Скот Търоу
Обявен за виновен (50)

XXV. Тайният живот на Кам Робъртс, втора част

Пристигнах в Уест Енд и разполагах с повече от час и половина, които прекарах в едно малко латиноамериканско барче на ъгъла до Банята, а там почти никой не говореше английски. Седях и пиех газирана вода и с всяка изминала минута усещах, че ще се предам и ще си поръчам алкохол. Мислех си за Бръши и се притеснявах, чудех се какво предстои и искаше ли ми се това, което тя направи или би могла да направи. Изпаднах в едно от най-противните си настроения, нямах никакво желание да помръдна и зачаках някой да се опита да ми размърда ленивия американски задник.

Само че тук мъжете бяха съвсем кротки. Гледаха телевизия — един от ония уговорени боксови мачове от Мексико Сити, коментираха en español и от време на време хвърляха по някой поглед към моя милост, беше им ясно, че съм твърде едър, за да се захващат с мен. Накрая ми дойде настроение, пошегувах се с тях, пробвах моите четири-пет думи на испански и изразих отдавнашното си убеждение, че едно такова квартално заведение си е направо първокласно местенце. Кой повече, кой по-малко, посетителите на „Черната роза“ ме аплодираха, голям майтап, като се знае що за пияница съм, но в квартал с работнически жилища и миниатюрни къщички хората жадуват за кътче, където биха могли да се отпуснат и да размахват ръце без страх, че ще прекатурят някой съд. Тук идваха и съпругите им, около масите тичаха деца и теглеха ръкавите на майките си, носеха се песни и шеги. Човешки същества, стоплени от взаимната си близост. Като хлапак нямах търпение да изскоча навън от подобни места. Припомням си го с горчивина, но подозирам по причини, които не бих могъл да обясня, че попадна ли в подобна обстановка, и днес бих се чувствал по същия начин.

Точно в десет часа излязох навън и тръгнах по уличката. Намирах се в едно от предградията на големия град, където много отдавна ченгетата и кметът бяха инсталирали ония оранжеви натриеви лампи, дето блестят ослепително и превръщат света в черно-бял. Въпреки всичко уличката бе изпълнена с всевъзможни злокобни сенки — кофи за боклук, зловещи ниши и входове, преградени с метални решетки, многобройни скривалища, където Опасният непознат се хили и върти ножа. Крачех, както обикновено, устата ми бе пресъхнала, с гаден вкус, а коленете ми омекнаха. Чух стържещ звук и замрях. Някой ме очакваше. Припомних си какво трябваше да се случи — отивах на среща.

Приближих се и съзрях фигура, която ми правеше знаци. Това бе Хорхе мексиканецът, Мистър Гняв на Третия свят, който ме разпитваше при предишното идване. Стоеше на уличката по чехли и просветващ халат от синя коприна. Пъхнал дълбоко ръце в джобовете, а от устата му се виеха огромни кълба и се стелеха над него в ивицата светлина, която струеше от вратата зад гърба му. Той обърна лице към мен и рече: „Хей!“.

Бърт беше вътре, някъде зад вратата. Намирахме се в някакво складово помещение зад съблекалнята и той ме поздрави енергично, както и предишната нощ. Хорхе сложи резето на вратата и се отдалечи. Очевидно отиваше отново да си легне. Спря, за да си пъхне главата и да огледа коридора.

— Заключете, когато си тръгвате. И слушайте какво ще ви кажа, отваряйте си очите да не ви изкьори някой. Да се разберем, тук неприятности да няма. Отдавна съм ти го рекъл, hombre, шибана работа си ти, всички сте такива! — Говореше на Бърт, но посочи и към мен. — И на теб съм ти го казвал.

Бърт ми обясни, че Хорхе трябвало да става в четири и да нарежда камъните, които се пекат цяла нощ в пещта, да подготвя банята за посетителите, които ще заприиждат към пет и половина сутринта. Зачудих се как се държи с ченгетата. Мнозина идваха тук, за да изстискат от себе си вонята на корупцията и мръсните дела. Подозирах, че Хорхе попийва и пази за себе си всяка тайна. Но ако някой с автоматичен пистолет или със закачалка за дрехи почукаше на вратата, той щеше да му посочи къде се намираме и пак щеше да си легне. Животът беше суров.

