Стивън Пресфийлд
Александър (15) (Добродетелите на войната)

13
Убий царя

Ти имаш достъп до войсковите дневници за месеците след битката при Граник, Итане. В тях са изброени малоазийските градове, които се предадоха или паднаха тогава. Дадох свобода на гръцките държави и ги освободих от данък. Кария не е гръцка. Възстанових на трона нейната царица Ада, чието предложение да ме осинови приех, върнах на карийците старите им закони, които персите бяха отменили, и не взех данък като завоевател, а като син. Лидия освободих, както и Мизия и двете Фригии, и поисках само данъка, взиман от Дарий преди мене. Покориха ни се сто и шейсет града. Бяхме тръгнали в началото на лятото, за да взимаме реколтата, когато я приберат. До другата пролет цяла Мала Азия от Босфора до Памфилия беше в наши ръце.

След Граник забраних плячкосването. Армията идваше в Азия като освободителна войска, никакви грабежи не биваше да помрачат тази й слава. Плячката, която взимахме, идваше от Дариевите съкровища в освободените от нас градове.

Първо стояха нуждите на войската, на животните преди хората, понеже без коне, магарета и мулета армията може да атакува толкова бързо, колкото сме в състояние да тичаме, и да носи само онова, което сме способни да мъкнем на гърба си. После, злато за осигуряване на тилово снабдяване, кораби и пристанища, комуникации с гарнизонната войска на Антипатър в Гърция и Македония, складове за постъпленията, пари за подкупване на врагове и помощ на приятели, възнаграждения за нашите благодетели, рушвети за шпиони и агенти на вражеска територия, подаръци и освобождаване от данъци на новите съюзници, игри и жертвоприношения за старите. Войниците трябва да получат време и средства да погуляят, заслужили са го. На новобрачните давам отпуск и ги пращам у дома шестстотин души, сред които Кен, Къдравелкото. Надницата. Нека прекарат зимните месеци сгушени до булките си, та като се върнат напролет, да знаят, че са си осигурили наследник.

Сега надниците на войската и, с пълни шепи, нейните награди. Отделям повече време за това, отколкото за каквото и да е друго занимание, освен за разузнаване и предварително снабдяване. От изключителна важност е плячката да се разпредели справедливо. Никой храбрец да не остане невъзнаграден и никой страхливец — ненаказан. Почетни грамоти. При Сарди в Лидия, дето армията спира, за да затвърди първоначалното си настъпление, диктувам кореспонденция на цели четирийсет секретари, които се трудят на смени. Целта ми е да науча името и подвизите на всеки мъж от войската. Не мога, естествено, но ще свързвам с имена трийсет-четирийсет нови лица дневно. Прииждат камари съкровища, златни чаши и бокали от сребро, които веднага раздавам на пролелите кръвта си за делото на нашата родина. Ако мога, лично връчвам даровете, ако не — с тях върви писмена похвала от мен, нещо, което човекът гордо ще прати вкъщи на баща си и майка си или ще съхрани за жена си и детето си. Виното по егейското крайбрежие е превъзходно. Когато партидата ми хареса, запазвам една част и я пращам на офицер, когото искам да почета, с писмо, в което се казва, че Александър се е насладил на това вино със своите приятели и би желал той да го сподели с неговите.

Никога не допускам хората да ме видят заспал. Ставам преди тяхното събуждане и оставам да работя, когато те си лягат. Когато пият, пия с тях, когато танцуват, танцувам и аз. Когато се задържам до късно на вино, после се изправям на сигурни нозе и държа офицерите да го видят. Когато слънцето прежуря, понасям зноя, без да пъшкам, по време на поход спя на земята, а в лагер — на проста койка, и когато се придвижваме, пътувам както е наредено на всички останали, пеш или на кон. Оставям своите сънародници да видят, че от съкровищата не взимам нищо, освен по някой почетен дар — кон или хубави доспехи, — и давам всичко на другите и за нашата цел.

Дарий.

Господарят на Азия си седи във Вавилон, хиляда и триста километра на изток. Ние ли да тръгнем към него, или да чакаме той да дойде при нас? Къде ще се срещнем? Кога? С какви сили?

