Скот Търоу
Обявен за виновен (15)

А. Арчи бил чудесен статистик

Когато в сряда сутринта се появих в кантората, Лина вече ме чакаше.

— Твоят човек комарджия ли е? — Беше ясно — тя вече знаеше, че отговорът е „да“.

— Я да видим. — Последвах я в библиотеката.

Когато миналата година правих интервю с Лина в Университета, забелязах, че има период от време, което се губи в биографичната й справка — цели седем години, докато завърши колежа. Попитах я дали е работила през този период.

— Не, не съвсем. — Тя стисна чантата с документите си, дребничка и рижа, с оперен поглед. — Изкарах труден период.

— Колко труден?

— Ами труден. — Измервахме се един-друг с поглед в стаята за интервюта, звукоизолирано място, не по-голямо от килер, подходящо за стая за мъчения. — Струваше ми се, че обичам едно момче — продължи тя. — Но се оказа, че съм влюбена в дрогата. Членувам в Дружеството на анонимните наркомани. Това е цялата истина. Сбирка — веднъж седмично. — Тя изчакваше моята реакция. В града имаше още няколко стабилни фирми, а ние интервюирахме първи. Ако откровеността й не свършеше работа, тя щеше да опита с лъжа при следващия глупак или пък се надяваше да я назначат, преди да са я засекли. Беше отличничка. Все някой щеше да я вземе на работа. Можех да отгатна тънките й сметки по решителното изражение.

— Аз пък съм от Анонимните алкохолици. — Стиснах й ръката.

Тя се справяше добре с работата. Дори превъзходно. Беше уловила здраво юздите на собствения си живот с непоколебимостта на боец, факт, който оцветяваше чувствата ми от тъмната страна на палитрата — изпитвах завист, удивление и непоклатимо убеждение, че съм фалшив, а тя носи в себе си истинското.

Тя ме настани пред един монитор и започна да набира кодовете, докато на екрана излезе съобщението на Бърт. Отново забих поглед в него.

Хей, Арч…

СПРИНГФИЙЛД

Кам — Специален 1.12 — У.пет, пет

Кливланд 1.3 — Ситън пет, три Франклин

1.5 — С Дж. пет, три Грант

НЮ БРЪНСУИК

1.2 — С. Ф. единайсет, пет Грант

— Виждаш ли — рече тя. — Проверих в „Спорт“. Това не са само спортни резултати. Има и залагания. Дали пък не са от Лас Вегас? Нанесени са курсовете на залаганията и сумите. Ето. — Списъкът продължаваше четири страници — баскетбол, колежи и професионалисти, хокей с резултатите от всеки мач, всеки в отделна графа. — А после си зададох въпроса — продължи тя, — има ли някаква връзка между тези спортове и Спрингфийлд или Брънсуик?

Баскетболът пасваше със Спрингфийлд, Масачузетс, но срещу Ню Джърси беше оставено празно място.

— Това ще да е футбол — рече тя, — точно там се е състоял първият футболен мач между колежите. В Ню Брънсуик. А първият баскетболен мач е бил в Спрингфийлд.

Накарах я да върне назад, за да погледна отново бележката на Бърт. Преди три седмици плейофите на Националната футболна лига бяха опропастили почивните ми дни.

— Това са мачовете — каза тя. — Мисля, че той е залагал или на едните, или на другите. — Лина ме погледна, за да прецени доволен ли съм. Тя се справяше чудесно. — Започва ли да ти става ясно? Франклин и Грант са по парите, нали? Искам да кажа по банкнотите. Не ми е съвсем ясно това „Кливланд“^[1].

— Гроувър Кливланд е върху хилядарката.

— Той залага. И то здравата. Как ли си покрива загубите? — Лина беше наркоманка и притежаваше непоклатимото убеждение, че за греховете винаги се заплаща.

Замислих се над въпроса й. След като е залагал между пет и десет бона на ден, Бърт, както и да си го мислех, не можеше да не краде.

