Скот Търоу
Обявен за виновен (2)

I. Моето проучване
Понеделник, 23 януари

Контролната комисия на нашата фирма или, както я наричат съдружниците, само Комисията, се събира всеки понеделник в три следобед. Тримата големи, завеждащи отделите „Съдебни дела“, „Търговски“ и „Административен“, сядат на кафе и шоколадово руло и решават с какво ще се занимава „Гейдж и Гризуел“ през седмицата. Не бих казал, че имам нещо против тях, бива си ги като адвокати, бизнесът е в кръвта им и денонощно душат за най-печелившата сделка, но въпреки че карам вече осемнайсета година тук, тая комисия с деспотичната си власт, която останалите съдружници са натикали доброволно в ръцете им, ме подлудява от страх. Годинките ми станаха четирийсет и девет, бивш уличен полицай съм, плещест смелчага с юначен ирландски дух, но това, което тия тримата сипят по мой адрес през последните години, хич не ми вдига самочувствието. Оценяват работата ми като недостатъчна, взеха ми стаята и ме натикаха в някаква дупка, а изработените ми часове и съответно печалба били минимални. Изправих се днес следобед пред тях и, както обикновено, очаквах най-лошото.

— Мак — подхвана Мартин Голд, най-старшият от шефовете, — имаме нужда от помощта ти. Този път работата е сериозна. — Огромно мъжище е тоя Мартин, преди три десетилетия, като студент, е бил борец средна категория, в плещите е гардероб. Лицето му е мургаво и лукаво, напомня ми на воините от ордата на Чингис хан, но пък притежава достолепното изражение на човек, който се оправя в живота. А ако трябва да бъда откровен, той е най-добрият адвокат, когото познавам.

Другите двама, Карл Панучи и Уош Тейл, се бяха настанили на дългата маса от орехово дърво, европейска антика, масивна и старовремска, напомняща часовник с кукувичка. Мартин ме покани да опитам рулото, но аз си взех само кафе. С тия тук човек не бива да се застоява.

— Не става дума за теб. — Карл мигновено долови мрачните ми предчувствия.

— А за кого? — попитах.

— За Бърт — поясни Мартин.

Бърт не се бе появявал цели две седмици в кантората. Нито беше писал, нито се беше обаждал. Ако това се бе случило с който и да е от обикновените и праволинейни служители в „Гейдж и Гризуел“, като започнем от Лиотис Гризуел и стигнем до полякинчето, което чисти кошчетата за боклук, това би направило впечатление. При Бърт обаче нещата не стояха така. Той е темпераментен мъж, едър, свъсен и умира за битки в съдебната зала. Ако ви трябва адвокат, който да подложи експерта по комуникационна електроника на кръстосан разпит и набързо да му прегризе гърлото, както умеят някои от големите лъвове, няма да намерите по-подходящ от него. Но ако имате нужда от някой, който да дойде и да стои до края на работния ден или пък да се отнася със секретарката си така, сякаш робството никога не е съществувало, по-добре потърсете друг човек. Опитате ли се да впрегнете Бърт яко на работа за месец-два, нищо чудно и да офейка. Веднъж го открили на пикник при „Траперите“, нашия бейзболен отбор в мъжката лига. Друг път го ударил на комар в Монте Карло. Въпреки гадните си настроения, навъсената физиономия, скандалите по коридорите, тарикатските номера и епизодичното появяване на работа Бърт оцеляваше във фирмата главно благодарение на безграничното търпение на Мартин, който сякаш си пада по странни екземпляри като него. Или като мен.

— Защо не поразпитате ония типове в Банята, той обича да виси там. Може и да го знаят къде е. — Имах предвид Руската баня. Бърт беше ерген и имаше навик да обикаля с отборите на Киндъл Каунти в края на седмицата, обзалагаше се на едро и си убиваше времето в спортните барове или разни места като тази баня, където хората задушевно си бъбрят и клюкарстват за играчите така, както не биха си позволили със своите близки. — Ще изскочи отнякъде, както обикновено — добавих.

