Скот Търоу
Обявен за виновен (58)

А. Кабинетът на шефа

В огромния кабинет на Тад Кшишински заварихме напрегнатата атмосфера на голямо, нещастно семейство. Сътрудничката на Тад, Айлийн, ни посрещна и каза, че Панучи е отишъл да си облече смокинга, който секретарката му донесла. Майк Матигорис, шефът на сигурността, също бе излязъл за миг, но съвещанието, което Тад бе свикал за четири часа, продължаваше в съседното помещение. В кабинета бяха само Тад и Джейк, но двамата не поглеждаха един към друг. Тад говореше по телефона, а Джейк се бе свил на ръба на фотьойла и се взираше с празен поглед в многобройните портрети на децата на Кшишински, основната украса на отсрещната стена, снимки, подредени между вратите към кабинета на Джейк и към залата за заседания. По безизразния начин, с който Джейк ни изгледа, както и от пресилената му усмивка, човек не би казал, че той би могъл да обясни какво нередно има в цялата ситуация и защо Бръши, в официална рокля до земята, а и тримата мъже в смокинги сякаш не бяха на мястото си. Папийонката на Мартин продължаваше да виси незавързана на шията, а ризата едва се държеше благодарение на пояса — той така и не успя да закопчее последното копче.

— Държа да чуете някои неща. — Кшишински се бе изправил, за да се ръкува с всеки един от нас, обичайното трошене на кости. Бях чувал, че прякорът му в колежа бил „Атома“, и това обясняваше почти всичко — ръст, телосложение, едва сдържана мощ. Кабинетът, естествено, бе огромен и ъглов. Паркетът бе застлан с чудовищно голям ориенталски килим — най-малко пет хилядарки — а в ясно време от прозореца се виждаше чак до летището. При хубаво време Тад обичаше да стои до широките прозорци и да наблюдава как излитат самолетите на „ТН“, съобщавайки номера на полета и името на пилота.

Той ни поздрави и посочи Джейк, подканвайки го да продължи. Джейк подхвана наново историята, доста педантично и суховато. Човек би си помислил, че я повтаря за пети или шести път, говореше някак механично. Както обикновено, той бе облечен безупречно, пътят на косата му бе идеален, а сивият костюм „рибена кост“ — закопчан, за да подчертае впечатлението за отличната форма, в която се намираше. Изражението му обаче не беше на фокус. За първи път в живота си Джейк се гърчеше видимо от болка и това застрашаваше разсъдъка му. Изпитах само капчица съжаление. Ако някой ме попиташе нещо, бих му отговорил: „Колко му е!“.

През ноември, говореше Джейк, когато обмисляхме последното плащане по 397, той се срещнал с Питър Нокрис, за да обсъдят някои неща. Питър поканил Джейк на вечеря, типичният жест за ухажване на врага. Царска гощавка. Вечеря в „Батик“. Алкохол. Хокеен мач. Накрая, докато пиели последното питие в „Серджо“, Питър пристъпил към онова, за което подготвял почвата през цялата вечер. Имал делово предложение за Джейк. Естествено, за „ТН“. Нокрис имал три случая за уреждане по 397. Скъпи дела, разбира се. Едното било за майка и дете. Общата сума била почти трийсет милиона. Питър бил уговорил обичайната третина за себе си. Очаквал почти десет милиона от хонорарите.

