Скот Търоу
Обявен за виновен (44)

Б. Чуждестранно банково дело

Международната финансова банка, чийто печат личеше на гърба на всеки от осемнайсетте чека, прехвърлени на „Литиплекс“ от 397, бе в сбутана и тясна сграда, която приличаше по-скоро на магазин, ако не бяха разкошните махагонови мебели. Още от времето, когато бях във „Финансови престъпления“, бе известно, че банката е сигурна. Както при всички останали банки, и тук собствениците бяха неизвестни, но имаха стабилни финансови взаимоотношения с някои от най-големите английски и американски банки, а освен това непрекъснато се носеше слух, че зад тукашната банка стои някой от най-могъщите кланове — Рокфелер, Кенеди или подобен на тях, следвайки древната традиция на близки отношения между богатство и корупция. Нищо повече не мога да кажа.

Когато обясних, че искам да открия сметка, моментално се появи управителят, с типичния за страната любезен маниер. Слаб, чернокож и в син блейзър, господин Джордж бе елегантен, а в речта му се долавяше особения местен акцент с характерна за островите ритмична напевност, оцветена от местен диалект, на който все още се говореше по крайбрежието. Кабинетът на Джордж бе малък, но луксозно обзаведен с ламперии, с дървени колони и библиотечни шкафове. Казах му, че бих искал да обсъдим въпроса за откриване на депозит, седемцифрена сума, в щатски долари. Дори не трепна. За него това бе всекидневие. Все още не му бях съобщил името си, но той не си и въобразяваше, че имам подобно намерение. В този град никой и никога не си и помисляше за паспорт. Ако исках да бъда Джо Блоу или Марлон Брандо, моя си работа. В банковите книжки имаше само снимка, залепена от вътрешната страна на корицата, но никакво име.

— Каква е процедурата, след като открия депозита и реша да прехвърля парите, докато съм в Щатите?

— Телефон — отвърна той. — Факс. — Господин Джордж беше с кръгли очила, тънки мустачки и дълги пръсти, които разперваше, докато говореше. Обясни ми, че за телеграфните преводи клиентът трябва да съобщи номера на сметката и кодова дума, а преди превода да телефонира за потвърждение. Прецених, че е малко вероятно Джейк да си седи в кабинета на върха в Кулата на „ТН“ и да му звънят банкери от Пико Луан. Попитах за факса.

— Трябва да разполагаме с писмени инструкции, включително и собственоръчен подпис или друго обозначение за превода. — Много хитро, помислих си. Обозначение за превод. За всички, които не желаят имена.

— Колко време преди самия превод е необходимо да се извърши всичко това?

— Ние телеграфираме на институции, които имат филиали в Луан, в рамките на два часа. Ако получим инструкции до обяд, гарантираме превод в Щатите до три следобед. Наше време.

Премислих всичко и го попитах какво е необходимо, за да открия сметка, и дали бих могъл да направя това по пощата. Джордж отвърна с енигматичен луански жест — белият човек може да направи всичко, което му харесва. Отвори едно чекмедже за формулярите.

— Титулярят на сметката се умолява най-любезно да предостави две малки снимки. Едната е за банковата книжка, другата е за нашия архив. А тук, на това място, ние трябва да имаме собственоръчния знак на титуляря на сметката, независимо какви обозначения ще бъдат използвани, за да се разреши преводът. Титулярят на сметката — повтори той, предполагайки, че и аз съм подставено лице на някоя важна клечка, която не иска да се появява в С. Луан. Естествено, от устата му не се чуха нито „подпис“, нито „име“. Тогава ми мина през ум, че Мартин сигурно е говорил с тоя тук. Описанието му съвпадаше абсолютно. „Все едно да уловиш вятъра.“

В кантората имаше малък прозорец, с дискретно спуснати жалузи, през които се виждаше уличното движение. Мрежа липсваше, защото от тази страна на планините нямаше от досадните буболечки. В този миг на перваза кацна едно птиче, малко орехоподобно същество, непознат за мен вид. Подскачаше насам-натам, а когато спря, то ми отправи директен поглед. Трябва да призная, че погледът му, критичен птичи поглед, ме разсмя, както и мисълта, че човек няма нужда да бъде дори млекопитаещо, за да се запита какво му става на Малой. Джордж махна с ръка и го прогони.

