Скот Търоу
Обявен за виновен (46)

Б. Заключителен баланс

Когато се върнахме в кантората, двамата с Бръши започнахме, както му викат, тура на победителите, кръстосвахме из разни кабинети на съдружници и небрежно обяснявахме за изхода на делото. Отвсякъде се сипеха поздравления, а когато стигнахме до бюрото на нашата секретарка Лусинда, ние се чувствахме понесени от вълната на всеобщия възторг, изживяване, което ме изненада с бурния порив на сантименталност, защото мигът бе върховен.

С Бръши преглеждахме оставените съобщения и пощата. Днес приключваше финансовата година на фирмата и всички съдружници бяхме получили официално послание от Мартин, в което се съобщаваше, че дори да постъпят значителни приходи през последните часове до полунощ, общият ни баланс най-вероятно ще бъде с десет процента по-нисък. А това означаваше, че разпределението на точките след два дни щеше да се превърне в касапница за по-дребните съдружници като мен, защото Панучи нямаше да позволи върховете да бъдат ощетени. Докато весело дефилирахме из кабинетите, облаците вече се сгъстяваха. Бръши се зарови в телефонните послания — зад гърба й вече бе един триумф, но я очакваше цяла вселена от вероятни нови триумфи. Аз се мотаех покрай бюрото на Лусинда. Както обикновено за мен нямаше никакви особени ангажименти.

— Оня те търси няколко пъти — каза Лусинда. — Пита кога ще се върнеш в града. — Сутринта също бе споменала за него — Звънеше от вчера.

— Име?

— Затваря веднага.

Бръши, Лина и Карл бяха единствените, които знаеха, че заминавам. Не бях споменал пред Лайл нищо повече от това, че може би няма да се прибирам една-две нощи. Лусинда каза, че гласът й се сторил същият като оня от петък сутринта, когато Зурлата ме спипа на улицата. Нещата се връзваха. Джино или някой от екипа му вероятно държеше къщата под око, може и да ме е проследил до летището и се опитваше да разбере къде се намирам. Ако Джино си държеше на думата, щеше да ми извърти една призовка.

А може и да е Бърт, помислих си аз. Ако е говорил с Лайл, може и да е разбрал, че съм заминал. Ала Лусинда щеше да познае гласа му. Да не би пък да е накарал Орлийнз да се обади вместо него?

Лусинда ме наблюдаваше с обичайното си иронично изражение. Едра, красива и мургава, тя запазва за себе си всичко видяно и чуто, но си разбива нервите да работи с такава жива развалина. Лусинда е голям професионалист — тя е моето спасение, предана към мен толкова, колкото и към Бръши, макар всеки тук да знае, че аз съм аутсайдерът, а Бръш е голямата звезда. Лусинда е вечно затънала в работа и се труди здравата. В ъгъла на бюрото държи снимка на съпруга си Лестър и трите им деца. Всички са заобиколили най-малкия, Реджи, в деня, когато се дипломира в гимназията.

— О, господи! — рекох аз, после изведнъж ми просветна. — О, господи, Орлийнз! — Хукнах презглава, но след първите няколко крачки се обърнах да кажа на Лусинда, че отивам в счетоводния отдел.

Долу цареше хаос. Отделът приличаше на главния щаб на някоя партия в нощта на изборите — терминалите на компютрите цъкаха, сметачните машини плюеха лента, а служителите се щураха като гламави. Всичко събрано днес трябваше да бъде осчетоводено. Армия секретарки и куриери се редеше на опашка, за да обработят плячката, изтръгната най-накрая от клиентите. Парите — да се съберат, преброят и обработят — нагнетяваха атмосферата по същия начин, както барутът и кръвта правеха злокобно бойното поле.

Глиндора понечи да се надигне от стола до празното си бяло бюро в мига, в който ме зърна, явно подчертавайки своята решителност да избегне разговор на четири очи.

— Глин — препречих пътя й аз. — Какво се е случило със снимката на сина ти? Не я ли държеше точно тук? — Снимката стоеше там от години, имаше същата и на скрина у тях — чудесно красиво момче с четвъртита университетска шапка, в тога и с диплома в ръка. — Я ми припомни. Как му беше името? Орлийнз, нали? При всички случаи не е Гейнс. Носи фамилното име на баща си, прав ли съм? — Чак сега си спомних къде бях виждал Кам Робъртс.

Заела поза на Юнона, Глиндора стоеше срещу мен мълчаливо, един красив тотем, а мургавото й лице бе спечено от ярост. То приличаше на килер, чиято врата не можеше да се затвори докрай заради вещите, натъпкани вътре. Тя очевидно изпитваше терзание от нещо, което таеше и което я тормозеше много повече от всичко, чуто от мен.

— Не искам да вкарвам никого в беда — казах тихо и тя ме последва в коридора. Тук се чувствахме като в убежище, настрана от напрежението и врявата.

— Накарай Орлийнз да предаде на Бърт, че трябва да се срещнем. Само двамата. В Киндъл. Незабавно. Единственото, което искам от него, е да назове времето и мястото. Кажи му, че се налага двамата да обсъдим нещата. Да ми се обади утре тук.

Тя не отговори. Боже, тия нейни очи, тъмни и пъклени, те ме измерваха от всички страни, а умът й се блъскаше яростно да намери изход от положението. Не беше необходимо голямо въображение, за да стане ясно каква бе причината за легендарните скандали между Бърт и Глиндора, за хвърляните предмети и за грубите думи. Стой настрана от момчето ми. Сцената не беше от тия, които й се нравеха, шефът й и синът й, заплеснати в чувствените удоволствия на древните гърци. Тя сигурно ликуваше, че на Бърт му се е наложило да изчезне.

— Глиндора, знам доста неща. За твоя син. Имам и онова писмо, което си пробутала на Мартин и за което, както забелязваш, дори не отварям дума. Нямам намерение да вкарвам никого в беда. Ти трябва да предадеш това на Бърт. Ще се наложи да ми повярваш.

Със същия успех можех да я помоля за гърне жълтици. Тя презираше положението, в което се намираше — да бъде искащата страна, тази, която трябва да каже „моля“. А най-лошото от всичко бе, че тя изпитваше едно чувство, което аз познавах така, както познавах самия себе си, то ми беше познато като светлината и мрака, и което Глиндора със силата на волята си бе изтрила от своя живот — чувството на страх. Тя стисна устни, за да се овладее, и после се обърна, за да огледа коридора, където нямаше жива душа.

— Моля те — казах аз. Това бе последното, което можех да направя.

Тя тръсна бухналата си тъмна коса не толкова като отговор, а по-скоро от страх, и все така мълчаливо се върна да брои нашите пари.