— Разказа ми оная дълга история, изсмукана от пръстите, как тия пари се полагали на помощната му групировка по уреждане на иска — „Литиплекс“. Казал, че тяхната дейност облагодетелствала всички ищци, но големите адвокати се държали така, сякаш никога не били чували за тях, и Питър бил натясно, защото той бил този, който ангажирал компанията и който направил готината сделка с тия от „Литиплекс“ — ето такава някаква противна история. Знаете го Нокрис, като ги подхване едни… Какво ли не може да се очаква от него. Във всеки случай решил, че е негово задължение да плати на „Литиплекс“, макар аз да съм бил казал веднъж, че тия пари трябва да се вземат от разплащателния фонд. Възразих. Няколко пъти. Искам да кажа, че може да съм обърнал няколко питиета, но никога не бих казал подобно нещо. Не разбирах какво става, докато не ми направи следното предложение: ако платим на „Литиплекс“ в чужбина — пет милиона и шестстотин хиляди била сумата, на която възлизали неговите пресмятания, откривайки сметка зад граница на тяхно име, с която по-късно ще има право да се разпорежда Питър, тогава Нокрис ще ни позволи да намалим останалата част от задължението ни към клиентите му на двайсет и два милиона и четиристотин хиляди. При това положение „ТН“ ще спести два милиона. Беше уверен, че клиентите му ще се съгласят на тези суми. Знаете как вървят нещата — ние му плащаме, той намалява своя дял и съответно това се отразява на сумата на клиента. Току-що бил подготвил документите така, та да става ясно, че работи с десет процента за непредвидими разходи вместо с една трета. Мен това не трябвало да ме засяга. Два милиона оставали за нас. След като теглим чертата.

— Не разбирам — рече Уош. — Как би се оправил Питър с всичко това?

— Номер с данъците — обади се Бръши. Както винаги, на нея не й беше необходим справочник с инструкции. — В действителност „Литиплекс“ не съществува. Той е прикритие за Нокрис, който получава хонорара си в чужбина и въобще не плаща данък върху него, нито сега, нито върху това, което ще спечели в бъдеще. Затова е готов да получи два милиона по-малко. По този начин ще си спести два-три пъти повече в бъдеще.

Тя говореше, а Джейк кимаше енергично. Дори той бе разбрал за какво става дума.

— Между другото Нокрис отрича всичко това, отрича целия разговор. — Панучи бе застанал на вратата. В двуреден смокинг от лъскава изкуствена коприна, при това беше запалил цигара и изглеждаше изтерзан. Огледа ни и каза рязко, че е слушал тази история вече няколко пъти.

— Току-що с Матигорис говорихме по телефона с господин Нокрис — каза Карл. — Той заявява най-категорично, че е чувал за „Литиплекс“ единствено когато Мак и Мартин са говорили с него напоследък.

— Естествено е да го отрече — каза Джейк. — Казах ви, че така ще стане. Той се е захванал да укрива данъци. Но не очаквам да го обяви във вестниците. Повтарям ви обаче, че такава беше сделката. Открих сметката с такава уговорка. След като ми представи подписаните документи за преотстъпване на правата по нашите дела, аз трябваше да му дам баланса на разплащателните сметки и пълномощно, с което упълномощава този, когото посочи за титуляр по сметката. Не разбирате ли? Не съм откраднал нищо. Всичко е за компанията. За „ТН“.

Джейк погледна към Кшишински, но вниманието на Тад бе приковано в Айлийн, която стоеше на прага и му правеше неясни знаци. Тад влезе в заседателната зала, за да провери що за бомба е избухнала пък там.

— А какво смяташ, че биха си помислили в данъчната служба за компанията и за теб, а, Джейк? — попита Бръши. В това време Уош се озърташе с тайна надежда. Не разбираше всичко, но последните думи на Джейк го бяха обнадеждили. Усещаше, че приближава незаслуженото спасение. Мигът на неговия живот.

— За мен? Аз не съм ги лъгал. Не съм попълвал никакви фалшиви документи. Дори не съм виждал данъчната декларация на Питър. Бог ми е свидетел, имах подозрения, но кой би могъл да прозре мислите на Питър Нокрис? Ако от данъчната служба се бяха заинтересували, щях да им разкажа цялата истина. Аз, разбира се, не крия моите доходи. Ние държим да ги декларираме. И това ще става при всяка данъчна декларация и финансов отчет. Това е важното. Нека не се преструваме. Всички знаем за какво става дума. Тад бе много загрижен за размера на разходите. И много доволен как се урежда 397. Това са два милиона, когато теглим чертата. Имаме нужда от тях. Всички ние. И компанията, и всички присъстващи.

— Въпреки това не ми се струва, че данъчните ще ти дадат медал за добро поведение — обърна се Мартин към Джейк.

— Нито Комисията за ценни книжа и финанси — каза Панучи.

