Стивън Пресфийлд
Александър (19) (Добродетелите на войната)

17
Морето и бурята

Днес за пръв път се срещнах и разговарях с Пор, нашия противник оттатък тази индийска река.

Ти наблюдаваше от брега. Итане, заедно с армията. Делегациите се срещнаха на царската ладия на Пор в средата на реката. Идеята беше негова — в отговор, предполагах, на бързия ни напредък в отклоняването на реката, както и на пристигането на деветстотин от нашите транспортни съдове, превозени на части по суша от Инд. Посрещнах с радост тази покана за преговори в реката. Там въздухът е по-прохладен, а и се възхищавах на гледката, макар че достойнството ни малко пострада, както сам си видял, когато по средата на пътя едно от въжетата на нашата ладия се скъса и се понесохме надолу по течението. Съдовете, които ни се притекоха на помощ, бяха управлявани от индийски гребци, всички над седемдесетгодишни, почетени заради старостта им, тъй че нашите делегати, включително самият аз, трябваше да се съблечем голи и да скочим във водата, за да извадим въжето и после да се изтеглим, от едната страна македонците, от другата индийците. Всички се измокрихме до кости, дорде се качим на ладията, където бяхме посрещнати с извънредна любезност (и изсъхнахме за броени минути, при горещината в тази страна, както и проснатите ни на перилата дрехи), и тъй като всички бяхме изгубили прекомерното си достойнство наред с дрехите си, началото на срещата предвещаваше благоприятна развръзка.

Пор е разкошен мъж, над педя по-висок от мене. Ръцете му са дебели колкото моите прасци. Черната му коса е прихваната с безупречна ленена лента. Никога не се е подстригвал. Кожата му е толкова черна, че синее, а зъбите му, инкрустирани със злато и диаманти, лъщят, когато се усмихва, което той прави често, за разлика от всеки друг владетел, когото съм срещал. Туниката му е яркозелена и жълта. Не носи скиптър, а слънчобран, който индийците наричат „чута“.

„Пор“ явно не е име, а титла, подобна на „раджа“ или „цар“. Той всъщност се казва Амритатма, което означава „безгранична душа“. Смее се като лъв и се надига от стола си като слон. Просто не може да не го харесаш.

Неговият дар за мене е кутия от тиково дърво, инкрустирана със слонова кост и злато. Господарите на Пенджаб, обяснява чрез преводач той, от хиляди години получавали такъв подарък в утрото на своето възкачване на престола.

— Какво се държи вътре? — питам аз.

— Нищо. — Кутията била предназначена, осведомява ме Пор, да напомня на владетеля за истинската съдба на човека.

Моят дар за него е златна юзда, която е принадлежала на Дарий.

— Защо точно това? — пита той.

— Защото е най-красивото от всичко, което притежавам.

Пор приема този отговор с ослепителна усмивка. В този момент, признавам, ме обзема смущение, каквото не съм изпитвал в никои други преговори. Понеже макар условности те, които си разменяме с раджата, да са познати и проявите на уважение — обичайни, царят ме обърква със спокойния си, приятен характер и пълното отсъствие на преструвки.

Той заговаря за Дарий, когото познавал и тачел. Двамата били приятели. Пор дори бил пратил хиляда от своите царски конници и две хиляди кшатрии, царски стрелци, на помощ на Дарий при Гавгамела.

Да, казвам му аз, спомням си ги. Неговата индийска конница проби двойната ни фаланга и нападна предния ни лагер, за малко да ме убият в сражението при оттеглянето им. И никога не сме се изправяли срещу толкова страховити стрелци.

Той, Пор де, не бил при Гавгамела. Обаче синовете му били там, казва раджата и посочва двама напети млади мъже, внушителни почти колкото него. Уверява ме, че бил проучил военното ми изкуство в тази битка или поне доколкото можел да си състави представа за него от разказите, и го обявява за божествено вдъхновено. Бил съм, по неговите думи, „самото въплъщение на пълководеца“.

Аз му благодаря и също му отправям комплименти.

После всичко напълно се обърква.