В родината имаме една игра, казва се „Убий царя“. Играе се от две групи момчета на коне, на игрище с голова линия в двата края. Момъкът с топката е царят. Той се опитва да пресече головата линия на противника, другарите му го защитават. Когато царят падне, неговата страна губи.

Общият замисъл за войната срещу Персия не е по-сложен.

Убий царя.

Докато настъпваме по крайбрежието, с моите пълководци всяка вечер се събираме край картната маса, взираме се в планове и разузнавателни сведения, обобщаваме предвиждания, съобщения от агенти и шпиони на вражеска територия. Кратер е най-агресивният ми военачалник, иска веднага да се насочим към вътрешността, към Вавилон и Суза, където Дарий държи съкровището си и където почти със сигурност ще свика следващата си армия.

— Още сега да тръгнем срещу него, преди да успее да вдигне толкова огромно множество, че да нямаме никакъв шанс да го победим — настоява Кратер.

Парменион оглавява старата гвардия. И той се бои от пряк сблъсък с многомилионна войска.

— Да не изкушаваме небето, Александре, и да се задоволим със завоеванията, които ни дари всемогъщият Зевс. Никоя европейска армия не е и мечтала да завладее земите, които покорихме ние. Ако Дарий ти предложи отстъпки, приеми ги.

Двете фракции спорят еженощно, дорде настъпи часът да ги усмиря. Научил съм го от баща ми — дебна повод, в този случай деня, в който Парменион е получил името си: в Македония празнуваме тези дни така, както гърците честват рождените дни, когато висшият военачалник ще се чувства на най-голяма почит и най-силно ще усеща тежестта на годините. Изчаквам до полунощ. Виното и месото са ни размекнали. Не демонстрирам царското си право, а говоря само като войник на други войници.

— Братя, във войната срещу Дарий не бива да губим от поглед следната най-важна истина: нашият враг не управлява народ, а империя. Неговите съюзници не са му приятели, а подвластни държави. Той господства с могъщество, вярно, ала по-скоро по силата на своеобразен мит: измислицата за собствената му непобедимост.

Правя пауза и заявявам:

— Ние не воюваме с царя, приятели, а с този мит.

Още една пауза.

— Страх ли ме е от милионите на Дарий? Категорично не. Да доведе половин Азия, ако ще. Колкото повече войска струпа на бойното поле, толкова повече ще се обремени с излишно оръжие и толкова по-голяма тежест ще постави върху плещите на своите командири и снабдяването. Баща ми ме е научил на следното и аз съм убеден в него: големината на армията е безсмислена извън броя на мъжете, които могат за един ден да изминат разстоянието между два лагера. Нашата армия е такава. Четирийсетина хиляди, не повече. Нека Дарий разпростре своите множества от хоризонт до хоризонт. Когато го ударим в сърцето с бързина и мощ, тълпата ще побегне като безброй зайци.

Изглеждам ги поред и продължавам:

— Кратер, приятелю, и вие по-млади офицери, ето какво ще ви кажа: няма да се втурнем във вътрешността, колкото и съблазнителен да изглежда такъв дързък ход. Ако тръгнем срещу Вавилон преди да бъде разбит митът за Дарий, градът ще устои — не бива да обсаждаме крепост, чиито стени са дълги шейсет и пет километра и са високи четирийсет и пет метра. Но ако разгромим царя на бойното поле, Вавилон сам ще ни отвори портите си… — Запомнете, завладяването на земя не означава нищо, докато е жив митът за царя.

Кимания.

— Нито пък ще се опитаме да откраднем Дариевото царство с хитрина и коварство, приятели. Нека изведе армията си на полето чак когато е готова, а не да е съставена от набързо сбрани или посредствени сили. Нека войската му дойде в абсолютна готовност, съставена от най-добрите мъже на Азия. Дето е самият цар, там ще ударя аз. Дето са най-големите му герои, там ще ударите вие. Тогава с нашата победа ще падне не само господарят на Изтока, но и легендата, която го крепи.

Всички мълчат и слушат.

— Не, Парменионе, няма да се задоволим с късче от покрайнините на Дариевата империя. Ще я вземем цялата. Вече сме по средата на пътя до Персепол. Моята цел е да покоря всяка провинция, която Персия някога е владяла, даже Индия, и да продължа до брега на Океана в края на света. Няма да водя преговори с Дарий, нито ще приема друга отстъпка, освен безусловна капитулация.

