Стивън Пресфийлд
Александър (29) (Добродетелите на войната)

27
Хвърчилата

Вавилон означава „Божия порта“. Стените му са високи четирийсет и пет метра и обиколката им е шейсет и пет километра. Издигнал ги, разказват, самият Навуходоносор. Цитаделата от печена тухла и битум, дето Портата на Ищар се издига над Ефрат, е висока сто и петдесет метра. Градът е разположен в палеща, великолепно уредена равнина, чиито канали и напоителни съоръжения са едно от чудесата на света, отстъпващо само на армията от бирници и селскостопански администратори, под чисто ръководство земята дава годишно по три реколти сусам, просо, ечемик, жито и ръж. Равнината на Вавилон определено е най-добре обработваното място на света. Тук не цъфти дори цвете, което да не е посято от човешка ръка и което да не вирее под човешка грижа. Финикови палми растат на прави редици в гори, гъсти като боровите лесове в Тракия. Те дават дървен материал, който не гние във вода, а от плодовете им правят нещо като бира, която е кашава на вкус (и има толкова гъста утайка, че трябва да се пие със сламка), но предизвиква силно и чудесно опиянение, което не оставя главоболие.

Преди повече от двеста години Кир Велики превзел Вавилон, като отклонил течащия през града Ефрат и нападнал през нощта по сухото корито.

Ние го завладяваме по-лесно. Преди Гавгамела разузнавачи от пеонската ни лека конница пленяват известен брой перси, включително извънредно умния млад капитан Боан, който знае гръцки и служи като адютант на Мазей, командир на персийския десен фланг и наместник на Вавилония. Този прекрасен млад офицер се е оставил да бъде пленен, сигурен съм, по заповед на своя началник. Нареждам да го освободят, за да отнесе следното послание на Мазей: макар че като благородник не мога да настоявам да предаде своя цар в предстоящата битка, ако тя се развие в моя полза, аз не ще питая злонамереност към смелите врагове, а ще гледам с доброжелателство към оногова, който приеме моето приятелство. Мазей и неговият млад капитан се сражават с образцова доблест при Гавгамела, ала след бягството на Дарий всички обети за вярност са невалидни. Отново предлагам споразумение на Мазей. „Вятърът ще ти донесе моя отговор“ — отвръща наместникът.

Когато празнува, Вавилон вдига хвърчила. Лете в равнината духа горещ сух вятър, чиито течения се извисяват мощно на известни места, тъй че по стените и напоителните съоръжения се вее огромно множество знамена, знатните къщи биват украсявани празнично с плющящи флагове и всеки дом, колкото и да е скромен, има празнични пряпорци. Вавилонските майстори на хвърчила правят своите творби от изгладен лен, боядисан в пъстри багри, с всевъзможна форма — лястовици и пеперуди, щурци и гарвани, шарани и костури — и ги пускат да се реят на невъобразима височина. Колкото по-високо е положението на човек, толкова по-великолепни са хвърчилата му.

Когато армията наближава Вавилон, над града се реят хиляди хвърчила. Хората ни надават радостни викове, деца настилат пътя им с венчелистчета и бонбони. Нашият домакин Мазей ни чака заедно със съпругите и децата си на ладия в Царския канал. Подготвена е голяма забава. Той е наредил да осеят осем километра от пътя над града с палмови клони, а последния километър — с венци и гирлянди. Въодушевени тълпи обточват улиците, на сребърни алтари горят цели тарги тамян. Всичко е наше. Табуни коне, стада говеда, купища благовония и подправки — нищо не липсва, чак до говорещи гарги и тигри в клетки.

Строил съм войската в боен ред, за да покажа на населението неговите нови господари. Първо тесалийската конница, водена от Фарсалския ескадрон в лъскава броня, сетне агрианите и македонските стрелци, тракийските копиехвъргачи на Балакър, след това половината съюзна гръцка и наемна конница, хората на Арет, Менид и Аристон, копиеносците и конните съгледвачи. Ранените, които не могат да ходят или яздят, остават в болничния лагер на север от града, въпреки че ще ги доведа още щом позволи приличието. След копиеносците идват Царската охрана на Хефестион и Никаноровите пехотинци, всички с пурпурни плащове и полкови пояси, после критските стрелци, съюзната гръцка и наемната пехота, водени от Клеандровите ветерани наемници. Зад тях са обсадните машини и военните инженери, подразделенията на Диад между наемната конница на Андромах и другата половина от съюзната гръцка конница. Минава обозът, за да види врагът от колко малко се нуждаем, и след това, в колите, с които ги пленихме, царицата и царицата майка на империята и тяхната свита. Ох, малкия син на Дарий, съм качил на собствения си параден кон Корона и той язди до мене. Скрил съм от поглед жените в техните коли, които носят царските им змии, развявани от вятъра. Зад обоза напредват в брони и с вдигнати сариси шестте полка от фалангата, в реда, в който триумфираха при Гавгамела — частите на Кен, Пердика, Мелеагър, Полиперхон, Аминта (под командването на брат му Симий) и Кратер. Накрая са Ситалковите траки, наемниците на Андромах, гръцката конница начело с Еригий, съюзната конница начело с Каран, одрисите начело с Агатон и ахейската и пелопонеската пехота, командвани от техни сънародници.