— Не разбирам значението и на това — каза тя. — „Кам — специален“.

И аз нямах представа какво може да е.

— Кой е Арч? — попита тя.

Това бе малко по-ясно.

— Букмейкър. — Статистиците, разбира се, не се занимават със залагания, а с курсовете, пък и носят бели ризи. Предполагам, че Арчи не е могъл да устои на изкушението да изпробва вероятностите на нещо по-забавно от статистическите таблици за смъртността. Самата мисъл бе чудновата — някой консервативен тип да се прави на букмейкър в стоманените кули.

— Виж какво — рекох на Лина, — ако този тип Арчи има номера на сметката на моя човек и името на Кам Робъртс, той може да влезе в системата и да приема залози чрез пощенската кутия. Не съм ли прав? Както и десетки други, ако се е уговорил и с тях по същия начин.

— А защо ще иска да го прави?

— Защото да си букмейкър е незаконно, пък и за бизнеса е далеч по-добре, ако не те пипнат. — Още когато бях в патрула, още преди подслушвателните устройства да бъдат толкова разпространени, ония си водеха записки за тия неща. Ще почука някой невзрачен тип на някоя врата в беден квартал и ще предложи да наеме апартамент за един месец, три бона и без въпроси. Ще използват мястото четири седмици, след това ще се прехвърлят другаде и ще се надяват, че са една крачка пред федералните. Днес обаче, каквото и да направят, щом приемат облози по телефона, винаги е възможно някой да подслушва. На Арчи никой не се обаждаше. Който иска, избира сметка „Спорт“ и записва залаганията си за Арчи в пощенската кутия на „Инфомод“. Арчи е електронен информатор, човек на своето време.

Това също обясняваше справката за „Арч Ентърпрайсис“ върху извлечението от банковата сметка на Кам Робъртс. Арчи бе намерил разрешение на древния проблем на букмейкърите — как да си получат парите без посредниците, които вземат своя процент до петак. Това бе чиста, професионална работа. Всичко — на кредитната карта. Печалби и загуби. Вероятно веднъж месечно минаваше съобщение за дебита и кредита. За онзи, който бе спечелил, то имаше стойност на пари в брой — покриваш си разходите за самолетни билети, за вечери в ресторанти, костюми, вратовръзки, абсолютно всичко. Ако загубеше, Арч покриваше загубите чрез банката. Без съмнение всички използваха междинни начини. По всяка вероятност „Арч Ентърпрайсис“ бяха филиал на някой холдинг, собственост на някой тръст. Може би основан в Пико Луан?

— За какво е това дело? — попита Лина. — Може ли да работя по него? — По-добре това дело, отколкото разни трудовоправни отношения или застрахователни искове.

Благодарих й, взех списъка и се върнах в стаята си, сякаш огорчен сам от себе си. Винаги се получаваше така, оставях развихреното въображение да ме завладее. Арчи не беше любовник на Бърт. Той беше букмейкър. Но дори и така, имаше още много неща, които не се връзваха. Все още не знаех какво общо има Бърт с Кам и не можех да си обясня защо Зурлата и момчетата му го преследваха. Тук не ставаше дума за комар, тогава разследването би било за нарушение. Зурлата и Дюи можеха да работят по случая чрез „Финансови престъпления“. Тази информация обаче наистина свърши нещо полезно. Чрез нея хипотезата ми, родена в малките часове, изглеждаше още по-правдоподобна и аз изрекох още веднъж, сам на себе си, макар и тихичко:

— Бърт е мъртъв.

