Стивън Пресфийлд
Александър (35) (Добродетелите на войната)

33
Голите мъдреци

Мусонно наводнение за втори път помете лагера. Шатрите са отнесени с всичко вътре, улиците са затлачени. Лагерът е разположен на възвишение и бързо се отводнява, ала психическото състояние на хората остава отвратително и дори не можем да провеждаме учения, а трябва да посвещаваме всеки час на поправка на снаряжението и възстановяване на войската. Индийската жега е все така парализираща. Ходилата на мъжете загниват от влагата, копитата на конете се подуват и стават крехки. Дъждът е топъл като пикня, но не може да стоиш под него, изсипва се в невъобразими количества. Понасят го само говедата и слоновете — издържат го с търпението на Изтока.

На речния бряг има две села, Оксила и Адаспила. Те са се слели с града, какъвто е нашият лагер, заедно с техните жени, деца и дойни крави, които съответно перат армията и я снабдяват с извара и сирене.

В нашата територия са се влели и гимнософистите, индийските „голи мъдреци“. Виждаш ги призори да се спускат до реката, дето се къпят и пеят. На смрачаване пак идват и пускат по течението мънички лампи от дървесен лист, масло и фитил. Гледката е извънредно пленителна. Десетки такива хора обитават лагера („пъплят“, както казва Кратер). Те са на всякаква възраст, от млади до престарели, почернели от слънцето и слаби като стръкове трева. Бях се опасявал, че хората ни ще се държат надменно с тях и ще ги изритват от обществените места, както правеха с жителите на Вавилон, ала се случва тъкмо обратното — нашите македонци възприемат тези „садху“^[1] като патриарси и мъдреците отвръщат на тяхната привързаност, като се отнасят към грубите ни войници с благосклонно и развеселено търпение.

Днес с офицерите ми вечеряме на тераса от тиково дърво над реката. Разговаря се за нещо, случило се по-рано същия ден. Свитата ми пресичаше онази част от лагера, която граничи със село Оксила. Един от пажовете ми, умен момък, казваше се Агатон, крачеше напред, за да разчиства пътя. Натъкнал се на група печащи се на слънце гимнософисти. Те отказали да се отдръпнат, за да премина аз. Избухнала караница между момчето и неколцина търговци, които защитавали гимнософистите. Събрала се тълпа. Додето стигна на мястото, произшествието вече беше в пълен ход. Същината на спора се състоеше в следното: кой е по-достоен да има право на преминаване, Александър или гимнософистите? Когато спрях коня си, Агатон разпалено се препираше с най-стария от мъдреците. Момъкът ме посочи и заяви:

— Този човек е покорил света! А какво си направил ти?

Философът отговори, без да се поколебае и за миг:

— Аз покорих потребността от покоряване на света.

Засмях се възхитено. Свитата ми веднага отстъпи. Попитах мъдреца какво мога да направя за него и му казах, че ще му дам каквото пожелае.

— Плодът в ръката ти — отвърна той. Държах чудесна зряла круша. Когато му я протегнах, мъжът я даде на момчето до него да я изяде.

На другия ден правя преглед на армията. Такива проверки са безценно средство за вдъхновяване на деморализирана войска. Хората не спират да мърморят заради работата, която трябва да свършат, ала щом влязат в строя и видят големината и реда на армията и блясъка на нейното снаряжение, сърцата им не могат да не се възрадват, че участват в такава прославена войска. Гледката действа добре и на мене. В родината щях да приключа прегледа за три часа, но в тази жега мъжете ще почнат да припадат дори и за една трета от това време. Затуй свършвам бързо и разпускам ротите.

Армията е съвсем различна от онази, която преди осем години потегли от Европа или преди един сезон напусна Афганистан. На левия фланг я няма нашата блестяща тесалийска конница, освободена с почести в Екбатана. На нейно място имаме свободни афганистански, скитски и бактрийски отряди. Такива племена не могат да бъдат научени да се сражават като нас, но със своите татуирани лица и нагиздени с леопардови кожи кончета прибавят малко колорит и диващина. Тиграновата Конница на наследниците, само перси, ала обучени на македонска тактика, се присъедини към нас в Задракарта. Остава наемната конница на Андромах, въпреки гибелта на техния командир, убит от Спитамен на река Политимен. Стрелците ми сега са меди и индийци, а не македонци, и копиеносците ми — парти и масагети. Единствените непроменени части са Ситалковите тракийски копиехвъргачи (макар че самият Ситалк е в Мидия, командването е поел синът му Садок) и агрианите. Попълнения се появяват всяка пролет като зюмбюлите — имам синове и дори внуци на първите си войници, които служат с не по-малко усърдие от бащите си.