На втория ден влизам в града и принасям жертва на Ваал, главното божество на Вавилония, в присъствието на Мазей и халдейските жреци, както го изисква свещеният закон. Възстановявам онези обреди на древната религия, които Дарий е забранил. Заповядвам да бъде издигнат отново великият храм Есагила, сринат до основи от Ксеркс. Не позволявам на жените от Дариевия двор да се завърнат в своите градски жилища, а ги оставям в лагера с армията в равнината Ашаи на изток от Вавилон и пращам подразделения да заемат цитаделите и да разоръжат царската охрана.

На третата заран влизам окончателно във Вавилон. Областта, която днес познаваме като провинция Месопотамия в Персийската империя, преди векове е била империите Халдея, Асирия и Вавилония, царствата Ур, Шумер и Акад. Над тези земи са властвали Семирамида, Саргон, Синахериб, Хамурагш, Навуходоносор, Ашурбанипал. Нападали са ги скити и касити, хеги, меди, лидийци и еламити. Кир Велики ги присъединил към Персия преди два века, както днес ние от Македония и Гърция покоряваме неговите наследници и подчиняваме царствата му на своето могъщество.

Къде е Дарий?

Свиквам съвет в огромната Банкетна зала. Хефестион командва предното ни разузнаване. Той председателства с ръка, стегната в превръзка, тъй като е ранен от копие при Гавгамела.

— Шпиони и дезертьори твърдят, че царят бягал на изток към Персепол, столицата на империята, или на север към Екбатана в Мидия.

Подът на залата е огромна карта на империята. Хефестион показва маршрута, като крачи от точката в центъра, означаваща Вавилон, на изток до Суза и сетне до другите градове, додето нашите пълководци наблюдават със самодоволството на победители от местата си на грамадна абаносова маса. Ние пируваме с месото и виното на врага, работата ни периодично е прекъсвана от наздравици и овации, които не мога да прекратя, а и нямам желание.

— И Персепол, и Екбатана са на месец и повече тежък път оттук, отвъд сурови, лесни за защита планини. Според сведенията с Дарий били останали трийсет хиляди мъже. Няма да успеем да го настигнем до средата на зимата, даже да потеглим днес, а ти не можеш да искаш това, ако ме питаш за мнението ми, от пехота, която току-що е дала най-тежките жертви в цялата война, ни от конница, чиито хора и коне са пострадали още повече.

— Пък и нали победихме! — извиква Птолемей.

Пердика:

— Мъжете имат нужда от злато — и от време да го харчат.

— Аз също, кълна се в Херакъл! — прибавя Клит.

Към него се присъединява цял хор.

— Мъжете наистина се нуждаят от развлечение — съгласявам се аз. — Заслужиха си го.

Ще зимуваме във Вавилон. Бездруго ми трябва време да прекомплектувам армията. Дали сме много човешки жертви, а загубите ни при конете са още по-тежки — над хиляда отлично дресирани основни жребци и дваж повече резервни. Ще минат месеци, додето осигурим нови и ги доведем до състояние поне на минимална годност.

Войската също се нуждае от прегрупиране. Следващият поход ще е във вътрешността на източната империя. Няма да се сражаваме в открити равнини, а в пустини и планини. Ще ни трябват по-леки и по-бързи части и може би съвсем нов начин на водене на война.

— Ще преследваш ли Дарий тази зима? — пита Парменион.

Има разлика, отбелязвам аз, между преследване и гонитба по горещи следи. Царят може и да бяга, ала няма да се измъкне. И посочвам точката на Вавилон на мозаечния под.

— Хайде първо да изчистим този обор, братя.

Залавяме се.