— Тоя път няма да я бъде — отсече Панучи.

— Играта е много тънка — добави Уош Тейл, — много тънка. — Уош има навика да представя надуто и тежко дори най-обикновените факти, сякаш мъдростта се лее единствено от неговата уста.

— Я прегледай това. — Мартин запрати широка кафява папка през проблясващата маса. Тест, изтръпнах аз и тревогата ме преряза през гърдите, но вътре имаше само осемнайсет чека. Бяха изтеглени от сметка 397 — „Разплащателна“, както я наричахме, депозит, с който се разпореждаха „Г и Г“ и в който имаше на разположение двеста осемдесет и осем милиона долара, предназначени за предстоящото разплащане с многобройните ищци по делото, заведено срещу „Транснашънъл Еър“ заради тежка въздушна катастрофа.

„ТН“, най-големият световен самолетен и пътнически концерн, е основният клиент на „Г и Г“. Ние ги представяме в съда, ние им даваме юридически консултации какво да купуват, как да търгуват или къде да отпускат кредити. Със световната си верига от хотели и курорти, с огромните вериги от ресторанти, игрища за голф, паркинги по летищата и филиали за коли под наем „ТН“ ангажира част от времето на почти всеки адвокат. С компанията живеем като семейство, в един и същ дом, държим под наем четири етажа в кулата на „ТН“, точно под тяхната световна корпоративна дирекция.

Всички чекове в папката бяха подписани с необуздания почерк на Бърт, всеки един на стойност от по неколкостотин хиляди долара и всички те на името на някаква „Литиплекс Лимитед“. На празното място върху чековете Бърт бе написал „Фонд съдебни дела“. Анализи на документи, компютърни характеристики, свидетелски показания на експерти — инженерите подлудяват при дела за въздушни катастрофи.

— Какво е това „Литиплекс“? — попитах.

Бях много учуден, когато Мартин вдигна палец, сякаш бях проявил забележителни умствени способности.

— Не са регистрирани в нито един от петдесетте щата, нито са упълномощени да въртят бизнес — обясни той. — Никъде не са регистрирани и че действат под друго име. Карл направи проверка.

Карл кимна и добави с вид на човек, който вещае предзнаменование:

— Лично.

Карл Панучи, по рождение Карло, е на четирийсет и две години, най-младият от тримата, скъп на думи, адвокат и потомък на адвокати, който процежда думите, изпълнен със същото подозрение, с което Уди Хейс наблюдава всеки пас. Карл е бледо дребно човече с мустачки досущ кръглите четчици, които вървят в комплект с електрическите самобръсначки. Носи безупречни костюми, строги и изискани, златните копчета на ръкавелите му проблясват, но е непроницаем.

Премисляйки новината, че Бърт, моят своенравен колега, е прехвърлил милиони долари на компания, която не съществува, внезапно породи у мен странното желание да го защитя — винаги съм си падал по странностите в живота.

— Може би някой го е накарал да го направи — казах.

— Точно оттам започнахме и ние — отвърна Уош. Той отново бе примъкнал дебелото си туловище до рулото. После обясни, че цялата история излязла наяве, когато Глиндора Гейнс, старши контрольор в счетоводния отдел, засякла огромните плащания без гаранции.

— Глиндора направи три проверки, за да открие някакви оправдателни документи — обясни Уош. — Търси фактури. Търси писмено разрешение от Джейк. — При нас е заведен следният ред — Бърт има право да тегли пари от сметка 397 само след писменото съгласие на Джейк Айгър, бивш партньор във фирмата, а сега главен съветник в „ТН“.

— Е, и?

