Стивън Пресфийлд
Александър (16) (Добродетелите на войната)

14
Стълбът на Йона

Заливът Иса е вдлъбнатина в малоазийското крайбрежие при завоя в Киликия, дето гледащият на юг бряг завива и се обръща на запад. Отвъд планината на юг се простира Сирия и нейната столица Дамаск, после Финикия и Палестина, Арабия и Египет. На изток по Царския път чака житницата на империята — Месопотамия, Земята между реките, Тигрис и Ефрат, и имперските градове Вавилон и Суза.

Крайбрежната равнина на Киликия е оградена от две скалисти планински вериги, Тавър на север и изток, Аман на юг и изток. Проходът от север през Тавър се нарича Киликийски порти. Това е коларски път, на места тъй стръмен, че и магарешки гъз ще се разтвори и подсвирне, толкова трябва да се напряга животното, за да мъкне товара си, а другаде тъй тесен, както казват местните хора, че четирима мъже, тръгнали един до друг като непознати, ще стигнат оттатък като много добри приятели. Дарий е заповядал на персийския наместник Арсам да заварди планината, но аз тръгвам бързо с Царската пехота и агрианите, заобикалям над него и го изтласквам без битка. Спускаме се в обширния и благоденстващ град Тарз, разположен в разкошна долина между планината и морето, изобилстваща на плодове, вино и жито. Превземаме пристанищата Соли и Магарз, за да лишим от пристан вражеския флот, и завладяваме градовете в равнината, Адана и Малос на река Пирам. Тъкмо в Малос пристигат първите сигурни сведения от съгледвачи, които са видели войската на Дарий.

Персийското множество е на пет дни път източно, в Сочи от сирийската страна на Аманската планина. Лагерът им е разположен в долината Амук, широка и равна, идеална за разгръщане на конница (с която Дарий ни превъзхожда петкратно), с обилно жито и фураж и свежи провизии от Антиохия, Алено и Дамаск. И с лост не можеш изтика врага от такова място. Той няма да дойде при нас. Ние трябва да идем при него.

Трябва да разбереш нещо, Итане. Описанието на една битка неизбежно се отличава с яснота, особено географска, каквато рядко имаш в момента на самото събитие. Когато настъпваш, казват старшините, имаш двама водачи: Догадката и Слухът. С форсиран марш отиваме в Иса от вътрешната страна на залива. На изток се извисяват планините, Дарий чака оттатък само на двайсет и пет километра от нас. Ала как да стигнем там?

Когато минава през някой район, голямата войска привлича местното население от много километри наоколо. Войската има пари. Войската носи разнообразие. Във всички страни наричат македонците „маки“. „Ей, маки! — с редкозъби усмивки викат местните и подтичват след колоната. Всеки продава нещо: живи птици, лук, дърва за огрев. — Трябва ли ви водач, маки?“ Всеки твърди, че знаел прекия път до сладка вода и фураж. Зет му служел при персите, кълне се той, можел да ни каже къде спи Дарий и какво е закусвал. Не се отнасям пренебрежително към тези хора. От тях научаваме за проходите при Кара Капу и Обанда, за пътеката през Стълба на Йона и накрая, за Сирийските порти под Мириандър, през които ще пресечем Аман и ще се появим на прага на Дарий. Нашите предни части ги превземат, с изключение на Портите. Постепенно събираме сведения за тази последна „стълба“ към Сирия. Лично разпитвам над сто местни жители и обхождам с разузнавачите ни всяка козя пътека и поток, по които войската може да се добере до Дарий или той да се добере до нас.

Ала никой не ми съобщава за Лъвския проход през Аман.

Запомни това, млади приятелю. Отпечатай го в душата си с желязно клеймо: никога, абсолютно никога не приемай нищо за даденост. Никога не се доверявай на онова, което знаеш, та да престанеш да търсиш и питаш.

Повеждам армията покрай брега с нощен марш през проход, наричан Стълба на Йона, и установявам лагера си при град Мириандър, отдето ще пресечем Аманските планини през Сирийските порти и ще нападнем Дарий. Ужасна буря прикрива придвижването ни. Спираме за един ден да отдъхнем и да изсушим оръжията и снаряжението си. Намирам се точно там, дето искам, на онова място, до което съм бързал да стигна. Среднощ: колоната се строява за нощното изкачване. Аз съм начело с Царската пехота, стрелците и агрианите, не носим нищо друго освен доспехите и оръжията си. Изведнъж от север пристигат двама конници. Единият е разузнавач от нашите пеони, чието име не си спомням, обаче прякорът му е Териера. Другият е местен момък от Трима, село край Иса.

Видели армията на Дарий.

Била в тила ни.

Как е възможно?! Имам разузнавателни сведения отпреди няма и три дни, според които армията на Персия, двеста хиляди души, лагерува в равнината на изток от планините. Кой би помислил, че толкова голямо множество ще напусне поле, идеално за неговите нужди, широко и равно, несравнимо с оглед на неговото предимство в конницата — място, което персийските командири несъмнено са разузнали още преди месеци и са положили извънредни усилия да го снабдят с вода и провизии и дори го подготвят за битка? Кой би повярвал, че такива пълчища, обременени със своя грамаден обоз, ще изоставят онова обширно пространство, за да се натикат в тесните киликийски дефилета?