Завоеванията са ни научили на изкуството да овладяваме една страна. Моите командири имат опит от Египет, Палестина, Газа и Сирия. И процесът тук като че ли тече гладко, освен един случай, който тогава ни изглеждаше банален, но с времето замириса на зла поличба. Свързан е с Филота.

След Гавгамела му бях възложил да докара във Вавилон плячката от Дариевия царски боен лагер. Той го направи, включително конете, колесниците и вещите, използвани в прословутия обред, известен като Процесия на Слънцето. Този ритуал на персийската монархия изисква шествие, дълго почти километър — цели роти жреци и магове, венценосци и славословци, както и дивизия от десет хиляди ябълконосци в пълно снаряжение, начело с царя в неговата Колесница на Слънцето.

На Филота му хрумва да организира пародийна процесия и да я преведе по главната улица на Вавилон — и за да задоволи нашата самонадеяност на победители, и просто за да демонстрира разточителството и прахосничеството на сразената от нас империя. Прави го, без да ми съобщи, и аз научавам за парада по време на работа в двореца, при това чак когато чувам от улицата купищата подигравки, с които нашите сънародници и тълпите местни, обточили Процесийния път, обсипват пленниците, принудени да правят зрелище за тяхно забавление. Излизам на балкона с Парменион, Хефестион, Кратер и други тъкмо когато Филота води шествието под нас.

— Погледни насам, Александре! — крещи той от седлото. — Какво мислиш за това?

В процесията са оцелелите от царската пехота на Дарий, ябълконосците. Празнотите в това знатно подразделение, оредяло от дадените жертви при Гавгамела и намаляло още повече заради онези верни копиеносци, които останаха с Дарий при неговото бягство, са попълнени, забелязвам аз, с улични нехранимайковци и хулигани. Златните обкови на прочутата Колесница на Слънцето липсват, а от хилядата бели жребеца на императора са останали толкова малко, че малобройността им е компенсирана с кранти и дори магарета. Погледът ми попада върху един капитан от ябълконосната пехота, петдесетинагодишен мъж с благородна осанка и множество рани от битки. Прасецът му здраво е стегнат до средата с шина, каквито лекарите поставят на счупен крак.

— Какво мисля ли, Филота? Мисля, че позориш добри и достойни мъже. И ти заповядвам веднага да прекратиш това зрелище и да ми се явиш тук вътре.

Филота не очаква такъв отговор. Виждам, че почервенява от ярост. Пришпорва коня си към балкона, на който съм застанал.

— И какво постигаш с такъв укор, Александре, освен че унижаваш други добри мъже, не на последно място самия мен, с чиято кръв и усилия ти пожъна тия съкровища? — извиква Филота достатъчно високо, та да го чуят всички. Тълпата се разшавва и това подхранва куража му. — На чия страна си? — пита ме той, като зарязва всякаква форма на любезност и почтителност.

Пристъпвам към ръба на балкона.

— Моли за прошка своя цар! — нарежда на сина си Парменион, който мигновено е застанал до мене. Хефестион и Кратер са в готовност. Само един поглед от моя страна и те ще посекат Филота на място.

— Благодари се на небето, че едва преди няколко дни беше ранен на бойното поле, инак за такава дързост щеше да пролееш кръвта си сега — казвам му аз.

По-късно насаме Кратер ми отправя строг упрек.

— Какви ги вършиш, Александре? Да подложиш своя командир на Конницата на хетайрите на публично унижение пред победения противник?! Ти не се нуждаеш от любовта на тия перси, а от страха им!

Има право, разбира се. Смирявам се.

Ала в сърцето ми нещо се е променило. Вече не виждам благородните воини на Персия ни като врагове, ни като роби, които могат да бъдат измъчвани.

С Хефестион обикаляме ечемичените ниви покрай Царския канал. Пладне е и двама от войниците на Мазей са хванали жива гъска. Един селянин размахва към тях греблото си и те се смеят. Нашата поява прекъсва свадата. Войниците ме посочват на земеделеца, като очакват това да го накара да млъкне. Но старецът не проявява страхопочитание към своя завоевател.

— На мен ми е все тая кой от вас, разбойници, ми заграбва реколтата и обира стоката ми — заявява той. — Тъй или инак си оставам бедняк.

Смелостта му ме трогва и аз спирам да поговоря с него. Казвам му, че възнамерявам да поддържам ред и да му позволя спокойно да обработва земята.