Казах на Бърт, че се налага да поговорим.

— Какво ще кажеш да влезем в банята? Пещта е запалена. Адски е горещо. Ще бъде чудесно. Ще смъкнем от кожите си цялата мазнина и мръсотия. Какво ще кажеш?

Разни мисли ми се въртяха, глупави предразсъдъци, как да седна, наред с Бърт, пък дори и загърнат с чаршаф, но започна да ми се струва, че изглеждам срамежлив и глуповат, освен това бях сигурен, че кажа ли не, той ще го възприеме като повод.

Оставихме дрехите си в шкафчетата, Бърт ме поведе надолу, и двамата с чаршафи в цвят охра, завързани около талията, почти като поли. Бърт не посмя да запали лампа край прозореца. Помещението с душовете остана тъмно, а самата баня бе осветена само от една крушка, която хвърляше мрачна светлина с цвят на чай. Всички камъни бяха натикани и пещта, залата бе празна, а буйният огън сушеше въздуха. Дори и така продължаваше да се носи лек спарен мирис. Бърт открехна леко вратата на пещта и издавайки ликуващи звуци в нетърпимата горещина, седна на най-горната пейка в дървеното помещение.

Човек би си помислил, че няма никакви тревоги, бъбреше за Супербоул и накрая попитах да ми каже откровено как стоят нещата. Той заби поглед между коленете си и замълча. Ужасна работа, предположих аз. Ето тук седеше човек, участвал в бойни мисии, познал паническия страх. Но това бе минало, въображението взима надмощие и действителните спомени избледняват. Болката от страха тутакси го бе връхлетяла.

— Хранех се с пържена храна. Пиех отвратителна вода. Не знаех кое ще ме повали първо. Разбираш ли? — Той се усмихна.

Шантавият стар Бърт. Смяташе, че е забавен. Откъдето и да се погледнеше, главната роля си беше главна роля.

— А къде, по дяволите, се криеше? — попитах го аз.

Той се засмя.

— Тук, там, къде ли не. Разглеждах забележителности. Стараех се да не се задържам никъде.

— Добре, днес например. Откъде тръгна?

— Днес ли? От Детройт.

— И какво правеше там?

Той барабанеше с пръсти в нетърпимата горещина, а думите му се изплъзваха.

— Ами снощи Орлийнз имаше мач. — Гледаше настрани. Представих си картината: Бърт разглеждаше красивите места, Детройт, Ласал-Перу, следваше Орлийнз и прекарваше романтични нощи след мачовете в гадни местенца като университетския хотел.

— А как се оправяше с парите? Как преживяваше?

— Имах кредитна карта на чуждо име.

— На името на Кам Робъртс ли?

Той се стресна за миг. Беше забравил какво знаех.

— Да. Реших, че така е по-добре, отколкото да използвам моята, по-трудно щяха да ме засекат, но в края на краищата и това стана.

— Мислех, че Орлийнз използва тази карта.

— И двамата имахме по една. Накрая ги нарязахме. Така или иначе, срокът им изтичаше. Е, посъбрахме малко пари в брой. Всичко бе наред. Пък и от какво, по дяволите, имам нужда? Мотел с телефон, не съм претенциозен. Но се появиха ония момчета. От тях няма отърване. Проверяваха магазините, където Орлийнз бе използвал картата, такива ми ти истории. Здравата ни уплашиха. — Той ме погледна. — Значи казваш, че били ченгета?

— Попаднат ли на следа, нищо не може да ги спре. — Стоях прав. Реших, че ако не свалям чаршафа и не си полагам задника на пейките, ще се прибера вкъщи неопетнен и Бръши ще бъде доволна. — Точно там ни е проблемът, Бърт. Ченгетата. Те знаят, че аз те търся, затова сега ме търсят, особено след спортната зала в петък. Не съм спал вкъщи четири нощи. Двамата трябва да измислим какво да им кажа, защото с „не знам“ няма да се оправим. Цялата тази история с Орлийнз — бих искал да ми я обясниш, за да решим каква игра ще играя после.

