Скот Търоу
Обявен за виновен (5)

А. Апартаментът на Бърт

Моят съдружник Бърт Кеймин е необикновен тип. Ъгловат и мургав, с атлетично телосложение и дълга тъмна коса той е привлекателен, но в погледа му има нещо диво. Допреди пет-шест години Бърт, тоя бивш въздушен ас, това страшилище в съда, непоправим комарджия, побойник и нехранимайко, живееше — преди да се помине — с майка си, властна дърта вещица на име Мейбъл. Нямаше недостатък, който тя да му спестяваше. Мързелив. Безотговорен. Неблагодарник. Подляр. Сипеше ги отгоре му, а той, скъперник на думи, седеше срещу нея, стиснал широките си ъгловати челюсти, и си дъвчеше дъвката.

Този човек, оцелял след трийсет и пет годишна ожесточена канонада, представлява ужасяваща и непроницаема мистерия, от онези чудати параноици, които отстояват странните си навици в името на своята индивидуалност. Храната е една от чудатостите му. Бърт е твърдо убеден, че цяла Америка заговорничи, за да го отрови. Абонирал се е за куп тъпи здравни списания — „Новости за витамин B“, „Четиво за благотворното въздействие на разтворимите тъкани“, и редовно чете книги от чалдисани като самия него, вследствие на твърдото си убеждение, че нищо неизвестно не трябва да се слага в уста. Аз, против волята си, възприех някои негови схващания. Бърт изпитва смъртен страх от питейната вода, за която си въобразява, че съдържа абсолютно всичко, което сее смърт — флуорид, хлор и олово, и никога не се докосва до чешма. Въпреки протестите на Комисията той дори инсталира един от огромните хладилници за бутилирана минерална вода в стаята си. Не хапва сирене („боклук“), наденици („нитрити“), пилета („антибиотици“) и мляко (защото продължава да се опасява за стронций 90). От друга страна е убеден, че холестеролът е измислица на Американската здравна асоциация, и няма никакви възражения срещу месото. Освен това не слага в уста суров зеленчук. Ще ви обясни, че напразно ги хвалят и че ги мрази от дете.

Щом застанах пред вратата, изпитах особено натрапчиво усещане за силно осезаемото идиотско присъствие на Бърт. Беше към единайсет и реших да огледам бърлогата му. Последния път, когато ми падна подобен случай, това все още се третираше като престъпление, затуй реших да запазя посещението само за себе си.

Бърт живее — или живееше — в малък самостоятелен двустаен апартамент в модернизирания квартал близо до центъра. Доколкото си спомням, Бърт имаше намерение да остане в дома на майка си в Саут Енд, но още преди погребението се скарали със сестра си и се наложило да продаде къщата, за да й достави удоволствие. Към това жилище той нямаше ангажименти. Пристигнах с куфарчето, в което имаше само две закачалки за дрехи, една отвертка от шкафа с инструменти на фирмата и диктофона, при положение че сънищата ми ме събудят, както често се случваше, та да има нещо, което бих могъл да свърша в тези ужасни, безмълвни часове.

Преди двайсетина години, още преди да ме изпратят във „Финансови престъпления“, за да ми дадат възможност да завърша право, аз работех в поделение за специални задачи с един страхотен полицай на име Джино Димонте, когото всички наричаха Зурлата. Спецченгетата ходят цивилни, нещо като подвижен тил на полицията, те продължават разследванията по докладите на патрулите, задържат заподозрените, извършват арестите. От Зурлата научих много и това бе една от причините, заради които го наказаха, когато дадох показания за него пред федералния състав от съдебни заседатели. Сега са го забутали в глуха линия във „Финансови престъпления“ и както научавам, непрекъснато и навсякъде дебнел за мен, така както капитан Хук е вечно нащрек за крокодила, а Ахав — за кита. Както и да е, Зурлата ме научи на хиляди номера. Как да вкарам безшумно патрулната кола в някоя уличка със загасени фарове и как да използвам внезапната спирачка така, че заподозреният да не успее дори да зърне червената светлина на стоповете. Наблюдавах го как прониква в апартаменти без прокурорска заповед — обясняваше, че бил пощальон и оставил колет на входа долу или че живее отсреща и му се сторило, че има пожар на покрива — човекът хуква навън и оставя вратата широко отворена. Чувал съм го да се обажда по телефона и да обяснява как наоколо се въртят подозрителни лица и всичко ставаше като на кино — джебчията подаваше нос навън, стиснал в ръка пищов, за който няма разрешително, тъй че моментално го окошарваха, а стаята биваше претърсена във връзка с ареста.

