Стивън Пресфийлд
Александър (3) (Добродетелите на войната)

1
Воинът

Винаги съм бил воин. Не познавам друг живот. От малък съм избрал военното поприще. Никога не съм пожелавал друго.

Имал съм любовници, създал съм потомство, състезавал съм се в игри и съм вършил убийства в пияно състояние. Побеждавал съм империи, покорявал съм континенти, увенчавали са ме за безсмъртен пред богове и хора. Но винаги съм бил воин.

Когато бях момче, бягах от своя учител и търсех близостта на мъжете в казармите. Учебното поле и конюшнята, миризмата на кожа и пот — това ми е по вкуса. Стърженето на точилото по желязото е за мен същото, каквото е музиката за поетите. Винаги е било така. Не си спомням някога да е било другояче.

Някой може би си мисли, че човек като мене трябва да е научил много от походите и богатия си опит. Аз обаче честно ще кажа следното: всичко, което знам, вече го бях усвоил на тринайсет, че даже и на десет или още по-рано. Като зрял военачалник не съм проумял нищо, което да не ми е било ясно от детинство.

Като малък инстинктивно схващах терена, похода, случая и природните стихии. Разбирах прекосяването на реки и използването на релефа; колко отряда с какъв състав могат да изминат такова и такова разстояние, за колко време, с какво снаряжение, в какво състояние за сражение ще пристигнат. Подреждането на войските ми беше втора природа: само поглеждах и всичко ми ставаше ясно. Баща ми беше най-великият воин на своето време, може би дори на всички времена. Ала когато бях десетгодишен, аз го предупредих, че ще го надмина. И на двайсет и три вече го бях постигнал.

Като момък завиждах на баща си, боях се, че ще спечели цялата слава и за мен няма да остане нищо. Никога не ме е било страх от друго, освен нещо да не ми попречи да изпълня съдбата си.

Войските, които имах честта да предвождам, бяха непобедими в Европа и Азия. Те обединиха гръцките държави и егейските острови, освободиха от персийско иго гръцките градове в Йония и Еолида. Завладяха Армения, Кападокия, Мала и Голяма Фригия, Пафлагония, Кария, Лидия, Пизида, Ликия, Памфилия, Койлесирия, Месопотамска Сирия и Киликия. Под тяхното оръжие паднаха великите твърдини на Финикия: Библос, Сидон, Тир и филистимският град Газа. Покориха ядрото на Персийската империя — Египет и Отсамна Арабия, Месопотамия, Вавилония, Мидия, Сузиана, планинските земи на самата Персия — и източните провинции Хиркания, Ария, Партия, Бактрия, Тапурия, Дрангия, Арахозия, Зогдиана. Прекосиха Хиндукуш и навлязоха в Индия. Никой не ги е побеждавал.

Тези войски бяха ненадминати не заради броя си, понеже противниците им във всички сражения ги превъзхождаха по численост и на хора, и на коне, ни заради изключителността на техните пълководци и тактиката им, макар че и те не бяха маловажни, ни заради вещината на обоза и тиловите им сили, без каквито не може да оцелее никоя армия, камо ли да победи. Успехът им всъщност се дължеше на воинските качества на всеки войник и по-конкретно на онова от тях, което се изразява с гръцката дума „дюнамис“ — „воля за борба“. Никой пълководец от тази или която и да е друга епоха не е имал късмета да стои начело на такива мъже, обладани от такъв боен дух, притежаващи такава самоинициативност, такава всеотдайност към своите командири, към своето призвание.

Ала сега се случи онова, от което се боях най-много. Хората са се уморили от завоевания. Спрели са на брега на тази индийска река и нямат желание да я прекосят. Стигнали са прекалено далече, така смятат. Дошло им е до гуша. Искат да си вървят у дома.

За пръв път откак поех командването намерих за нужно да създам отряд от „атактой“, „бунтовници“, и да го отделя от главните поделения на войската. И това не са дезертьори или закоравели нарушители на дисциплината, а елитни войници, прославени ветерани — много от които натрупали опит под командването на баща ми и неговия велик военачалник Парменион, — които са се изпълнили с такова негодувание срещу дела и думи, които съм извършил и изрекъл или съм пропуснал да извърша и изрека, че мога да ги разполагам в бойния ред само между отряди с безупречна вярност, за да не ме предадат във фаталния момент. Днес се принудих да екзекутирам заради отказ незабавно да изпълнят заповед петима от техните офицери, всичките чисти македонци, чиито семейства са ми скъпи. Тази крайна мярка ми е омразна, не само поради нейната варварщина, но и поради липсата на въображение, която издава в мен. Чрез страх и принуда ли трябва вече да командвам? Дотам ли се е принизил моят гений?