Ядрото на линията остават отрядите на фалангата (сега в Индия седем вместо шест), въпреки че и те вече не са чисто македонски — в някои роти сънародниците ни са по-малко от половината. Изобилстват новите командири — Алкет, Антиген, Клит Белия, Таврон, Горгий, Питон, Касандър, Неарх и други. В афганистанския град Зариаспа^[2] ни настигат двайсет и една хиляди и шестстотин души подкрепление от Гърция и Македония. Тези и други подразделения, сред които Патроновите гръцки наемници и шест хиляди сирийски Царски копиеносци начело с Асклепиодор, съставляват мнозинството на леката ми пехота. Сега имам дахски конни стрелци, които преди се сражаваха със Сивия вълк, и шест хиляди таксилски Царски пеши стрелци. Клеандровите ветерани наемници още са при мене, въпреки че самият Клеандър остава в Екбатана. След смъртта на Клит Черния взех Царския ескадрон под свое командване (заедно с Антемунтския, Амфиполския и Ботиейския), като го обявих за агема на хетайрите. Сега разделям Конницата на хетайрите на полкове, всеки съставен от по два ескадрона, и съм увеличил броя й от хиляда и осемстотин на повече от четири хиляди, сред които множество перси, меди, лидийци, сирийци и кападокийци.

Дали има разногласия ли? Сега македонците съставляват само две пети от войската. Те остро негодуват срещу азиатските части, които включих, особено срещу персите, които дори не можели, изтъкват македонците, да произнесат моето име. За тях съм Искандер. Моите сънародници са бесни, че това ми доставя удоволствие, и колкото по-възрастен е човекът, толкова повече се ожесточава. В момента в родните им провинции се обучават на бой със сариси дванайсет хиляди младежи от Египет и четирийсет хиляди перси и въпреки че никога не престават да се оплакват от надницата и чиновете си, македонците не могат да понесат мисълта, че ще ги изместят чужденци.

Сега стигам до Бунтовниците. Тяхната позиция при прегледа е като съединение между Царската пехота и отряда от фалангата на Пердика. Изглеждат страховити, признавам. Жалко, че трябва да ги навра там, между подразделения с безупречна вярност, за да ги укротявам с желязо, щом не мога с добро.

За да въодушевя войската, съм сформирал нови части с нови имена и символи. Най-прославени са Сребърните щитове. Това подразделение отначало се състоеше само от агемата на Царската пехота. Скоро включих в него и трите пехотни полка и впоследствие още повече го допълних с ветерани от фалангата, които са се отличили във войната срещу Спитамен. Нитовете на щитовете и нагръдниците им са от истинско сребро, тежащо колкото шестмесечна надница, макар да не са верни слуховете, че мъжете режат парченца и плащат с тях като с пари.

Нови части. Местни офицери. Това са триковете, които трябва да измисля командирът, за да „храни чудовището“, ненаситния глад на армията за награди, почести и новости. Ала дори и това не стига. Сега, на вечерната тераса след прегледа, офицерите ми се дърлят за измамното форсиране на реката и престореното товарене на кораби, които настоявам да правим всяка нощ, за да изтощаваме часовите на Пор с повтарящите се лъжливи тревоги. От Атина е дошъл известният актьор Тесал. Той е запленен от живота в армията. Било точно като театъра!

— Както ти прилагаш финтове, за да попречиш на врага да схване истинските ти намерения, Александре, тъй действа и драматургът. Той почва пиесата си, като прави голям въпрос от, да речем, някаква криза в живота на царя, и с такива ефекти ни подлъгва да повярваме, че историята е за амбиции, например за чест или алчност. Едва в кулминацията разбираме, че всичко е фалшива фасада и истинската тема на пиесата е, че съдбата на човека се определя от самия него. И когато го осъзнаем в самия край, емоционално това е равносилно на някоя от твоите прочути конни атаки. Драматургът може да е населил пиесата си с оракули и поличби, чудеса и божествени намеси, и въпреки това ние в публиката накрая виждаме, че единствено решенията на героя го правят такъв, какъвто е, и водят до неговата гибел. Това е трагедията. Понеже кой от нас е способен да се издигне над своята същност? Трагедията е възпирането на човека от собствената му природа. Той е сляп за нея. Не може да я надмогне. Ако можеше, нямаше да е трагедия. И въздействието на трагедията идва от нашето осъзнаване, независимо дали сме прости хора или царе, че в живота наистина е така. Ние подготвяме гибелта си със собствените си ръце. Всички, освен навярно тия гимнософисти, които явно първо се стремят към гибелта, само за да процъфтят в нея!