— Да, обаче ще отнемеш земята, която обработвам, от персийския господар, който в момента е неин владелец и я управлява отдалече, и ще я дадеш на някой от своите капитани или полковници, който ще я управлява отдалече по същия начин. С какво променя това моята участ? Аз пак съм роб на същия земеделски посредник в града, под чиято пета се трудя цял живот, който вече ще работи за друг далечен господар. — Питам точно колко е беден. Той отмята на пръсти. — От всеки двайсет крини давам осем на царя, четири на посредника за лична употреба, инак ще ми вземе земята, и задържам осем за себе си, от които дарявам две на боговете, две на жреците, две на семейството на жена ми и последните две пека на хляб, ако имам късмет.

Питам селянина какво би променил, ако има възможност.

— Дай ми тая земя и ми позволи да задържам реколтата — отвръща той. — И прати посредника от града да работи при мен. Ще го накарам да се поизпоти онова тлъсто копеле!

Предлагам да назнача селянина за свой земеделски пълномощник или, ако не приеме този пост, да извадя от хазната такова богатство, та никога повече да не му се налага да работи.

— Моля те, недей! — с искрен ужас възразява старецът. — Не ми давай нищо, господарю, понеже съседите ще ми строшат черепа, ако надушат и половин пара, а каквото остане, жена ми и нейните роднини ще го измъкнат с бой, додето ми вземат всичко до шушка.

— Тогава какво да ти оставя, приятелю?

— Моята немотия. — И се засмива.

С Хефестион сериозно се заемаме да изучим системата.

— Такава земя не може да изхранва малки стопанства и свободни чифликчии като в Македония — отбелязва моят другар. — Всичко зависи от напояването, но за изгребването на каналите и тяхната поддръжка — тъй като се затлачват и обрастват с тръстика страшно бързо — е нужен масов труд. Принудителен труд. Земята е плодородна колкото за жито и ечемик, толкова и за тирания — заключава Хефестион.

Установявам се в двореца и почвам да изслушвам прошения. Веднага става ясно, че властта не е в ръцете на царя, а на онези, които контролират достъпа до него. Корупцията процъфтява в неимоверни размери, не само на моя праг, но и по всички пътища и улици, които водят до него. Мазей ми става наставник, наред с Боан, умния млад капитан, и двама евнуси, Фарнак и Адрамат.

Съветниците евнуси, скоро разбира човек, са най-богатите хора в царството, а и най-могъщите. Те не само управляват ежедневните дела на страната (тяхното законно задължение), но и представляват секретна организация със свои капитани, консули и строги закони за пазене на тайна като всяко друго предприятие в света на организираната престъпност. Адрамат е пръв министър на Дарий във Вавилон. След него, научавам аз, се нареждали четирима помощник-министри, които ръководели мрежа от няколко хиляди други — бирници, магистрати, чиновници и писари. Всички те били в съюз помежду си, обясняват ми моите наставници, и били покварени до дъното на душата си. Най-важни в тази престъпна организация били тъй наречените „багоми“ — „войници“, тоест управители, назначени от големците да управляват имотите им. В техни ръце била истинската власт в страната. Те служели на царя и ръководели кръгове зад неговия гръб. Богатството на евнусите не се свеждало до пари (защото им било забранено да притежават каквото и да е друго, освен лични вещи), а до „аркама“ — „влияние“. Което, естествено, е равносилно на пари. Пред тях превивали коляно велики пълководци, могъщи капитани се кланяли в нозете им. Евнусите можели да изхвърлят всекиго от земята му, да му отнемат жената и децата, да го лишат от богатство, свобода, живот. В тяхна власт било да съсипят даже синовете и братята на царя.

— Как ги е контролирал Дарий? — питам Фарнак аз.

— Никой не може да ги управлява, господарю, дори ти, освен с цялостна чистка — а няма да рискуваш да го сториш, инак империята ще се разпадне за един ден.

Разпитвам го за битовата престъпност — кражби, убийства, престъпления на улицата. Такава не съществувала, съобщава ми той.

— Понеже човек, който открадне круша, губи дясната си ръка, а на онзи, който злослови за господаря си, му режат езика.

На третата вечер в града нареждам на първия министър да ми покаже Монетния двор. Там се съхраняват двайсет хиляди таланта, втрещяваща сума, всички на кюлчета, злато и сребро, освен четири-пет хиляди в дарейки и статери. Не е заключено. Единствените пазачи, освен стражата, която е поставил на сградата Парменион, са двама писари, и двамата още момчета, и един архивар на такава преклонна възраст, че не би могъл да опази съкровищницата и от нашествие на комари. Това, вижда човек, е Изтокът. От една страна, богатствата на империята постоянно се плячкосват от министрите, назначени да се грижат за тях, додето, от друга, можеш да оставиш цялата царска хазна насред Процесийния път и никой нищо няма да пипне.