— Или пък Тад — каза Бръши.

— Естествено — рече Джейк, — естествено. Истината на всяка цена. Кшишински мрази това. Мрази го. Това не е в негов стил. — Поглеждайки мрачно към вратата на заседателната зала, Джейк сниши глас. — Но той ще се разтопи от удоволствие от резултата. Както и съветът на директорите. Приятели, наистина е така. Едно дърво пада в гората. Има ли шум, ако никой не чуе? Ако аз съм дискретен, как ще се разчуе това? Нокрис няма да изпусне нито дума. Данъчната служба няма повод да започне финансова ревизия на разплащателната сметка. Ако вдигаме шум, ще излезе на бял свят, че при нас има остатък. Затова не съм казвал на никого. Изпратих писмото на Бърт, в което му обясних, че работата е много деликатна. При мен няма нищо регистрирано. Беше ми безкрайно мъчително да постъпвам така. Аз съм първият, който го признава. Най-първият. Абсолютно нищо не бих имал повече да добавя, когато започнете да се ровите в тая история, само това, което казах на Мак миналата седмица — ако изчакаме, всичко ще завърши благополучно. Когато се извършат плащанията, няма да има никакви липси. Ще има два милиона повече от очакваното. Кой би се оплакал? Не разбирате ли? Аз не съм крадец. — Той огледа стаята и всеки един от нас. Беше мъчително откровен, развълнуван и безпомощен, с онова типично изражение, което бях видял за последен път, когато ми разказваше за изпита си.

Кшишински се бе завърнал за последната част от сцената, но не й обърна внимание, докато не стигна до бюрото. Заговори на Джейк без злоба. Тад играеше своята роля — изцяло отдаден на отговорността. Неговата работа бе да решава нещата. В тази роля бе по-добър от другите — така, както някои момчета умеят да прескачат най-високите огради. Той се носеше из висините, където предугаждаше какво ще се случи със съвършения и мигновен рефлекс на машина. Попита Джейк къде би искал да отиде след разговора.

— Вкъщи — отвърна Джейк и Тад кимна.

— Добро решение — рече той.

Да се прибере вкъщи. Да стои до телефона, ако изникнат още въпроси. Джейк си тръгна, видимо затруднен да намери подходящия начин да се сбогува. Махна бегло и приятелски с жест на политик, наследен от баща му. Но при тези обстоятелства жестът бе плачевно неудачен. Неговото заминаване, неговото изчезване изглеждаше предопределено и той остави след себе си мълчание и напрежение.

— Е, какво мислите? — попита Тад. — Исках да разбера вашето мнение. Всички го познавате много по-отдавна от мен. — Той се въртеше в големия фотьойл. Това можеше да се окаже решаващият тест на Тад — в състояние ли бяха адвокатите на „Г и Г“ да стрелят точно, когато мишената бе Джейк. Може би, за да може да ни прецени, той претегляше нашата оценка в сравнение с друга, на която вече се бе присмял. Но аз си помислих, че той просто се възползваше от възможностите, които се предлагаха.

— Аз му вярвам — отговори Уош, събрал целия си кураж. На лицето му отново бе изписан изразът на аристократ от хайлайфа.

Кшишински нацупи устни.

— Матигорис смята, че тази версия е само за прикритие. Грижливо обмислена. Карл споделя това мнение.

Карл кимна. Както обикновено, той не бе многословен. Само че неговото его не търсеше поражения и той даваше предпочитания на лошото, вместо да признае, че не е успял да предусети ситуацията. От време на време поглеждаше мрачно към мен, подозирайки, както си мислех, че аз съм го насадил на пачи яйца. Но аз си стоях там, срещах многозначително погледа му и той вече не се измъкваше.

Когато Тад се обърна към Мартин, мислите му не бяха тук, а някъде надалеч. Все още не беше закопчал последното копче и го подхвърляше с една ръка, разсеяно, а диамантът проблясваше във въздуха. Той забеляза, че го наблюдавам, и се понамръщи.

Тад повтори въпроса, за да привлече вниманието му. Да чуем какво мисли Мартин.