Не поглеждах към него. В това нямаше умисъл. Но дори и така го усещах как се рее в пространството сред жегата на дървеното помещение.

— Мисля, че ти знаеш — рече той.

— Знам. — Разговорът ставаше лесен. — Срещнал си го, когато е отивал при майка си в службата. Или нещо подобно.

— Така е.

Подхващахме разговор и Бърт разказа историята с Орлийнз по своя идиотски маниер. Седяхме и се пържехме, без да се поглеждаме, два гласа в мъждивата светлина и сред нетърпима горещина. Бърт не беше кой знае какъв разказвач. Обясненията му се изчерпваха с разпокъсано и неясно мънкане. Непрекъснато повтаряше: „Абе, нали разбираш“. Предполагах, че разбирам. Значи Орлийнз променил живота на Бърт по начин, както обикновено се променя животът на хората чрез човешкото насилие или природни бедствия — вулкани, урагани или тайфуни. Нещастникът, с високи над коленете непромокаеми ботуши, стои и наблюдава с налудничаво недоверие покрива на това, което е било негов дом, пометен от черните води на потопа. Ето това представляваше Бърт след Орлийнз. Бях виждал момчето само отдалеч, на баскетболното игрище, така че не бих могъл да ви кажа нищо за него, освен че беше красиво и младо. Когато съберях отделните парчета, моите два отломъка, той се очертаваше като напрегнато чувствителен и капризен. Футболна звезда в гимназията, той си разбил коляното, страдал много от това, изхвърлили го от атлетиката и започнал да съдийства по спортните състезания, докато все още бил в колежа. Напоследък преподавал физкултура в училище и съдийствал, но основното му занимание явно бе войната с майка му. Странна история, непрекъснато пристигал и занимавал, търсейки работа, като половината от времето живеел вкъщи. Предполагам, че Глиндора е искала да бъде по-различен и той бил въвлечен в традиционната схватка между родители и деца, във вечен конфликт с майка си, защото — както всички нас — настоявал да го приеме такъв, какъвто е.

Станало така, че се сближили — а за Бърт това било епохално събитие. Разбрах, че за него Орлийнз бил първото истинско нещо в живота и Бърт се влюбил по начина, по който човек би се влюбил в духа, ако откриеше вълшебната лампа. Орлийнз означаваше за Бърт свобода. Съдба. Освен желанието и привързаността Бърт бе обезумял от благодарност. Трудно бе да се повярва, че подобно нещо би могло да се случи в наши дни и на тази възраст на хора, които са толкова далеч от онова, което действително изпитват, но старото ченге в мен ми шепне, че това се случва всеки ден. Вижте Нора. Вижте мен. Внезапно човек се озовава в някаква възраст, когато собствените му непристойни мисли го тормозят и няма значение колко упорито се мъчи да ги отхвърли, те упорстват. Колкото и грозен отпечатък да лепнат върху душата, те остават неизлечими. Каквото и да представляват, те са тия, които определят нещата. И теб самия.

Та двамата си играели играта, но Глиндора усетила и побесняла. Орлийнз несъмнено бил щастлив, че предизвиква подобен взрив.

Бърт крачеше напред-назад по реда над мен, шляпайки с големите си крака с дълги нокти и мазоли от мокасините и маратонките. Черната му коса бе натежала от пот, а брадясалите бузи тъмнееха още повече в горещината.

— А как ставаха залаганията? Чия беше идеята?

— Нали знаеш как става — започна той за стотен път. — Никой си няма и хабер. Обсъждаме мачовете. Играчите. Ей такива приказки. Знаеш как вървят приказките, закачиш се за някого, започваш да гадаеш какво ли си мисли той, струва ти се, че май е казал… Преди мача с Мичиган той каза: „Ще взема да обработя Айърс, той е печен, и ти трябва да го обработиш“. Или Ериксън от Индиана. И двамата са за тая работа.

— И ти залагаш. Така ли? Ако Айърс приеме, ти залагаш срещу Мичиган.