Взех формулярите и излязох на улицата. Слънцето вече се бе издигнало, жареше жестоко, палещо след седмиците, прекарани на закрито в Средния запад. Ясно ми е защо хората по тези места обожествяват слънцето. Търговският квартал се простираше само на няколко преки — разположени нагъсто постройки с испански керемиди, всяка сграда три-четири етажа, боядисани в пастелни карибски цветове. Туристите се смесваха с местните бизнесмени. Между костюмите и куфарчетата вървяха красиви момичета със сламени шапки и плажни рокли, със загорели крака, изцяло на показ.

Огледах се за други банки, чиито имена бяха изписани ненатрапчиво по стените на двата официални езика — английски и испански. В Пико Луан присъстваха много от големите имена в световните финанси, а луанските филиали бяха в сгради с джобен формат като Международната банка. При този скромен начин на съществуване процъфтяваше икономика за сто билиона долара; корпорациите и тръстовете, установили се в Луан, въртяха долари-бегълци и заемаха, купуваха и инвестираха по цял свят. Това бяха пари, които нямаха родина и бяха щастливи, че са точно такива.

Открих представителството на една от големите чикагски банки, чието име — „Форчън Тръст“ — ми бе познато, и им казах, че искам да открия лична сметка. Същата процедура, както и отсреща, само че този път вече не опипвах почвата, а бях наясно. Вложих хиляда американски долара в банкноти, а те ми направиха снимки с един от техните фотоапарати. Снимките бързо изсъхнаха и те залепиха едната в банковата книжка, а другата — в картона с подписа ми. Предпочетох всичките ми депозити да бъдат в долари — можех да избирам от списък с четиринайсет различни валути — и заявих, че не желая извлечение, което ми спести необходимостта да си давам адреса. Сметката щеше да се олихвява при представяне на банковата книжка. Поставих знак в квадратчето на формуляра, упълномощавайки ги да задължават сметката ми с двайсет долара всеки път, когато се правят преводи.

— А по какъв начин ще се установява идентификацията? — попита ослепителната млада дама, която ме обслужваше.

По акцента й реших, че е австралийка и се е добрала дотук, за да избяга от нещо — родители, мъж или задушаващата стихия на собствените й амбиции. Пико бе свободна земя, с разкошни риби, които красят топлите води, слънце, ром и усещането, че повечето от световните закони тук нямат стойност. Накрая разбрах, че пита за кодовата ми дума.

— Момчето на Тим — отвърнах.

Тя ме помоли да го напиша. Сега бях свободен да прехвърлям пари в чужбина и обратно и да проверявам депозитите си по телефона.

Според предварителните си пресмятания имах нужда от още една сметка. За тази цел не бе необходимо дори да напускам сградата. На втория етаж имаше една швейцарска банка — „Цюрихер Кредитбанк“, където изслушах лекция за тяхната процедура, която включваше възможност за кредит от всички клонове в Швейцария и Луан, както и максимални облаги от законите за банковата тайна в двете страни. Вложих и тук хиляда долара. Вече имах две банкови книжки в куфарчето.

Спрях на улицата един мъж и го попитах за някоя служба, откъдето бих могъл да изпратя писмо по факса. Запътих се към големите хотели на брега, където ме насочи. Бях си съблякъл сакото и го носех преметнато на ръка заедно с куфарчето. Оглеждах витрините, сякаш бях тръгнал на покупки, но мислех единствено за себе си, питах се кой съм и какво щях да правя. Сигурно мъжът, който се кани да измами жена си, се чувства по същия начин, разглежда местните антиквариати, чудноватите плетива, екипите за подводно плуване в ярки цветове, гледа, но в същото време не вижда, сетивата му са фокусирани главно върху сърцето и размишлява защо е необходимо всичко това, какъв е тоя глад, който е принуден да засити, как ще се чувства след това до края на дните си, а нещо в него се гърчи всеки път, когато чуе думите „верен“ и „изневяра“.

