Скот Търоу
Обявен за виновен (34)

XVI. Разследването приближава своята кулминация, детективът продължава напред

Следобедът с Бръши ме остави много угрижен. Връхлетя ме копнеж — истински копнеж, стовари се отгоре ми съвсем изневиделица. Мотаех се насам-натам, обладан от пубертетски блян, омаян от внушителните форми на тялото на Бръши, които не ми даваха покой, от приятния й аромат на лек парфюм и крем за тяло, както и от материалния израз на някаква все още неназована форма на електромагнетично човешко излъчване, което продължаваше да държи в плен гърдите и слабините ми. Позвъних й вечерта от къщи, но ми отговори телефонният секретар. Реших, че тя е във фирмата, но не ми стигна куражът да избера номера.

Позвъних на познатия й лекар, който ми предписа някакъв мехлем, и се запътих към тоалетната да се лекувам както мога. Под напора на собствената ми чувственост открих, че съм изцяло погълнат от неща, за които не се говори. Потях се в банята, представяйки си бурни сексуални сцени с жената, лежала гола в прегръдките ми преди няколко часа, и се чудех на живота си.

Току-що се бях посъвзел, когато се заслушах в колата, която боботеше отвън. Внезапно се вцепених от пронизващото чувство на вина, което майка ми би приветствала с радост, целият се смръзнах при мисълта, че Лайл и неговите приятелчета може би са зърнали унесеното ми състояние през вибриращите стъкла на прозореца на банята. Сигурно съм представлявал страхотна гледка, осветен отзад, приведен и олюляващ се, силейки се да изтръгна звук от моя саксофон. Чух как входната врата се хлопна и ми мина през ума да си остана заключен вътре. Моят подход към Лайл обаче беше друг. При всички положения аз се чувствах задължен да го принудя да сведе поглед.

Пресрещнах го, докато галопираше по стълбите нагоре. Въпреки че пак беше развлечен, този път имаше малко по-стегнат вид — може би се връщаше от среща с момиче. Рошавата му коса бе сресана, носеше кожено яке с емблемата на полицията в Киндъл Каунти, само че не моето, това го бе купил от магазина за ченгета на Мърфи Стрийт и го обличаше с негласен коментар за времето, когато аз водех, по негова преценка, по-истински живот. Изтрополя край мен, мърморейки нещо, което не разбрах.

— Мама е долу — повтори той.

— Майка ти ли?

— Да не би да си я забравил? Нора. Свободна вечер — за живот, нали разбираш. — Запитах се дали има нещо положително в това, че се отнася с насмешка към слабите места на родителите си вместо с неприкрито презрение. Бяхме застанали в сумрачния коридор между горните спални и след няколко крачки той се обърна към мен с престорена усмивка.

— Хей, какво правеше там, а? В клозета? Мислехме да се обзалагаме.

— Кой да се обзалага, ти с майка ти ли? — попитах.

Призовах цялото си достойнство на адвокат и му отговорих, че съм си духал носа. Той едва ли обърна някакво внимание, но когато се отдалечи в тъмния коридор, аз се почувствах толкова смазан от срам, че едва не залитнах. Често бях унижаван и рядко ми го спестяваха. Едва ли е само католическа мисълта, че сексът винаги води до беда. Боже мой, помислих си. Боже мой! Каква сцена само. Едно момче и майка му се обзалагат дали старият пръч наистина „лъска бастуна“. В това настроение се запътих, за да се срещна с бившата си съпруга.

Нора стоеше под ярките лампи пред входната врата в очертанията на бялата рамка на допълнителната врата и стискаше чантата си, без да си позволи да пристъпи навътре. Целунах я по бузата — жест, който стоически прие.

— Как си? — попита тя.

— Чудно. А ти?

— Чудно.

Сервис и забиване. Ето ни и двамата, прекъснали всякакъв контакт след двайсет и една години. След разните лимби, вълни и къдри Нора си бе оставила косата права — гладка, красива и почти черна, като на японките — ония, дето са сякаш с лакирани лица. Беше се отказала и от грима. Рядко се виждахме и затова ми изглеждаше по-различна. Следите на времето вече не можеха да се прикрият, не беше същото, както когато я виждах всеки ден. Брадичката й се бе заоблила, очите — хлътнали. Въпреки това Нора изглеждаше отлично с изключение на явната нервност, че се намира тук.