Разказват ми, че когато преди двеста години завладял Вавилония, Кир Велики разделил земята на седемнайсет хиляди парцела, които раздал на победоносните си офицери и войници. Тези имоти били регистрирани като „стрелкови“, „коннически“ или „колесничарски“. Владелецът бил длъжен ежегодно да плаща съответните данъци и да дава за царските войски по един пехотинец с щит, броня и прислужник за стрелкова земя, един конник с кон, снаряжение и коняр за конническа земя и един колесничар с колесница, екипаж и оръженосец за колесничарска земя. Тъй като мнозина от тези владелци били призовавани от Кир в царския двор или сами избирали да разработват имотите си отдалече, ежедневните грижи за земята в крайна сметка били поверени на местни посредници или управители, които се задължавали да плащат данъците и да предават всички печалби на владелците. Тези откупвачи образували „канезис“ — престъпна организация или „семейство“ — и се сговорили помежду си да съборят властта на персийското благородничество и да наложат своята. Евнусите, които служели на царя, били наясно с тези интриги и действали в съучастие с тях, тъй като било в техен интерес да разширят собствената си власт за сметка на благородниците. Вследствие на това официалните бирници, които служели на царя, били в тайно споразумение с бандитските бирници, които се сговаряли срещу царя, да измъкнат от благородните завоеватели богатството, което те и царят били спечелили — и всичко това на гърба на селячеството.

И ето че се появявам аз. И също ще разделя Вавилон на царски парцели и ще ги раздам на своите сънародници като награда за тяхната служба. Какво друго може да направя? Войната ме зове напред. Ще взема мерки да осигуря справедливостта и да подобря състоянието на народа. Ала как може да се постигне това? Накрая няма да имам друг изход, освен да оставя нещата точно каквито са си, в ръцете на абсолютно същите бюрократи. Ще постъпя точно като всеки друг завоевател преди мене:

Ще взема парите и ще избягам.

И все пак ще е неправилно да определя като „корумпирано“ функционирането на държавата. Прекарвам една паметна вечер в разговор с царицата майка Сизигамбида, която ми беше станала нещо като наставница.

— Ти не разбираш, синко. На Изток не съществува обективен стандарт за успешност, безпристрастно мерило, по което човек да преценява или развива своето положение. Той не може да се „издигне“. Не може да „преуспее“. Това не е като егалитарността на твоята армия, Александре, дето беднякът може да спечели богатство, а богаташът да докаже, че е достоен за славата си. Тук никой не съществува по друг начин, освен в подчинение на друг.

Сизигамбида подробно ми описва объркания протокол на властта, чрез който една част от обществото налага волята си на друга и на свой ред е в плен на това налагане.

— От горе до долу и от единия край до другия се простира мрежа от преплитащи се тирании и всеки е впримчен в нея като муха в паяжина. Тук човек мисли единствено как да угоди на господаря си. Той няма представа за собствените си желания. Питай го. Не може да ти каже. Самата идея е над неговото въображение.

Това е Изтокът. Отдясно виждаш изумително богатство, отляво — неописуема нищета. Многострадалният селянин е почти светец. В държанието и поведението му има достойнство, недостижимо дори за царете на Запада. Ала това е достойнството на камъка, надживял вековете, а не на човека, произлязъл от небето.

Казвам на царицата майка, че ми се ще сега Дарий да е тук с нас.

— Защо? — пита тя.

— За да науча как е управлявал един такъв свят. И да чуя съкровените му тайни за това.

Но Сизигамбида само се извръща със скръб.

— Господарю, владетелят на Изтока е най-несвободният човек на света. Неговата роля е да е Живото въплъщение на всичко велико и благородно. Неговата възвишеност внушава на поданиците му надежда и дава смисъл на живота им. И все пак самият той е роб на длъжността си. Моят син Дарий не би искал да ти разкаже живота си, Александре, а да те разпита със завист за твоя.

