Стивън Пресфийлд
Александър (8) (Добродетелите на войната)

6
Кратер

Мъжете и частите под мое командване при Херонея са следните. Шест ескадрона хетайри — от Аполония, Ботиея, Тороне, Олинт, Антемион и Амфипол, общо хиляда двеста деветдесет и един души; три отряда тежка пехота — пезетайрите^[1] от Пиерия под командването на Мелеагър и от Елимея под командването на Кен, и аргеадският полк от Пела под командването на Антипатър, който също командва цялата ни пехота. Филип е взел четвъртия ми пехотен отряд — от Тимфея, под командването на Полиперхон. От конницата баща ми е отзовал за собствена употреба Царския ескадрон и всичките пет ескадрона от Стара Македония, към хиляда и четиристотин мъже под командването на Филота. Той задържа за себе си на десния фланг и за Парменион в центъра тракийците, Царските копиеносци и пеонската лека конница — с други думи, цялата лека конница във войската.

Всеки от моите конни ескадрони е попълнен изцяло, по двеста двайсет и осем мъже, освен ескадрона от Тороне, който е от сто осемдесет и двама. Няма ни един болен или ранен. Запазвам аполонийците за себе си заедно с техния полковник Сократ Червенобрадия и обединявам останалите пет в два отряда, съответно от по три и два ескадрона, като поставям Пердика начело на предния, който ще атакува с мене, и Хефестион — начело на фланговия, който ще изостане като сила за заплаха, за да държи на мястото му тиванския десен фланг.

(Моля, обърни внимание, че македонската армия беше напълно комплектувана. Това никога не се повтори. Македонските части във войската, с която потеглих за Азия, бяха само половината от това, тъй като трябваше да оставя приблизително толкова да пазят Гърция. Тогава при Херонея обаче Филип водеше всичките ни сили. Освен два ескадрона хетайри и два отряда тежка пехота, които вардеха Пела, разполагахме и със сетния си човек.)

Моят фланг беше подсилен с шест полка хоплити^[2], гръцки съюзници от Амфиктионския съюз под командването на Николай по прякор Кривоносия, общо девет хиляди, и предни подразделения от деветстотин и двайсет мъже, наемни стрелци от Крит и Наксос, свободни стрелци от Илирия и най-важния елемент на авангарда ни, три части от по деветдесетима агриански копиехвъргачи^[3] под командването на техния цар Лангар. Общият брой на нашите конници и пехотинци е малко под шестнайсет хиляди, срещу деветнайсетте или двайсет хиляди мъже от десния тивански фланг. Отлично познавам всичките си офицери — още от малък. Ще вляза и в ада с когото и да е от тях. Ето историята на скъпия ми другар Кратер.

Когато бях шестнайсетгодишен, баща ми повери царския печат под мои грижи (а за регент остави висшия си пълководец Антипатър) и напусна родината, за да обсади Перинт и Бизантион. Незабавно предприех наказателна експедиция срещу дивите меди в Тракия, които царят беше покорил преди четири години, но които сега се бяха възползвали от неговото отсъствие и бяха въстанали заедно със своите съседи лееите и сатрите. Беше зима. Взех шест хиляди под командването на Антипатър и Аминта Андроменов. Кратер беше двайсет и седем годишен. Срещу него имаше обвинение в убийство при дуел и по онова време се намираше в затвора, трябваше да се изправи пред съда в деня на нашето заминаване. От тъмницата се обърна към мене с молба да го взема. Родът му имаше златни рудници в планината, през която възнамерявах да мина. Като малък той прекарвал лятото там и твърдеше, че познавал района. Щял доброволно да си постави шията под ножа, кълнеше се Кратер, ако не извършел някакъв голям подвиг.

Водихме две битки, при Ибис и Естър, форсирахме реки и след преследване, продължило два дни и една нощ, приклещихме последните четири хиляди и петстотин траки начело с техния военен вожд Тисикат в огромния горист проход между планините Хемус и Отонт. Виеше жестока виелица. Противникът държеше по-високите позиции. За да ги превземем, трябваше да минем в тил на неговата колона. Беше следобед, снегът се сипеше на парцали. Повиках Кратер при себе си.

— Нали каза, че познаваш този край?

— Познавам го, кълна се в железните ташаци на Хадес!

Той обясни, че зад възвишенията на запад имало речен пролом, по който до другата заран сме щели да стигнем до вражеския тил. Трябвали му петдесетима мъже и четири яки мулета, две натоварени с масло и две — с вино.

— Това пък защо?

— Заради студа!

На призива за доброволци се отзоваха двеста души. Мнозина, които днес командват войски, първо спечелиха мястото си в сърцето ми през онази нощ. Хефестион, Кен, Пердика, Селевк, Къдравелкото, други, отдавна мъртви. Оставих Антипатър и Аминта с основните сили, като им наредих призори да нападнат прохода. Антипатър беше петдесет и девет годишен, аз — на шестнайсет. Той не беше на себе си от тревога за мене — и от страх от гнева на Филип, ако ми се случи нещо. Разговаряхме насаме, обърнах се към него с най-нежните думи.

— Чиченце стари, утре сутрин нищо няма да ми попречи пръв да ударя врага. По-добре да го нападна в тил, отколкото фронтално.