— Да — отвърна той. Говореше по-бавно, защото срамът го обземаше. — Не изглеждаше чак така. Уж само за опит. Не съм се замислял чак толкова.

— Орлийнз знаеше ли?

— В началото?

— В края на краищата.

— Ти да не би да знаеш, че залагам?

— Знам. — Орлийнз, обясни той, също знаел. Исках да си представя Бърт като комарджия. Кое бе това, което го подтикваше? Да не би да примираше да се почувства привилегирован от съдбата или търсеше да предизвика наказанието? Какво го привличаше? Мъжете? Или спортът? Оная благодат, фактът, че или печелиш, или губиш и компромиси не съществуват? Играта на криеница, която играеше със себе си.

— Той интересуваше ли се дали залагаш на негови мачове?

— Няма такова нещо. Само ме питаше какво съм си наумил. Е, казвах му. До четири и половина предишния ден той не знаеше къде ще ходи. Никога не е казвал: „Ще уговоря този мач“. Такива неща нямаше.

— Ти обаче забеляза ли, че той се занимаваше с това?

Осмелих се да хвърля един поглед зад себе си, беше застанал на най-горния ред, с глава между гредите, а тъмните му очи бяха неподвижни и посърнали.

— Ама ти наистина държиш на тоя гаден разговор. Когато знаех какво върши той, когато го виждах, аз бях щастлив. Толкова щастлив! Господи! — Бърт посегна, обви гредата с една ръка и се облегна, мускулите му изпъкваха и потрепваха. С другата ръка държеше чаршафа. Единствената мисъл, която имаше значение за него, бе, че Орлийнз го обича. Чудесна мисъл. И не заради парите. Нито дори заради правата, с които се гордееше, че си е извоювал. Тук ставаше дума за любов и сега той страдаше.

— Каква гадна, глупава история — рече Бърт.

Внезапно осъзнах, че жадувам да чуя всичко това от Бърт по мои собствени причини. Ето ни двамата тук, мъже на средна възраст, печеливши, или поне отчасти печеливши, в голямата игра, но и той, и аз бяхме престъпници. Между крадците не съществува почит, но има някакво единство, там се знае, че не си по-слаб от останалите. Принуждавайки Бърт да обясни как точно стоят нещата, аз се надявах да получа един-два отговора, в ответ на възмутения глас на майка си. Какво разочарование. Случаят на Бърт бе престъпление от любов. Не че умисълът на измамата бе нещо второстепенно, може би и при мен бе същото… А защото при Бърт и Орлийнз изобщо не съществуваше измама. Това бе един вид мост, достъп до мястото, от което имаха нужда, особено Бърт, а там „неморално“ дори не съществуваше.

— А как разбра Арчи? — попитах аз.

— Та той приемаше залозите! Печеля страхотно на някой мач три пъти седмично и вземам цял чувал с пари. Не исках да го засегна. Казах му: „Отваряй си очите за тоя мач“. Всички наоколо залагаха при Арчи. — Бърт ми обясни набързо системата на Арчи с „Инфомод“, всички били с кредитни карти и странни псевдоними. Един бил Мучи. Хал Даймънд си избрал Слик. А Бърт — Кам.

— Седим си тук и с часове си бъбрим за мачовете. И се дебнем един-друг. Непрекъснато. Знаеш как става. Никой не изпуска от поглед джобовете на останалите.

И така, много скоро всички научили. Започнали да будалкат Бърт. „Какво си докара днес Кам Робъртс?“ Бърт разбрал, че е станал гаф. Но по-късно. Тогава не можел да устои на изкушението. Това си беше негов маниер — да се хвали и перчи. Аз съм голям тип. Да е казал някой, че ще бъдем други?

— Арчи не се ли досещаше откъде получаваш информацията?

— Затварях си устата, не знам какво си мислеха. Предполагам, че някои се досещаха за играчите.

Замълчах, за да си подредя мислите.

— И Орлийнз взе кредитната карта?

Погрешен ход. Бърт подскочи. Слезе един ред надолу, бърз като котка, и ме изгледа отблизо. Любимата ми откачалка.

