ме бе търсила в „Белведере“, а след това бе сформирала набързо детективска група, чийто единствен член бе самата тя.

Заотключвах резетата и ключалките, които бях монтирал на входната врата, за да ме пазят от Сатаната и неговия оръженосец, Опасния непознат. Бяхме застанали от двете страни на стъклото на вратата. Дългите бели ръкавици на Бръши бяха опънати по ръцете, но плътта над тях, стегната от всекидневните тренировки, бе на петна и настръхнала от студа.

— Трябва да поговорим — рече тя.

— Адвокат-клиент, така ли? — Май се усмихвах.

Тя се обърна и отпрати таксито, после с типичния си категоричен маниер отвори вратата, изпъна се на прага и ме зашлеви през лицето. Ударът бе нанесен с длан с разперени пръсти, но Бръши е яка женичка и почти ме събори. Стояхме на прага, обвити в гадно мълчание, а суровият дъх на зимата ни обгръщаше и нахлуваше вътре.

— Току-що пророкувах пред нашите съдружници, че цялата сума ще бъде върната до утре следобед в пет — каза тя.

— Бръши, да ти е казвал някой някога, че си вредиш от прекалено много, а?

— Много хора, но всички са били мъже.

Тогава тя се усмихна, но изражението в живите й очи повече би подхождало на Херкулес. Нямаше намерение да слуша глупости. Не бих казал, че никога няма да ми прости. Но нямаше и да отстъпи. Това бяха нейните условия. Поразмърдах челюст, за да се уверя, че всичко е наред, а тя пристъпи и застана до мен.

— Май не си преценила правилно твоя човек — казах аз.

— Не, не, не е така. — И тъй като не отговорих, тя се приближи до мен. Сложи немирните си ръчички върху бедрата ми, после пъхна ледените си пръстчета в еластичния колан на официалните панталони, които не бях успял да съблека. Отметна разбърканата си от вятъра коса от лицето, за да ме погледне в упор. — Не мисля, че си прав. Моят човек е чаровен и налудничав. Импулсивен. Който обича да погажда долни номера. Въпреки това той не бяга. Накрая е винаги на място.

— Сбъркала си адреса — рекох. Още веднъж докоснах бузата си. — Какво ще стане с теб, ако парите не се върнат? А?

Тя продължаваше да ме наблюдава със същия разжарен плам, но чувствах, че постепенно започва да омеква.

Смелостта й се топеше.

— Отговори ми.

— Изпаднала съм в голяма беда. Всички ще започнат да ме разпитват какво знам. И откога.

Прегърнах я.

— Бръши, как може да си толкова смотана?

— Не ми говори така. — Тя склони глава върху глупавото жабо на ризата ми. — Толкова се натъжавам, когато се правиш на подъл.

Мислех да й повторя, че е сбъркала адреса, но вместо това се запътих към килера и затършувах из лепкавия джоб на коженото полицейско яке на Лайл, където си криеше цигарите. Попитах я какво е наумила.

— А какво ще кажеш за истината? — попита тя. — Нима това не е една възможност? Да се каже самата истина?

— Разбира се, ще звънна на Джино и ще кажа: „Моля те да ме извиниш, Зурльо, тикнал си невинен човек зад решетките. Искам да си разменим местата с Джейк“. Джино вече жадува за това.

— Не трябва ли някой да подаде жалба? Какво би станало, ако се окаже, че всичко е наред с „ТН“? Мога да обясня на Тад. Мак, аз познавам Тад. Дай ми само двайсет минути с него. Той направо ще се влюби в теб, че така си подплашил Джейк. Ще реши, че Джейк заслужава точно това — да го попритиснеш за малко в ъгъла.

— Двайсет минути, а?

Лицето й помръкна.

— Върви по дяволите! — Тя седна на стария розов диван на Нора и заби поглед в мръсния килим с метален цвят, раздвоена между гнева и скандализираните си житейски схващания.

— Какво общо имаш с него?

— Не това, за което си мислиш.

— Е, тогава какво е? Общи приятели? Събрания на някакво братство?