— О! — сепна се той. — Дали мисля, че Нокрис ще се зарадва да научи, че твоят главен адвокат му върти проститутски номера? Разбира се. Любимото му развлечение е да повтаря, че природата на всички човеци е долна, каквато е и неговата. От друга страна, смятам ли, че Джейк е способен сам да извърши тази измама? — Мартин ми се усмихна с обичайното си подчертано чувство за ирония. — Положително. Положително. Тад, да ти кажа честно, не разбирам какво, по дяволите, става тук.

Мартин стоеше прав, с полузакопчано официално облекло. Той опъна нагоре раираните си панталони и подхвърли още веднъж копчето във въздуха. Беше в невероятно добро настроение. И все пак едва ли бе напълно спокоен. Но пък се усещаше, че се чувства безгрижието му. Мартин бе на път да се превърне в някой друг. Поглеждайки към Кшишински, той се усмихна още веднъж.

— Според мен това е точно в стила на Джейк — каза Бръши. — Неприятно ми е да го кажа, но всички знаем, че консуматорските интереси на Джейк са корпоративна политика и точно това го прави да изглежда чудесен. Тад, не бих се обзаложила, че той осъзнава нарушението на закона. Аз му вярвам.

Не бях сигурен дали някога съм виждал Бръши и Кшишински заедно в една стая и се залових да ги наблюдавам, за да доловя нещо. Единственото, което би могло да се забележи, бе вродената наблюдателност на Тад. Дори след като Бръши замълча, изпитателният му поглед не се откъсваше от нея.

— Мисля, че и аз съм на същото мнение — заяви Тад. — Виж какво — обърна се той към Уош, позовавайки се на някакъв спор от съвета на директорите, — точно това винаги съм мразил. Вечно най-лекият път за измъкване. Е, добре, с него е свършено. Това е факт. Факт. Ще трябва да уведомя съвета. Но трябва да съм наясно какво да ги посъветвам. Всички ще предпочетат да избегнат скандала. Ако не се налагаше, аз изобщо нямам намерение да го предавам на властите. Предполагам, че ще продължиш да я караш по най-лекия път. Иска ми се да знаем малко повече за това. А ти, Мак, как гледаш на тази история? Ти беше този, който се занимава главно с нея. Какво ще кажеш? Как ти се струва, Джейк изглежда ли ти мошеник?

Върнахме се пак там, докъдето бяхме стигнали миналата седмица. Вниманието бе приковано в мен. Цялото внимание. Топката отново летеше към моя милост. Знаех, че мога да спася Джейк. Можех да им пробутам някоя от смахнатите си истории. В главата ми вече се въртяха около шест. Можех да им кажа, че Джейк сигурно много отдавна е забравил, че бегло ми е споменавал за някаква съмнителна сделка с Нокрис, от която съм го посъветвал да стои настрана. Щеше да свърши работа. Дайте ми пет минути и един факс да изпратя съобщение до Пико Луан, „Цюрихер Кредитбанк“ и до „Форчън Тръст“ — и бих могъл да натъпча с пари тайната сметка на „Литиплекс“. Бях способен на всичко това.

Само че нямаше да го сторя. Всички сме го изживявали, особено като деца. Екранът помръква, музиката заглъхва и високоговорителите пращят, внезапната светлина реже очите. Как така свърши, плаче сърцето, та филмът все още продължава вътре в мен?

Оказа се, че вече няма значение какво се е случило в действителност. Аз вървях по своя път, но в друга посока. Така се чувствах. Нещо ново. Нещо друго. Аз и Мартин. Решението беше взето. Прекрасният нов свят. Никакво обръщане назад. И ако не се бях насочил към по-добро бъдеще, то поне вървях към нещо, останало неразгадано от моя досегашен живот.

Хвърляйки поглед назад, ми се стори, че е доста странно, дето всички толкова страстно желаеха да повярваме, че Бърт е крадец. Тази негова изплъзваща се страна на характера сигурно бе изложена на показ за всички — и точно затова все още се колебаехме. Да не би това да е животът? Да го видим, да го чуем — колко от това не сме в състояние да разберем? Натикани в собствените си окопи, ние въобще не забелязваме бойното поле. Искаше ми се да вярвам, че по-добър от мен няма. В сравнение с всички тях. Но нашите разсъждения винаги са предопределени от някаква причина. Ако искате, наречете ме глупак или жертва на собствените ми очаквания. Единственият, за когото не сгреших в преценката, бях самият аз.