— Майната ти, Мак! Няма такова нещо. Та това е странично занимание. Съдийството. Той си е учител. Като че ли не знаеш — ако някой има пари, дава и на приятеля си. Да си говорим направо. Имах онази кредитна карта, имах пари на разположение. Това е цялата истина. Онова, дето ми говориш, няма нищо общо. Не ми пробутвай тези глупости — Орлийнз не уговаряше мачове. Бърт не вземаше участие. Това не беше корупция. Не и за тях. Това бе любов. Разбираш ли?

Чух зад себе си шум от кран. Бърт въртеше един от крановете между дъските и пълнеше кофа, готвейки се за номера с ледената вода върху главата.

Едва тогава осъзнах, че съм седнал. Скочих и тромаво се заусуквах и заоглеждах, въртейки големия си ирландски задник, като че ли щях да имам някаква полза от това. Бърт ме наблюдаваше, но аз не му дадох обяснения. Отново подхванах темата.

— Хайде, изпей всичко. Значи някакво тъпо ченге започва да прави мили очи на Арчи, убеждава го да зареже оня, дето уговаря мачовете, и всичко, което Арчи може да им предложи, си ти. А ти намираш Арчи в хладилника си и заминаваш на околосветско пътешествие, така ли е?

— Горе-долу. Вярно, готвех се да замина. Мартин какво ли не направи да ме убеди.

Бинго! Наблюдавах как потта се събира между побелелите косми на гърдите ми и как ручейчетата се стичат по издутия ми тумбак и мокрят омотания чаршаф.

— Мартин те бил убеждавал? Нищо не разбирам, Бърт. Какво общо има тук Мартин?

Реакцията му бе смайваща. Той се изсмя.

— Що за въпрос?

— Какво общо има той? И то точно Мартин!

— Хей, отговорът е: „Има общо с Глиндора“ — отвърна Бърт и се ухили като хлапак, направи кръгче с показалеца и палеца си и пъхна няколко пъти в него един от пръстите на другата си ръка. Жестът бе глупав, но твърде красноречив, и двамата се изсмяхме. Какъв живот! Седим си тук двамата, аз и Бърт, и се кикотим на нечии дребни греховце.

— Мар-тин!

— Точно — отвърна той.

— Не думай!

— Стара история. Преди много години. Не сега. Орлийнз бил в началното училище. Те все още са, как да ти кажа… Когато нещата загрубеят, тя търси него. Не само за служебни неща. Нали разбираш. Живот.

— Мартин и Глиндора — промълвих аз. Продължавах да се чудя. От години бъбрех празни приказки със съпругата на Мартин, Найла, по разните там сбирки, и не знаех нищо повече за нея от това, което се вижда с просто око — елегантна външност и шлифовани маниери. Винаги съм си мислил, че Мартин има щастлив брак според своите собствени претенции. Мисълта, че може да си има приятелка, някак противоречеше на представата за тотална независимост.

— И какъв проблем е имала Глиндора, за да се обърне към него? Все още не ми е ясно защо се е забъркал.

Бърт не отговори. Схващах какво означава това. По-полека. Бяхме точно на темата.

— Била е вбесена, че ти се имаш с Орлийнз?

— Точно така — отвърна Бърт. Помълча и добави: — В началото Мартин беше на кръстопът. Нещо като посредник. Не знам какво мислиш по въпроса, но тя не беше на себе си. Познаваш я. Направо е побъркана на тази тема. — Той вдигна тъжен поглед, едното му око бе като стъклено.

Ето че ме връхлетяха семейните дяволи. Орлийнз бе приковал възмущението на мама. Не просто „Аз съм си такъв“, а „Аз съм по̀ така с твоя шеф. Това е то“. Знаех, че Бърт никога не би признал подобни намерения. Приличаше на човек със заболяване на сетивата. Собствените му емоции така го бяха обладали, че той почти не бе в състояние да забележи околните.