За парите. Тъй като цялото богатство се предава нагоре към царя, хората са създали нелегални пари, за да избягнат бирника. Черна икономика обслужва всички, отчасти основана на размяна, но главно на „ахема“ — „доверие“. Това понякога приема форма на местно платежно средство, което може да са означени чирепи в една част на града или оловни тежести за рибарска мрежа в друга, валидни само в този квартал, но се проявява по-широко като обещание за заплащане, гарантирано от нещо като уличен банкер, който е член на някоя от престъпните групи, управляващи града, или действа под тяхна закрила. Някой тепавичар, да речем, има дюкян за производство на филц. Той плаща данъците си в натура, но как плаща надниците? Не с монети, понеже такова нещо няма. Плаща с разписки, които са гарантирани от „ахемика“, уличния ковчежник. Кой закриля банкера ли? Престъпната група, която е защитавана от царските министри. Схемата е сложна като Млечния път и непроницаема като Божия промисъл. Минаващият оттук завоевател изобщо не я смущава. Сигурен съм, че три четвърти от хората в огромния Вавилон с неговото четиримилионно население никога не са чували моето име, камо ли за Дарий. Ала системата е далеч по-гибелна за народа, отколкото за завоевателя. Да, човек укрива данъци. Само че на следната цена: задушаването на каквато и да е оригинална мисъл и иновация. Понеже всеки е затворен в своя квартал. Той не е способен да разсъждава извън мащабите на улицата, на която живее, няма ни надежда, ни амбиция. Ето защо толкова голям град може да бъде завладян, като че ли стените му са платнени.

После пък сексът.

В общество, в което духът на човека е смазван още от раждането му, в което липсва надежда и страданието е вцепеняващо, в което хората се хранят с отчаяние и всеки е роб — в такава култура индивидът се нахвърля на удоволствието когато и дето може. Някои радости са прости и благотворни. Повечето са жестоки и извратени.

Речникът на покварата никъде не е тъй енциклопедичен като във Вавилон. Достъпни са всякакъв алкохол и опияняващи вещества, както и всяка поза на плътско желание и средства за задоволяване на похотта, масла, благовония и лубриканти, афродизиаци и стимуланти, задушаващи и възкресяващи смеси. Жени и момчета са обучени в изкуствата на страстта, изобилстват дюкяни, които продават приспособления за връзване, господство и подчинение, устройства за затваряне и обездвижване, за причиняване на болка и нейното облекчаване. Те са чудесни любовни поети, тези асирийци и вавилонци. Разбирам ги, понеже само в това са свободни. Най-великите сгради на Изтока не са ни храмовете им, ни дори дворците им, а техните хареми.

Но въпреки цялата тази злочестина това място е космос, изпълнен с жизненост и пъстрота. Жените са красиви, децата — тъмнооки и палави. Занаятите и търговията процъфтяват. Лодки сноват по Ефрат, продават плодове и зеленчуци и с чудна бързина и лекота превозват влюбени и търговци. Ярките багри на речния бряг, шумната суетня на пазарището, уханията на печено на шиш месо и пресен хляб действат опияняващо. Огромният град в непоносимия зной на равнината се поти от усещания и чувственост. Човек не може да не се влюби в него.

Изпаднал съм в следното затруднение: привързал съм се към тези стройни тъмнооки азиатци, сърцето ми се къса, като ги гледам тъй злочести и несвободни.

Скоро след влизането ни във Вавилон Буцефал получава сепсис. Инфектира се една от раните, получени при Гавгамела, болестта бързо напредва от източника й към сърцето му (той е почти осемнайсетгодишен) и лекарите ми казват, че може и да не преживее нощта. Втурвам се при него и заявявам на онези, под чиито грижи се намира, че ако умре, те ще го последват незабавно. Повикани са най-способните хора в армията, не само ветеринари, но и общи медици. Обявявам в целия град, че ще дам теглото на Буцефал в злато на онзи гледач, грък или варварин, който успее да спаси живота му.

Конният свят е малък. След броени часове пристига вестоносец от персиеца Тигран, герой от Иса и Гавгамела. Неговата академия се намирала на стотина километра нагоре по Тигър, в селище на име Багдад. При него служел Фрадат, главният ветеринарен лекар на империята. Той пристигал, съобщава Тиграновият пратеник. Следвали го конска линейка и ладия за превозването на Буцефал. Онемявам от тази проява на състрадание от страна на моя враг.

Пътят по реката отнема два дни. Буцефал не може да стои прав, тежестта му трябва да бъде поета от хамак под корема. Фрадат не се отделя от него, аз също. Говоря тихо на коня си и го галя по ушите, както правя от малък, когато той беше моят най-добър приятел.

