Скот Търоу
Обявен за виновен (24)

А. Момчета и момичета заедно

— SOS — рекох аз, надничайки в кабинета на Мартин.

Секретарката му бе изчезнала, затова почуках леко и пъхнах глава. Глиндора стоеше до бюрото му.

— О, по дяволите! — промърморих и почти нахълтах, а двамата ме загледаха. Настъпи кратък, неловък миг. Глиндора ми хвърли поглед, с който едва ли не искаше да ме умъртви, а моята първа мисъл бе, че е дошла да се оплаква от методите ми на разследване. Това бе една от многобройните роли на Мартин, мистър Всезнайко, поел отговорност за всички недоволни, изтормозени и безпомощни. Ако през първата година някой не може да се оправи, ако някой от съдружниците започне да се побърква или е обект на измама, Мартин е насреща. Ще речете — съчувствие, само че сте далеч от истината, по-скоро това е неговото олимпийско величие. Аз съм тук, ето ме, самият Олимп.

Мартин обаче не изглеждаше особено обезпокоен, когато ме зърна. Дори ми се усмихна и небрежно ми махна да вляза в претрупания му със странни предмети кабинет. Започна да обяснява, че Глиндора му показвала вчерашните постъпления — така де, старшият съдружник и шефът на счетоводния отдел отчитат заедно печалбата в края на годината. Само че се сепнах от позата, в която ги заварих. Не че беше смущаваща — тя бе на разстояние от него, на около метър от стола му. Но стоеше от неговата страна на бюрото, Мартин се бе обърнал към нея и към матовата светлина, която струеше от огромните прозорци зад гърба й, протегнал крака, скръстил ръце върху корема си, отпуснат, достъпен, съвсем нетипично за Мартин, не тоя Мартин, когото познаваме, вечно нащрек. Може би озадачеността ми се дължеше на изненадата, че я виждам все така настръхнала срещу мен.

Както и да е, Мартин ми обясни, че почти били свършили, тя се възползва от намека и измарширува покрай мен, без да ме удостои с поглед. Признавам, че ми стана кофти.

— Току-що говорих с Джейк — казах на Мартин, щом Глиндора излезе.

— Нещо тревожно ли?

Помислих си, че е изписано върху лицето ми. Сърцето ми все още пърхаше като на заек — Джейк бе прозвучал доста зловещо. Започнах да му описвам срещата, а той слушаше замислено. Ако разгледате внимателно Мартин, ще забележите, че етническите му черти са съвсем отчетливи — той е от ония косматите, мрачни типове, които очаквате да видите как товарят камион, с гъста брада, която придава на лицето му синкав оттенък. Баща му бил шивач, обслужвал гангстерите и Мартин споменава понякога детството си, когато се налага да привлече някой клиент със скромно потекло или да се обезпокои конкуренцията. Има си подръка няколко пикантни историйки как е доставял смокинги в един известен публичен дом на Доувър Стрийт в Саут Енд. За разлика от мен той не търси упование в миналото и не позволява то да му влияе. Проявява самодоволното благородство на човек, който се е издигнал, прекарвайки летата в Нюпорт. Женен е за елегантна, висока англичанка — Найла — сякаш току-що цъфнала от някоя градина. Широкополи шапки, блузи и фусти. Мартин е изцяло такъв, какъвто е решил да бъде, и почти не реагира на моите обяснения, с изключение на случаите, когато нещо изневиделица го принуждава да ме прекъсне.

— Добре ще бъде да спрем дотук — каза той. — По-редно би било да те изслушам заедно с моите колеги. — Имаше предвид Комисията. — Днес Карл пак ще идва в града.

Мартин предложи среща в четири и ме остави да я уреждам. Върнах се при Лусинда и я помолих да се свърже по телефоните, а аз опитах да се обадя на Панучи, защото исках да разменим няколко думи насаме. После спрях за миг до бюрото на секретарката ми и хвърлих едно око на списъка на банките, издали кредитните ми карти, с които вече се бе свързала. За първи път ми мина през ум, че картата на Кам Робъртс също бе в портфейла ми. Нямах представа как да постъпя с нея.

Влезе Бръши, пристъпвайки небрежно по нейния безцеремонен маниер, но веднага се втренчи в мен.