— Тогава Мартин разбра за оная работа, за залозите. Все едно избухна като Везувий. Беше по-бесен и от Глиндора. Заяви ми направо в очите, че сме я загазили здравата. Нали знаеш, че тия момчета са отраснали пред очите му. Заяви ми, че най-доброто, което бих могъл да направя, е да изчезна. Да ме няма. И знаеш ли, всичко започна да изглежда направо бижу. Абсолютно всичко. Нов живот. Изчезвам от погледите им. Е, за известно време. Изчезвам от фирмата. Да си чувал някога за Пиджън Пойнт?

— Не съм.

— Намира се в Калифорния. На самия бряг. Аз открих обявата. Ферма за ангинари. Отидох. Да знаеш колко е мъгливо. Страхотно! Два пъти през деня пада мъгла. Искат едно поливане, нищо повече. Невероятни реколти. Феноменална храна. — Бърт се отплесна по идиотските предимства на витаминозната храна, засипа ме с повече информация, отколкото има по етикетите, но аз го оставих да продължи, отново смаян от това хрумване. Новият живот. Новият свят. Господи, самата мисъл за това караше сърцето ми да пее. После неочаквано си спомних, че притежавам почти шест милиона на мое име в две чуждестранни банки и ме опари един болезнено настойчив въпрос, който бих могъл да си задам.

— И защо не замина?

— Той не искаше да тръгне. — Бърт протегна огромните си ръце към мен, пръстите му бяха сгърчени в отчаяние. — Тоя глупак не искаше да дойде. Молих го. По три пъти в седмицата го молих. — Той се взираше отчаяно в мен, а после се извърна, та дано избегне разговора за онова, което вече бях проумял — Бърт си беше жертвал живота, за да спаси Орлийнз, а когато ножът бе опрял в кокала, Орлийнз не беше проявил същото себеотрицание. Вероятно смяташе, че няма да може да вбесява майка си от две хиляди мили разстояние. В края на краищата може би не си падаше чак толкова по Бърт. Както и да разглеждаме нещата, жертвоприношението на Бърт си беше само за негова сметка. Тогава разбрах и нещо друго, че този романс между Бърт и Орлийнз не беше гръмката любов, която поетите възпяват. В нея имаше нещо извратено, тя се родееше с болката и Бърт имаше пълно основание толкова дълго да се убеждава в истината, която не желаеше да приеме. В този миг обаче, въпреки всичко, аз му завиждах. Бях ли обичал аз самият някого някога по този начин? Чувствата ми към Бръши изглеждаха повърхностни в адската горещина. Времето щеше да покаже. Може би. Животът като че ли има два полюса. Човек избира или единия, или другия. И непрекъснато сме пред избор — любов или безнадеждност.

— Казах му за полицията — рече Бърт. — Не повярва.

— Ако го хванат, ще му се сторят съвсем убедителни.

— Би ли поговорил с тях? — попита накрая той. — Ще поговориш ли с ченгетата? Не са ли ти приятели?

— Трудно бих ги нарекъл приятели — усмихнах се аз. Страхотно, каква радост изпитвах от мисълта, че ще размажа Зурлата! Имах вече няколко идеи.

Горещината постепенно ме омаломощаваше. Пуснах водата, напълних една кофа и за себе си, но не събрах твърдост или кураж да си я излея върху главата. Стоях прав пред Бърт, плисках с шепи лицето и гърдите си и се опитвах да си представя за миг какво означава всичко това. Откъм пещта се понесе съсък, камъните зацвъртяха.

— Ти нямаш представа какво става във фирмата, нали? Не знаеш за парите? И за цялата тази история?

Потта нахлу в очите му и той премига. Запази непроницаемото си свъсено изражение — не разбирам околните и никога няма да ги разбера.

Попитах го говори ли му нещо името „Литиплекс“.

— Джейк ли? — попита той.

Кимнах.

— Не ми ли изпрати Джейк някакво писмо? А пък аз му подписах един куп чекове по 397. — Бърт полюляваше дългото си тяло. Припомняше си. — Там имаше нещо много деликатно. Някаква бъркотия с ищците. Джейк се страхуваше, че Кшишински ще му разгони фамилията, когато разбере, че Джейк ще трябва да плаща тези разноски. Страхотна лайняна тайна. Джейк беше много разтревожен по въпроса — разсъждаваше Бърт. — Шибана работа, а?

