Скот Търоу
Обявен за виновен (29)

Г. Шефът на финансите

Панучи каза:

— Това е обезпокоително.

След съвещанието се отправихме към моя кабинет по коридора, чиито стени бяха в лавици с томове. Мартин и декораторът бяха решили, че ще бъде много шик, ако стените са покрити с федерални и щатски издания със златни подвързии, макар за сътрудниците да наставаше истински ад, когато търсеха необходимите им справочници.

Карл бе долетял за втори път през тази седмица от Вашингтон. В стремежа си да угодим на „ТН“ и да ограничим до минимум контактите им с други големи фирми, преди петнайсет години открихме втора кантора във Вашингтон, която да се занимава с делата на Федералната авиационна агенция и на Гражданския борд по аеронавтика. След това въздушните полети заприличаха на движенията на топка по време на тенис мач и ние се оказахме с трийсет души адвокати без работа. Тогава се появи Панучи, бивш юридически секретар във Върховния съд на съдията Ренкуист, с шест милиона годишен доход благодарение на Роналд Рейгън, който през осемдесет и втора направи Карл най-младия член досега на Комисията по движението на ценните книжа.

За юридическите фирми се говори, че в тях се трудят търсачи, подавачи и работяги, а в първата категория при нас влизат Карл, Мартин и Бръши, които откриват едрите риби с дебелите портфейли, за да си предложат услугите, после идват обслужващите съдружници като мен, които контролират качеството на извършваната работа, надзиравайки третата категория, младите черноработници, които се потят в библиотеката сред бумагите. Тъжното заключение е, че има много по-малко търсачи, отколкото подавачи, а и търсачите непрекъснато настояват за по-голям пай. Карл напуснал предишната си фирма, защото били много старомодни, което означава, че не му плащали това, което е смятал, че заслужава, и самото му присъствие между нас предупреждава, че трябва да бъдем нащрек, за да не се случи същото и тук. Има безброй начини за това. Човек може да накара сътрудниците да останат още четвърт час след полунощ или да се увеличават смехотворно цените на допълнителните услуги — петдесет цента на страница, за да се унищожат секретни документи на нашата машина, но в края на краищата се оказа, че най-добрият начин лъвовете на фирмата да бъдат доволни е в нея да има по-малко хора, с които да поделят парите, сиреч да се уволнят няколко подавачи и да прехвърлят на Карл техните точки. Мнозина от „Г и Г“ твърдяха, че това никога няма да стане, но бе оказан натиск, а Карл, който е шеф на подкомисията по финансите на фирмата, никога не е споделял подобно становище. Неизменно бе смятал, че ще го предумвам за заплатата си през следващата година, и щом като вратата на кабинета ми се затвори, премина на друга тема.

— Е, какво ново по въпроса с изчезналия съдружник?

— Почти нищо. Все още не се е мяркал.

— Хм! — понамръщи се Панучи.

— Имам молба към теб като шеф на финансите.

Той кимна. Безмълвен. Готвеше се за решителна отбрана. Несъзнателно вдигна ръка към главата си. На темето му имаше плешиво петно с големината на портокал и човек разбираше по начина, по който вечно се суетеше, че то го подлудява — проклето несъвършенство, неподдаващо се на корекция, безспорен факт, че и той, както всички останали, е жертва на приумиците на съдбата.

— Нали ти казах, че искам да отида до Пико Луан.

Карл обмисляше. Дори когато го молеха, той не бе склонен да се съгласява бързо.

— В началото на седмицата не намираше идеята за сполучлива.

— Това е единствената нишка, която ми е останала.

Карл кимна. Беше прав от самото начало и, разбира се, бе съгласен. От друга страна, лоялността към мен бе твърде закърняла, за да му обяснявам, че има нещо ексцентрично в обяснението на Мартин за телефонния разговор с Международната банка за финансиране.

— Там има един адвокат, когото бих искал да ангажирам. Зависи от твоето одобрение. — Подадох му визитната картичка, която бях взел от Лагодис. — За него се говорело, че прави черна магия и така изнася разни неща от банките.

Панучи издаде някакъв звук, но не отрони нито дума. Това, което ще кажа, няма нищо общо с работата — тоя Панучи води невероятен живот, туй елегантно човече с остри мустачки е един страхотен образ. Сега е на съпруга номер четири — всички до една блондинки, пищни до безумие, и с всяка женитба стават все по-високи, а той пристига на работа с различни автомобили, модификации от „Формула едно“, кога шелби, кога лотус, една от друга по-шикозни. Понякога може би по цял ден в главата му се вихрят фантазии за живот като от филмите на Джон Уейн, разни всевъзможни банални истории. Но в кантората не личи какви ги мисли. По лицето му не трепва никакъв мускул. Сега като че ли пак нямаше какво да добави. Панучи докосна крайчето на мустака си с лакиран нокът.

— Честно казано, смятах да прехвърля разходите по пътуването на новия бюджет — казах аз. — Може би ще се наложи да взема някой за свидетел на разговорите. Исках да те предупредя, за да няма разправии, когато пристигнат сметките.