— Господи, Мак, изглеждаш ужасно. — Нямаше никакво съмнение, че това бе вярно. Джейк ми взриви адреналина, а сърцето ми продължаваше да блъска в гърдите. — Да не си болен?

— Май съм поизстинал. — Обърнах се, но тя ме последва загрижена в кабинета ми. — Може да е някаква депресия.

— Депресия ли?

— От разговора вчера.

— Ти пък, нали ме знаеш каква съм буйна средиземноморска кръв. Понякога ги приказвам едни!

— Защо, имаше право…

Тя се огледа, късо подстригани коси, огромни перлени обеци, открито лице, здрава и жизнена, сякаш всеки миг бе готова да захвърли високите токове и ловко да парира онзи, който й е насреща.

— Може и да съм имала. — Тя се усмихна.

— Снощи дори излязох и си помислих в един момент, че бих могъл да си го поразвъртя.

В зяпналата й уста бих могъл да преброя всичките зъби.

— И? — настоя тя.

— Какво „и“?

— И? — повтори, госпожицата Непукистка.

— Накрая ме обраха пиян.

Тя избухна в гръмогласен смях. Попита ме дали съм добре, после запя, много фалшиво, няколко такта от „Търсейки любовта там, където не трябва“.

— Няма защо да злорадстваш.

— Защо трябва да злорадствам? — попита тя и отново се засмя.

Обърнах й гръб, за да прегледам пощата. Нови писма от Комисията, в които се напомняше за закъснението в събирането на парите, бюлетина. Чух я да затваря вратата, щракването на бравата предизвика странна, лека, сладострастна тръпка, някакъв необуздан импулс, породен от нашия разговор и последните двайсет и четири часа, някакъв блед спомен за онова, което се случва между мъж и жена насаме. Бръши обаче съвсем не мислеше за това.

— Чете ли вестника? — попита тя. Бяха публикували още едно малко съобщение за Арчи, в което споменаваха с няколко думи, че все още не са го намерили. След като ми разказа за съобщението, Бръши продължи: — Смяташ ли, че това е той? Оня, за когото говореха в Руската баня? — Бръши никога не пропускаше и най-дребната подробност.

— Смятам — отвърнах, а после, без да си давам точно сметка, добавих, ровейки из пощата: — Между другото, той е мъртъв.

— Кой е мъртъв?

— Ами той. Арчи. Съвсем мъртъв.

— Откъде знаеш?

Разказах й за находката си.

— Бърт има проблем в хладилника, който никакъв прах за пране не може да премахне.

Тя седеше на протрития ми диван и прокарваше пръсти през късата си коса, докато й разказвах за трупа.

— Как можа да не ми кажеш?

— Хайде сега, объркваш понятията. По-правилният въпрос е защо изобщо ти казвам всичко. Това си е точно „адвокат-клиент“, няма майтап. Ченгетата ще ми извият врата, ако открият, че съм бил наоколо.

— Бърт ли го е убил?

— Може и да е той.

— Бърт?

— Ти го каза.

— Не съм.

— Може и да не си.

— Кой тогава?

— Някой друг. Сигурно някой от тузарите.

— Те вече не си цапат ръцете.

— Не ме питай — рекох, — ти си италианката.

— Е, хайде сега. Исках да кажа, някой обикновен човек.

— Този не е от тях, Бръши. Ако се занимаваш с хазарт, трябва да си от тях.

— Защо?

— Защо ли? Защото това е техен бизнес. От начало до край. А тия юначаги не признават конкуренция. Залагай си елегантно и тежко, но ще даваш онова, което им се полага — те му викат „уличен данък“. Иначе ти се случва нещо неприятно на физиката или те „запознават“ с някой от техните любими поклонници на юмручното право. А да не говорим, че предлагат и много ценни услуги. Имаш клиент, който не бърза особено с плащанията, тия момчета са в състояние да го накарат здравата да се разбърза, повярвай ми. Без тях бизнесът не върви.

Тя ме гледаше втрещено. Все още не разбираше.

— Как да ти го обясня, нещо като оня твой клиент за застраховките. Как се казваше групировката?

Тя ми припомни името — стабилна групировка, която й превеждаше вноските си по иска в Средния запад. Важна бизнес операция и когато произнасяше името, Бръши яко се измъчи да прикрие колко много се гордее с постижението си.