— Може и така да се каже.

— Да, знаеш ли, сега, като си мисля, може би преди около месец Мартин ме попита за това. За тоя „Литиплекс“. Но беше нещо уклончиво, нищо особено.

Вероятно ставаше дума за това, че Мартин бе видял писмото и чековете. Глиндора, естествено, веднага бе хукнала при него.

— И каква е тази история? — попита Бърт.

Обясних му накратко — „Литиплекс“ не съществува. Банковата сметка в Пико Луан. Бърт слушаше, сякаш му беше забавно, но само до момента, когато казах, че Мартин и Глиндора представят така нещата, че да изглежда, сякаш парите са негови.

— Мои! Тия лайнари!!! Мои! Не мога да повярвам. — Беше скочил прав.

Спомних си за делата, които бяхме водили, внезапните му гневни избухвалия в съда, за реакциите му срещу някои основни доводи, сякаш неприятелски войски дебаркираха на наша територия. Изчаках го да се поусмири.

— Бърт, отговори ми откровено. Нали няма уговорка между теб и Мартин ти да поемеш вината върху себе си? За парите?

— Ти шегуваш ли се? Как можеш да си помислиш такова нещо!

— Значи абсолютно нищо? Нито намек, нито нищо друго?

— Няма. Това са отвратителни дивотии. — Ето това беше Бърт, който бе измамил милиони американци за крайния резултат от не един и два мача, който мислеше с оная си работа, но бе извлякъл полза и от това. Бърт, който в този миг бе изпълнен с достойнство и почтеност. Имаше същия налудничав вид, както когато говореше за загадъчни отрови, които, неиндеитифицирани, „те“ сложили в храната му. Беше се облегнал на една от потъмнелите от влагата пейки и изливаше кофа с вода върху главата си. Излезе под пороя с блеснал поглед. В този миг ме обзе нелепата мисъл, че ми прилича страшно много на Глиндора.

Качихме се горе да се облечем, и двамата бяхме много умислени, и почти нямаше какво да си кажем. В шкафчето си Бърт имаше чантичка с дезодорант и разни други козметични принадлежности, които ми позволи да използвам.

— У кого са? — попита ме внезапно той. — Парите.

— Няма значение.

— Да, но… — Бърт сви рамене.

През последните няколко дена се ровех из дълбините на мозъка на Мартин Голд. Приличаше ми на спускане в бездънна пещера. Мартин сигурно бе решил още от самото начало, че ако прехвърли всичко върху Бърт, никой няма да му се противопостави. Най-малко Джейк, естествено. Нито пък Бърт, който отсъстваше завинаги, криейки се от преследвачите сред ангинарите. Нито моя милост, защото не държах никаква нишка в ръце. А съветът на директорите на „ТН“, в случай че беше информиран за загубата, нямаше да спечели нищо, ако се вдигнеше публичен шум, който само щеше да привлече вниманието към излишъците по 397. Прехвърляйки вината върху Бърт, Мартин запазваше напълно спокойствието и почтеността.

И аз бих могъл да се подведа — планът на Мартин щеше да спаси света такъв, какъвто го познавах. Ако Зурлата не го пипнеше, Бърт нямаше да се покаже на бял свят. Всеки миг Джейк щеше да разбере, че джобът му се е продънил в Пико Луан, но какво от това? Себесъхранението щеше да го възпре да направи международен въпрос. Не можеше да надигне вой. Къде са парите, които задигнах? Прецакан и притиснат, Джейк вероятно също щеше да обвини Бърт. Вариантът на Мартин щеше да ми свърши работа. След месец-два можех да се оттегля от фирмата и да ходя на почивка в Пико Луан.