Последва цяла поредица от жестове — уклончиви погледи, нервно гризане на цигарата — Бръши винаги се мъчеше да прикрие тайните си. Накрая отрони въздишка.

— Тад ме покани да стана новият главен адвокат на „ТН“. От месеци обмислям предложението му.

— Да замениш Джейк?

— Точно така. Той търси човек, на чиято независимост може да разчита. И който да отделя много повече време за интересите на „ТН“.

Тад неслучайно се намираше на върха. Разбираше и от корпоративна политика и ходът му бе изкусен. Уош и неговата клика в съвета на директорите на „ТН“ не биха стояли на пътя му, ако подмяната на Джейк дойдеше откъм „Г и Г“.

— Мартин смята, че фирмата не ще може да се справи без голямо участие в делата на „ТН“ — казах аз.

— И аз така мисля. И то ще стане много скоро. Точно затова се колебая.

Да, но сега Джейк бе изхвърчал. Тад при всички положения щеше да извърши промяната. Пътят на Бръши бе чист. За мен бъдещето беше ясно.

— А какво го очаква Мак в световната схема на Бръши, на главния адвокат на „ТН“ и след крушението на „Г и Г“?

— Ти си адвокат. И то добър. Ще си намериш работа. Или… — усмихна се колкото стеснително, толкова и лукаво — може и да те запазим. — Тя стана и отново ме прегърна.

Цигарата все още беше в устата ми, аз се отдръпнах назад, а димът пълнеше очите ми.

— Сбъркала си адреса — казах аз. Отскубнах се от нея и тръгнах нагоре.

Тя тръгна след мен, чак до спалнята. Измери с поглед платното ми, моят Вермеер върху статива, после отново се обърна към мен, за да ме наблюдава как си опаковам багажа.

— За къде си се запътил?

— Към влака, който ще ме отведе до самолета. Който ще ме отведе надалеч.

— Мак!

— Виж какво, Бръши, обясних ти вече. Бившият ми колега, оня тъпоглав детектив Димонте, вече подушва измамата. Дори ми го каза, когато му се обадих.

— Ти можеш да се оправиш с него. От седмици го правиш. От години.

— Не и този път. Той ми го каза направо, в мен има нещо гнило. Може и да е глупав, но е хитряга. Винаги улучва целта. — Приближих се към статива. Прелистих скицника и го метнах в куфара.

— Защо, Мак?

— Защото предпочитам да живея богат и свободен вместо в затвора.

— Не, не, не това. Цялата тази история. Как можеш да направиш подобно нещо? Как можеш да разчиташ, че ще се измъкнеш невредим?

— Да не мислиш, че всички са умни като теб? Единствената причина, поради която си разбрала всичко, е, че някой шантав не си е затварял устата. Наистина ли смяташ, че щеше да го разбереш, ако не ти бях казал от самото начало как ми се е искало точно аз да съм откраднал парите или пък колко много мразя Джейк?

— Не ти ли е кофти?

— Понякога. Само че нали разбираш, щом като веднъж е направено, не може да се върне обратно.

— Виж какво — подхвана отново тя. Беше вкопчила ръце една в друга. После вдигна настойчивото си лице с грубовата кожа. Опитваше се да говори спокойно и разумно, да звучи убедително. — Ти искаше да докажеш нещо. Искаше да докопаш Джейк, всички нас, искаше да ни смажеш. И го постигна. Чувстваше се отхвърлен, подценен, уязвен. Съвсем заслужено. И…

— О, стига!

— … И искаш да те хванат.

— Спести ми тази психоанализа. Това, което исках, бе да успея. Съществува едно понятие, доктор Фройд, и то се нарича инфантилно удоволствие. Аз си постигнах моето. Сега съм се захванал с нещо, което е зряло и отговорно, и то е да си спася задника. Същото, което смяташ да направиш и ти, и то много скоро — когато ти поискат сметка за петте и половина милиона, които си обещала да бъдат върнати утре. — Насочих пръст към нея. — Не забравяй преимуществото „адвокат-клиент“.

