Скот Търоу
Обявен за виновен (19)

В. Момичето на някой друг

По необясними причини винаги се сепвах, когато видех бледите пълни бедра на Бръши по шорти. Младежките пъпки продължаваха да цъфтят по ония части на тялото, които обикновено са скрити, около раменете и V-образното деколте на фланелката за тенис, но като цяло аз я намирах за привлекателна. Бръши не ми остави много време да я оглеждам, а забуха топката по корта. Всяка седмица правехме почти едно и също. Успешно притичвах вляво и вдясно, проявявах се все по-добре и ударите ми ставаха по-точни. Бръши се въртеше със сковано тяло, със свит лакът, но шареше по обградения с бели стени корт като катерица и отвръщаше на всеки удар. Тя повече ме надбягваше, отколкото надиграваше. Всяка седмица първите две игри завършваха наравно. Препусках насам-натам, проклинах и ругаех при всеки несполучлив удар. Тогава Бръши, която се въздържаше от ниските топки заради коляното ми, започваше да ги пуска една след друга, само ниски, аз окуцявах и така се запъхтявах, че ми се струваше, че ще припадна.

Беше настъпил фаталният час между втората и третата игра и двамата бършехме потта си в малкия коридор до корта. Тя ме попита има ли някакъв резултат от срещите ми с Глиндора и Нокрис.

— Абсолютно никакъв. Никой нищо не знае. Може би си права. Бърт се е опитвал да извърти някакъв номер, за да прикрие следите си.

Тя ме засипа с въпроси и аз й споменах нещичко за Арчи и неговите схеми за залагания и за вчерашните ми печални приключения, в които, според моята версия, се бях защитавал героично срещу стария си враг от полицията.

Бръши премисли всичко и с обичайната си проницателна мисъл бързо стигна до същността.

— Добре, в края на краищата чия беше картата? — попита тя. — На Бърт или на Кам?

Нямах представа.

— Ти, между другото, къде я намери?

Все още пазех тази част от историята само за себе си. Нямах желание някой да ме замъкне до хладилника на Бърт. Призовах на помощ вълшебните думи „адвокат — клиент“ и изтиках Бръши обратно на корта, където ме размаза с 21:7, запращайки топката по ъглите или към тавана, откъдето връхлиташе като огромен куршум.

— Какво толкова ще се случи, ако те бия поне веднъж? — жалвах се аз на тръгване.

— Познавам те, Мак. Ти имаш слаб характер. Ще искаш да ме биеш всяка седмица.

Не се съгласих, но тя държеше на своето. Запъти се към женската съблекалня и аз я поканих да вечеряме, което се случваше понякога, когато и двамата работехме до късно.

— Не мога. Може би към края на седмицата.

— Кой е щастливецът?

Тя се намръщи.

— Тад, ако чак толкова трябва да знаеш. Имаме среща да пийнем по нещо.

Случайните срещи на Бръши с Кшишински за обяд, за по питие или вечеря не бяха от вчера и никой в „Г и Г“ не бе сигурен какво става на тях. Тад работеше в „ТН“ не повече от месец, когато се оказа участник в дело за измама с ценни книжа, което се водеше от Бръши; тя го оправда напълно и делото бе прекратено. Очевидно Кшишински бе продължил да се вижда с нея, но всеки от фирмата подозираше или се надяваше, че той ще си получи обичайното от нея, защото преките контакти с по-горните се ценяха, особено ако имахме предвид несигурните взаимоотношения с „ТН“. Нелогичното в цялата история бе, че Кшишински се ползваше с репутацията на човек, който особено държи на семейството си, той имаше девет деца и се връщаше чак от Фиджи, за да присъства на съботната семейна служба. От друга страна, както казваше майка ми, дяволът си няма работа.

Посрещнах думите й с похотливо повдигане на веждите и възглас:

— О-ла-ла!

Бръши обикновено приема спокойно тези закачки, но днес се впрегна.

— Държиш се гадно — рече тя с пламнал поглед.

Бръши обичаше да я смятат за съветник на великите, за важна клечка, която съвсем естествено си пие питието с някой от най-преуспелите. Вместо това пред нея бе нейният партньор по тенис и приятел, който намекваше, че с едната си ръка тя ще държи чашата с мартини, а другата ще положи върху скута на Тад. Стоях в коридора, с една глава по-висок от нея, потях се и се чувствах жалък, защото не можех да измисля хитър отговор.

— Освен това нещо грешиш — продължи тя — и ще се окажеш по-кофти и от другите. Защо изведнъж си науми, че моят полов живот ти влиза в работата?

— Може би защото нямам свой собствен.

Бръши продължаваше да гледа сърдито.

— Ами вземи мерки — заяви тя и пое по тесния бял коридор към съблекалнята. Вратата беше твърде тежка, за да я затръшне, но все пак опита.