Присъстващите избухват в смях и аплодират. С изключение на Хефестион, който се е привързал към тези индийски мъдреци и се натъжава да чуе такова снизхождение към техните усилия. Той ги защитава.

— Те не са варвари, Тесале. Не са робски души като вавилонците, нито идолопоклонници като хората в Египет. Тяхната философия е древна, дълбока и сложна. Това е воинска философия. Със своите въпроси аз се докоснах само до повърхността й, но тя ми направи силно впечатление. Противно на твоите думи, приятелю, аз твърдя, че тия садху наистина са се издигнали над същността си. Понеже определено не са родени в състоянието, в което сега ги заварваме, а са го постигнали само с множество опити и много труд.

Изказването му е посрещнато със смях и цинични подигравки, които Хефестион приема добронамерено. Доставя ми огромна радост да видя, че след като армията напусна Афганистан, той си е възвърнал благоволението — както в собствените си очи, така и в моите и на другите от компанията. Теламон мълчаливо го наблюдава със същото задоволство като мене.

— Към какво се стремят тия йоги с доброволната си бедност и себеотрицание? — продължава Хефестион. — Струва ми се, че те се опитват да се поставят на мястото на Бог. Искат да виждат света, както го вижда Божеството, и по същия начин да се отнасят към него. И не го правят от високомерие, а от смирение. Не се подигравайте, братя. Да вземем например аналогията с драматурга на нашия приятел Тесал. Драматургът е богът на своята пиеса, всеки герой е рожба на неговото въображение. И макар полезрението на тия герои да се ограничава до собствената им корист, драматургът може и трябва да „вижда цялото поле“. Както той изпитва съчувствие към всичките си герои, дори към злодеите (инак не ще може да напише техните роли), тъй и Всемогъщият гледа на нас и нашия свят. Към такова състояние, струва ми се, се стремят гимнософистите. Не коравосърдечно безразличие, а благосклонно безпристрастие. Йогата се стреми да обича както праведните, така и подлите, и разпознава във всеки го братска душа, отправила се на своето пътуване в неведомото.

Хор от почуквания с кокалчетата на пръстите одобрява думите му. Сега Птолемей подканва Теламон да вземе думата, като казва, че бил видял наемника да разпитва неколцина от тези аскети.

— Нашият аркадец май всъщност повече прилича на някой от тия просяци, отколкото на един от нас! Понеже, макар да получава възнаграждение за военната си работа и никога не се уморява да свидетелства за достойнствата на това, забелязвам, че винаги е с празни джобове и дава всичко, което получи, в мига, в който го получи.

И призовава Теламон да ни изнесе реч.

— На каква тема?

— За Кодекса на наемника.

Това е посрещнато с весел рев. Всички сме го чували достатъчно често. Когато Теламон отказва, вместо него се изправя Къдравелкото и като заема поза, подражаваща безупречно на аркадеца, се хваща за брадата точно като него и имитира говора на наемника толкова достоверно, че възхитените присъстващи го замерват с дъжд от монети и почти го заглушават със смях.

— Аз не съм роб на парите, карам ги да ми робуват те. В края на войната не търся ни похвала, ни порицание. Искам пари. Искам да ми се плати. По такъв начин войната е просто работа. Не съм привързан към нея. Воюването за пари ме отделя от обекта на желание на моя командир. Аз служа само заради службата, сражавам се само заради сражаването, настъпвам само заради настъплението.

Когато смехът стихва, Теламон е принуден от подканването на другарите си да се изправи.

— Наистина, братя — признава той. — Разпитвах тези йоги. Научих, че според тяхната философия всички хора се разделят на три вида: човек на невежеството — „тамас“, човек на действието — „раджас“, и човек на мъдростта — „сатва“. Ние около тази маса сме мъже на действието. Такива сме. Но макар да съм изживял живота си като човек от този вид, а също и всичките си предишни животи — както би казал Питагор, позовавайки се на своето учение за превъплътяването на душата, — аз винаги съм желал да стана човек на мъдростта. Тъкмо затова воювам и затова съм се отдал на военното призвание. Животът е битка, нали? А как най-добре да се подготвиш за нея, ако не като станеш войник? Понеже не сте ли забелязали, приятели, че тези мъдреци са съвършени войници? Кален на болка, незабелязващ никакви трудности, всеки заема своя пост призори и не го напуска заради жажда, глад, зной, студ, умора. Той е бодър във всякакво време, сам се мотивира, сам се управлява, сам си дава похвала. Ще ми се да имахме армия с такава воля за борба, Александре! Щяхме да прекосим тази река още преди да си преброил до триста.