— Аз му вярвам — рекох.

И наистина беше така. Не защото Джейк бе прекалено честен, за да краде. Бог ми е свидетел, че не беше така. Ставаше дума за историята, която той разказа. За Нокрис. Хиляда години да мислеше, на Джейк не би му хрумнала подобна мисъл. Нито дори и в съня. Тад беше прав, Джейк винаги търсеше лесния път да се измъкне. Ако му потрябваше измислена история да се защити, той щеше да намери някоя наивна жертва, някой мухльо. Като мен.

— Аз му вярвам — повторих и добавих: — Като предполагам, че няма да има проблем да върнем парите.

— Не, не — рече Кшишински. — Двамата с Матигорис ходиха преди час да изпратят факс до банката. Матигорис остана там, за да изчака потвърждението. А, ето го и него.

Появи се Матигорис, шефът на сигурността, приятен човек, на когото можеше да се разчита, бивш заместник-шеф на щатската полиция, пенсионирал се след двайсет години служба и намерил сладко местенце тук, за да парира евентуални отвличания на самолети, измами с билети и пътнически агенти, които си точат зъбите за комисиони. Много пъти бях работил с него, преди Джейк да ми затвори кранчето. Матигорис подаде няколко листа на Тад. Тад ги прегледа и избухна:

— Кучи син! Кучи син!

Бръши, която се държеше фамилиарно с Кшишински, протегна врат през рамото му. Листовете минаха от ръка на ръка. Първата страница беше бланка с код на факса на Международната финансова банка Н. А., Пико Луан, със следното съдържание:

Сметката закрита, 30 януари, съгласно приложеното писмо.

С уважение,

Сейлъм Джордж

Беше приложено писмото, което бях изпратил по факса в понеделник от „Риджънси“. Признавам, че когато хвърлих един поглед на подписа, аз се усмихнах. Специалистите графолози не могат да работят с копие. Сто на сто ги бях изиграл. Оказа се, че Бръши ме наблюдава, а в погледа й се четеше нещо застрашително, дори бих казал съдбоносно. Тя рече:

— Какво се радваш толкова?

— Най-обикновена ирония — казах високо и се обърнах.

Беше ред на Панучи — той прочете листовете с доста самодоволен вид. Издаваше леки, напевни звуци, но със същия успех би могъл да каже: „Нали ви казах!“.

— Какво, по дяволите, си е наумил? — попита Тад. Беше задал вече няколко пъти този въпрос, но никой не отговори.

— Джейк бяга — казах аз. — Той измисли тази история с Нокрис, за да спечели време. Сега бяга. И се насочва към парите.

— Боже! — възкликна Кшишински. — А аз го пуснах да си върви. Ужас! Хайде! Викайте полицията! — Кшишински размахваше ръце към Матигорис.

Точно пред мен Уош стоеше вцепенен. Направо се беше гипсирал.

— На кого всъщност да се обадим? — попита Тад.

— Мак има приятели в полицията — обади се изведнъж Мартин от другия край на кабинета. — Преди малко един от тях беше при него.

— Не става — отвърнах веднага аз. — Не става за случая.

— Кой е той? — попита Майк.

— Един гадняр, казва се Димонте.

— Джино ли? — обади се Майк. — Чудо ченге. Сега е във „Финансовите“. Ще свърши работа.

Обърнах се отчаян към Бръши, но тя стоеше с гръб към мен.

— Не смяташ ли, че тия от ФБР ще свършат по-добра работа с международна афера? — попитах Матигорис. Той не ми обърна внимание. — Защото тоя тип води разследване най-вече с цел да те уплаши до смърт.

— Точно това заслужава Джейк. Извикай го. Върви — обърна се Тад към мен. — Побързай, моля те. Джейк не може да изчезне. Ще стане още по-лошо.