Това не се случваше често, но имаше моменти като този, когато между Бръши и мен се прокрадваше нещо, може би пропуснатата възможност. Особено в първите дни, когато постъпи при нас, Бръши даваше на всеки да разбере, че не е недостъпна, и в продължение на десетина години между нас се таеше онова нещо, свързано с голямото удоволствие, което ми липсваше. Усмихвах се, но се държах настрана. Не че съм кой знае колко добродетелен. Но беше много гадно да си известен в кантората като пияница. Освен това нещо в Бръши я правеше да изглежда труден обект, може би заради изтърканата история за студента, работещ в деловодството, която се разчу след една вълшебна нощ през лятото — Бръши така го възбудила, че те, представете си, извъртели девет сеанса между седем и половина вечерта и утрото, постижение, заради което младежът стана известен като Nueve^[1] а тази история така захлупи всичко мъжко в кантората, че когато момчето се върна в колежа, тържествуващо настроение подлуди всички до един.

По онова време животът ми сякаш приличаше на закон от термодинамиката или ентропията, в смисъл че ако нещата могат да са шибани, защо да не са абсолютно шибани — сестра ми умираше, Нора скитореше, Лайл страдаше от юношеските си депресии, а аз бях неразделен с бутилката. И тогава най-сетне и аз прекарах един следобед с Бръши в „Дулсимър Хаус“, шикозен хотел на съседната улица. Сексът с Бръши бе, как да се изразя, мигновен. Не се посрамих напълно, но мислите за дом и съпруга, за уравновесен живот и дори за някоя болест ме връхлетяха внезапно и аз станах безпомощен като дете и бърз като живак.

— И какво от това? — рече тогава Бръши и аз се разтопих от нейната доброта. Така или иначе, за нея това бе още едно завоевание. Сигурно се бе почувствала по-добре, когато е разбрала, че не е пропуснала кой знае какво.

Колкото до мен, аз си го знаех. В секса ме биваше само когато се напиех, а това трябва да ви говори нещо за мен, но какво точно — не знам. Пък и много по-лесно е, когато мога да прехвърля вината за някоя несполука върху бутилката. „Бях толкова поркан“ и тъй нататък — и точно затова хвърлих двайсет долара на проститутката, която ми го лапна на задната седалка в таксито; и пак заради това здравата го начуках на онова момиче, дето дори повръщаше. В такова състояние почти всички губят потентността си, но от време на време, след половин бутилка „Сийграмс 7“, аз се възпламенявам като фойерверк.

Това е то, не виждам какво повече може да се каже. Рядко ми се случва да превъртя, и то от най-невероятни неща — някое момиче от реклама на козметика или някоя съвсем обикновена жена, чиято пола се понадига възбуждащо, докато прекосява улицата — тогава моя милост се залавя за най-древното мъжко удоволствие. Знам, че е противно да си го представите — възрастен мъж, и то огромен, сграбчил го с ръка и не си го пуска, но за тия неща не се говори. После ме изпълва католически срам, но и любопитство. Какво ли ми има, чудя се аз. Дали вече не съм на края на курса, или няма жена, която да отговаря на мечтите ми? А за какво си мечтаеш, ще попитате вие. Представям си. Двойки, честно казано. Признавам, обичам да гледам. От ония филми, но в моето кино. Аз никога не участвам.

Точно за това си мислех, когато излизах от съблекалнята във фоайето на спортния клуб „Доктор Здраве“. Имаше няколко стола с малка масичка, където бяха натрупани повечето вестници от тази седмица, както и обичайните здравни списания, и тъй като нямах настроение, аз седнах до масичката с намерение да прегледам вестниците, макар че в момента не можех да си спомня какво точно ме интересуваше. Спортната страница бе пълна с реклами за Супер Боул в неделя, както и за най-голямото събитие за местните запалянковци — мача на „Ръцете“ в петък вечерта с университета от Милуоки. Резултатите през сезона между „Ръцете“ и „Майсторите“ бяха дадени в каре на вътрешните страници и докато ги преглеждах, аз открих, че Бърт, или Кам, който и да беше, беше спечелил пет хиляди от залагане, след като бе набрал „Кам-Специален“ в „Инфомод“ за победата на университета на Кливланд. Замислих се. Извлечението по картата показваше приход от девет хиляди за декември. Кам, или Бърт, който и да беше, печелеше, което означаваше, че никой няма мотив да краде, за да плаща на Арчи.

И тогава изведнъж си спомних защо искам да прегледам вестника — трябваше да проверя какво беше откъснала Глиндора. Прехвърлих два пъти днешния „Трибюн“ и тъкмо се канех да го захвърля, когато зърнах в следобедното издание кратко съобщение в „Градски новини“ — „Изчезнал чиновник от Уест Банк. Съпругата на известния функционер в застрахователния бизнес Върнън «Арчи» Коучъл потвърди, че съпругът й не се е прибрал вкъщи и не се е появявал на работа през последните две седмици. За изчезването на Коучъл е сигнализирана градската полиция, която разследва възможната връзка с неразкрито финансово престъпление“. На предната страница имаше снимка на Арчи, достолепен бизнесмен с кръгло лице и с обрасло чело. Снимката бе стара, отпреди двайсет години, но аз го познах, нямаше никакво съмнение. Бяхме се сблъскали лице в лице, така да се каже, и дълго нямаше да забравя човека, когото бях видял в хладилника на Бърт.