Дръзките начинания оказват най-силно въздействие и величествените цели вдъхновяват сърцата на хората. Хефестион е с мене, както и Кратер, Птолемей и Пердика. Селевк и Филота бързо се запалват за идеята. Само онези, които са проходили при Филип — Парменион, Мелеагър и Аминта Андроменов (Антигон Едноокия бях назначил за наместник на Фригия), — се опасяват, че такава увереност е самозаблуждение. Ще поговоря с всеки от тях насаме. Ще им направя отстъпки, ще повиша техните протежета, ще им даря каквото пожелаят, за да ги привлека, дорде не са всецяло с мене. Ако се дърпат, ще се отърва от тях. Да, дори от Парменион.

— Чували ли сте, приятели, как крокодилът поглъща вол? Почва от краката и го изяжда чак до сърцето. Така ще победим Дарий. Ще погълнем империята му държава по държава. Няма да бързаме. Ще превземем пристанищните градове, ще отрежем вражеския флот от неговите пристани и бази. Няма да напускаме никое място, дорде не осигурим тила си и снабдителните ни комуникации не са солидни и устойчиви. Нека персите дойдат при нас. Нека те се отдалечат от родната си земя, а не ние — от нашата.

Месеци след битката при Граник запълваме белите петна на картата, разполагаме укрепени постове и събираме богатства. Тренираме. Правим учения. Строим нови пътища и поправяме стари. Напролет нашите новобрачни се завръщат от отпуск. С тях идат подкрепления от три хиляди и двеста пехотинци и петстотин конници. Народът в родината е въодушевен от успеха ни. Бях натоварил Кен, Надницата и Къдравелкото със злато за поощрения при вербуване на новобранци, а се наложило да отхвърлят доброволците със стотици, толкова опияняваща е перспективата за богатства и приключения в Изтока. Цяла зима сме се сражавали във Фригия и Кападокия, отвъд Халис и покрай гръбнака на Тавър. Враговете са главно планински племена, диви волни горяни, които ценят свободата повече от живота си. Аз ги обичам. Какво искам от тях ли? Единствено тяхното приятелство. Когато най-после се убеждават в това, те идат при нас, като носят в дар коне и юзди от злато.

Погледът ми остава прикован към Дарий. Царят се претрепвал от работа във Вавилон, съобщава всяко донесение, събирал и обучавал втора армия. Възложил съм на Хефестион да ръководи нашите агенти и шпиони. Той ме осведомява веднъж дневно, а съвета — през пет дни. Ето един от докладите му:

„Персите нямат постоянна армия освен конницата на Дариевите Роднини, шест хиляди, включително воините от Хилядата рода, и царската гвардия, десетте хиляди Безсмъртни. Войската, която вдига сега, за да ни спре, трябва да се събира част по част от провинциите на империята, най-източните от които са на хиляди километри от Персепол и още по-далеч от Вавилон. Ще минат месеци, дорде наместниците му мобилизират наборниците, и още толкова да ги докарат на едно място. После множеството трябва да се въоръжи и обучи.

Дарий явно ще промени нещата след разгрома при Граник. Ще преосмисли въоръжението и тактиката. Лично ще поеме командването. Агентите ни съобщават, че сега при него били Арсам, Реомитър и Атизий, които се сражаваха срещу нас при Граник и няма да пропуснат случай да съветват царя за подобрения и промени. Дарий повикал в двореца си Тигран, най-прочутия конен командир в Азия, и брат си Оксатър, двуметров юнак, както и царските роднини Набарзан, Датис, Масист, Мегабаз, Автофрадат, Тисамен, Фратраферн, Датам и Оронтобат, всички известни със смелостта и ездата си, които командваха войските заедно с Мемнон при Халикарнас и които водят мощни конни подразделения от своите провинции. Дарий също привикал във Вавилон Менторовия син Тимонид, който, знаем от шпионите си, пристигнал с форсиран марш от морската база на врага в Трипол на сирийския бряг и довел десетина-петнайсет хиляди гръцки моряци и наемна пехота от флота. При царя са и Мемноновите синове Агатон и Ксенократ с осем хиляди пелопонески наемници и двама гръцки капитани, етолиецът Главк и фокидецът Патрон, които не само са изключителни командири от тежката пехота, но и са привлекли под своите знамена, както потвърждават всички донесения, още десет хиляди гръцки наемници, първокласни войници, от ония, дето могат да се опрат на нашата фаланга. Та тъй: трийсет, трийсет и пет хиляди тежки пехотинци срещу нашите двайсет.