— Да речем, че те притежават четири билиона в недвижимо имущество и средства за застраховки при произшествия в Калифорния. Как биха могли да бъдат сигурни, че няма да хлътнат, когато някъде нещо се случи?

— Те презастраховат.

— Точно така. Намират няколко големи, стабилни компании и буквално застраховат тяхната застраховка. Букмейкърите вършат същото. Истинският добър букмейкър не е комарджия. Както и твоят клиент по застраховката. Букмейкърите си докарват десет процента печалба върху твоето залагане, независимо дали печелиш, или губиш. Ти залагаш сто, дължиш му сто и десет. Оттам идват парите. При всяко залагане той иска да заложиш на губещия, а аз — на печелившия. Той ти взема сто и десет долара, удържа си двайсет и ти дава деветдесет.

Бръши ме прекъсна:

— Нямаш шанс, Малой. Той ще използва твоите пари, за да плати на мен.

— Много смешно. — Престорих се, че опитвам да я ръгна в ребрата, и продължих: — Всеки път, когато работата стане рискована, когато спечеленото е много повече от загубеното или обратно, той ще постъпи като застрахователната компания. Ще сложи точка. Ще презастрахова. Наречи го както си искаш. А в този бизнес, ако решиш да прекъснеш, по-добре да си в системата. Иначе до теб няма да има никой. Освен това, ако се нуждаеш от някой Мистър Велик и Стабилен, точно това е групировката, която винаги може да поеме твоите операции.

— Добре де, в какво е сгрешил той? Говоря за Арчи.

— Може да ги е мотал с уличната такса. — Има хора, на които са им видели сметката и за по-малко. А и неговите номера с кредитните карти: може да е решил, че няма нужда от тях. Но дори и на един статистик в застрахователно дружество, който има вземане-даване с Вегас, може да му се наложи да прекъсне. Това, от което имах нужда, бе да разменя няколко думи насаме с някой, който бе в играта. В този миг Тутс изплува в съзнанието ми.

Изчерпах всички възможни отговори и попитах Бръши дали иска да обядваме заедно.

— Не мога, пристига Панучи. Обещах му, че ще обядвам с него.

— С Панучи ли? — Той не фигурираше между известните й приятели или контакти, но припомняйки си вчерашния ден, аз си прехапах езика и попитах: — Какво става? Нещо като Сретение Господне ли?

Това бе нейно предположение. В нашата фирма на всеки съдружник са гарантирани седемдесет и пет процента от спечелените през предходните дванайсет месеца, които се получават след всяко тримесечие на финансовата ни година. След това, на трийсет и първи януари, Комисията разпределя остатъка и обявява резултатите на Сретение Господне. Всички обличат смокинги и се запътват към клуба „Белведере“ за вечеря. Там се разполагаме в елегантна обстановка и си разменяме шегички. На тръгване всеки получава по един плик, в който фигурира неговият дял от приходите на фирмата. Никой не отсъства. Всеки съдружник се прибира вкъщи сам, облян в ослепителната светлина на успеха или потънал във временна депресия. Злословията започват още на другия ден и продължават през по-голямата част от годината чак до следващото Сретение Господне. Някои организират кампания срещу Комисията, изтъквайки всички добри дела и постижения, многобройните нови клиенти, огромния процент постъпления. С цел да ограничи раздорите, Панучи, който изработва първия вариант на точкуването, обикаля влиятелните съдружници, за да се увери, че те ще приемат становището на Комисията за своя собствен принос. Поне така съм чувал. Мен Панучи никога не ме е канил на обяд. Единствената информация, която получавам, е чрез клюките преди или след събитието, тъй като се предполага, че делът на всеки — както и срамните му части — си е само негова работа и е неизвестен на другите. Когато преди три години ме орязаха за първи път, бях толкова вбесен, че един път късно през нощта аз надникнах в чекмеджето на Мартин, където пази списъка с точките. Щях да получа удар, като видях, че всички лентяи и некадърници печелят повече от мен.

— Какво ще кажеш да обядваме утре заедно? — попита Бръши. — Ще намеря някое място с покривки. Искам да поговорим. — Тя ме докосна по коляното. Кръглото й лице бе развълнувано. Емилия Бръша е може би единственото човешко същество, което проявява интерес към моето душевно състояние.