— Не разбирам — каза тя и се хвърли на леглото, напълно отчаяна. — Ти сигурно мразиш всички. Така е, нали? Всички. Всеки един от нас.

— Недей да изопачаваш нещата.

— Я стига! Откъде този гняв у теб! Господи! Приличаш на Самсон, който срива храма.

— Слушай какво, не се занимавай с моите настроения! — Сигурен бях, че в този миг изглеждах побеснял. — Гняв, откъде го измисли, Бръш? Имах такива невероятни възможности! Трябваше ли да правя мили очи на всички, за да спася задника на Джейк? За да ми обърне Джейк гръб, Панучи ми подлага динена кора, след като съм отдал най-хубавите години от живота си на тази фирма. Питам се как Панучи ще представи нещата, когато дойде време да се оправдава. Ще го удари на пазарлък ли? Непрекъснато забравям онази част от теорията, където се обяснява защо за хората, прекарани от пазара, се предполага, че ще допуснат всички останали да се възползват от благоприятния случай. Затова показах някаква инициативност, предприемчивост и самоувереност. Помогнах сам на себе си. Това също е правило от свободния пазар.

Бръши мълчеше. Съблякох си ризата и панталоните и навлякох чисти джинси и пуловер. Бях с маратонки. Готов за бягство.

— Ами синът ти?

— Какво синът ми? Ще се грижи сам за себе си. Или ще живее на гърба на майка си. Да ти кажа откровено, крайно време е за единия или другия вариант.

— Ти си извратен.

— Отвратен — казах аз.

— Зъл.

— Приемам го.

— Жесток. И успя да правиш любов с мен.

— Точно така. Всеки път — любов, а не глупостите, които можеш да изпиташ с всеки срещнат.

— О! — Тя притвори очи, потръпна и се обгърна с ръцете си в бели ръкавици. — Любовна история…

— Слушай, Бръш, още от самото начало предвиждах какво ще се случи. Казах ти, че това не е редно. Смятам, че ти си невероятно човешко същество. Честна дума! Радвах се на леглото и на компанията ти, но за време, което бях убеден, че ще бъде кратко. Ала сега на сцената се появи Зурлата. И това оставя една-единствена възможност. Имаш паспорт, добре дошла си при мен. Както винаги съм казвал, има достатъчно и за двама. Ако сме повече, ще бъде по-весело. Искаш ли да започнеш нов живот? Струва ми се, че си привързана твърде много към този тук.

Протегнах ръце. Тя само ме изгледа. Бях сигурен, че тази мисъл изобщо не й беше минавала през ума.

— Не се притеснявай — рекох. — Постъпваш правилно. Но чуй какво ще ти каже твоето старо приятелче Мак. Ще ти доверя истинския проблем, към който непрекъснато се връщам — скъпа моя, на сутринта, когато си премислила отново цялата тази история, ти няма да ме уважаваш повече.

Тя продума след дълго мълчание:

— Мога да ти идвам понякога на гости.

— Разбира се. Кажи го на господин К. Той ще умре от удоволствие да чуе от новия си главен адвокат следните думи: отивам на гости на оня идиот, който унищожи юридическата ни фирма и ограби нашата компания. Погледни трезво, Бръш, твоят живот е тук. Хайде докажи, че не съм прав. Мисля, че всичко е в ръцете ти. Пък и — затворих куфара — аз трябва да тръгвам.

Сграбчих я за раменете, целунах я бегло — няма как, любимият бърза за работа…

Тя седна на леглото и зарови лице в ръцете си. Знаех, че е прекалено твърда, за да плаче, но въпреки това казах:

— Не тъжи, Бръши! — изтананиках аз. Намигнах й от прага и й казах „сбогом“.

Зърнах в коридора Лайл, само по джинси, наострил уши, за да долови нещо от разговора. Сигурно бе станал, за да провери дали сънят не го е излъгал — мама и татко отново са заедно вкъщи щастливи, един от ония сънища, които никога не се сбъдват. Стоях на прага, мислех и за двамата, удължавайки един от редките мигове в живота ми. До този момент ме мъчеше страхотен емоционален запек. Налейте ми няколко питиета, и съм готов да си изплача очите, в този миг се чувствах самодоволен и самовлюбен. Единствено мигът на раздялата, който предстоеше, взривяваше болката.