Когато шестнайсетгодишен за пръв път поведох собствен отряд в конницата, бях толкова развълнуван, че не успях да сдържа сълзите си. Адютантът ми се разтревожи и ме заразпитва какво ме е натъжило. Но конниците от ескадроните разбраха. Трогна ме видът им в такъв идеален ред, техните белези и мълчанието им, обветрените им набръчкани лица. Когато видяха в какво състояние съм, хората отговориха на моята вярност с вярност, понеже знаеха, че съм готов на всичко за тях. Други пълководци може да не стоят по-долу по стратегия и тактика, даже по смелост. Ала никой не може да се мери с мен по любов към своите другари. Обичам дори онези, които се обявяват за мои врагове. Презирам само подлостта и злобата. Врагът, който се отличава с храброст обаче — него притеглям към гърдите си, скъп ми е като роден брат.

Хората, които не разбират войната, я смятат за сблъсък между войски, приятел срещу враг. Не. Приятелят и врагът всъщност се сражават като един срещу невидим противник, чието име е Страх, и дори прегърнати в смъртта, се стремят да изкачат онзи връх, чието знаме е чест.

Силата, която движи войника, е „кардия“ — „сърце“, и, „дюнамис“ — „воля за борба“. На война нищо друго няма значение. Ни оръжия и тактика, ни философия и родолюбие, нито дори страх от самите богове. Само тази любов към славата, която е вроден императив на смъртната кръв, неизкоренима в човека, също като във вълка или лъва, без която сме нищо.

Погледни натам, Итане. Някъде отвъд онази река е брегът на Океана, Краят на света. На какво разстояние ли? Зад Ганг? През Земята на вечния сняг? Усещам го. Той ме зове. Там трябва да стигна — дето преди мен не е стигал друг владетел. Там трябва да побия лъвския щандарт на Македония. Едва тогава ще дам покой на сърцето си и ще разпусна тази войска.

Затуй те повиках, млади приятелю. Денем мога да се преструвам, като знам, че погледите на мъжете са отправени към мен. Нощем обаче състоянието на войската ме съсипва.

Трябва да се освободя от бремето. Трябва да си подредя мислите. Трябва да намеря решение на проблема с броженията сред войниците.

Трябва да поговоря с някого — с човек извън войсковата йерархия, който ще ме слуша, без да ме съди, и ще си държи устата затворена. Ти си по-малък брат на жена ми Роксана и като такъв си само под моя закрила. Никой друг не може да ти е наставник, с никой друг не можеш да споделиш моя разказ. Затуй ти се доверявам. А и виждам в тебе (защото внимателно те наблюдавам, откак постъпи на служба при мен в Афганистан) пълководчески инстинкт и дарба за война, които не се придобиват с никакво обучение. Ти си осемнайсетгодишен и скоро ще станеш офицер. Когато прекосим тази река, за пръв път ще поведеш мъже в битка. Моята задача е да те наставлявам, защото, макар в своята родина да си от владетелска кръв, тук си обикновен паж, школник във военната академия, която е моята шатра.

Ще останеш ли да изслушаш разказа ми? Не те принуждавам, понеже тайните, които ще ти разкрия, за да подредя по важност целите си, може да те изложат на опасност, не сега, дорде съм жив, а по-късно, защото хората, които ме наследят, ще се опитат да ползват сведенията ти за собствените си цели.

Ще служиш ли на своя цар и роднина? Ако се съгласиш, ще идваш при мен всяка вечер или през толкова време, колкото ми е удобно. Няма нужда да говориш, само ще слушаш, въпреки че ако се налага, може да те ползвам за задачи, изискващи доверие и дискретност. Ако откажеш, още сега ще те освободя, без да затая лоши чувства.

За теб е чест да ми служиш, казваш?

Добре, млади приятелю.

Седни тогава. Да започваме…