Персите са истински познавачи на конското тяло. Ладията едва пристава на кея до Тиграновата академия, когато Буцефал изчезва сред тълпа „богомолци“ — коняри и дресьори, студенти ветеринари, обучаващи се конници, — които са били информирани за неговото пристигане и сега се струпват наоколо, въодушевени от вида на такъв кон, макар и в настоящото му окаяно състояние. Буцефал е като мене — всеобщото внимание му действа ободряващо. Взирам се в очите му и си поемам дъх. Той ще оздравее.

Гостуваме в дома на Тигран петнайсет дни. Академията му е школа по езда и военно училище. Всичко е безупречно — конюшни от дървени трупи, писти, манежи за въртене на корда, — ала духът на това място е опустошен от войната и поражението. На две от стените на стадиона са окачени юзди на другари, паднали в битка, в къщички наоколо са приютени осакатени конници. Всички са уплашени и обезсърчени.

Веднага обещавам да възстановя това място. Никога не съм виждал такива прекрасни наглед хора като младежите, които прислужват на Тигран. Извиквам Хефестион настрани.

— Ето го решението за империята!

Моля Тигран да постъпи на служба при мене. Искам да събере полк и да воюва на моя страна. Но той не желае да участва в преследването на Дарий, негов цар и роднина. Животът му бил мой, заявява Тигран, ала не и службата. Това затвърждава мнението ми, че най-сетне съм открил онази порода благородници, която е способна да възроди империята от опустошеното й състояние.

Знаеш ли как Фрадат излекува Буцефал? С помощта на небето. Той и всички други лекари в Персия са магове и специалисти по космология.

— Също като хората, звездите се раждат и умират, господарю. Но звездите не се появяват сами. Всяка си има близнак. Когато едната заблести или помръкне, и другата се променя с нея в същия момент, въпреки че е в отсрещния край на небето. Така сте и ти с твоя кон. Буцефал страда, Александре, защото твоето сърце е болно. Той е ти, това чудо, и няма да намери покой, додето душата ти се измъчва.

При тези думи аз се разридавам като дете. Веднага разбирам какво иска да каже лекарят. Разговаряме цяла нощ четиримата с него, Тигран и Хефестион.

Онова, което най-много ме опечалява в Изтока, обяснявам аз, е нещастието на неговия народ и безразличието, с което го понася.

— Аз ли съм луд, че не мога да търпя тяхната злочестина, или те, че могат? Нима свободата и стремленията са само мехурчета във вечното море на страданието? Нямам думи да изразя в какво униние ме хвърля това.

Изтокът и Западът не могат ли да вървят заедно, питам аз. Не може ли ние европейците да почерпим мъдрост от Азия, а тя да се поучи на свобода от нас?

— В стъписващи мигове често съм намирал решение при децата и конете — отбелязва Тигран. — Може би и твоят отговор е там, Александре.

Питам какво иска да каже.

— Твоята цел няма да бъде постигната през настоящото поколение. То е прекалено обвързано от навиците си. Ала подрастващото…

Моля го да продължи.

— Ожени хората си за наши девойки, Александре. Ти също си вземи персийска невеста. Не бива да правиш от дъщерите на Персия курви, а съпруги. Това ще подейства! За едно-единствено поколение наследниците на такива съюзи ще създадат нов народ, който не ще може да се отрече от ни един от своите предшественици, без да се отрече от самия себе си.

В същото време, изтъква Тигран, аз не трябвало да преследвам Дарий като военен трофей, а да му предложа мир и съгласие. Да го върна на трона и да го направя свой приятел и съюзник.

— Не унижавай благородниците на Персия, Александре, а вземи нейните герои и народа й във войската си и назначи почтени хора от тях, както македонци, така и перси, да управляват справедливо твоята империя.

Той щял да събере полк от такива потомци, обещава Тигран.

— За мен ще е чест да помогна за раждането на тоя Нов ред и ти се кълна, господарю, че мога да привлека за неговата кауза мнозина благородни хора, чието отчаяние мигом ще изчезне при тая перспектива.

На четиринайсетия ден от Вавилон пристига Парменион. Някак си е научил за разговорите ми с Тигран. Отвежда ме настрани като баща. Да не съм си изгубил ума? Македонската армия нямало да търпи да се отнасям с персите като с равни.

— Веднага напусни това глупаво място, Александре. Всеки час, прекаран тук от теб, изпълва ония, които те обичат, с все повече мъка и смут.

Това били хората на Изтока, напомня ми Парменион, за които ме предупреждавал моят знаменит учител Аристотел:

С гърците се дръж като водач, а с варварите — като господар.

И за които спартанският цар Агезилай, който добре ги познавал, твърдял:

От тях стават добри роби, но лоши свободни хора.