Тя водеше различен живот, който намираше за по-добър и по-истински от времето, прекарано с мен. Нови приятели. Нови интереси. Бурен градски живот. Главно женски среди, без съмнение — срещи, сказки, сбирки. Бях сигурен, че минаваха цели дни, без да й мине през ум за мен… или за Лайл. Но едва прекрачила прага, аз подозирах, че нещо страховито я връхлита, не носталгия, а ужасът, че отново ще я затворят, ще я оковат и държат заложница, далеч от нейното истинско „аз“.

— Можеш да поседнеш — посочих към тъмата на фоайето и хола с протрития килим.

— Отбих се само за миг. Лайл искаше да вземе пари. Намислил е да ме заведе някъде.

— Пари ли? — При тези думи чух стъпки над главата си. Лайл бе в стаята ми и тършуваше за пари. Нора бе чула същия шум и сбърчи чело в щастлива, еснафска физиономия, която бе виждала по телевизията.

— Няма никакво подобрение — казах аз. — Изобщо не е мръднал.

Категоричното ми изявление ни потисна, сякаш някаква трагична сянка изплува между нас така застрашително, та ми се стори, че и двамата ще се прекатурим като кегли. Невъзможно е да се прозре бъдещето на Лайл, като го наблюдавате какво представлява; изпълват ви подозрения, че му предстоят само мрачни дни, че при него нещата стоят много по-лошо, отколкото и при най-нещастното дете, че е от ония хора — всеки познава поне неколцина — които се оказват несретници, осакатени люде, неспособни да се справят дори с най-елементарните изпитания — да се задържат на работа или да изтърпят съжителство с някой друг човек, неща, които ни дават възможност да се докопаме до жалкия пай на дребните всекидневни радости. В мигове на просветление никой — нито Нора, нито аз — не можехме да си затваряме очите пред печалните доказателства, че по-рано животът ни беше съвсем друг, не само духовно поражение, а едно цяло от причини и следствия, и нито законът, нито волята можеха да заличат злощастните последствия. Така щяха да я карат още едно-две поколения.

— И чия е вината, Мак? — попита тя.

Отговорът, ако имахме намерение да бъдем откровени, а ние нямахме подобно намерение, бе сложен. Можехме да започнем с дядовци и баби и да продължим до наши дни. Само че аз познавах Нора. Започвахме игра на сватбена география и тя щеше да изтъкне как всички пътища по картата на вината водят единствено към мен.

— Престани — казах, — млъкни. Нека извадим шпагите за нещо по-малко предсказуемо. Някоя нова тема. Да оставим настрана Лайл, парите и мен.

— Я погледни собствения си живот, Мак. Та ти си мистър Ентропия. Какво можеш да очакваш от Лайл? — Това, което беше видяла през прозореца на банята, сякаш й бе вдъхнало кураж, въпреки че обикновено тя не си поплюваше.

Мистър Ентропия… Това определение оставяше цели вселени, незасегнати от моите самообвинения. Боже, колко малко й беше нужно, за да ми влезе под кожата.

— Той е трийсет години по-млад от мен и не разполага със същите изтъркани извинения. — Аз се усмихнах със стиснати устни, а тя ме изгледа така, сякаш искаше да покаже, че всичко е наред и че няма как, ще ме изтърпи. Стояхме един срещу друг в напрегнато мълчание, докато Лайл се върна и профуча край мен, повличайки майка си със себе си.

Настаних се в хола пред телевизора. „Ръцете“ играеха срещу университета в Уискънсин — обичайното трудно първо полувреме. Бях сигурен, че и резервната скамейка, и самоувереността им щяха да се изпарят през последните двайсет минути, когато отново щяха да изпаднат в обичайната си през последното десетилетие роля на аутсайдери. Вътре в себе си аз продължавах да беснея. Гадната, шибаната Нора! Ентропия! Колко ли дълго го бе таила в себе си! Тя винаги разполагаше с някоя ядрена бойна глава от сто мегатона в силоза.