Тъй като заседателната зала бе заета, аз отидох в малката ниша с телефон до приемното фоайе на „ТН“, където имаше старинна гравюра на жена с висока холандска яка, жалко подобие на Рембранд. Вградената телефонна кабина бе поставена за външни лица — тук можеха да ги търсят от канторите им, без да ги смущават. Вътре имаше малка купа със сушени розови листенца, които освежаваха спарения въздух. Обмислях възможностите. Такива липсваха. „Не успях да се свържа“ звучеше неправдоподобно, когато човек звъни в полицията. „Обадих му се“ също не ставаше, защото, ако не се появеше, щяха да го потърсят.

— Джино — рекох аз. Опитвах се да изглеждам оптимистичен и весел. — Когато чуеш това, сигурно ще ме обикнеш.

— На оня свят — моментално отвърна той.

Разказах му всичко. Побързаше ли, можеше да намери Джейк вкъщи. Дадох му адреса. Джейк, разбира се, клечеше там. Като пребито куче. До телефона, както бе обещал. Може би се беше обадил на адвокат. Или на баща си. Но щеше да си бъде вкъщи. Бих платил, за да наблюдавам изражението му, когато Зурлата го арестуваше. Господи, помислих си, как мразех Джейк.

— Няма да ти се наложи да арестуваш друг чак до пенсия — рекох аз.

— Искам само да те уведомя — каза Джино, когато свърших, — че не вярвам нито на дума от това.

Не знаех какво да кажа.

— Нито на една шибана твоя дума. Не искам да ходиш и да се хилиш довечера пред бирата си или каквото пиеш там. Знаех си аз, че цялата тази история е едно мошеничество. За ония тримата, които се занимавали с врели-некипели. — Говореше за това, което му бях разказал във фирмата — за Бърт, Арчи и вероятно някой си Кам от Университета. Това бе среща mano a mano, аз и той. Държеше да разбера, че все още не съм видял каквото има да виждам от него.

— Няма нищо вярно — каза Зурлата.

— Как така?

— Първо Арчи не е обратен.

— Ти беше този, който ми го каза. Ти ми каза за Арчи. Как си щял да му го тикнеш в задния край. Забрави ли?

— Не. Ти ми го каза. Аз казах, „ами ако“. Казах „ако“, а ти каза: „Има ли тоя тип дашен задник?“, а аз казах „ако“. Тоя глупак Арчи, целият му живот ми е известен, че дори и на майка му. Нормален е, не е обратен. Топки, мопки, всичко си му е нормално, като на теб и мен. Значи всичко дотук е лъжа. Цялата история. И ти го знаеш много добре.

Така… Другият, младият му подмазвач Дюи, той се бе хванал. Но не и Джино.

— Не те разбирам.

— Какво друго ново?

— Тук приключихме ли, или не?

— Дали ти и аз сме приключили, за това ли става дума?

— Говоря за Бърт.

— Майната им!

Нещо не разбирах — пълна мъгла. А той точно това желаеше.

— Е, и какво от това? Направена услуга, значи очаква се услуга? — Може би след арестуването на Джейк щеше да реши, че резултатът е равен…

Зурльо се засмя, заливаше се от смях. А в ухото ми страхотно избумтя, когато тресна слушалката в нещо твърдо.

— Достатъчно услуги си ми правил. Когато се опърлиш в ада, изкупвайки греховете си и се надяваш, че по-лошо не може да стане, тогава ще се озърнеш и ще видиш, че аз съм зад теб. И ще стане време за разплата, Малой, и то ще бъде безкрайно. Ще го разбереш. Чуй какво ще ти кажа — някъде вътре в теб има нещо гнило. Твърдя го от самото начало и продължавам да го твърдя. Ти си прикриваш задника, моето момче. Затова още много ще слушаш за мен. Няма да се отървеш лесно от мен. Нито пък има как. — Джино отново тресна телефона и тоя път той замлъкна окончателно. Може би го затвори, а може би го счупи.

Обаче постигна целта си. Седях в тясната ниша и ме обливаше пот. Този път бях наистина уплашен.