— Никаква следа. Дори накарахме Глиндора да поиска справка от колегите в „ТН“, които движат сметка 397. Но без да вдига паника. Мисля, че разбираш. „Има писма от кореспонденцията ни с «Литиплекс», които се губят.“ Глупости от този род. Мартин опита по същия начин с един-двама от адвокатите на ищеца с надежда, че може би знаят нещо, което ние не знаем. И оттам нищо, абсолютно нищо. Никой не е чувал за подобна фирма. — Уош може да е по-хитър, отколкото умен, само че когато се загледах в него, в кафеникавите му петънца и надиплената брадичка, в едва забележимите тикове и в сивеещото кичурче, което лепи от единия до другия край на главата си, аз долових онова слабоволно изражение, признак на искреността му. — Да не говорим за джирото — добави той.

Това го бях пропуснал. Едва сега забелязах, че на гърба на всеки чек има голям зелен печат на два езика на Международната финансова банка в Пико Луан. Пико, този малоброен народ в Централна Америка, живееше на крайчеца на полуостров Юкатан и бе древно убежище за съмнителни долари, гарантиращо абсолютна банкова тайна. На гърба на чековете липсваха подписи, а онова, което взех за номер на сметката, бе изписано под всяка от марките. Личен депозит.

— Направихме опит да се свържем с банката — каза Мартин. — Обясних на генералния директор, че само се опитваме да се уверим дали Робърт Кеймин е титуляр на сметка 476642. В отговор ми бе изнесена безкрайно добронамерена лекция върху закона на банковата тайна в Пико. Биваше си го, умът му сече. Да не ви обяснявам неподражаемия му акцент. Това е, което може да се очаква в този бизнес. Все едно че гониш вятъра. Попитах го познато ли му е името Кеймин. Не бих могъл да повторя и дума от това, което ми обясни, но имам чувството, че дочух „да“. Е, по дяволите, поне не каза „не“.

— Каква е общата сума? — попитах и прелистих чековете.

— Над пет милиона и половина — отвърна Карл, който винаги е пръв в сметките. — Пет, точка шест и нещо отгоре.

Смълчахме се, ужасени от размера на сумата и дързостта на деянието. Терзанията на съдружниците все по-дълбоко ги гнетяха, докато аз, анализирайки по-внимателно собствените си чувства, открих, че целият вибрирам като опъната струна. Какво хрумване! Да задигне толкова мангизи и да запраши към незнайни страни! Богатство, свобода и възможност да започнеш всичко наново! Не бих могъл да се закълна дали бях шокиран, или радостно развълнуван.

— Някой да е говорил с Джейк? — Струваше ми се, че това е следващата логична стъпка: да съобщят на клиента си, че са били изиграни.

— За бога, не сме, разбира се! — рече Уош. — Отиваме по дяволите, ако трябва да обезщетяваме „ТН“. Съдружник от фирмата ги лъже, злоупотребява с пари, краде. Кшишински дебне само това, за да изхвърли Джейк. А с нас ще бъде свършено. Свършено.

Явно имаше още много неща, които си оставаха само между тях тримата. Тримата големи, както ги наричаха зад гърба им, но едва сега започна да ми става ясно защо бях там. Защото, кажи-речи, през цялата ми кариера в „Г и Г“ на мен гледаха като на човек на Джейк Айгър. С него израснахме в един и същи квартал, а Джейк бе и трети или четвърти братовчед на бившата ми съпруга. Той бе този, който ме доведе във фирмата, след като стана старши съветник на отдел в „Транснашънъл Еър“. Това е стара традиция в „Гейдж и Гризуел“. Повече от четири десетилетия наши бивши съдружници ръководят правния отдел на „ТН“, правят цели състояния от акции и не пропускат да осигурят тлъсти хонорари на старите си колеги. Тад Кшишински обаче, новият шеф на комуникациите на „ТН“, упражняваше натиск върху Джейк да разшири юридическата дейност на концерна и Джейк, чувствайки се не особено уверен, когато ставаше дума за Кшишински, започна да проявява обезпокоителни симптоми, че ще се поддаде. В моя случай той май бе поддал още преди време, макар да не съм сигурен дали причината бе разводът ми с братовчедка му, това, че пийвах на обяд, или фактът, че изпаднах в състояние, което при добро желание бихте могли да наречете „неразположение“.