Ах, знам какво мислиш — пустото му католическо възпитание, където единственият непростим грях е сексът. Само че сега съм се взрял в нещо по-голямо. Добре, истина е, че тайните на повечето хора са свързани със секса, там все още душата най-често е непозната. Питайте Нора. Или Бърт. Ние се убеждаваме един друг, че никой не е засегнат, когато желанията се сбъдват, това става със съгласието на възрастните хора, така че кой го е грижа, но тази история не върви пред Лайл, нито пред мен. Винаги има някой засегнат. И въпреки това си имаме своите нужди. Точно там е въпросът. Каквото и да е — секс, дрога или крадени вещи — всеки си има своето собствено „не е хубаво така“, което го побърква, когато му мине подобна мисъл. Нора, Бърт, за няколко минути и аз самият, всички ние сме членове на едно миниатюрно малцинство, осъществило потайните си, отвратителни копнежи. При повечето хора нещата се развиват точно обратно и зависят от оная опорна точка, където най-голямото отчаяние се поражда от съмнението дали самото нещастие е по-голямо от това, че сме се впуснали в авантюрата или сме се въздържали. Колкото до мен, нещата балансираха от начинанието, с което се бях заловил.

Влязох в „Риджънси“ и тръгнах през палмите във фоайето, а въздухът бе като леден чай. Седнах на един бамбуков фотьойл, за да размисля, но бях вцепенен, неспособен да чувствам почти нищо. Попитах портиера къде е административната служба и той ме насочи към Раймондо, дребен мъж, с тен, облечен изключително елегантно. Казах му, че имам нужда от пишеща машина и факс, и му дадох петдесет луански долара. Той ме поведе зад канцелариите на хотела. Настани ме в малка кабина, която ми напомни за работните места в нашата библиотека. Старата „Ай Би Ем“ приличаше на квачка в полог. Предложи машинописка, но аз отказах и той ме остави, след като ми посочи двата телефона и тоалетната зад ъгъла.

Извих глава и се погледнах в огледалото. Все още си бях аз, огромен прошарен хубавец в костюм, намачкан като кожата на слонско коляно, с изнурен израз на лицето. Знаех, че ще се справя.

— Добре, добре, господин Малой — промълвих и се огледах да се уверя, че наоколо не се спотаява никой, който би могъл да ме подслушва.

Върнах се обратно, извадих една бланка на „ТН“ от куфарчето и написах:

До Международна финансова банка

Пико Луан

 

Моля незабавно да преведете телеграфически остатъка от сметка №476642 във „Форчън Тръст“ — Чикаго, филиала в Пико Луан, на сметка №896-908.

Джон А. К. Айгър

Намерих в куфарчето си писмото на Джейк. Не го извадих, само разтворих капака, за да го виждам добре и очите да водят ръката, после го подписах по обичайния начин, една съвършена имитация. Огледах творението си и в мен просветна странно пламъче на гордост. Аз наистина съм от световна класа. Какво око! Някой ден, за развлечение, ще трябва да пробвам подписа на Дж. Уошингтън върху долара и да го поставя в рамка за Уош. Усмихнах се, а после добавих под подписа едно „Дж. А. К. А.“ Налучквах, разбира се. Джейк би могъл да използва като код моминското име на майка си или надписа от татуировката върху рамото на последната си любовница, но аз го познавах от трийсет и пет години и бях сигурен в някои неща. Ако имаше нужда от код, нямаше съмнение, че щеше да избере един-единствен: „Дж. А. К. А.“.

Дадох писмото на Раймондо и той го пъхна във факса. Внезапно сърцето ми подскочи и аз възкликнах:

— Мястото на изпращане!

Той не ме разбра. Опитах се да се усмихна и забелязах, че устата ми е пресъхнала. Обясних на Раймондо, че обикновено в горната част на факса има ред, удостоверяващ машината, от която се изпраща, но той не ми трябва, тъй като някои от хората, с които съм в делови отношения, са с впечатлението, че се намирам в Щатите. Попитах го дали не може да заличи този ред.

Раймондо продължи работата си, стиснал устни и притворил очи. Тук беше С. Луан и всякакви имена липсваха. Той поклати глава в мълчаливо уверение, че никой няма да си даде труд да се занимава с подобно нещо. Там, където щяха да получат факса, нямаше да разберат дали е изпратен от следващата пряка или от Бомбай.

Изпитах нужда да пийна нещо. Излязох навън в градината и тръгнах напосоки. Седнах край басейна и преметнах сакото си в скута. Появи се сервитьорка, облечена в дрешка за сафари, с тропическа каска и къси панталонки в цвят каки, и аз си поръчах ромов пунш без ром. Чудех се дали ще мога да понасям всичко това до края на живота си, този народ от събирачи на пари, археолози, туземци във вътрешността и изгнаници, които следват пътя на слънцето.