— Говори ли за това с Мартин и Уош?

— Не бих искал. — Тези думи доста ме разкриваха пред Карл, но той ги попиваше, както и всичко останало, безмълвно. Оставях всичко на шанса. Карл, по природа, обичаше да запазва нещата за себе си. Не можех да си представя как слага вето на собствената си идея.

— Ти ще се окажеш много по-сложна личност, отколкото съм си представял — каза Панучи.

Аз леко кимнах. Реших, че това може да означава и комплимент.

Преди да отвори вратата, Карл рече:

— Дръж ме в течение. — И изчезна, самодоволен и невъзмутим, оставяйки своето обичайно послание — всеки за себе си.

Рационален егоизъм — ето това е веруюто на Карл. Той се кланя пред олтара на свободния пазар. По същия начин, по който Фройд е смятал, че всичко е секс, Панучи вярва, че всяко обществено взаимодействие, без значение колко сложно е то, може да се уреди, като му се определи някаква цена. Градоустройство. Образование. За да работи системата, всички имаме нужда от конкуренция и мотив за печалба. Знам, че това е само теория. Нека всеки се бори да спусне кофата си в реката, а после да прави каквото иска с водата, която е извадил. Едни ще я сварят, други ще я пият, а някои дами и господа „могат да решат да се окъпят“. Ще процъфтява предприемачеството, хората ще бъдат щастливи, всички ние ще получим от тази миризлива, необходима субстанция във формата на балсам или ментолови цигари. Само че какъв вид възприема нравствената социална система с фундаментални принципи като „аз“, „на мен“ и „мой“? Нашите деца ги възприемат още от двегодишни, а следващите двайсет години се мъчим да им втълпяваме, че в живота съществуват и по-висши неща.

Останах в кабинета си цялата вечер и прегледах всичко, което бях изоставил в препускане насам-натам през последните дни. Бележки и писма. Обадих се на всички телефони, откъдето ме бяха търсили. Почти не бях хапвал. Бях уморен, очите и костите ми тръпнеха от махмурлука. От време на време затварях очи и ми се струваше, че все още дълбоко в гърлото ми витае острият вкус на уискито, което бях погълнал.

Накрая хванах диктофона. В този час градът навън бе застинал и болезнено притихнал, тъмни форми и случайни светлинки, нещо като гравюра — сиво върху тъмносиньо и блестящо черно. Самотна кола ревеше по хребета на супермагистралата. А аз бях едно живо същество, което се крие в тъмнината сред зигзагите и чупките на огромната сграда и което говори само на себе си. Светлината от мачтата на самотен ледоразбивач от бреговата охрана се носи нагоре по реката.

Все по-лесно става, дори и на самия мен, че никога не ще запозная Комисията с нито една дума от всичко чуто. Като оставим настрана обидите, които бих могъл да изтрия, аз съм лъгал или крил много неща от всеки един от тях. А колкото до теб, мила Елейн, диктофонът или някаква там лента няма да направят общуването ни по-добро. Така че всички се чудим — на кого ги говоря всички тези неща?

В съзнанието ми изплуват образи. Не ме питайте какви образи. Но съзирам някаква логика и усещам нечие присъствие, то ще получи всичко, някой си с безкрайно неясни черти, към когото въпреки всичко понякога се улавям, че се обръщам. Това си Ти. Вечното „Ти“. „Ти“ в моето съзнание. Пол, възраст и характер — неизвестни. Без никакви сведения за житейски опит и знания. Някой, който се носи като мъглявина в далечните сфери на космоса. И въпреки всичко, мой близки приятелю, смятам, че това е за теб.

Разбира се, аз се опитвам да си представя твоите превъплъщения. Ти може да бъдеш ченге или агент на ФБР, с душа като стомана, да заключваш ръкописа през нощта, за да си сигурен, че жена ти няма да се възмути от мръсните думи, а когато останеш сам, ще ровиш страниците и ще търсиш друг пасаж, в който описвам как ръката ми отново се намира… там. Може би си ирландец, към петдесетте, на когото му се струва, че въобще не приличам на теб. Или си момче, което намира цялата тази история за досадна. Или пък професор, който решава, че всичко е отвратително, от начало докрай.

Който и да си, аз искам нещо от Теб. Не възхищение, Бог ми е свидетел, нямам кой знае какво мнение за себе си. Как бих могъл да го нарека по друг начин освен общуване? Разбирателство. Нека тази мощна магическа светлина прелети над бездните от пространство и време. От мен. Към теб. И обратно. Начинът, по който мълниите избухват от небето към земята, а после се връщат обратно в небесата и във вселената отвъд. Това продължава вечно и до безкрайност, до светове, за които физиците ни учат, че материята се равнява на времето. А в същото време в едно кътче на тази скромна планета някой разцепва дърво, коминчето дими и едно човешко същество седи будно и се диви на чудото от енергия и светлина.