— Мак, имаме нужда от твоя съвет как да я караме по-нататък — каза Мартин. Той ме прикова с поглед изпод рунтавите вежди. Зад него, отвъд огромните прозорци на трийсет и седмия етаж в кулата на „ТН“, се простираше Киндъл Каунти — ъглестите очертания на централната част на града, а зад тях стърчаха източените тухлени комини. Кварталът на големите пари се простираше на западния бряг на реката под балдахин от дървета, свидетели на неговото раждане. Цялата картина изглеждаше замъглена и печална на сивкавата зимна светлина.

— Обадете се на ФБР — предложих аз. — Ще ви дам едно име. — Можеше да се очаква, че бивш полицай ще препоръча свои колеги, но между тях аз бях оставил и врагове. Съдейки по израженията им, разбрах, че нещо се разминаваме. Намесата на закона не влизаше в дневния ред.

Най-накрая се обади Уош:

— Много си припрян.

Признах, че не виждам алтернативи.

— Чист бизнес — заяви Карл, а това бе кредо, от което произтичаше всичко останало. Той обожаваше „пазара“ с оня плам, който в предишни векове са отдавали единствено на религията. Имаше страхотен опит с ценните книжа, умееше да вдъхва живот на пазарите, а животът му минаваше във въздуха, защото поне два пъти седмично летеше от Вашингтон, където е шеф на кантората, до Киндъл.

— Това, което се питаме — Уош изискано постави старческите си ръце върху тъмната маса, — или поне някои от нас се питат, е какво би станало, ако успеем да открием Бърт. Да се спогодим с него. — Уош преглътна. — Да го накараме да върне парите.

Аз го гледах втренчено.

— Може пък да е поразмислил — настояваше Уош. — Той е човек на настроения. Сега бяга, крие се. А ако се надява на още един шанс…

— Виж какво, Уош, той има пет милиона и половина причини да каже „не“. И един дребен проблем — затворът, който го очаква.

— Нищо не го очаква, ако не го издадем — отвърна Уош и отново преглътна. По бледото му лице над папийонката мъждукаше надежда.

— Значи няма да кажете на „ТН“?

— Само ако ни попитат. Пък и защо трябва да ни питат? Ако успеем да уредим нещата, какво имаме да им казваме? Май съществува някакъв проблем, така ли? Не, не — заключи Уош, — убеден съм, че няма нужда.

— А какво ще правите с Бърт? Ще се разцелувате и ще се помирите?

Тук се намеси Панучи.

— Въпрос на преговори — лаконично рече той, човекът на сделката, който твърдо вярва, че когато има желание, винаги се намира начин.

Замислих се и полека-лека започнах да схващам колко хитро можеше всичко да се уреди. Обичайните усмихнати маски, но и нещо повече. Те ще позволят на Бърт да се върне и ще му обяснят, че всичко е било само един лош сън. Може да му предложат да се оттегли за малко от фирмата и ще му платят обезщетение — един вид взаимно изгодно уреждане на въпроса, наречете го както желаете. На човек, който се страхува или изпитва угризения, тези предложения могат да му се сторят примамливи. Само дето не бях убеден, че за Бърт това би било сделка. Колкото и да бяха умни тия тримата, те май нямаха ясна представа какво точно се бе случило. Бяха изтървали птичето и сега се опитваха да го примамят с разни номера.

Уош бе извадил лулата си, една от многобройните му спасителни сламки, и я размахваше насам-натам.

— Или ще намерим някакъв начин да решим проблема, и то без да вдигаме шум, или до една година тук няма да има помен от нас. Дори след шест месеца. В това можете да бъдете сигурни.

Опасността, която Уош предчувстваше, естествено, грозеше най-вече него, защото почти от три десетилетия точно той бе съдружникът, поел грижа за сметките на „ТН“, единствения му клиент, за когото си струваше да се говори и без чието съществуване кариерата на Уош би била невзрачна като моята. От четвърт век той бе член на управителния съвет на „ТН“ ex officio^[1] и бе така чувствителен дори към най-незначителните промени в компанията, че безпогрешно би доловил кихавицата на някой от директорите на „ТН“ седем етажа по-горе.