По това време на деня около басейна нямаше много хора, няколко вдовици на гмурци и няколко сексапилни момичета, които богаташите криеха тук, за да им освежават леглата всеки път, когато се отбиеха да нагледат потайните си мангизи. Тези млади особи, една от друга по-прелестни, съвсем естествено привлякоха вниманието ми, но по-скоро теоретично. Техният ден минаваше в грижи за тена, в мазане с кремове, в четене или слушане на музика, а когато горещината станеше нетърпима, те поемаха грациозно към душовете, разхлаждаха се, а зърната им щръкваха изпод символичните бански. Възбуждаха малцината присъстващи мъже — прислужниците около басейна, някой и друг стар пръч като мен, а когато се уверяха, че все още преливат от очарование, отново се изтягаха за още някой и друг час. Само в С. Луан всички бонбончета се събират накуп, излягат се като в бонбониера, а човек се чуди какво ли си мислят тези момиченца по на двайсет и пет-шест години, кои са те и откъде идват? Как е възможно един човек да се примири с живот като предмет за украшение? Какво обяснение дава сам на себе си? Голяма работа е това: „Старият пич идва през две седмици да ме почука, а аз си живея живота, богата и безгрижна“. Дали пък нямаха нужда от застаряващи татенца? Или си мечтаеха за повечко късмет и ум, та да завършат право? Дали не се чудят къде ще бъдат, когато навършат четирийсет и три? А може би се надяват, че оня ще си зареже съпругата, както непрекъснато повтаря, и много скоро ще имат деца и къща в Ню Джърси? Кой знае, вероятно смятат, че са като атлетите, винаги в чудесна форма, докато тялото се движи? Или си мислят като мен, че животът нито има смисъл, нито е безоблачен и че всичко това може в крайна сметка да се окаже много злощастно, но е най-добрият вариант, който късметът може да ти предложи, и те ще се наслаждават на мига, защото ще настане време, когато страданието ще ги споходи в техния път.

Останах около половин час на басейна, толкова успях да издържа, после се върнах в хотела, за да се обадя във „Форчън Тръст“, където вече бях.

— Момчето на Тим, проверка за депозит чрез телеграфен превод на сметка 896–908. — Помислих си, че гласът в другия край е на моята приятелка, очарователната млада австралийка с дълги коси, със силен загар и толкова светли очи, че почти клоняха към жълто. Отсреща се престориха, че не ме познават, и ме оставиха да почакам, космическа пустота, сякаш се намирах сред звездите. До този миг се владеех. Един обикновен ден от живота. Но в положението, в което се намирах, уповавайки се на някакви надежди и без ничия помощ, аз изведнъж усетих, че кръвта ми се смръзва, и ми се стори, че едва ли не съм си изгубил ума. Бях сигурен, че от тази работа няма да излезе нищо. Моля ви, моля ви, моля ви, повтарях си аз и единственото, което исках, бе да не ме хванат. С проницателността на ясновидец осъзнах, че направих всичко това като че ли само за да си осигуря миг на неподправен ужас. Човек се събужда посред нощ и успокоява своите мъчители — не си правете труд да ме измъчвате, аз сам ще се заема с това.

Стана ми ясно, че ще се наложи да оправям нещата. Най-вероятно Джейк бе избрал друг код или много отдавна бе прехвърлил парите на друго място. Може би сметката ми беше крива и парите не бяха на Джейк. Ами ако се окажеха на Бърт? Или на Мартин. При всички положения Джордж, генералният директор на Международната банка, може би вече беше на улицата и лудешки размахваше ръце, за да извика полицията. Това не бе дребно нарушение на закона. Можеха да претърсят всяко кътче в държавата. Банковата тайна бе национално богатство, разковничето за начина на живот на цял един народ. С болезнена яснота си припомних думите на Лагодис и все едно някой ми тикна нажежено желязо право в сърцето: „Внимавай къде стъпваш, приятел“.

Естествено, че си бях подготвил планове за бягство. Седейки буден в събота през нощта, бях измислил няколко варианта и се утешавах, като си ги припомнях. Щях да кажа, че върша разследване и се опитвам да разбуля банковата тайна само за да потвърдя извършеното престъпление и да възстановя парите на законния им притежател. Щях да накарам Бръши да се обади в посолството и на нейното приятелче, Тад К. Той щеше да заяви, че съм герой, щом така спасявам парите на „ТН“, щеше да се обади на експертите си по връзки с правителството и на личното си лоби, които познаваха половината политици в страната, и за един час щяха да ме измъкнат оттук. Пък и кой ли се бе втурнал да ме хваща? Тук съществуваше банкова тайна, предназначена да защитава дори крадци, пък и никой не знаеше името ми. Въобще не ме интересуваше с какво би ме подмамил някой, за да приближа тези банки. Че имало проблеми с телеграфа или че австралийчето искало да се срещнем и да пием по нещо. Никога повече нямаше да ме видят. Бях премислил всичко. Това бе една шега, една случайност, билетче от лотарията.

