Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Окръг Киндъл (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pleading Guilty, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2024 г.)

Издание:

Автор: Скот Търоу

Заглавие: Обявен за виновен

Преводач: Божидар Стойков

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Лъчезар Минчев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД, Враца

Излязла от печат: февруари 1996 г.

Редактор: Красимира Абаджиева

Художествен редактор: Андрей Андреев

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Грета Петрова; Людмила Стефанова

ISBN: 954-412-028-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10728

История

  1. — Добавяне

XVII. Нямаше да се изненадам толкова дори ако „Ръцете“ бяха победили

А. Призракът от Спортната зала

Между многото благородни институции, които преди години бяха потърсили съвета на Лиотис Гризуел, бе и Университетът. За съдружниците този контакт нямаше цена, защото чрез него си осигурявахме най-добрите места за футболните и баскетболните мачове, както и достъпа до беватрона или Спортната зала, където „Ръцете“ играеха мачовете си. Стъпвал съм на лакираното игрище с огромните ръце, изрисувани на централната линия в яркочервен кръг, притичвал съм в тунелите и съм влизал в съблекалните. Най-важното сега бе, че съм ходил и в грозната, тясна съблекалня, където се преобличат съдиите преди мача, почиват си през полувремето и след последния сигнал моментално влизат под душа, обличат цивилните дрехи, слагат тъмни очила и се измъкват, за да се смесят с тълпата, вместо да чакат промъкналите се диваци, които държат да им се отговори веднага на многобройните въпроси.

Изхвърчах от къщи, сграбчил вълненото си спортно сако, и подкарах като луд по моста към центъра на града, като внимавах в скалата, докато въртях копчето на радиото, за да хвана мача. Смъкнах прозорците, за да проветря от вчерашната воня, и в колата настъпи мраз. Духах на пръстите си, когато спирах на светофарите. Пристигнах в почивката на полувремето, а „Ръцете“ губеха само с една точка. Отчаяно се мъчех да стигна до съблекалнята на съдиите, само така имах шанс да се докопам до този Кам.

Щеше да бъде опасно да се приближа до този тип, както и да се казваше той. Смятах, че той и букмейкърите можеха да докарат какъвто си искат резултат, но не очаквах от него да се разбъбри за това, а и почти всичко, което кажех, можеше да го уплаши. Естествено, че бях любопитен, въпреки че не беше нужно кой знае какво въображение да се разбере, че след като държиш в ръцете си един съдия, това може да се окаже, както се казва, решаващо за крайния резултат — един-два фаула, някой аут, спорна топка, атака на коша или „крачки“, всичко това може да се свири, но може и да не се свири. Един съдия може да отмени двайсет или трийсет точки на мач, без това да се набива на очи, защото от съдийството постоянно валят оплаквания, пък и в спорт като баскетбола, където всички се блъскат и тичат през цялото време, един съдия наблюдава толкова много неща. Не ще и дума, Арчи бе направил голям удар с тоя Кам, но аз се бях пенсионирал като полицай. Единственото, което исках да науча, бе дали Бърт е жив или мъртъв и ако бе жив, как да се свържа с него. Колкото до мен, като оставим настрана обичайните пориви да си навивам носа навсякъде, не ми бе нужно да знам дори какво бе участието му в тяхната мръсна игра.

Спортната зала на „Ръцете“, както бе известна, бе в стила на университета — грамада от червени тухли, типични за повечето от университетските сгради. Това, което смекчаваше безкрайно мрачния й вид, бяха орнаментите по покрива — кулички, назъбен парапет и жлебове, изсечени от камък. Ще ми се да разбера защо архитектурните планове на толкова много от големите университети са сякаш заети от Клаузевиц[1]. Каква е идеята — ако Югът реши да въстава отново, постройките да се преустройват за арсенали?

В този момент ми се налагаше да използвам всички средства, инак не бих могъл да си намеря място за паркиране. Служителят на паркинга от другата страна на улицата категорично отказа двете двайсетачки, които се опитах да му тикна, за да вкарам колата, затова пришпорих към следващата пряка, потях се, ругаех, настървен и озлобен, а времето за почивката почти изтичаше. Пред Спортната зала амбулантните търговци на флагчета и купи, значки и знамена се мотаеха без работа и се гъбаркаха с черните момченца с качулки и с ярки якета, които висяха само за да усетят атмосферата на мача и играчите. Подранилите за къщи зрители се точеха от изходите по двама-трима. Не разполагах с повече от пет минути. Отборите сигурно вече загряваха и се опитваха да изглеждат небрежни и закачливи, перчеха се и придаваха фасони без противник насреща, забиваха и блокираха, разиграваха топката, скоро щяха да се появят и съдиите. Накрая оставих колата на улицата в червената зона. Ако имах късмет и откриех оня тип, щях да се върна след десет минути.

Нямах билет. Направо бях забравил за билет и се сетих чак когато зърнах човека на входа. Охраняваха вратите по време на мач заради момченцата отвън, които бяха страшно изобретателни в опитите си да проникнат в залата. Хукнах към касите, но те се оказаха затворени. Открих едно смутено хлапе, а то доведе една старица, която вдигна прозорчето наполовина, изгледа ме спокойно и рече:

— Съжалявам, всичко е продадено.

— Ще взема правостоящ.

— Пожарникарят не позволява правостоящи в залата. — И тя тръшна прозорчето. Чух я да се отдалечава, докато думках по стъклото.