Чак по залез-слънце успяхме да се доберем до подножието на пролома. Снегът стигаше до търбусите на конете. Бях обмислял дали да не уважа Антипатър, да пратя Теламон начело на отряда и да се върна при главните сили. Един поглед беше достатъчен, за да сложи край на колебанията ми. Нагоре се виждаха само ледени урви. Ако изобщо имаше пътека, тя бе заровена под дълбоки преспи. Виелицата бушуваше, изпълваше пролома със суграшица, мъгла и гръмовен тътен. Осъзнах, че трябва лично да водя хората. Никой друг нямаше такава воля.

Поехме нагоре. Студът беше неописуем, още по-мъчителен заради мрака и мокрите ни дрехи. Отгоре на всичко през цялата нощ в пролома вилня северен вятър, който тамошните хора наричат „рипейски“^[4]. Следвахме течението на потока, изкачвахме се в безлунната нощ по теснина от коварни камънаци и чакъл, хлъзгави от леда. Всеки път щом групата пресичаше реката, трябваше да се събличаме голи и да държим оръжията и вещите си нависоко, за да не се намокрят дрехите и обущата ни, инак щяхме да измръзнем до смърт. Заради завоите на пролома се наложи да я пресичаме единайсет пъти. Маслото свърши. Нямаше с какво да натриваме телата си. Крайниците на мъжете станаха съвсем безчувствени.

Кратер беше невероятен. Пееше, разказваше смешки. По средата на пътя стигнахме до цепнатина в скалите.

— Знаете ли какво има вътре? Зимуваща мечка! — Кратер заяви, че ни я пращало небето. Преди някой да успее да се обади, той грабна факла, копие и въже и се вмъкна в дупката.

Посинели от студ, мъжете се скупчиха пред бърлогата. Изтече време, колкото да преброиш до сто. Изведнъж Кратер изскочи от цепнатината, сякаш изстрелян от катапулт.

— Какво чакате бе, момци? Теглете!

Беше направил примка на крака на мечока. Сега навън се появи и самият звяр. Все още полусънен, клетият сигурно си мислеше, че сънува кошмар. Кратер дърпаше въжето, като се опитваше да го събори, а ние, десетина души, го мушкахме с копията си от всички страни. Мечокът все не падаше. Колчем ни се нахвърляше, ние се пръскахме като ученици. Накрая броят ни си каза думата. Студ ли?! Целите плувахме в пот. Кратер отдели маста на животното, намазахме се от глава до пети. Той отряза обуща от козината, отсече горната част на главата и я нахлупи на темето си. Следващите пъти, когато пресичахме потока. Кратер влизаше пръв във водата и излизаше последен, като помагаше на всеки от мъжете да премине. След като се обличаше на отсрещния бряг, танцуваше и ни натриваше с още меча мас, като пееше мръсни песни. Такъв човек и със злато не можеш купи. Без него щяхме да загинем.

Призори атакувахме отвисоко врага в тил и го разгромихме. Полковете начело с Антипатър и Аминта нахлуха в прохода. Когато си разделяхме плячката, направих Кратер господар на Отонт, опростих му всички прегрешения и платих от собствения си джоб обезщетение на оскърбения род…

Такъв беше Кратер или оттогава насетне — Мечока, който в мрака при Херонея ме дърпа настрани, за да ми съобщи, че мъжете били загрижени, понеже Филип е орязал броя ни.

— Една дума от тебе ще означава за тях целия свят, Александре.

Не си падам по речите преди битка, особено пред висши командири и другари, които познавам цял живот. Този случай обаче може би наистина изисква да кажа едно-друго.

— Братя, в полето между нас и врага няма да намерим зимуващи мечки.

Смехът напълно разпръсква напрежението. На първия ред са другарите ми от онази нощ, Хефестион и Теламон, Кен, Пердика, Къдравелкото, както и Антипатър, който тази сутрин командва ударната част, и Мелеагър, чийто брат Полемон същия този ден спечели почести като капитан от тежката пехота. Отново повтарям онова, което знаем, че трябва да направим. Не ми отнема време, толкова пъти сме го обсъждали.

— По отношение на врага ще подчертая само едно, приятели. Не ни е работа да мразим тези мъже или да изпитваме удоволствие, като ги убиваме. Днес не се сражаваме, за да им отнемем земята или живота, а тяхното превъзходство сред гърците. С малко късмет, те ще се бият рамо до рамо с нас, когато Филип се обърне към Азия и се отправи срещу персийския трон.

— И все пак на първо място в ума ни трябва да е следното: от победата над Свещения отряд зависи всичко. Никоя армия не е спечелила битка, след като е била разгромена елитната й част. И не се заблуждавайте: нашата цел е унищожаването на Свещения отряд, това е задачата, която ни възложи нашият цар. — Оглеждам ги и добавям: — Но не е достатъчно просто да смажем врага със сила. Трябва да му покажем, че сме по-добрите. Никой не бива да се опозори с победата. Ще смъкна кожата на оногова, когото хвана да мародерства, и ще пратя на гарнизонна служба ескадрона, който се поддаде на кървава сеч.

Разсъмва се. Частите се строяват. Филип не е от търпеливите. Неговият знаменосец препуска напред.

Потегляме!