Пор седи сам срещу мене на диван под ярко нашарен навес, който пази от слънцето нас двамата и другите присъстващи. Тъкмо ме е поканил да обиколя земите му с него, за мене щяло да е просветляващо, казва той, да видя със собствените си очи колко уредено било царството му, колко плодородна била земята, колко щастливи били хората и колко го обичали. Раджата се изправя, идва при дивана, на който седя, и се настанява точно до мене. Постъпката му е обезоръжаваща, проява не само на любезност, но и на обич.

— Остани при мен — изведнъж предлага той и махва с ръка към отсрещния бряг, зад който се простират земите и царството му. — Давам ти ръката на дъщеря си и те обявявам за свой наследник. Ще бъдеш мой син и ще наследиш царството ми даже преди тези деца от собствената ми плът. — И посочва двамата си възхитителни синове.

Онемявам от тази щедрост.

Пор се усмихва ослепително.

— Учи се при мен — продължава той и топло поставя длан на коляното ми. — Аз ще те науча да бъдеш цар.

Тъй като междувременно съм погледнал към Хефестион, виждам, че при тези думи очите му потъмняват от гняв. До него Кратер потреперва като опарен от камшичен удар.

Усещам, че моят даймон влиза като лъв в пълна с хора зала.

Моля преводача да повтори последния израз.

— „Аз ще те науча да бъдеш цар“ — казва той на великолепен атически гръцки.

Побеснявам. Теламон ме стрелва с поглед, който нарежда: „Овладей се“. Едва успявам.

— Нима негово величество смята, че не съм цар? — обръщам се аз към преводача, без да гледам Пор.

— Не си, естествено! — моментално получавам отговор от раджата, последван от смях и весело плясване по коляното ми. Изобщо не му хрумва мисълта, че ме е обидил. Убеден е, че не само споделям неговото виждане за липсващата ми царственост, но и че приветствам предложената от него възможност да поправя този недостиг.

Хефестион се изправя пред Пор. Вената на слепоочието му се издува като въже.

— Как смееш да приписваш на този човек липса на царско достойнство, твое величество? Понеже по какъв друг признак се познава царят, освен че разгромява на бойното поле всеки владетел на земята?

Синовете на Пор са пристъпили напред. Ръката на Кратер се насочва към меча му, Теламон се вмъква между тях, за да ги спре.

Раджата се е обърнал към преводача, който превежда толкова бързо, колкото се разплита езикът му. На лицето на Пор се изписва озадачено изражение, последвано от величествен меден смях. Така се смее човек сред приятели, когато иска да каже: „О, я стига бе, хора, няма да се ядосваме за дреболии!“.

Пор дава успокояващ знак на синовете си и другите благородници от индийската група. Самият той се връща на мястото си срещу мене, въпреки че този път се навежда напред, тъй че коленете ни почти се докосват до масата, отрупана с кани и закуски.

— Приятелят ти скача в твоя защита като пантера! — Пор дарява Хефестион с поредната си сияйна усмивка. Моят другар се отдръпва, внезапно обзет от смут.

Раджата се извинява и на двамата. Може би се е изразил неточно, казва той. Уверява ме, че изучавал пътя ми с изчерпателност, която щяла да ме изненада.

— Исках да кажа, Александре, че ти си изключителен воин, завоевател, дори освободител. Ала още не си станал цар.

— Като тебе — намеквам аз, като едва сдържам гнева си.

— Ти си завоевател. Аз съм цар. Има разлика.

Питам каква ще да е тя.

— Разликата между морето и бурята.

Поглеждам го, без да разбирам. Той пояснява:

— Бурята е великолепна и ужасяваща. Божествена, тя хвърля могъщите си мълнии, прегазва всичко по пътя си и отминава. Морето, за разлика от нея, остава — дълбоко, вечно, необхватно. Стихията запраща гръмотевици и светкавици, океанът спокойно ги поглъща. Разбираш ли, приятелю? Ти си бурята. Аз съм морето.

Отново се усмихва.

Стискам зъби толкова силно, че не бих могъл да отговоря, даже да искам. Имам една-единствена цел: да напусна тези преговори преди да се опозоря, като пролея кръвта на своя домакин.

— И все пак по оскърблението, което ти нанасят моите думи, по червенината, която избива по гърдите ти, и по гнева, който едва сдържаш, виждам, че за теб е важно да си цар и че думите ми те обиждат, макар че, ако сърцето ти се довери на искреността, трябва да признаеш, че те жилят единствено със своята истинност — вече не толкова любезно продължава Пор. Това не бивало да е причина за душевни терзания, като се вземела предвид изключителната ми младост. — Кой е цар на трийсет, че дори на четирийсет? Затуй те поканих да се учиш при мен, понеже моите години могат да ме направят твой баща, наставник и съветник.