Когато спрях пиенето, Нора все ми повтаряше, че вече не съм бил забавен, линия на поведение, която обслужваше великия принцип на преходността на отношенията, чрез който тя едновременно ме унижаваше и си намираше оправдание. Нали щом не съм забавен, тя трябва да си търси забавления! Стигнахме до период от седем седмици, през които тя ходи на три събрания през почивните дни, последвани от една нощ в средата на седмицата, в която съпругата ми от цели деветнайсет години просто не се прибра.

Когато на следващата вечер отворих входната врата, къщата беше подредена, ухаеше на готвено, нещо сравнително рядко, и аз моментално разбрах — банален случай. Реших, че не трябва да задавам въпроси. Нито тя, нито аз имахме достатъчно пръсти по ръцете и краката, за да изброим случаите, в които играех, малко или повече, все същия номер през тези деветнайсет години, вечерите, когато бях толкова пиян, та понякога ми се струваше, че трябва да се уловя за тревата, за да не се търколя на земята, макар обикновено барманът да си знаеше работата и й се обаждаше по телефона. Въпреки това към девет и половина аз най-после събрах кураж да попитам.

— Бях с Джил — отвърна тя. Джил Хоруич, бившата й шефка и компаньонка по баровете.

— Знам, че си започнала с нея. Интересува ме с кого довърши.

— С никого.

— Нора, не ме занасяй.

— Не те занасям. — Когато й отправих един от онези погледи, които и тя би могла да ми отправи, каза: — Но това е невероятен разговор. — Стоеше права, въртеше брачната халка на пръста си, застанала в ъгъла на хола, до красивата бронзова ваза с гладиоли. Признавам, че в този миг бях поразен от непроменената й красота. — Мак, хайде да оставим това. Знам, че нямам право да настоявам. И въпреки това.

— Предположението се отхвърля. Продължаваме. Да чуем деликатната истина.

— Ти не искаш да я научиш.

— Така е. Не искам. И въпреки това питам.

— Защо? — Тя ме погледна мрачно.

— Защото ми се струва, че е важно!

Мълчание.

— Е, кой е той?

— Няма той, Мак.

— Нора, с кого беше?

— Казах ти, Мак, бях с Джил.

Натиснете бутона, когато се сетите за верния отговор. Получих го на другия ден следобед, в кантората, където седях безполезен за всички, както обикновено, и разговарях, доколкото си спомням, с Ханс Отоби, дизайнера, нает да свърши нещо по моето обзавеждане. За деветнайсет години човек си мисли, че е видял и научил всичко за някого, после някой друг ти споменава нещо за модулна стена и ти успяваш да забележиш разликата. Винаги съм обичал кубизма. Каква чудесна илюзия, при която виждаш всички страни с един поглед.

И така, онази вечер аз настоявах за отговор. Сипах си от печеното във фурната и подхванах направо.

— Е, и от колко време е така?

— Какво искаш да кажеш с това „така“?

— Хайде, пощади ме. Кога започна всичко? — Намерих сили да я погледна право в очите, което, може да се каже, бе краят на играта.

— Винаги. — Тя премига. — Откакто се помня.

— Винаги?!

— Помниш ли Сю Елън Томкинс?

— От женския клуб в университета?

Тя кимна.

— Не смятам, че жените са като мъжете — каза тя. — Не очаквам да го разбереш.

— Господи!

— Мак, знаеш ли колко ми струва това!

Тя очевидно не допускаше колко е трудно това за мен. Хората с дълъг брак преживяват доста и се примиряват с много неща, характерни за другия — странности, лоши навици, разклатено здраве. За някои това представлява толерантност, за други — обричане, а за мнозина, както и за мен, това е страх от неизвестното. Отне ми доста време, докато свикнах с мисълта, че трябва да се примиря и с това. Хората продължават да бъдат женени и без секс. Много нещо ми бе минало през главата. Все пак аз бях възпитан като католик. А кой е казал, че трябва да бъде точно така? Но така, в известен смисъл стигаме до същността на нещата. Никога не съм разглеждал този въпрос с императивни категории. Не ме беше грижа, че това е перверзно или нещо, от което моята майка светица би припаднала, и ако се сърдех на Нора, това бе единствено защото си бе мълчала — и това бе нередно. Струваше ми се, че е ужасно да не го знам. Тя — да не ми казва. И аз — да не го приемам.

