Скот Търоу
Обявен за виновен (48)

А. В очакване на Бърт

Бръши имаше среща рано сутринта и хукна още в седем, навличайки палтото, с чанта в ръка и с поничка в устата. Аз все още бях в леглото и се помайвах сред уюта на дома й. Апартаментът на Бръши бе твърде урбанистичен. Тя живееше на първия етаж на червеникавокафява каменна постройка с модни викториански елементи — релефни корнизи и мазилка на фигури, малки капачки с форма на гърда там, където бяха свалени газовите инсталации. Върху прозорците към улицата имаше високи чамови капаци, които стигаха чак до тавана, множество цветя, лавици с книги и какво ли не още. Бръши нямаше истински произведения на изкуството — няколко чудесни плаката, но чисто илюстративни, нищо по-авангардно от купа с плодове. В спалнята, където бих могъл да очаквам поне огледало, почти липсваха мебели, освен едно огромно легло и купища мръсни дрехи във всеки ъгъл на килера, в единия ъгъл — за пране, в другия — за химическо чистене. По всичко личеше, и то с основание, че тя е жена, чийто ден е претоварен.

Към осем и четирийсет, когато се готвех да излизам, телефонът иззвъня. Помислих, че е по-добре да не отговарям. Ами ако беше някой от нейния легион на красавци обожатели? Ами ако бе Тад Кшишински, за да я попита дали да й предложи бързо обедно чукане? Включих телефонния секретар и я чух как настоятелно ме кара да вдигна слушалката.

— По-добре не излизай навън.

— Да не би да се връщаш вкъщи за още един път?

— Току-що срещнах детектива Димонте.

— Боже!

— Търси те. Казах му, че аз съм ти адвокат.

— А той носеше призовка?

— Ами да.

— Ти прие ли я?

— Казах му, че не съм упълномощена.

— Страхотна си! Пита ли те друго?

— Къде се намираш.

Попитах я какво му е казала, после осъзнах неизбежния отговор и го повторих заедно с нея: „адвокат-клиент“.

— Обзалагам се, че е бил бесен.

— Може и така да се каже. Казах му, че ще те държа в течение.

— Когато съм налице.

— Той ще дойде да те търси, нали?

— Вече го прави. Може и теб да следи. На твое място не бих говорил още дълго по този телефон.

— Възможно ли е толкова бързо да е получил разрешително за подслушване?

— Зурлата не се интересува от съдебни разрешения. Има си човек в телефонната компания, когото спипал да купува кокаин, или пък си го е пъхал в райската дупка^[1] и той му снася информация, когато има нужда.

— О!

— Забележителна личност, а?

— Добре де — рече Бръши, — предполагам, искаш да кажеш, че е мъжествен.

— Не ми ги пробутвай тия, Бръш. Кажи ми, че това, което говориш, е само защото той може би подслушва.

Тя се засмя. Използвах мига да размисля.

— Слушай, по-добре да прекъсвам — за всеки случай. Може да ме потърси един наш висок отсъстващ съдружник. Направи така, че Лусинда да свърже теб. Не води продължителни разговори по този телефон. Кажи му да ти предаде информацията, която исках по 7384. Разбираш ли ме? — Тя отговори, че е разбрала. Това бе номерът на факса на „Г и Г“. Много ми се искаше Джино да се натресе на това пищене, на еднаквия сигнал на два апарата. Тогава не би могъл да подслушва.

Вдигнах си куфарчето, все още неразопаковано от Пико Луан, излязох и вървях близо три пресечки, където имаше клон на „Доктор Гудбоди“. Знаех, в края на краищата щеше да се наложи да се разправям с Джино. Но първо трябваше да съм говорил с Бърт. Бях премислил какво бих могъл да кажа. Имах си свои планове — и то хиляди. Скоро щеше да ми се наложи да избирам.

Изкарах деня във фитнес клуба, хвърляйки погледи на момичетата в трика, които играеха на уредите. По-рано и аз си убивах времето по този начин. След всичките години, прекарани в просторни салони, у мен пламтеше неугасващият стремеж да бъда сред непознати. С кърпа, преметната през раменете, в спортен екип, аз скочих на стойката, направих няколко набирания и слязох веднага, щом това чудо започна да се люлее. Вдигнах щангите. После намерих един да си бъбрим, ония глуповати приказки, които пияниците толкова обичат и в които се правех на такъв, какъвто изобщо не съм.

