Скот Търоу
Обявен за виновен (30)

А. Заподозрян в убийство

Петък сутринта. Докато минавах през въртящите се врати на Кулата, един млад човек ме спря, лицето му в белези от шарка, косата — зализана назад, а екстравагантното яке — от кожата на някакво причудливо създание. Познавах го отнякъде, може би актьор от телевизията.

— Господин Малой? — Той обърна значката си към мен и аз веднага познах глистообразния партньор на Зурлата — Дюи.

— О, здравейте, момчета! — рекох аз.

— Джино иска да размени две думи с теб.

Аз се огледах във всички посоки. Не вярвах, че мога да се озова на стотина метра от Зурлата, без да го усетя подобно на детектор с инфрачервени лъчи против ракети. Дюи сочеше към бордюра на тротоара, където съзрях някакъв ръждясал пикап.

Попитах го какво ще стане, ако откажа.

— Слушай, прави това, което искаш. Мен ако питаш, не бих го дразнил. Доста си я загазил.

Зурлата бе изпаднал в особено настроение, а Дюи само ме информираше. Имаше нещо печално в него. Животът измъдряше какви ли не братства, а нашето с Дюи бе едно от най-странните — и двамата бяхме партньори на Зурлата. Има толкова много хора по тая земя, които биха разбрали неговото положение, какъвто и да беше той, и аз бях един от тях. Цял миг се измервахме с погледи, тълпата от центъра на града ни заливаше, после го последвах до пикапа, който приличаше на разнебитена камионетка за доставки, понесла склеротичните си ръждиви тенекиени петна, между които се съзираха отворите за резервните гуми, два отзад и по два отстрани.

Дюи отвори задните врати и аз видях Зурлата и едно черно ченге. Пикапът служеше за наблюдение. Нямаше възможност да разбера откога ме следяха, сигурно отдавна, за да знаят, че не съм горе. Може и да са ме проследили от къщи или по-вероятно да са се обадили на Лусинда и да са разбрали, че все още не съм пристигнал. Над всеки отвор бяха монтирани видеокамери на поставки и две редици от съоръжения върху малки дървени конзоли зад седалката на шофьора. Целият пикап бе тапициран в мръсен сив мъхест плат, сплъстен и протрит на пода, с дупки от фасове. Полицаите висяха вътре по цели нощи, молеха се един-друг да не пърдят и наблюдаваха, каквото наблюдаваха — търговци на наркотици, босове на мафията или смахнати, които се хвалеха, че искат да убият някой сенатор. По стените имаше поставки за чаши, а върху кухините над колелата бяха поставени тапицирани пейки. Зурлата седеше до електронното табло, нахлупил спортна шапка с къса козирка. Предположих, че това бе маскировката му. По-скоро кимнах, отколкото поздравих, а Дюи ме прихвана за лакътя, за да ми помогне да се кача. Вътре вонеше на пържено.

Учудих се, че Зурлата се намира на подобно място. Наблюденията бяха работа на съвършено друг отдел. Едно време, когато бях ченге, биха запокитили молба за помощ от „Финансови престъпления“ по-бързо и от боклук. Зурлата обаче си имаше някакъв свой полицейски отдел, свои собствени връзки и правила. Братовчедите му бяха ченгета, двамата му братя — също, и всеки един от „моите момчета“, както ги наричаше, бе намерил свое кътче в Макграт Хол. Той бе в състояние да уреди всеки дребен проблем — отпуск, болнични или безотчетни пари за някой доносник. Разбира се, че правеше услуги — дори и извън полицията. Момчетата, с които бе израснал, ония, които сега внасяха риба, натъпкана с хероин, или живееха от комар, тичаха при него по всяко време, когато я закъсаха, и Джино винаги помагаше. Въпроси не се задаваха. Националната банка на Зурлата за сторени и дължими услуги. Единственото смущаващо бе, че той използваше своите хора, за да ме държи под наблюдение.

Седнах на пейката и Зурлата скочи прав. Нямаше грешка, беше в блестящо настроение.

— Познавам една гадна мръсница, Малой, която не е чак толкова умна, колкото я смяташ. — Изчака да лапна въдицата, но не стана. — Ти си знаел, че съм седнал върху кредитната карта, нали?

Погледнах черното ченге — висок, с вълнено сако и жилетка, но без вратовръзка. Той се спотайваше до съоръженията. Бях готов да се обзаложа, че пикапът се числеше на него.

— Тоя пак има халюцинации — рекох.