— Все още не мога да разбера как смятате да откриете Бърт.

Панучи докосна чековете. Нищо не разбирах. Той почукваше с пръст по джирото.

— В Пико?

— Бил ли си някога там?

За първи път ходих в Пико преди повече от двайсет години, когато работех в отдел „Финансови престъпления“ — синьо небе, заоблено и съвършено като кубе, похлупило планините на маите, просторни плажове, безкрайни и красиви като загоряло бедро. Повечето от работещите във фирмата често прескачаха там. „ТН“ бе сред първите, които плячкосаха брега, като наблъскаха три огромни шикозни курорта. Не съм ходил там от години. Обясних това на Карл.

— Смятате, че Бърт е там, така ли?

— Там са парите му — отвърна Панучи.

— Не сте прав, сър. Натам са заминали. Само можем да гадаем къде са сега. Най-доброто на банковата тайна е, че прикрива следите. От Пико могат да се прехвърлят по целия свят. Дори и тук, колкото и да е чудно. А ако ги обърне в подходящи държавни облигации, няма и данък да плати.

— Прав си — отвърна Панучи. Както всичко, той прие и тази новина мълчаливо, но върху сдържаното му, изискано изражение премина сянка на раздразнение.

— Кой ще се залови да го търси? — попитах аз. — Не познавам много частни детективи, на които бих се доверил.

— В никакъв случай — отсече Уош. — Това трябва да остане между нас. Нямаме намерение да се обръщаме към частен детектив. — Той ми хвърляше погледи, изпълнени с надежда.

Когато най-после схванах какво имаше предвид, избухнах в смях.

— Уош, по̀ ме бива да пиша квитанции за глоби, отколкото да издирвам Бърт. Обади се на „Изчезнали лица“.

— Той ти вярва, Мак — рече Уош. — Ти си му приятел.

— Бърт няма приятели.

— Той няма да пренебрегне мнението ти. Особено възможността да се отърве без съд. Бърт е наивен. Всички го знаем. И странен. С познат човек ще види нещата в друга светлина.

Всеки, който е успял да се задържи повече от две десетилетия в юридическа фирма или в полицията, има достатъчно ум в главата да не отказва на шефа. Особено при нас това е обичайна практика — „да, сър“, и козируваш чевръсто. Нямаше начин да откажа. Когато бях ченге, аз си имах причина да се захвана да уча право вечерно време. Не съм от ония малоумници, които смятат, че да си ченге е славна работа. Да къртя врати с крак и да тичам като луд по тъмни улички — замисля ли се, цялата тази дивотия започва да ме изпълва с ужас.

— В сряда имам дело — съобщих аз. Това за миг ги стъписа. Очевидно на никого не му бе минало през ум, че все пак аз работя. — Ония от Комисията по разрешенията за съдебна практика и наказанията настояват да отнемат разрешителното на Тутс Нучо.

Настъпи моментно объркване и тогава Уош предложи друг вариант — да продължа с делото или някой друг от „Г и Г“ да се заеме с него — все пак във фирмата работеха сто и трийсет адвокати. Мартин, шефът на „Съдебни дела“ предложи да си избера човек, с когото да отидем на делото, някой, който би могъл да продължи и сам, ако това се наложи. Въпросът се уреди, но аз продължавах да се опъвам.

— Момчета, тая няма да я бъде. Няма да успея да го намеря. Само ще разярите още повече ония от „ТН“, ако разберат, че не сме им съобщили веднага.

— А, тук грешиш — рече Уош. — На нас ни е необходимо време, за да съберем информация и да им дадем правилен съвет. Мак, приготви един доклад, нещо за тях. Продиктувай това, което си свършил. Все пак въпросът е много важен. Може да причини големи неприятности и на тях, и на нас. Те ще разберат. Ще им обясним, че две седмици ще ни стигнат. — Той хвърли поглед на Мартин и Карл за потвърждение.

