Скот Търоу
Обявен за виновен (27)

Б. Счетоводни тайни

Върнах се в Кулата, асансьорът спря на трийсет и втория етаж. Никой не се качи, но аз почувствах, че съдбата ми прави знак, изскочих навън и хукнах по коридора към счетоводството. Влязох и шефът на отдела, госпожа Глиндора Гейнс, седеше насреща ми.

Разположих се до нея. Върху бюрото й нямаше абсолютно нищо с изключение на една-единствена папка, която тя прехвърляше — наложен ред, допълващ познатото впечатление за властен и упорит характер. Тя продължи да прелиства, като очевидно не желаеше дори да ми кимне. По лицето й пробяга бегла следа от сянка на усмивка, тутакси отпратена в забвение.

— Глиндора — подхванах спокойно аз, — приеми го ей така, не на сериозно, защото не казвам, че ще го направя, но представи си, че разкажа на Комисията как си ме разигравала? Представи си, че съм един от твоите шефове, а не някакъв глупак?

Опитвах се думите ми да звучат благоразумно, може би гадничко, но спокойно. В голямата зала една дузина служещи се суетяха, погълнати от хаоса в края на годината, сметачни машини бълваха ленти, а от телефоните се носеха накъсани електронни писукания. Върху някои бюра бяха наредени цветни купчинки с чекове.

— Смяташ да говориш с Комисията, така ли? Ами разкажи им тогава и за следното. — Тя изправи гръб и хвърли изпитателен поглед към вратата. — Разкажи им как си дошъл в моя апартамент, как си удрял и натискал звънеца и си вдигал невъобразим шум, как си говорил какви ли не глупости за Бърт и когато ти отворих вратата, ти не каза нито дума за него. След това как ме хвана с една ръка за цицата, с другата — за задника и как се отървах от дъртата ти похотливост единствено благодарение на връзката ти с Анонимните алкохолици и затова, че хукна да купуваш пиене. Това също можеш да им го разкажеш.

В очакване на ефекта от казаното тя процеди обичайната си усмивка със стиснати устни, сякаш се насилваше да затегне някой болт. Глиндора превръщаше всичко в битка и тя съзнаваше, че ме е сразила. Моята карта щеше да се окаже бита. И още по-жалко — смешна. Никой нямаше да повярва, че съм я хванал на шега за цицата. А ако разберяха, че пак съм захванал да къркам, с реномето ми на частния детектив Точния изстрел щеше да е свършено, да не говорим за мястото ми във фирмата.

— Глиндора, много добре знаеш какво става…

Тя се наведе, подпряна на ръце, а изпъкналите й форми в оранжевата блуза се набиваха на очи. Дебел слой пурпурни сенки покриваха клепачите й като цветен прашец.

— Това е всичко, което знам, Мак. Ти си един загубеняк, мухльо. — Тя отново се подсмиваше злобно, доволна, че знае моите тайни.

Ала аз също знаех част от нейните. Насочих пръст към нея и заявих:

— Ти пък си падаш по белите момчета.

Кимнах — сигурно я имитирах. Но в същото време съжалих, че го направих. Тя се стегна и се дръпна назад. Отново се озовахме в старото положение, в което винаги се намирахме — аз те превъзхождам, ха-ха. Нова битка. Двамата се надигравахме, та дано се самодокажем. Но аз исках да е така и опитах нещо, което при дадените обстоятелства изглеждаше дръзко — посегнах и сграбчих едната й ръка. Докосването, огромната ми розова лапа върху нейната кафява ръка бе шокиращо и за двама ни. Точно това целях.

— Слушай какво — рекох, — много добре знаеш, че съм като теб, и аз работя тук. Не се опитвам да ти бъда господар или шеф. Да съм го правил някога? Ако искаш, наречи ме коравосърдечен, груб, каквото ти хрумне. Но да съм ти се изпречвал някога на пътя? Ония горе ми нареждат: „Намери Бърт!“, и аз искам да го намеря. Ще ти кажа истината — това е задача, която трябва да свърша. Така че хайде да сложим точка, а? Бъди човек.

В тъжния си тон внезапно открих едно самопризнание. През цялото време говорех за рискованото начинание с издирването на Бърт като за някакво необичайно усилие към промяна в моя живот. Само се залъгвах обаче, залъгвах си ума с илюзии как ще избягам с парите или ще спечеля уважението на съдружниците. Въпреки всичко бях заложил много повече в рискованото начинание, отколкото допусках. Може би животът ми вървеше към своя край. Може би шансовете ми бяха минимални. Сега обаче разбирах, че си бях обещал да не напускам тази лудница по начина, по който бях влязъл. Нещо у мен вярваше и се уповаваше на онова, което дори и в своето немощно, мъждукащо съществувание приличаше на надежда.

Признавайки го, аз се държах с Глиндора така, както тя не одобряваше, защото се показвах уязвим и готов да ме стъпче. Тя се взираше в мен, невярваща, засегната, вбесена от физическия допир. Изтегли ръката си и плъзна стола назад, за да ме изгледа — и двамата продължавахме да се измерваме с поглед. Тя държеше на стила си: „Хей, аз съм упорита черна кучка!“, и не го изключваше от автопилот, нещо като расова реторика, която едновременно прикрива и закодира. Знаех много добре какво си мисли. Знаех, че е упорита. Като Гручо, който не желае да бъде член на клуб, където биха го приели, Глиндора държеше да бъде първата, която да отблъсне. Мисията бе приключена. Но да се потопиш в погледа й е доста разбулващо и потвърждение, че тя е по-различна от другите. Не знам дали човек би могъл да улови ексцентричните й фантазии как ще я отровят с алуминиеви съдове и дали не чете тайно Корана. Но в нея има много повече, отколкото дава вид. И това е последната обида, която отправя към повечето от нас. Че никога няма да допусне да проникнем в нея. Въпреки това тя си има свое тайно място. И той го заявява с увереност, сам обитател на свои собствени тайни места — той, който за малко е бил там, при нея, предишната вечер, и който сега отново хлопа на вратата й.

— Аз трябва да намеря Бърт.

Тя се наведе към мен и заговори с по-мек тон, може би сам по себе си молба.

— Не, Мак, не трябва. Кажи им, че си се опитвал и толкова. — Това бе послание. Глиндора играеше ролята на медиум, на оракул, но дори сега аз не бях сигурен дали ме умолява, или предупреждава.

— Кажи ми още нещо, Глин. Нямам нишка, за която да се захвана. Какво прикриваш? Кажи ми поне за бележката.

Тя отново се стегна, лицето й застина. Сякаш наблюдавах как някой затръшва с яд врата.

— Твърде много искаш, драги.

Не беше ясно аз или тя бяхме прекалили, аз ли исках информация, на която нямах право, или всичко опираше до цената, която тя не желаеше да плати. Както и да беше, отговорът бе „не“. Тя се изправи и мина покрай мен. Диреше прикритие. Замислих се какво трябва да направя. Можех да изискам ключовете й и да претърся кабинета. Можех да наема хора, които набързо щяха да преровят папките. Аз обаче взех компромисно решение. Без да се обръщам, заявих, преди да се е отдалечила:

— Ще ти кажа само още нещо. — Токчетата й спряха да почукват, разбрах, че е застанала на прага. — Никога и нито за миг не съм те хващал за задника!

Когато се обърнах, по устните й играеше лека усмивка или подобие на усмивка. В това поне успях. Но тя нямаше да отстъпи нито педя.

— Ти го казваш — рече Глиндора.