— Недей да ми се правиш на голям хитрец — вдигна пръст Зурльо. — Онова копеле ми пробутва същата история. Колко му брои?

— Не разбирам за какво говориш. — Естествено, че разбирах. Зурлата преследваше Кам Робъртс по същия начин, както и аз — с кредитната му карта.

Да си в полицията, и то във „Финансови престъпления“, си има своите огромни преимущества. Ония в банката, които се занимават с кредитните карти, се нуждаят от хора във „Финансовите“, които са готови да отскочат до някой задлъжнял, влязъл с двайсет хилядарки, и да му напомнят, че няма да е зле бързо да се разплати, защото от тази работа може да излезе и криминално престъпление. А сега ставаше дума точно за разплащане. Всеки път, когато минаваше плащане по сметката на Кам Робъртс, компютърният център в Алабама сигнализираше на Зурлата. Можеха да засекат Кам по целия свят, а когато той се появеше, Джино бе готов да хукне където и да е и да го спипа, ако имаше късмет, или поне да разбере къде е бил, как изглежда и да инструктира собственика на магазина или управителя на хотела, че ако тоя тип или пък някой, който пита за него, пак се появи, веднага да му дръпне една жица. Сега разбирах, че точно така ме бе надушил в университетския хотел.

Както и да е, беше очевидно, че Джино и Дюи вчера цял ден бяха обикаляли Норт Енд и магазините за компактдискове, високи маратонки, спортни фланелки и видеоигри и така бяха получили подробно описание на едно тринайсетгодишно мексиканче, което в никакъв случай не беше двайсет и седем годишен чернокож с оредяла коса.

Дюи чоплеше зъбите си с нокът и тримата ме бяха зяпнали.

— Не съм му плащал.

— Разбира се, че не си — каза Дюи. — Той разправя, че ти е задигнал портфейла, докато си спял в някакъв шеви край строежите.

— Звучи правдоподобно.

— На мен пък не ми звучи — намеси се Зурлата. — От това, което чувам, си бил на лечение при Анонимните алкохолици. Там се грижат за теб, а?

От гледна точка на Зурлата аз изглеждах много хитър. Не е тайна, че ченгетата в патрулите използват малолетни за мръсната работа, защото, да си говорим направо, дете на такава възраст закон не го лови. Престъпниците наемат дванайсетгодишни да разнасят дрогата, използват ги дори за убийства. Зурлата бе решил, че съм дал на момчето кредитната карта на Кам Робъртс и съм му казал да купува до спукване или ченгетата ще се появят, и — ето ти версията готова.

— Ти му купуваш време, за да избяга, Малой. — Не бях сигурен дали Джино има предвид Бърт или Кам Робъртс, или те бяха едно и също лице. — Какъв ти е той на теб?

— Кой? — попитах.

— Кого според теб търся бе, лайнар?

— Да не би Кам Робъртс? — налучквах аз.

Той ме иронизира с мрачна физиономия ала Марлон Брандо: „Кам Робъртс!“. Повтори името няколко пъти, а гласът му непрекъснато се повишаваше. После се озлоби. Очите му бяха влажни, припламваха искри — да, ясно защо хората говореха за Зурлата и за дрогата. От друга страна, винаги е бил избухлив.

— Веднага искам да чуя къде е. Казвай!

— Да не си му приготвил заповед за задържане? — Все още исках да разбера за какво става дума и в какво подозираха Кам, който и да беше той.

— А, няма да стане, Малой. Даваш — получаваш. Това не е еднопосочна улица.

— Сбъркал си адреса, Зурла. Не знам нищо повече за тоя тип от онова, което ти казах предния път. — Вдигнах два пръста. — Честна скаутска!

— Знаеш ли какво си мисля, Малой. Мисля си, че не ти е много чиста работата. — Човек можеше напълно да разчита на инстинкта на Зурлата и неговото чувство, че трябва да ме подозира, не се нуждаеше от обяснение. — Нещата се изясняват. Ние издирваме твоя приятел Кеймин. — Зурлата постави ръце върху коленете си. Надвеси лице над моето. Дишаше тежко, а тялото му излъчваше силно осезаема жестокост. — Да си бил случайно в неговия апартамент през последните няколко дни?

От седемдесет и два часа знаех, че този миг приближава, вестниците вече бяха писали и за Арчи, а детективите по убийствата бяха изпели всичко пред репортерите — вечеря, напитки, името буква по буква, та бях в очакване да чуем съобщение по Радио 98, а някоя от секретарките да хукне по коридора, крещейки: „О, господи, чухте ли за жилището на Бърт?“. Така че въпросът ме изненада.