Сред Дариевите придворни също са множество отстъпници от Гърция и собствената ни родина, които работят за победата над Македония и изтънко познават нашето въоръжение и тактика. Дарий има и агенти в нашия лагер, чак до войнишки курви и перачки. Бъдете сигурни, че всяка дума, дори да е промълвена насън, стига до ушите на врага“.

Кога ще потегли Дарий? Къде? С колко души?

На оногова, който донесе тези сведения, обещавам теглото му в сребро. Вестта идва при Анкира до Солената пустиня, ала не от шпиони или дезертьори, а от самия Дарий, под формата на заповед за реквизиция, която наши разузнавачи залавят от вестоносец на Царския път. Документът е адресиран до Барзан, наместник на Месопотамска Сирия, и му нарежда да приготви за пристигането на Имперската армия след шест месеца (тоест наесен) двеста хиляди амфори вино, петдесет хиляди овце, осемстотин и седемдесет тона ечемик и същите количества пшеница, сусам и просо, както и достатъчно вода и фураж, сух и пресен, за нуждите на шейсет хиляди коня, магарета и камили. В писмото се посочва, че или трябва вече да са направени, или да са готови за построяване достатъчен брой глинени пещи „мукер“ от онези с кръгъл търбух, както и сто и двайсет хиляди метра въже за шатри и връзване на коне, сто хиляди кола за палисада и шест хиляди мотики и кирки за ограждане на лагера с ровове, издигане на валове и изкопаване на отходни места. За царските шатри, разпорежда заповедта, е нужно високо място, заслонено с дървета и напоявано от поток, от чието горно течение да не загребва друга чаша преди царската. Площта на лагера трябва да е трийсет и два декара, плюс още четирийсет и четири за обоза и животните. Дарий също иска от наместника незабавно да прати във Вавилон единайсет хиляди товарни животни с техните мулетари.

В автентичността на писмото ме убеждават удобствата, които се изискват за царската свита.

Когато отива на война, персийският цар е придружаван от обоз, дълъг два и половина километра. Не за войската, а само за него. Личен багаж. Той води жените си и майка си. С него са фризьорът и козметикът му. Царят взима всичко, което му е скъпо, даже любимия си леопард и говорещия си папагал. Носи бюстове на предците си, любимите си възглавници и книги, има свирци на флейта, дайре, гайда и лира. Придружава го целият му двор, включително гадатели и магове, лекари и книжници, носачи, хлебари, готвачи, виночерпци, баняджии, икономи, сервитьори, масажисти, шамбелани. Идват наложниците му, не всичките триста шейсет и пет, колкото има у дома, а полеви вариант на този харем, всяка със собствена прислуга и козметици. Великият цар има лични плетачи на плитки, наглеждани на гозби, сиренари, смесвачи на напитки, прецеждачи на вино, домакини и парфюмеристи. Има човек да му носи огледалото и друг — да му скубе веждите. Без да се брои целият сонм писари и евнуси, които са царски чиновници, ковчежници, поети.

Тази шатра, в която седим в момента, е принадлежала на Дарий, пленихме я след Иса. В първоначалния си вид е невероятно грамадна. Давал съм пир за шестстотин души в нея, в Бактрия вдигахме страничните платнища и упражнявахме вътре конете. Когато я получих, с нея вървяха четирийсет вещи мъже, само за да я разпъват и събират. След Дрангия я разделихме на четири (останалите превърнахме в лазаретни и казармени шатри) и сега ползвам една четвърт от четвъртината. Даже тя стига за спане на половината ми пажове, за тяхна трапезария и лазарет, помещения на царската академия, за моя квартира, и остава място за дежурната смяна телохранители, две картни стаи, библиотека, стая за инструктаж и тази зала, в която разговаряме и пием и дето преди е бил царският харем.

Помъкнал тази шатра, Дарий поведе армията си от Вавилон към Сирия с желанието да ме предизвика на битка. И понеже бях самоуверен и изгарях от нетърпение да го срещна, аз направих най-големия гаф в цялата си кариера.