Сега използвах друг от триковете на Джино — дамско огледалце, което се носи в ръчната чанта или стои в чекмедже в офиса, откъдето го и взех. В повечето стари сгради входната врата на жилищата не стига до пода, да има място за постелка, и ако човек умее да гледа с главата надолу в огледалцето, много неща могат да се видят. Застанах на колене, като от време на време залепях ухо на вратата на горното жилище, за да съм сигурен, че съседката не щъка насам-натам. Доколкото си спомнях, тя работеше на летището. След като поогледам апартамента на Бърт, щях да я поразпитам, но по-късно.

По всичко личеше, че Бърт го няма. В огледалото зърнах пощата му на пода — „Спортс Илюстрейтид“, здравни и културистки списания, брошури и, естествено, куп сметки. Похлопах леко и ако вътре имаше някой, щяха да се чуят стъпки. После влязоха в действие закачалките. Разпънах ги, без куките, и ги съединих. С помощта на огледалото успях да видя, че веригата не е поставена и виси. Може би пет минути се мъчих да достигна дръжката на резето и накрая се оказа, че то проклетото не било пуснато. Обикновената стара брава и дръжката развих за двайсет секунди. Цял живот повтарях на Нора — ако някой реши да влезе, ще влезе.

Може би защото си спомних за Нора, но щом вратата се отвори, отвътре ме връхлетя самотата на живота, който водеше Бърт. Имах чувството, че съм влязъл в кухо и празно пространство, което ехтеше от пустота. Винаги съм изпитвал ужас от живота на самотниците. Когато Нора офейка към примамливия свят навън, тя остави абсолютно всичко на мястото си. Повечето мебели са изпочупени и протрити, да не говорим за Гадното дете, но всичко си е там, къщата си е къща. Във всекидневната на Бърт нямаше дори черга на пода. Имаше диван, трийсетинчов телевизор и огромно зелено растение, за което бях готов да се обзаложа, че е подарък. В единия ъгъл, стоварен върху кашона, се мъдреше пълен комплект компютър с клавиатура, монитор и принтер, а пред тях бе поставен сгъваем стол. Внезапно ми се привидя глупавият стар Бърт, вторачен в компютъра в малките часове на нощта — умува над схемите на някой чип, прескача от едно меню на друго или разиграва сложни компютърни военни игри, изтребвайки малки зелени човечета със смъртоносен лъч от космоса. Смахнат тип.

Стъпих върху пощата, за да вляза, но после размислих и се стоварих на дървения под сред прашните купчини. Най-старите дати върху клеймата бяха отпреди десет дни, което подсказваше предполагаемата дата на изчезването му. Върху един от пликовете имаше отпечатък от подметка, може би моята или нечия друга, а може би и на Бърт, когато е тръгвал. Последното ми се стори най-вероятно, тъй като намерих плик, който бе отворен. Вътре имаше една-единствена кредитна карта, напъхана в малък картонен калъф, в който картите се подменяха всяка година. Може би Бърт бе взел втората карта за пътуването? Тази в калъфа бе на името на Кам Робъртс.

В разхвърляната поща открих друг плик, адресиран до Кам Робъртс. Вдигнах го срещу светлината и го разкъсах. Месечен отчет за кредитната карта. Напълно в стила на Бърт в разгара на баскетболния сезон — сумите растяха с всеки пореден град. Без да мисли много-много, Бърт хукваше в пет часа за летището и скачаше в хвърчилото, за да успее да се добере до някой колеж в Средния запад и да наблюдава пердаха на университетския отбор „Безпощадните ръце“, известен на цели поколения като „Ръцете“. Имаше суми, изтеглени и в градовете, където бе отскачал, и аз натъпках всичко — и картата, и сметката — във вътрешния джоб на сакото с намерение да се задълбоча върху тях по-късно.