Повторих, че не знам къде да го търся.

— Защо не поразпиташ ония типове в Банята, нали обича да виси там — предложи Панучи.

Да разговаряш с Карл е по-противно дори от общуването с мълчанието му. Упорит, коварен и вечно против. Панучи бе убеден, че ако се съгласи с някого, ще изпадне в критично противоречие с висшия си дълг да проявява всепомитащо знание. Той винаги имаше подръка приковаващ въпрос, иронично подмятане, намек за алтернатива — неизменни начини да ти забие ножа. Бе по-нисък от мен почти с половин глава, но аз се чувствах до него като буболечка.

— Мак, ти можеш да спасиш фирмата — каза Уош. — Я си представи, че наистина успееш. Нашата благодарност ще бъде… — Уош размаха ръка и добави: — Нямам думи!

От тяхна гледна точка всичко изглеждаше съвършено. Аз съм безнадежден случай. Никакви мастити клиенти. Откакто спрях пиенето, непрекъснато ме гони страх от пищови по време на съдебните дела. Отвратителна развалина, на която се открива сгоден случай да закрепи положението си. И то точно в най-подходящото време. Фирмата бе обхваната от ежегодната истерия с приближаващото приключване на финансовата година на трийсет и първи януари. Съдружниците до един са се впуснали да изкопчат просрочени плащания от клиентите и да заемат по-благоприятна позиция на втори февруари, след десетина дни, когато ще се разпределя печалбата.

Гледах Уош и се питах как ли ще завърши всичко това, след като съм се захванал да работя с човек, който се кипри с папийонка.

— Казах същото на Мартин и на Карл — обясни Уош. — Всичко наоколо е наше, животът и кариерата ни на адвокати е тук. Какво толкова ще загубим, ако отделим две седмици и се опитаме да го спасим?

След тези думи тримата потънаха в мълчание. Ако не друго, то поне бях приковал вниманието им. В гимназията играех бейзбол. Висок съм метър и деветдесет и никога не съм бил лека категория. Имам точно око, с удар мога да изпратя топката много далеч, но съм бавен, дори непохватен, когато хората са любезни с мен. Така че на треньорите се наложи да ми търсят място на игрището и се оказа, че съм най-подходящ извън него. Никога не съм бил играч, когото искат в състава. Вземах участие в мачовете единствено за да връщам топката. Щом се отдалечах от къщи, губех ума и дума. Подухва ветрец, усещам мириса на тревата, парфюма на някое момиче от трибуните. През игрището се носи някаква амбалажна хартия, подгонена от стълб прахоляк. Поглеждам към слънцето, унасям се в транс въпреки виковете, които ме поддържат буден, в някакво мечтание или халюцинация. След това сякаш всички погледи на стадиона внезапно се насочват към мен — питчърът се обръща назад, батсманът, хората по трибуните, отнякъде някой крещи името ми. Всичко връхлита върху мен, тъмният кръг, който се носи по небето, променя големината си точно както го бях зърнал в съня си. Сега изпитвах същото чувство, сякаш сънищата ме бяха предали.

Както обикновено, страхът бе единственото ми истинско оправдание.

— Вижте какво, момчета. Всичко е изпипано много внимателно. Дали ще е господин Литиплекс, господин Кеймин или който и да е друг, няма значение. Бърт е задул нанякъде и няма помен от него. А дори да се случи чудо и го намеря, как смятате, какво би станало, когато отвори вратата и види, че е открит от някой от съдружниците, който без съмнение се готви да му обясни, че го чака затвор. Как смятате, че ще постъпи?

— Ще говори с теб, Мак.

— Ще ме застреля, Уош. Ако му е останала капчица разум, ще ме застреля.

Наскърбен от отговора, Уош ме гледаше с воднистосините си очи и с кървящо сърце — един застаряващ бял човек. Мартин, винаги с един ход напред, пусна характерната си лукава усмивка, защото разбра, че приех.

Панучи както обикновено не каза нищо.