Очите на Кратер са прочели моите. Той пристъпва напред и се обръща към индийския цар:

— При цялото ми уважение, твое величество, този разговор приключи.

Македонската група се изправя.

Повикват лодките ни.

Усмивката на Пор е изчезнала. Зъбите му са стиснати и очите му са присвити.

— Аз ти предложих ръката на дъщеря си и престолонаследието на моето царство, на което ти отвърна с навъсено и гневно мълчание — заявява той. — Затова ти отправям друго предложение. Върни се в земите, които си завоювал. Направи народа си свободен и щастлив. Превърни всеки човек в господар на собствения му дом и владетел на собственото му сърце, вместо жалък роб, какъвто е днес. Когато постигнеш това, тогаз ела пак при мен и аз ще дойда да уча в твоите нозе. Ти ще научиш мен да бъда цар. Дотогава…

Обърнал съм му гръб. Групата ни се качва в ладията и потегляме.

Пор се надвесва над парапета, внушителен като крепостна кула.

— Как смееш да настъпваш с оръжие срещу моето царство? С какво право заплашваш с насилие оногова, който никога не ти е пакостил, ни е изричал името ти другояче, освен хвалебствено? Да не стоиш над закона? Нямаш ли страх от небето? Готов съм да го убия на мига, ако не е смешно да прескачам от една ладия в друга като пират.

— Казах, че не си цар, Александре, и го повтарям. Ти не владееш земите, които си завоювал. Ни Персия, ни Египет, ни Гърция, от която идеш и която те мрази и щеше да те изяде суров, ако можеше. Какви служби си създал, за да работят за благоденствието на твоя народ? Никакви! Поставил си на власт същите ония династии, които са потискали населението по-рано и със същите средства, додето ти и твоята армия продължавате напред, като кораб, който е господар само на оная част от океана, в която плава, и на никоя друга. Ти нямаш власт дори тук, в собствения си лагер, който ври от размирици и бунтове. Да, знам! В моята страна не се случва нищо, което да не ми се докладва, дори в собствената ти шатра.

Застанал съм на носа на нашата ладия. Кръвта на всички мъже кипи. Войските по двата бряга на реката надават гневни викове.

— Значи ще воюваме, Александре. Виждам, че не ще се примириш с нищо друго. Може да спечелиш. Може да си непобедим, както свидетелства целият свят. — Тъмните му очи срещат моите над водната бездна между нас. — Ала дори да се изправиш над група ми и да стъпиш връз гърлото на моето царство, пак няма да си цар. Даже да стигнеш до брега на самия Източен океан, както се каниш. Няма да си цар и го знаеш.

Когато бях четиринайсетгодишен, служех като паж при баща ми. Веднъж го последвах, когато гневно се оттегли в покоите си след среща с пратеничество на атиняните. И Хефестион беше паж при него, както и Къдравелкото и Птолемей. Онази вечер всички бяхме дежурни, щяхме да бдим над съня на царя.

— Значи Атина желаела мир? Първо ще й вгорча живота. — Филип бясно захвърли плаща си. — Мирът е за жените! Никога не допускай да има мир! Царят, който иска мир, не е никакъв цар! — А после се обърна към нас, пажовете, и се впусна в толкова унищожително яростен монолог, че ние хлапетата стояхме там, всеки неподвижен на своя пост, стъписани от гнева му. — Мирният живот е достоен за муле или магаре. Аз предпочитам да съм лъв! — Кой преуспявал в мирно време, попита Филип, освен писарите и страхливците? А що се отнася до благоденствието на неговия народ: Какво ми дреме за „властването“ и „управлението“? Да вървят в ада заедно с всичките мижави изкуства на мирните отношения! Величието и славата са единствените стремежи, достойни за мъжа. Щастие ли? Пикал съм му на щастието! По-щастлива ли беше Македония, когато всеки враг можеше да прегази границите ни — или е по-щастлива сега, когато широкият свят трепери пред нас? Виждал съм родината ми играчка за противниците. Никога повече няма да допусна такова положение, нито пък ще го допусне моят син!