Ти, вечното „Ти“, сигурно вече го знаеш, но аз наистина съм луд. Имам предвид това, което хората обикновено имат предвид: не че действам, без да влагам разум, а че в основанията на постъпките ми, съпоставени една с друга, не се долавя кой знае колко здрав разум. Ще речеш — противоречиво. Едното изключва другото. А аз съм такова умно копеле, което знае всички отговори, а после си подсвирква в тъмното и страховете, които ме разкъсват и, още по-лошо, ми играят разни номера като влизане с взлом в хотелски стаи и апартаменти, страховете подлагат на противни терзания смелия млад мъж върху летящия трапец. Но от време на време дори на глупак като мен действителността изпраща някакво просветление и без никакво предупреждение се почувствах озарен от обичайното сияние на заплахата, която излъчваше Зурлата — че се намирам в опасност. Поради цялата си разсеяност и фантасмагории за това, което бих направил, когато хвана Бърт, изобщо не си давах сметка за шанса, който бях предоставил на Джино. Знаех, че ще дебне всяка моя стъпка, че ще си пъха носа дори в задника ми и ще ме подложи на разпит трета степен. Твърде много обаче бяха нещата в жилището на Бърт, до които се бях докосвал. Бравите вътре и отвън. Пощата му. Ченгетата снемаха отпечатъци отвсякъде. Заклетият ми враг, детективът Джино Димонте, открива труп, мои отпечатъци и достатъчно улики в странното ми поведение. Познайте какво следва. Паниката напираше в мен също така експлозивно, както сълзите.

— Казах ви, работехме заедно. Непрекъснато ходех у тях. — Джино знаеше отлично какво може да се очаква от мен. Ако признаех, че съм ходил скоро в апартамента, щях да му напъхам абсолютно доказателство в ръцете за влизане с взлом, несъмнено углавно престъпление, а и връзка с убийството, защото съм бил в близост с трупа. Ако отричах, нямаше как да обясня отпечатъците.

— Дрън-дрън! — рече Зурльо. — Щом си такъв голям приятел с него, тогава познаваш и другите му приятели. Да си чувал за букмейкъра Върнън Коучъл?

— Не съм.

— Никога ли не си го чувал?

— Не го познавам.

— Отговаряй само на въпроса, Малой.

Ходих в Руската баня и разпитвах за Арчи, не беше проблем да се попритисне някой, за да му проработи паметта, та да си спомни кой точно се е интересувал от това лице. Зурлата е в състояние да разиграе много неща, да използва спецове по събиране на доказателства и по следене. Имаше свои хора в цялата полиция, бяха му задължени и му играеха по свирката, а аз бях човек, престъпил техните правила. Отпечатък от бравата можеше да мине за снет от хладилника или от панера за зеленчуци. Мои косми, открити в кухнята, можеха после да се окажат върху ревера на Коучъл. Внезапно разбрах защо нямаше публикуван нито ред за трупа на Арчи. Не беше трудно да се премълчи във вестниците, поне за няколко часа, ако ченгетата имаха нужда от време да пипнат убиеца. В гънките под брадичката ми потече вадичка издайническа пот.

— Търся тоя тип Коучъл. Не знаеше ли?

— Не — изпитах облекчение, че отговорих поне веднъж откровено.

— Исках да го попитам някои неща за приятелчето му Кам Робъртс.

Сред цялата тази напрегната атмосфера, в която се преплитаха толкова неща, аз изведнъж разбрах какво разследва Зурлата — или поне с какво е започнал. То изплува ясно в съзнанието ми като птиче, прелетяло в леденото небе над мен — спомних си разговора с Тутс. Уговорени мачове. Кам Робъртс и Арчи. Ето защо със случая се занимаваха от „Финансови престъпления“, а не от „Углавни“. „Кам — Специален“… Бърт сигурно се бе набъркал и там.

— Може да се каже, че имах късмет. Един от ония случаи — хем добри, хем лоши новини. Налетях на един пиян задник, когото познавах едно време, попритиснах го оттук-оттам и ето ти късмет, оня ми каза за Робърт Кеймин, рече ми, върви и го търси, той май се знае с Кам Робъртс. Така и направих. Дори му огледах гнезденцето.

— А разрешително? — попитах. Това бе въпрос — препятствие. Страхът не ме изпускаше от лапите си, тежеше като камък върху сърцето ми.