Какво ли й е било на нея през всичките тези години с пияния стар Мак, чиито платна толкова рядко се издуваха от страст, за да я покрият, толкова рядко моят кораб пореше нейните води и толкова рядко хвърляше котва в нейното пристанище. Какво ли си е мислила? Колко ли се е преструвала? Търсещите умове искат да знаят. И ето ме сега, печалният мрак се накъсва от проблясъците на мача, който предаваха, и от истеричните крясъци на коментатора. Опитвах се да си обясня всичко това и да открия себе си с цялото си възхитително великодушие. Съмнявах се, че и тя е знаела какво да си мисли. Сигурно се е чувствала несигурна, все едно е друг човек. Без да е обидена. Без да е ангажирана. Какво има толкова за чудене, ще попитате вие. Законът съди деянията, а не злите помисли, а ние като че взимаме това присърце. Въпреки католическата теология в този живот ние сме това, което вършим. Сигурно си е мислела за приятелката си от колежа и с изненада е открила, че споменът я възбужда. Сигурно го е отдавала на буйната младост, на същия необуздан авантюризъм, който й бе позволявал да подуха на момчетата още на втората среща, отхвърляйки непрестанните си мисли като част от вселената от непокорни и отвратителни неща, бесуващи в нормалния човешки ум. Понякога сигурно се е изправяла неумолимо пред въпроса: „Такава ли съм наистина?“, а в следващия миг се е утешавала с фактите — съпруг, приятели в миналото, корени в настоящето, детето. Сигурно е била изненадана, че толкова много й е харесало, когато Джил Хоруич за първи път е сложила ръка на рамото й, а след това, сякаш неумишлено, е докоснала гърдите й. Ето, това си мисля. Не знам как се посреща този факт на осмисляне — или може би облекчение. Виждаме човек, чуваме глас, привличат ни по най-интимен начин и въпреки това толкова много остана неизвестно. Няма никакво значение колко упорито търсим, тайните остават. Както казва Нора, ние дори не знаем със сигурност кога се гледаме в огледалото.

Отдавайки се на първородния грях на човека, аз открих как собственото ми необуздано въображение се прехвърля към сцената, в която участват и двете, лицето на Джил е заровено в скута на Нора, а моята съпруга се е излегнала назад в екстаз, до който стигаше единствено с мен. Признавам, че си представях всичко това с вулгарна яснота на детайлите, представях си нещата през погледа на Нора — още едно нещо, което не бих успял да нарисувам. След това съм мрачен, смазан от скръб. Но често, в мигове на чувственост и възбуда, чрез образа на вече свободната Нора, преживявайки своята чувственост като дивна музика, аз самият изпитвам някакъв трепет, като че подобно усещане е възможно дори и за мен.

Такива мисли се вихреха из главата ми, докато се взирах вцепенен в екрана. Внезапно ме връхлетя споменът как умирах за пиене и колко мразех всичко наоколо. Кълна ви се, ирландците са ужасно досадни с украшенията в домовете си, грозни и евтини, безброй кретенски джунджурийки, потънали в прах, от които нямаше място дори върху масата, та да си оставя чашата, всичко претрупано с дантели и десетки задължителни семейни снимки. У майка ми беше същото, някаква зловеща ирония, защото Нора мразеше Бес с нейните свити пестници, нацупени устни и властно държане, както и противоречивите й настроения, преклонение и благоговеене пред мъжете в семейството. Чудното беше, че с течение на времето, когато затворех очи, имах чувството, че и двете обитават едно и също място в съзнанието ми.

Екранът се изпълни от съдията в близък план. Гледах го, обзет от невероятното усещане за направено откритие — тутакси се съсредоточих и поех дъх, най-после облекчен.

— Това е оня, ето го! — закрещях в празната къща. Познавах го! Бях виждал това лице!

На рисунката на Зурлата.

Кам Робъртс.