Но когато се измъкнах през полираните врати на клуб „Белведере“ в събота и цяла нощ не мигнах, за да кроя планове, аз бях завладян от злобни импулси. Бях обзет от натрапчивото желание да смажа Мартин и целия този хитър план. Имаше мигове, в които се надявах на чудо. Дойдох тук, жадувайки да чуя от Бърт, че съществува цяла поредица от добри намерения и че съм пропуснал някакъв аспект, който е положителен или поне извиним. Напразно. Защото случаят бе друг. Осъзнавайки това, аз се почувствах под влиянието на същия вътрешен импулс. Може би продължавах да бъда ченге, верен докрай на собствената си грубовата справедливост. Кой знае, никога не съм се представял добре в отбор. Смятах да приключа с това по свой начин. Бръши уравновесяваше баланса, тя представляваше някаква междинна тежест. Въпреки това нямаше основание да се смята, че не бих могъл да успея в тази работа. Повтарях си го непрекъснато.

— Джейк — отговорих накрая. — Парите са у Джейк. — Ето, натам отиваха нещата. Бях решил да бъда подъл. Въпреки това подробностите всяваха страх.

— Джейк! О! — Бърт вдигна дългата си ръка до брадичката и я разтърка, сякаш някой го бе ударил. Седеше на пейката в мрачната съблекалня, държеше си чорапите, а единствената светлина се процеждаше от самотната крушка, запалена в клозета.

— Мартин го прикрива, предпазвайки фирмата.

— Джейк… — повтори Бърт.

Порази ме нещо, убягнало ми преди — че ако бях решил да мина през всичко това, ако бях решил да разклатя почвата под краката на Мартин, за да раздавам възмездие, трябваше да измисля начин Бърт да се върне. Без да го сторя, цялата история щеше да бъде празна работа. Мартин и Джейк щяха да продължат да обвиняват Бърт. Защо иначе щеше да бяга? Тайнственият крадец на свобода. За да стане моята версия напълно убедителна, Бърт трябваше да бъде тук и да разкаже своята история — как е получил писмо от Джейк, как му е дал чековете, как е разбрал от Джейк, че всичко е абсолютна тайна. Не можех обаче да си представя как би могло да се осъществи. Ние седяхме във влажната съблекалня, без да отроним дума. От време на време парните тръби издаваха звуци.

— Слушай, Бърт, ще се опитам да ти помогна. Искам да се измъкнеш от цялата тази история. Но ще трябва да напъна целия си ум. Нека поддържаме връзка. Трябва да ми се обаждаш всеки ден.

Той се взираше в мен. Не че нещо не бе наред. И все пак… Аз имах някакъв залог. А него сякаш въобще не го интересуваше.

— Моля те — рекох тихо.

Лицето му тънеше в сянка, но по него се четеше някаква настойчива надежда.

Когато се облякохме, той ме заведе до задната врата и отключи резето и решетката.

— Къде отиваш?

— Знаеш. — Извърна поглед. — Орлийнз е в града.

Господи, той бе загубен. Макар и в мрака, аз го виждах, мургав и слаб, жертва на тъжната си безнадеждна любов. Измъчван и тормозен. Мушицата и пламъкът. Замислих се отново за себе си. Какво е това? Вие смятате, че човек като Бърт може да бъде само с ненормален жироскоп. Но главата, сърцето — с кого ли съм взел да се подигравам? Рационалността на един е лудост за друг. Никога нищо не се оказва идеално. Или предпоставките се оказват погрешни, или аргументите издишат. Всеки от нас представлява игленик, набучен с чувства, ние целите сме рани и страдание. Аргументите са лъжата, балсамът, който използваме, преструвайки се, че ако сме достатъчно умни, ще разберем болката.

Носът ми беше вече навън, в студа, когато ми дойде наум, че остана още един въпрос. Препречих вратата с ръка.

— Бърт, кой премести трупа? Кой отнесе Арчи? Да не би да е Орлийнз?

— Глупости. Той би припаднал. — Бърт рязко поклати глава в знак на отрицание и повтори, че Орлийнз не бил способен на подобно нещо.

— Тогава кой?

Стояхме на прага и се гледахме в дълбоката улична тъма, потънали в грубоватата ласка на зимата, а мисълта ни летеше с неизказаните чудатости на нашето бъдеще, където всичко, абсолютно всичко бе неизвестно.