Зурлата се изсмя.

— Слушай бе, пиянде, разрешително да вляза в апартамента му теб не те топли. — И двамата знаехме, че е прав. — Я дай тук. Покажи му го.

Дюи се пресегна към едно куфарче на седалката. За миг притворих очи противно на волята си.

— Питам отново, Малой, ти ходи ли в този апартамент, или не?

Бях ченге, когато въведоха правилото, че при арест полицаите са длъжни да съобщят правата на задържания. Така и не разбрах смисъла на всичко това. Признавам, че идеята е чудесна, всички, богати и бедни, се поставят при равни условния, за всички има еднакви правила. Но проблемът беше в човешката природа, а не в общественото положение. Защото един човек, притиснат в ъгъла, никога няма да мълчи. Ако мълчи и ако каже това, което трябва — „обадете се на адвоката ми“ — го водят в участъка, там го регистрират, после — в съда. За човек, попаднал натясно, има само един изход, да обясни всичко от край до край и да се надява, че по някакъв начин тези глупости ще му откупят свободата.

— Зурла, ти какво си мислиш, че съм направил?

— Попитах те дали си бил в оня апартамент. — Той посочи към Дюи да запише. — „Втори път не отговаря.“

— Джино, аз съм този, който ти даде името на Бърт и ти каза да го намериш. Запиши това — заявих аз. Дюи, естествено, не помръдна. — Какъв е смисълът да крия нещо? — Той много добре разбираше намека — ако бях убил Арчи, защо ще им казвам да търсят Бърт? Но аз знаех какво би отговорило едно ченге — ако никой не върши глупости, никой няма да бъде заловен.

— Малой, при теб също не виждам смисъл. Ти самият не си смислен. Я ми обясни защо си натирил някакъв хлапак с пъпки по задника да обикаля целия град с проклетата кредитна карта? Обясни ми и защо тоя, когото аз търся, и тоя, когото ти търсиш, имат едно и също име отзад напред и отпред назад? Но първо ми обясни защо си хукнал подир тоя Кам Робъртс? И защо не знаеш нищо за приятелчето му Върнън Коучъл, дето са я карали задник до задник? Напъни се и ми обясни защо го прикриваш тоя гаден педеруга?

Педеруга ли? Такова нещо не бях дори намеквал. Не разбирах кого имаше предвид — Арчи, Кам или Бърт.

— На третия път може пък и да се получи — рече Зурлата. — Ще опитаме отново, а ти си отваряй ушите. Да или не? Бил ли си в оня апартамент през последните няколко дни?

Имах чувството, че е напъхал юмрука си в гърлото ми.

— Зурла, имам ли нужда от адвокат?

— Ха-ха, аз пък си мислех, че ти си адвокат! — И тримата избухнаха в смях. Черното ченге закри лице с ръка. — Ха-ха-ха… — Пръстенът му с правоъгълен диамант се открояваше върху пръстите. — Ще ти кажа защо те питам. Защото огледах цялото жилище на тоя Кеймин. Проверих праха по первазите на прозорците, клеймата по писмата. Отворих хладилника да проверя има ли развалена храна, датите на млякото и портокаловия сок. И знаеш ли какво открих?

— Не. — Без да откъсва поглед от мен, той направи знак на Дюи отново да запише.

Опитах се да бъда твърд, но погледът му ме пронизваше и четеше всяка моя мисъл. Знаеше, че ме е хванал. И преди ме беше виждал уплашен. Беше виждал този мой израз и затова го поглъщаше с наслада. От своя страна аз пък го познавах доста добре — бил съм свидетел как влачи горките момчета в участъка за разпит, после запасваше кървавата касапска престилка, която държеше в шкафчето си, уверен, че не съществува нещо, дето да не би могъл да внуши на младоците. Сега изражението му бе същото. Готвеше се да нанесе основния удар — трупа, данните от следенето, данните от изследванията на космите, ензимите в червата, всичко това сякаш само изписваше името Малой. Наведе се плътно към мен, а грубото му лице почти опря о моето. Господин Опасност в неясност в плът и кръв.

— Едно голямо нищо. Ето това намерих — едно голямо, шибано нищо! Тоя тип не е бил там поне две седмици. А ако ти не си ходил в апартамента му, обясни ми тогава откъде намери кредитната карта, за която банката твърди, че са я изпратили още преди двайсет дена? — След пороя от думи Зурлата се ухили.

Ухилих се и аз.