Стигаме на брега след провала с Пор. Още не съм изрекъл и дума. Моите военачалници искат веднага да се съберем на съвещание. Не. Държа да инспектирам работата по отклоняването на реката. Викат Диад, инженера, и той бързо идва при нас. Спускаме се в обекта с товарно съоръжение, закачено на въжета, достатъчно здрави, за да издържат вол. Самият изкоп е внушителен, трийсет метра дълбок и широк колкото малък град. В единия край, дето ще бъде отворен шлюзът, за да вкара реката в канала, са изправени две пясъчникови плочи, високи петнайсет метра. На скелето се трудят скулптори, ваят образ върху камъка.

— Чие е това лице? — питам аз.

Диад се засмива.

— На царя, разбира се.

— На кой цар?

— Ами че твоето, господарю.

Отново поглеждам.

— Това не е моето лице.

Инженерът пребледнява и поглежда Хефестион, сякаш го моли за помощ.

— Твоето е, господарю…

— Искаш да кажеш, че лъжа, така ли?

— Не, господарю.

— Това е лицето на баща ми. Каменарите дялат профила на Филип.

Инженерът стрелва с уплашен поглед друг от спътниците ми, този път Кратер.

— Кой ти каза да изваеш лицето на баща ми?

— Моля те! Погледни, господарю…

— Гледам.

— Филип носеше брада. Виж, това лице е гладко избръснато!

Лъже тоя мръсник. Удрям го по лицето. Той изписква като жена и пада като заклана свиня.

Кратер и Теламон ме хващат за ръката. От кулите и скелетата зяпат хиляди мъже.

Дланта на Хефестион се притиска към челото ми.

— Имаш треска. — После, високо, към всички: — Царят гори!

Птолемей помага на Диад да се изправи. Подемникът е спрял на дванайсет метра дълбочина в изкопа.

— Вдигнете ни! — нарежда Хефестион.

Горе ни посреща стена от вторачени лица.

— Царят е пил речна вода и се е разболял — високо казва Хефестион. После вика лекарите ми, отвеждат ме и ме скриват на сянка.

В шатрата приветствам възможността да се престоря на болен, напивам се до вцепеняване, после с облекчение заспивам. Хефестион не иска да си тръгне, отпраща пажовете и цялата нощ спи на стола. Когато се събуждам, мъка и угризения разкъсват сърцето ми. Първата ми мисъл е да обезщетя Диад със злато или почести за обидата, която съм му нанесъл. Хефестион ме спира — вече го бил направил.

Отиваме с гадателите за утринното жертвоприношение. Имам чувството, че в челото ми е забит клин. Нима съм загубил власт не само над армията, но и над самия себе си? Нима вече не съм способен да управлявам даже собственото си сърце? Изтичат минути, додето успея да проговоря.

— Спомняш ли си какво каза в навечерието на Херонея, Хефестионе?

— Че до края на битката ще сме други хора. По-възрастни, по-жестоки.

Дълго мълчание.

— Става по-лесно.

— Кое?

— Да правя каквото трябва.

— Глупости! Уморен си.

— Преди можех да се разграничавам от своя даймон. Сега е по-трудно. Понякога не мога да кажа къде свършва той и къде почвам аз.

— Ти не си дарбата си, Александре. Само я използваш.

— Дали?

Когато започвахме, казвам аз, ценях в приятелите си смелостта и мъдростта, духа, темперамента и дързостта. Сега искам единствено вярност.

— Накрая, чувал съм, човек не вярвал дори на себе си. Само на своята дарба. Само на даймона си.

В деня, в който стигна до такова състояние, ще съм се превърнал в чудовище.

— Даймонът не е същество, което може да бъде умилостивено — заявявам аз. — Той е природна сила. Да го наречеш „нечовешки“ е само наполовина вярно. Той е безчовечен. Сключваш сделка с него. Даймонът те надарява с всезнание. Ала ти се съюзяваш с вихъра и яхваш тигъра.

Привечер с Хефестион пак отиваме при изкопа на Диад. Върху камъка наистина е изваяно моето лице.

На другата заран свиквам съвета.

— Отказах се да отклонявам реката. Сглобете лодките, докарани от Инд. Ще нападнем по вода.