Проблеснаха ледени кинжали светлина. Трябваше да разсъждавам над ситуацията, в която бе изпаднал Бърт, с тъй наречената логика на ченге. Да търся най-простото обяснение. Оня в Амана не си е вързал сам кордата от въдицата на врата. Лошите искаха да намекнат нещо. А като се замислех над местонахождението на трупа, това нещо изглеждаше свързано с Бърт. Той бе изчезнал, а аз откривам, че отгоре на всичко се е забъркал в някаква смахната хазартна комбинация, точно ситуация, в която хората най-накрая се хващат за гърлата за пари, кой кого е измамил, захващат подмолни кавги, които се уреждат само с кръв, защото в такива случаи не може да се заведе дело. А може би Бърт имаше и друг хладилник в мазето.

Едно беше сигурно — има или не, аз не желаех да проверявам, особено след като бях изпратил Зурлата в тази посока. Ако бях надникнал в компютъра, който забелязах във всекидневната на Бърт, сигурно щях да понауча още нещо за Кам, за сделките и за целия му живот. Избрах другата възможност и прескочих до стаята на Бърт в дъното на коридора. Вратата бе заключена, точно в стила на Бърт, маниак и пазител на тайните на клиентите си, да не говорим за неговите собствени тайни. Бяха преместили секретарката му на друга работа, тъй като шефът й отсъстваше без официално разрешение, но аз знаех къде крие ключа и влязох.

В дома на Бърт всичко бе с главата надолу, но кантората му, точно според неговите изисквания, бе влудяващо подредена. Всеки предмет бе излъскан и поставен на място. Обзавеждането на една адвокатска кантора е съвсем стандартно — диплома на стената, снимки на семейството и няколко предмета, които дискретно напомнят върховите моменти на юридическата кариера и би трябвало да слисват клиентите. Уош съхранява тези сувенири на една етажерка — съобщения за велики дела в „Джърнъл“, съхранени в малки пластмасови футляри, „библии“ на бизнеса, в които хиляди заключителни документи, до един в голям и еднакъв формат, са подвързани с кожа, а името и датата на събитието са гравирани със златисти букви върху подвързията. Аз притежавах рисунка в рамка от художник в местната телевизия — как произнасям защитна реч по едно голямо дело на „ТН“ относно уволнението на пилот, приет на работа под името Джон, а по-късно приел името и гениталиите на Хуанита.

Единственото, което се набиваше на очи в кантората на Бърт, бе, че той е луд по спорта. Стените бяха украсени със спортни сувенири — топки за бейзбол с автографи, фланелка на „Ръцете“, подписана с неизличим маркер от всички играчи в шампионата през осемдесет и четвърта, при това поставена в рамка и окачена на един от бетонните пиластри. Не забелязах нищо друго, скъпо на сърцето му, освен огромния недодялан хладилник в ъгъла.

Работейки по 397, аз бях научил всички кодови думи на Бърт, затова включих компютъра и минах през справочниците, като хвърлях поглед на някои документи с надеждата, че ще открия нови следи за Кам Робъртс или за Арчи. Не открих абсолютно нищо. Вместо това се зарових в безкрайната му кореспонденция. Ровех безразборно за следи, но и, нека си призная, за да задоволя извратения си порив на човек, тръгнал да си навира носа, за да разбере нещо повече за живота на Бърт като адвокат.

Странните подходи не увеличаваха броя на клиентите му и те бяха неколцина. Бърт е, както се казва, „адвокат на разположение“ като мен, адвокат, поел работата, за която е бил нает някой от едрите риби във фирмата. Въпреки ограничения брой клиенти Комисията дава мило и драго за него. Всяка година Бърт отчита цели две хиляди и петстотин часа, а противните му методи на работа носят страхотни резултати в съда. Всяко дело за него означава тотално ангажиране. Пристига клиент с някакъв незначителен проблем, да речем, преструва се, че нощта е ден, а Бърт поема защитата, без да му мигне окото. Той е от онези адвокати, които не са съгласни с нито една дума от противната страна. Някой да продума нещо и той вече завежда преписка. Сменете часа на тръгване от два на един и ще получите послание от Бърт. В което, между другото, няма да откриете и думичка от разговора, който има претенции да отразява. Заявявам например, че моят клиент се е подложил на сърдечна операция, а в писмото на Бърт се твърди, че оня не може да се яви на делото, защото имал час при лекаря. С подобни номера Бърт си навъди врагове сред половината адвокати в града. Всъщност точно по тази причина аз се заех с 397, тъй като Джейк не е в състояние да се занимава със сто и петдесетте адвокати на ищеца, а повечето от тези момци горят от желание да включат касетофона още преди да са благоволили да рекат и едно „добро утро“ на Бърт.