— Господи, Мак, моля те, моля те да не правиш това. Помисли само какво ще си причиниш. Аз ще ти помогна. Сигурна съм, че ще успея. Знаеш, че се справям. Мак, моля те, помисли поне за мен.

Какво имаше да мисля? Тя сигурно си въобразяваше, че бягам от нея. А през цялото това време се крепях чрез обезоръжаващите сравнения с чуждите страсти — Бърт към Орлийнз, Мартин към Глиндора. Само че кого лъжех? Сърцето ми изведнъж натежа и се сви, изпълнено с болка, която щеше да го пръсне.

— Бръш, нямам избор.

— Непрекъснато повтаряш това.

— Защото е истина. Тук сме на земята, Бръши, не в небесата. Нямам друга възможност.

— Само говориш така. Но си правиш каквото искаш.

— Така да бъде — рекох, макар да знаех, че донякъде е права. Сега бях до нея и внезапно се почувствах като някакво аморфно създание, изпълнено с горчивина, ектоплазма без реални очертания, в която се съзираше една-единствена оформена точица — моето измъчено сърце. Но дори и в това състояние в мен бе живо чувството за ориентация. Сега разбрах, че не надеждата бе тази, която ме пришпореше. Може би бях изпаднал отново в една от ония фази и вършех това, от което най-много се страхувах, защото в противен случай бих бил парализиран, бих изпаднал в по-окаяно състояние от окован роб. Но непреодолимият импулс бе прекалено силен. Приличах на оня митологичен герой, който лети с восъчни криле към слънцето.

— Мак, ти ми говориш за моя живот. Какво бих могла да ти кажа? Как бих могла да ти обясня защо съм те оставила да избягаш, защо не съм се обадила в полицията?

— Ще измисля нещо. Слушай. — Направих една стъпка към нея. — Ето какво. Върви при приятелчето си Кшишински. Веднага. Днес. Разкажи му цялата история. От игла до конец. Кажи му как не си могла да стоиш отстрана и да допуснеш аз да погубя Джейк. Кажи му колко си благородна. И умна. Че смяташ да ми приспиш вниманието и да нанесеш удара. Да ми позволиш да замина, да донеса парите и чак тогава да ме предадеш на полицията.

Тя седеше на леглото, самовглъбена, сгърчена от болка, после леко се отдръпна. Думите сякаш я пронизаха като свистяща стрела. В началото помислих, че отново бе завладяна от отвращението, което изпитваше към способността ми да лъжа, стига да се наложи. Внезапно осъзнах, че има и нещо друго…

Направо застинах.

— Правилно ли те разбрах? — попитах тихо. — Разгадавам ли най-сетни мислите ти?

— О, Мак! — Тя затвори очи.

— Да ме прегърнеш, да ме любиш и да ми дадеш възможност да ме приберат? Първото действие на Бръши?

— С тебе е свършено — продума тя. — В състояние ли си да различиш истината? Когато я видиш? Когато я казваш?

Тя си мислеше, че с тези думи ме е улучила, това е подходящ начин, по който можеш понякога да успееш да шашнеш хората. Само че аз отказах да преклоня глава. Отлично знаех, че Бръши е всестранен играч. В главата си бе закодирала всички възможни варианти и аз открих нещо, някаква мисъл, някакво разсъждение, от което тя не можеше да се откъсне, така както аз не можех да избягам от самия себе си в този миг, бях изпълнен с раздираща злоба, с гняв — толкова хаотичен и взривоопасен, че не можех да осъзная какво точно ме подлудяваше — тя, аз самият или някакво безименно „то“.

— Това ли си мислеше? — Облякох си палтото. Вдигнах куфара. — Е, ти май не ме слушаш — повторих го отново и изпитах подозрение, че този път вече ми повярва. — Сбъркала си адреса!