Стивън Пресфийлд
Александър (20) (Добродетелите на войната)

18
Военната плячка

С превземането на персийския лагер след Иса в ръцете ми попадна известна кореспонденция. Това бяха предложения до Дарий от различни градове-държави в Гърция, заговорничещи за моето сваляне. Сред пленниците действително имаше група пратеници от Спарта, Тива, Коринт, Елида и Атина, които се бяха намирали в лагера с мисии, представляващи измяна към мене.

Не съм новак в политиката. Не се смятам за роб на много илюзии. Всъщност почти всички аспекти на егейския поход, от лишаването на експедиционните сили от половината им македонски войници — осем отряда пехотинци, въоръжени със сариси, и пет ескадрона хетайри, оставени на гарнизонна служба в Гърция начело с Антипатър — до продължителното и скъпо неутрализиране на морското крайбрежие, личната ми снизходителност и любезност към Атина, опростяването на гръцките градове, които действаха срещу мен — та всичко това, казвам, беше единствено с оглед на притъпяването на опозицията в родината, на необходимостта да осигуря базата си откъм бунтове на гръцките държави, сами или в съюз с царя на Персия, и на недопускането на втори фронт в тила ми. Знаех, че гърците са против мене. Знаех, че презират моя народ. И все пак отчасти трябва да съм бил наивен, отчасти трябва да съм вярвал, че мога да направя така, та да ме заобичат, че с великите и благородни дела, които извършвах по подобие на нашите общи елински предци, мога да ги склоня да отворят сърцата си ако не за Македония, поне лично за мене.

Кръвта ми кипеше, като четях тези писма, чиито текстове, независимо дали бяха написани с мазното угодничество на ласкателя, подстрекателската злост на провокатора или неприкритата силова политика на първия министър, ясно се отличаваха с коварство и злоба. Четях за съзаклятия да бъда отровен, намушкан, убит с камъни, обесен, прободен с копия и стрели, запален, удавен, прегазен. Бяха се канили да ме задушат с килим, да ме удушат с гарота, да завържат камъни на краката ми и да ме хвърлят в морето, да ме убият по време на жертвоприношение, в съня ми, докато ходя по нужда. От списъка на епитетите, с които бях наричан, отбелязвам само „този звяр“ и „Зловредния“ (които, признавам, са доста уместни за коня ми) и прескачам онези, запазени за баща ми (разбираемо), сестра ми (загадка) и най-отвратителните, за майка ми.

— Комплименти — подминава ги с лека ръка Кратер.

Птолемей ги нарича „подигравка на острицата с дъба“.

— Поне знаем кого да обесим — отбелязва Парменион.

Най-много ме вбесява това, че тези гърци, пред които буквално съм превивал коляно, за да си осигуря доброто им мнение, предпочитат съглашение с персийския варварин пред съюз с мене! Показвам писмата на Теламон, като знам, че той ще погледне на тях под собствения си ъгъл.

— От коя част от войнишкото снаряжение трябва да се избавя сега? — питам своя наемен наставник.

— От онази, която го приема като лична обида — отвръща Теламон.

Има право, разбира се.

— Изненадан ли си, че те мразят хора, които си лишил от свобода, Александре?

Засмивам се.

— Не знам защо те държа при себе си.

— А ако беше освободил тия гърци, щяха ли да те обичат?

Повторно се засмивам.

— Разбери го, ти си земетръсът, Александре. Ти си планински пожар.

— Но съм и човек.

— Не. Ти се отказа от този лукс, когато се изправи пред народа и прие да си негов господар. — Било ужасно да си цар, отбелязва Теламон. — Мислиш си, че няма да си като другите преди тебе. Но защо? Необходимостта не се променя. Имаш врагове. Трябва да правиш каквото е нужно. Откриваш, че действаш със същата жестокост, с каквато винаги са действали царете, и по същите жестоки причини. Не можеш едновременно да си философ и воин, както рече Парменион. Не можеш и да си човек и цар.

Питам Теламон как би постъпил той с пратениците изменници.

— Екзекутирай ги. Без да губиш и минута от съня си.

— А с гръцките държави?

— Отнасяй се любезно с тях, както преди. Но прати на Антипатър злато за още два полка.

Обаче се смилявам над пратениците. В крайна сметка те са смелчаци и родолюбци. Ала ги оставям при себе си, заложници на доброто поведение на своите сънародници.

Има ли нещо по-естествено от това да жадувам за доброто мнение на нашите хора? Всички искаме да бъдем обичани. Завоевателят може би дори го желае повече от другите, понеже търси възхитата не само на своите съвременници, но и на потомството.

Когато бях осемнайсетгодишен, след победата при Херонея баща ми ме прати с Антипатър в Атина. Занесохме пепелта на падналите в битката атиняни и предложихме да върнем без откуп техните пленници — благороден жест от страна на Филип, който възнамеряваше едновременно да разсее и страха, и омразата на Атина. Получи се. Аз бях облагодетелстваният. Признавам, че славата малко ми замая главата. После на един пир дочух забележка, обвиняваща ме, че съм успял само благодарение на произход и късмет. Това ме угнети. Антипатър видя и ме дръпна настрани.

— Струва ми се, че си въздигнал тия атиняни в съдници на твоята добродетел. Докато те всъщност не са никакви съдници, просто са поредната държавица, която мисли за собствената си изгода. Накрая характерът и делата ти ще бъдат съдени не от атиняните, Александре, колкото и прославен някога да е бил градът им, нито от когото и да е друг от твоите съвременници, а от историята, тоест от безпристрастната обективна истина.

Антипатър имаше право.

Тогава се заклех никога повече да не давам и пукната пара за доброто мнение на другите. Да гният в ада. Чувал си за моето въздържание по отношение на храна и секс. Ето защо: самонаказвах се. Ако улавях мислите си да се отклоняват към нечие мнение за мене, си лягах, без да съм вечерял. Що се отнася до жените, също си ги забранявах. Лишил съм се от не малко храна и удоволствие, додето успея да се справя с този порок — или поне си мислех, че съм се справил.