Днес се грижех изключително само за себе си. От време на време се опитвах да обмисля всички възможни пътища, които можех да поема, ако станеше така, или ако станеше иначе, но започна да ми липсва. Вместо това открих, че мислите ми някак странно са погълнати от майка ми, чувствах се както през изминалата нощ, наказан, без почти никаква надежда. Бях на път да предприема големия си удар, но не бях щастлив, защо ли? В някои моменти се чувствах, че всеки миг ще се разридая, както правеше тя, когато се оплакваше колко труден бил животът, колко горчив, колко жалки са възможностите и как нито една от тях не е подходяща.

От време на време се обаждах във фирмата. Бръши нямаше никакви новини от Бърт и приключваше разговорите с това колко е напрегната атмосферата преди Сретение, което бе утре, и как доходите на фирмата са спаднали с дванайсет процента в сравнение с миналата година. Когато се обадих отново в четири часа, Лусинда вдигна телефона на Бръши. Бръш била на съвещание. Никакви новини от Бърт, но ме търсили други двама. Мартин и Тутс.

Позвъних първо на стареца. Знаех много добре какво предстоеше — през нощта бе решил да отхвърли сделката с КРСПН, по-скоро бе готов да го унищожат, твърде стар беше да се променя. Мъчителна мисъл.

— Сделката е чудесна — рече той.

— Така ли смяташ?

— Исках да знаеш, че що се отнася за вчера, може да не съм изглеждал много щастлив, но намирам сделката за чудесна. Наистина чудесна. Разказах на някои приятели, а те ми викат — сигурно си наел самия Худини за адвокат. Никой никога не е чувал за подобно нещо.

Промърморих, само веднъж, че и Бръши заслужава уважение.

— Чудесно се справихте, Мак.

— Опитах се.

— Чуй ме добре и го запомни: търсиш — намираш. Стига да се обърнеш към Тутс.

Полковникът не беше от ония, които говорят врели-некипели, когато заявяват, че дължат услуга. Това бе истинска привилегия. Също както да имаш кръстница вълшебница, която да ти изпълни три желания. Може да си счупя крака или да ми се наложи да осигурявам оркестър, ако някога Лайл реши да прави нещо като сватба. Това бе онази страна от живота, към която Бръши бе пристрастена, да се благодари за помощта. Не всеки е способен на подобно нещо. Впуснах се в излияния пред Тутс колко голяма работа било да го представляваме и в момента искрено си вярвах.

— Къде ходиш? — попита Мартин, когато вдигна телефона.

— Нагоре-надолу.

— И къде е това? — В гласа му имаше нова нотка, звучеше някак рязко делово. Чувал съм, че така говорел с противници, глас на мъж, израснал в брутална среда.

— Намирам се, където се намирам. Какво има?

— Трябва да поговорим.

— Добре.

— Насаме. Бих желал да дойдеш тук.

Сепнах се — Мартин не ми мислеше доброто. Зурлата седеше до него със самодоволната си усмивка и се разтапяше от удоволствие, докато моят ментор нанасяше гадния си удар. Почти в същия миг отхвърлих тази мисъл. Реката все още си течеше под моста, а аз все още упорствах да му вярвам. Нямаше пострадали. Попитах го:

— За какво ще говорим?

— За разследването, с което се занимаваш. Очевидно съществува документ, който си открил. — Писмото. Беше говорил с Глиндора. Готвеше се да позира. Щеше да се прави на Мартин вълшебника, могъщ и чаровен. По много лукав начин смяташе да ме накара да го върна. Дишах тежко в телефона.

— Няма да стане. — Чувствата бяха едно, но нямах намерение да се мяркам около Кулата, там се бяха разположили Зурлата и хората му.

— Запази нещата така, както са — рече Мартин. — Това ще ми обещаеш ли?

Без да отговоря, аз затворих телефона.

Позвъних отново в пет и половина. Вдигна го Бръши.

— Готов е да се срещнете — каза тя.

— Не казвай нищо повече.

— Добре. Как да ти предам думите му?

Замислих се за миг.

— Ще трябва да се видим.

— Ами ако ни проследят?

— С теб обядвахме миналата седмица.

— Така е.

— После ходихме на друго място.

— Добре. — Хотелът. Тя ме разбра.

— Преди да се качим горе, отиде някъде сама. Помниш ли?

Тя се засмя, когато ме разбра.

— Там ли ще бъдеш? Където ходих аз?

— На средната пейка. След един час.

— До-бре — изтананика тя.

Щом аз го исках…