Другото, което ме изненада в пощата, бе един брой на „Адвайзър“, вестникът на хомосексуалистите в Киндъл Каунти, пълен с пикантни рубрики и твърде смущаващи реклами на бельо. Такъв ли бе Бърт, или не? Сигурно би ми обяснил, че се е абонирал заради обявите или за рецензиите на филми, но според мен това означаваше само, че той е едно прикрито педи. Ние двамата сме от едно поколение, за което сексът е нещо мръсно, а желанието — потулена мъка, която всеки държи под ключ в собствената си кутия на Пандора, отваряхме я само в потайна доба и моментално се отдавахме на съдържанието. Това, по което си пада Бърт, бе дълбока тайна. Не споделя с никого, вероятно дори и със себе си. И така се появява Кам Робъртс, това е другото, женското му „аз“. Когато причаква момчета в мъжката тоалетна на градската библиотека или посещава барове на обратните в други градове, където, както мислят хората, той ходи на мачове на „Ръцете“, там е Кам. Вероятно подобни индивиди имат предвид техниците в „ТН“, когато говорят за РЗ — развъртян задник. И така, застанал сред апартамента му, аз си казах, че тук наистина има нещо съмнително. Да не си помислите, че някога ми е пускал ръка по коляното или съм го засичал да мята похотливи погледи на Гадното дете? Не, но съм готов да се обзаложа на каквото пожелаете, че от капризите на патката му зависеха и всички внезапни хрумвания, избор на костюми и мрачни настроения. Но проблемът си е негов, не мой. И толкова. Няма какво да се лъжем, винаги съм се възхищавал от хора със свои лични тайни, които си струва да пазят, да не говорим, че и аз си имам една-две…

С което не искам да ви измоткам, че след като съм си напъхал носа тук, не настръхвам целият и не ме заливат топли вълни на извратено любопитство. Така че карайте направо и ако ви се ще, можете да одумвате и собствените ми наклонности. Но не ви ли се е случвало понякога да се запитате какво точно майсторят тия типчета? Така де — кой на кого какво прави. Нали съм ясен — кой отпред, кой отзад… Споделят си тайната като масоните или мормоните.

Чудех се дали Бърт не се е забъркал в нещо като Кам и затова да го търсят ченгетата. Навремето, когато търкаляхме патрулната насам-натам, най-гадните номера се свиваха точно на такива — някакъв затворник в Ръдярд чрез обявите се свързал с педеруги, накарал ги да му платят по петдесетак и им обещал в писмата, че щом излезе, „ще остави вендузки по малките им хубавци“. Имаше един собственик на ресторант, който бе инсталирал скрита камера зад писоарите и си беше подредил тайна фотогалерия с най-забележителните „маркучи“ в Киндъл Каунти. Последва серия брутални изнудвания, а педитата заплашиха, че ще отворят приказка пред съпругите или шефовете. Имаше хиляди начини Бърт да сгази лука и прехвърляйки през ума си всичко това, дъртият мошеник Мак адски се разтъжи, защото тоя глупак Бърт струваше път и на мравката.

Обиколих целия апартамент. Спалнята не падаше по-долу от всекидневната — евтина тоалетна масичка, леглото — неоправено. Нямаше и помен от картини по стените. Костюмите бяха грижливо подредени в гардероба, но всичко останало бе разхвърляно, все едно че гледах стаята на Лайл.

Минах в кухнята, за да прегледам хладилника, защото все още се опитвах да отгатна от колко време отсъства нашият герой, няма как, така би постъпило всяко ченге — подушваш млякото, проверяваш датата на годност. Когато отворих вратата на хладилника, отвътре ме зяпна мъртвец.