— С други думи, войнишкото ти обучение те подготвя за призвание на мъдрец, тъй ли, Теламоне? — питам аз.

Компанията отвръща със смях. Но аз съм сериозен. Теламон отговаря, че му се искало да е толкова корав.

— Тези хора са недостижими за мен, приятелю. Трябва да чиракувам при тях много животи.

Наемникът заявява, че аз също до голяма степен съм притежавал това качество.

— Чест ти прави, Александре, че и ти не държиш на удобствата и даже на живота си. Не те е грижа за земите, които си покорил, нито за техните съкровища, освен за да осигуряват войните ти. Ала има едно нещо, на което наистина държиш, в ущърб на душата си.

— И какво е то, приятелю?

— Твоите победи. Ти продължаваш да се гордееш с тях. Това не е добре за тебе. — Теламон посочва терасата, лагера, армията. — Би трябвало да можеш да напуснеш всичко това веднага, тази вечер. Стани! Не взимай нищо! Можеш ли?

Смях от всички страни.

— Смяташ, че не мога ли?

— Не можеш да се откажеш от победите и голямото си име, не можеш и да зарежеш другарите си, които обичаш и които те обичат и зависят от тебе. Кой е господар на тази империя? Ти ли управляваш нея, или тя — теб?

Пак смях.

— Знаеш, че търпя тези думи само от тебе, Теламоне. На никой друг няма да му се размине!

— Но ти трябва да си способен да станеш и да си тръгнеш, скъпи приятелю — без да се засмее, отвръща аркадецът. — Не е достатъчно да си войник. Войнишкият кодекс не дава всички отговори. Знам го. Преживявал съм го в много животи. Омръзнало ми е. Готов съм да се отърся от него като от износено наметало.

Присъстващите му отправят добродушни закачки.

— Не ни оставяй! — извиква Птолемей. И други се присъединяват с просташки подмятания.

Теламон ме гледа в очите.

— Като малък те наставлявах да надмогваш страха и гнева, Александре. Ти се учеше охотно. Преодоляваше трудностите, глада, студа и умората. Ала не се научи да подчиняваш победите си. Те са ти господари. Ти си техен роб.

Обзема ме ярост. Теламон го вижда. И продължава.

— Думите на йогата, че е покорил „потребността от покоряване на света“ са тъкмо на място. Мъдрецът иска да каже, че е надвил своя даймон. Понеже какво е даймонът, ако не онази воля за господство, която е свойствена не само на всички хора, а и на зверовете и даже растенията, и в основата си е същността на всеки агресивен живот?

Все едно ме е ударил.

— Даймонът е безчовечен — казва Теламон. — Идеята за граници му е чужда. Ако не бъде овладян, той поглъща всичко, включително себе си. Зъл ли е? Зъл ли е жълъдът, който се стреми да стане дъб? Зла ли е новородената рибка, която се стреми към морето? Волята за надмощие в природата се овладява от ограничените възможности на животното. Този инстинкт е необуздан единствено в човека и единствено в оня човек като тебе, приятелю… — той загрижено ме поглежда, — чиито дарби и величие не се поддават на никакво чуждо управление. Известни са ни много самоубийства, чиято причина е следната: човек трябва да отнеме живота си, за да погуби своя даймон.

Угаснало е всякакво веселие. Моите другари са напрегнати в очакване гневът ми да изригне. Напротив, аз приветствам Теламоновите думи. Искам да чуя още, понеже денонощно се боря с въпросите, които повдига. Наставникът ми го прочита на лицето ми.

— Макар да ме задяваш, задето се стремя някой ден да стана човек на мъдростта, Александре, самият ти споделяш тази амбиция, при това още от малък. Тъкмо това те привлече към мен като дете, когато ме следваше из казармения двор и вървеше по петите ми като сянка.

Думите му са посрещнати със смях и всеобщо облекчение. Теламон сериозно продължава:

— После, твърдя, че тъкмо с това си качество превъзхождаш баща си. Не като командир, обърни внимание, въпреки че си по-голям пълководец. Не с войнишка смелост, въпреки че си по-храбър. Ти си по-велик от баща си не по тези причини, а заради моралната си цел, понеже искаш да станеш човек на мъдростта, додето Филип се задоволяваше да се бие и да ебе. Твоите страдания също са по-големи от неговите, защото се измъчваш, ако не постигнеш онова, на което знаеш, че си способен. Баща ти го разбираше. Той виждаше, че го превъзхождаш, макар ти още да беше дете. Затова едновременно те обичаше и се страхуваше от теб, Александре. И затова те привличат тези индийски мъдреци, също като нас с Хефестион, ти долавяш в техните усилия белега, ако не същината, на собствените си стремления.