Чух, че в коридора викат името ми по уредбата, молеха да се обадя на вътрешния телефон на Лусинда. Значи бе време за делото на Тутс. Посегнах да изключа монитора, когато зърнах едно име в справочника с писмата на Бърт, и сърцето ми мигом подскочи — „Литиплекс“.

Зачуках по клавишите, за да открия файла. Бях нервен, сигурен, че ще натисна погрешен клавиш и ще изтрия всичко, но това не се случи, въпреки че нямаше кой знае какво да се види, само няколко реда.

ГЕЙДЖ и ГРИЗУЕЛ

Служебна информация

АДВОКАТСКО ПРОУЧВАНЕ

СТРОГО СЕКРЕТНО

20 ноември

 

До: Глиндора Гейнс

Контрольор на счетоводния отдел

От: Робърт М. Кеймин

Относно: Нареждане за плащане по 397 — „Литиплекс Лтд.“

 

Съгласно приложението, във връзка със споразумението с Питър Нокрис, моля, срещу мой подпис, да осребрите самостойни чекове на „Литиплекс Лтд.“ в размер на указаните суми.

Прочетох го четири-пет пъти. Накрая, разбрал-недоразбрал, го принтирах.

— Хей!

Подскочих. От шума на принтера не бях чул да се отваря вратата. Беше Бръши. Намерила нейното и моето сако и папката с делото на Тутс.

— Десет минути. Трябва да бързаме. — Предполагам, че видът ми е бил смутен, защото тя се насочи право към стола на Бърт, където седях. Понечих да я спра, за да не прочете през рамото ми секретната информация на Бърт, но бях прекалено доволен от себе си и детективските си способности, за да си правя този труд.

— Какви са тия чудесии — попита тя, — какво е „приложено“?

— Дяволите да ме вземат, ако разбирам. Поразрових се, никъде другаде не се споменава за „Литиплекс“. Сигурно ще се наложи да питам Глиндора. И без това смятах да говоря с нея.

— Нали в Комисията са ти казали, че няма никакви оправдателни документи за тези чекове?

— Да.

— Може би е нарочна измишльотина. Вероятно Бърт е искал да има нещо подръка, с което да се застрахова, когато някой го попита защо е подписвал чековете.

Това беше възможно. Дори логично. Вероятността Бърт да постигне някакво „споразумение“ с Питър Нокрис се очертаваше с математическа точност. Нокрис е адвокат номер едно по дела за телесни повреди, набит малък демон, чиито властни маниери и успехи в съда даваха основание да го наричат „Принца“, а продължението „на мрака“ следваше, когато си обърнеше гърба. Двамата с Бърт не си бяха разменили нито една дума след делото „Марсдън“ отпреди няколко години, когато Нокрис нарече Бърт „нестандартен адвокат“ в своята заключителна реч и разсмя съдебните заседатели. Би било добре да разговарям с Нокрис, макар да не ми беше особено приятно.

— Ще ми кажеш ли какво е положението, когато говориш с тях? — попита тя.

— Разбира се, но да няма много приказки. Нека сме наясно: адвокат-клиент. Не искам да се разчува, преди да си обясня всичко.

— Хайде, стига, Малой. Познаваш ме. Винаги съм ти пазила тайните. — Преди да ме изтика през вратата, тя се усмихна с нейната специална усмивка — закачлива, флиртаджийска, изпълнена със самодоволство и приключения, радост от нейните лични тайни приключения.