Ала е вярно. Противно на всякаква логика и очаквания, армията на Дарий е напуснала Сочи и се е отправила на север, пресякла е вътрешността на Аман през Лъвския проход (за чието съществуване съм в пълно неведение) и е излязла от отсрещната на нас страна. Двете войски са прекосили планината в срещуположни посоки на двайсет и пет километра една от друга, без да подозират за придвижването на противника си.

Дарий е зад нас. Отрязал ни е. Или по-точно, аз сам ни отрязах със своето нетърпение и припряност.

И това не е най-страшното. Убеден, че Дарий е от вътрешната страна на Аман, аз съм оставил нашите болни и ранени на брега в тиловия ни лагер под Иса. Врагът стига при този лазарет приблизително по същото време, по което главната част от нашата войска наближава Мириандър на четирийсет километра оттам. Нашият болничен лагер е беззащитен. Войските на Дарий го превземат.

Царят заповядва да осакатят нашите хора. Македонците са намазани със смола и запалени, други са изкормени. Персите режат носове, уши и десни ръце. На такава касапница е способен само варваринът от Изтока. Когато узнавам за това, не съм на себе си от мъка. Аз съм виновен! Това е резултат от моето безразсъдство!

Онези от нашите болни и ранени, които успяват да се измъкнат, избягват на юг да ни настигнат. Корабът с трийсет гребла, който пращам на север да потвърди съобщението на Териера, открива десетина души и ги докарва. Други пристигат призори в неописуемо окаяно състояние. С тях се появява Мелеагровият брат Ефиалт, кастриран, каран с каруца — плащът му е сгънат на компрес и той го притиска със здравата си ръка, за да не се изсипят вътрешностите му. Скъпият ми другар Марсий има двама братовчеди сред осакатените, единият носи другия прехвърлен на рамо, умрял поради кръвозагуба от чукана на ръката си. Осакатените мъже пристигат от крайбрежието, едни на собствен ход, други носени, скрили раните си с парцали, откъснати от дрехите им, понеже се срамуват да ги видят в такова ужасно състояние, макар че някои разголват обезобразените си места, за да подтикнат другарите си към отмъщение. Скръбта на осакатените е нищо в сравнение с тази на техните сънародници, които са ги наобиколили, като призовават Зевс Отмъстителя и раздират облеклото си от гняв и отчаяние. Всеки новопристигнал описва участта на други, погубени от свирепия враг. Като че ли на никоя рота не е спестена вест за някой от нейните близки, пострадал от такива жестокости, на каквито са способни единствено злодеите от Изтока. Докато обикалям сред осакатените, се натъквам на Евгенид Надницата, нашия храбър командир на ескадрон от Ботиея, когото оженихме на големия пир в Дион и чиято булка Елиса ми подари танцувалните пантофи. Отначало той смело запазва самообладание, после се поддава на мъката, пада и прегръща коленете ми.

— Александре! Как да уча сина си без ръка? Как да обичам жена си без лице?

При вида на тези обезобразени другари изпадам в такова крайно състояние, каквото никога не съм познавал. По-добре да бяха постъпили така с мене! По-добре аз да бях подложен на такова осакатяване, отколкото да го гледам причинено на любимите ми приятели, чието доверие в мен ги е оставило беззащитни срещу такъв ужас. И нищо не може да поправи стореното. Ни златни дарове, ни почести, ни справедливото избиване на извършителите на тези зверства, ни разгромът на самата Персия ще направят другарите ни отново цели. Не ще и дума, армията мигом трябва да се обърне и да влезе в битка. Онези от осакатените, които могат да ходят, се стълпяват около мене, умоляват ме да участват в предстоящото сражение, като държат оръжието в лявата си ръка или ако не е по силите им, да носят щит или да водят кон. Не ще го допусна, боя се, че в това състояние те няма да са на себе си, ще търсят смъртта от ръцете на врага и така ще навредят не само на самите себе си, но и на реда и единството на настъплението.

Усещам своя даймон до рамото си. Провалил съм и него. Надменност. Безразсъдство. Припряност.

Вкуси сега горчивия плод на величието и амбицията, Александре.

Нуждата ти дарява победа. Такава е цената. Изяж го.

Преглътни го.

Командният ми пост в Мириандър е разположен над сърповидно заливче. Долу помагат на осакатените да се настанят в къщите на местните жители, които са се стекли да предложат подкрепа, жени, деца и мъже, превърнали собствените си легла в носилки, за да скрият нашите другари от праха и вятъра и да се погрижат за тях в домовете си. Втренчено се взирам в това невероятно зрелище. Парменион е застанал до мене, Кратер и Пердика бързат насам. Виждам Птолемей и Хефестион на коне да си проправят път сред навалицата. Наобиколили са ме старшини и прости войници със сгърчени от гняв и мъка лица. „Води ни, Александре! — викат те. — Води ни срещу ония главорези!“