Отново хукнах и тогава зърнах някакъв мъж с три деца, които трябваше да си лягат. Той нямаше нищо против да се раздели с остатъка от билета си срещу десетак и аз хукнах към съседния вход. Там пазеха двама студенти, момиче и момче в червени спортни якета, възпълнички и очевидно влюбени, все още обладани от оная първа любовна тръпка и от смайващата новина, че в житейския соло-полет може би е по-добре да има двама пилоти. Наблюдавайки ги, изведнъж се сетих за Бръши, томителна мисъл, но някак замъглена и болезнена. Проврях се по стъпалата между тях, кимах, усмихвах се и обяснявах на всеки, който можеше да ме чуе, колко съм доволен, че съм си спомнил навреме запалените фарове на колата. Тичайки, чух рева на сирената и тълпата изведнъж се раздвижи — започваше второто полувреме. Бях в тъмния коридор, под оглушителния рев на тълпата, и псувах ли, псувах. Можех да се проявя като един от ония, шантавите, дето изскачат на игрището, но единственото, което щях да постигна, бе разходка до деветнайсети участък и тупаник с палките.

Вместо това бавно закрачих през плетеницата от тухлени коридори, опитвайки се да си припомня къде се намира съблекалнята на съдиите. Старите тухлени стени бяха боядисани с плътен слой блажна боя в яркочервения цвят на „Ръцете“, отразяваща спектъра на светлината. Въздухът бе напоен с някаква солена миризма, не толкова на пот, колкото на силно вълнение — по същия начин светкавицата оставя след себе си остра миризма на озон. Виковете бяха временно затихнали, което означаваше, че „Ръцете“ губеха. Изкачвайки коридора, аз зърнах огромното четирипанелно табло за резултата, окачено на изопнати кабели между пилоните и сините ленти на цигарения дим, които се носеха откъм коридорите. „Милуоки“ бяха отбелязали шест точки през първите четирийсет секунди. „Ръцете“ може би още не се бяха появили на игрището.

Накрая открих това, което търсех, една обикновена дървена врата, боядисана в същото червено като стените, с надпис „Служебен вход“. Улучих сигурно единствения възможен миг. Пазачът от охраната, в червено сако, не по мярка, бе в дъното на бетонния коридор, на повече от четирийсет метра, с радио, залепено на ухото. Може би се бе запътил да пусне една вода след почивката. Сграбчих бравата и влязох, уверен в себе си. Озовах се пред метална стълба, която водеше към дълъг коридор с нисък таван, осветен от голи крушки, нажежени до бяло — това бе коридорът на портиера, който продължаваше край тръбите за парното и водопровода към сутерена на залата, където се преобличаха съдиите.

Тук, долу, под екота на мача, усещането бе наистина странно. Над главата ми всичко блестеше. Белият под лъщеше под невероятно арките прожектори. Момичетата от програмата, които въодушевяваха публиката, сърцераздирателните символи на младостта, непринудени със своята елегантност, развяваха полички и подскачаха, подобно на цветя. Настроението по трибуните, онова вечно напрежение, още от времето на глутниците, вибрираше като движението на ток в кабел с високо напрежение. Осемнайсет хиляди съвестни граждани, които в този момент не представляваха нещо повече от огромно море от крещящи идиоти. Всеки един със своите неволи — кой с дете инвалид, кой с ипотека, която не е в състояние да плати, но всички крещяха така диво, че утре, когато отидат на работа, нямаше да могат да отворят уста — но сега те не мислеха за нищо друго освен дали някой от тези дългучи по къси гащета няма да успее да вкара коженото кълбо в дупката.

Съдиите също ще излязат, облечени в черно и бяло, сред ярките цветове и светлини, представители на разума, закона, правилата, те бяха арбитри, силата, която превръщаше зрелището в игра, а не в юмручен бой. Подготвяха се там, долу, там долу се успокояваха и начеваха борбата с действителността, а долу, повярвайте ми, вонеше. В буквалния смисъл на думата. Помня миризмата от предишните си посещения. Съблекалнята вонеше на пот и представляваше тясно килерче с нисък таван, архитектурно недомислие, преградено от коридора, през който минаваха мръсните канали. Стените бяха дървени, боядисани с отвратителен жълтеникав лак, който блестеше гадно под голите крушки. Имаше две малки, разделени кабинки за преобличане, душ и кош за боклук, скрити зад синя платнена завеса — всъщност мястото предлагаше не повече уединение, отколкото уединението на затворническа килия.

Коридорът се съединяваше с някакъв тунел, който се издигаше под ъгъл и водеше към игрището. Шумът и светлината проникваха и когато се приближих до вратата на съблекалнята, за да погледна през бетонния тунел нагоре към залата, зърнах краката и края на саката на двамата пазачи, които охраняваха тази част. Виковете на тълпата, настървението на играчите, бумтенето по пода на игрището, свиренето и крясъците долитаха долу като някаква екзотична музика.

Вратата на съблекалнята бе същата като онази, през която минах, стара, дървена, боядисана в червено, с три релефни части. Ако пазачите горе бяха умни, вратата щеше да е заключена. Ако не, щях да се скрия вътре и да чакам. Опитах бравата, но тя не помръдна, разтресох я два пъти и й теглих една. Нямах друг избор, освен да се скрия с надеждата, че ще имам късмет, когато съдиите минават през тунела след мача. Най-вероятно бе да ме спипат пазачите. Щяха да ме повлекат настрана, докато крещя като кретен: „Кам! Кам Робъртс!“.

Продължавах да стискам бравата и тогава усетих, че тя поддава. Резето изщрака, сърцето ми подскочи и вратата се отвори.

Бърт Кеймин ме огледа от главата до петите.

— О, Мак! Господи, толкова се радвам да те видя! — Той ми махна да влизам и веднага заключи след мен. После каза нещо, което вече знаех:

— Страшно съм загазил.

Бележки

[1] Карл фон Клаузевиц (1780–1831), пруски генерал, стратег на тоталната война. — Б.пр.