Само че, както си стоях и си мислех, аз бях сигурен, че съм приключил с шегите. Разнообразни варианти, фантазии — бях се позабавлявал, и толкова. Сега ставаше ясно, че през цялото време не се бях шегувал. Вече не ми се струваше, че Мартин, Уош или някой друг ме е подтикнал към тази история. Спомних си за Лиотис: „Животът, това е волята“. Аз бях направил своя избор. Без да имам представа за бъдещето. Сякаш всичко бе някаква страховита фантастична история за звездния космонавт, който се откъсва от кораба, не успяват да го спасят и той се носи вечно из безкрая. Ако в този миг се появеше Раймондо, щях да му дам още един от странните луански петдесетаци само за да му докосна ръката.

— Потвърждаваме депозита на името на Момчето на Тим. Пет милиона, шестстотин и шестнайсет хиляди и деветдесет и два долара, американски. — Това е то. Като гръм от ясно небе. Когато вдигна слушалката, тя дори не каза „ало“. Бях застанал в телефонната кабина и гледах през двойния прозорец към една дебела палма и към лехата от шубраци със стебла като копия. Млада жена по бански костюм се караше на детето си. Портиерът мъкнеше нечий куфар, а едно малко птиче, наопаки на всякаква логика — може би онова, което бях видял в кабинета на Джордж — подскачаше по пътеката, после прелетя няколко стъпала с надеждата, че никой не го дебне. Всичко наоколо — мебелите, хората, малкото глупаво хвъркато — всички ми изглеждаха като гравюри с релефни очертания като на диамант. Моят живот, какъвто и да бе той, беше различен.

Опитах се да продумам, после още веднъж:

— Мога ли да се разпоредя за допълнителни преводи, потвърдени с факс?

Тя ме увери, че е възможно. Отворих банковата си книжка и казах:

— Адрес: „Цюрихер Кредитбанк“, филиал Пико Луан. — Повторих номера на банковата сметка.

— Колко? — попита тя.

— Пет милиона, щатски. — Реших, че ще бъде по-безопасно да оставя нещо в тази сметка, така „Форчън Тръст“ щяха да продължат да ме имат за техен клиент, който си струва да бъде пазен от неизбежните разследвания. Не че щяха да се задълбочат кой знае колко в цялата история. В нея нямаше нищо особено, а парите кръстосваха цялата планета. Никой не задаваше въпроси. Нещата се прикриваха. Ту от данъчните инспектори, ту от кредиторите, ту от любопитните съпрузи. Поисках повторен превод, за да прекъсна следите. Джейк щеше да вдигне грандиозен скандал в „Интърнешънъл Банк“. Щяха да му покажат, че са превели парите във „Форчън Тръст“ по негово разпореждане. Но тайната си е тайна и от „Форчън“ нямаше да дадат информация къде са заминали парите или в коя сметка са влезли преди това.

Изчаках повече от час, за да се обадя в „Цюрихер Кредитбанк“, за да потвърдят втория трансфер. Всичко бе наред. Парите ми бяха в безопасност в швейцарски ръце. Бях готов да се върна при Бръши. Исках да пийна вино с нея. Исках да бъда в силните й ловки ръце. Погледнах си часовника, за да се уверя, че има време да се любим още веднъж преди полета. Тя щеше да попита къде съм бил и какво съм вършил. Щеше да поиска да научи всяка моя тайна. Но аз нямаше да й кажа. Щеше да ме разпитва за Пиндлинг, разкъсвана от любопитство. Щеше да си представя някой като Джон Силвър с папагал на рамото и с кука вместо ръка. Нека си фантазира. Не ми задавай въпроси и аз няма да те лъжа. Чувствах се опасен и неуловим. Лекомислен, ловък и весел. На излизане от хотела отново надзърнах в огледалото на тоалетната, един бърз, бегъл поглед, за да разбера кой всъщност гледа оттам.