— Зарежи това безумие за сливането, Александре! Колкото и ловко да яздят конете си, тия персийски благородници не са способни да се самоуправляват. Те са родени за придворен живот, не познават и никога не ще познават друго.

Как се отнасят македонците към персите? Презират ги. Смятат ги за по-нищожни и от жени, с техните панталони и златни огърлици, и се държат с тях арогантно и пренебрежително. Когато се завръщам в града, се налага да издам заповед и указ и лично да ги сведа до знанието на всеки капитан и дори старшина: тези хора, които победихме, не са кучета, не бива да бъдат бити и изритвани от улицата. Ала безделието и излишъкът на пари са опорочили войската в други отношения.

На двайсет и седмия ден ръководя игрите в чест на падналите. Сетне минавам край Портата на Бел-Мардук и заварвам пътя задръстен от войници, сред които познавам старшината Чувала, събрал огромно богатство след Иса. Той и другарите му стоят на опашка пред масата на уличен банкер — ахемик.

— Какво правиш тук, Чувал? — питам аз.

— Чакам на опашка, господарю.

Виждам, казвам му аз.

— На опашка за какво?

— Не е ли като в проклетата войска, господарю? Стой на опашка за лапачка, стой на опашка за кенеф, стой на опашка за надница.

Сега виждам, че чака да вземе заем от ахемика.

— Как е възможно да си свършил парите, старшина? — Напомням му, че едва преди двайсет дни е получил възнаграждение, равно на тригодишна заплата.

— Свърши, господарю. До шушка. — Чувала посочва банкера. — И сме задлъжнели на тия негодници с половината от това.

Нареждам на старшината и неговите другари вечерта да ми се явят на отчет. Пред прага ми като че ли се събира цялата армия, макар да се преструва на равнодушна.

Както казах, в македонската войска осемчленното отделение се нарича „котило“. Тези войници са първи другари, крачат заедно в поход, връзват сарисите си в общ сноп, спят, хранят се и се сражават заедно.

— Виждам и че сте се разорили заедно.

— Тъй вярно — признава Чувала. След като са си получили възнагражденията, неговите хора са се заели да „разширят хоризонтите си“.

— Изплюй камъчето, старшина.

— Ами, искахме да разгледаме града, господарю. Затуй ни трябваше преводач. Разбираш, нали? И водач, да ни го покаже. — Котилото се сдобило и с двете в лицето на един и същи човек, обясни ми Чувала, при това на доста разумна цена. Сетне някой да поднови снаряжението, изхабено по време на войната. Та тъй: шивач, обущар, дрехар, за да се издокарат за пред дамите. — Зетят на нашия водач беше сараф, от когото се нуждаехме, за да не ни оберат — нали ги виждаш какви са тия копелета, господарю. Та и той дойде и още по-хубавото беше, че познаваше квартала на куртизанките. Ориентира ни за флейтистките и тарифите им. Добри момичета, само че без късмет. Искахме да им помогнем.

Във върволицата от такива блудници се явяват парфюмеристка, козметичка, фризьорка. Бръснар за мъжете, които сега повече приличат на сенатори, отколкото на старшини. Баня и баняджия. Всички трябва да се хранят, съответно готвач, готварски помощник, пекар, виночерпец, сладкар. Сетне, място за спане. Вила на реката, изгодна сделка, и тя върви с камериерки, икономка, вратар, нощен портиер. Човек не може да ходи пеш в тази жега, съответно кола, и понеже на такива коли не може да се разчита да пристигат в някакъв странен квартал по още по-странно време, Чувала и другите от неговото котило наемат кола за постоянно, с кочияш, лакей и коняр за конете, които също трябва да се хранят и държат в конюшня. Да, обрали ги. Да, окрали ги. Да, купили земя и добитък.

— Какво, състезателни коне не купихте ли?!

— Само два, господарю!

Трима от мъжете се оженили.

— Няма нужда да ми казваш. Издържате семействата им.

Не мога дълго да се сърдя на своите братя и сънародници. Ала какво да сторя? Не мога да им дам земя, те просто ще я разменят за пари при някой от посредниците на престъпните групи и ще прахосат това второ богатство също толкова бързо, колкото са пропилели първото. На хората ми им харесва тук. Свикват с лекия живот. Мнозина даже дрънкат за връщане — в Сирия или Египет, дето могат да си хвърлят парите, или в родината, за да разправят небивалиците си и да се установят като дребни владелци. Издавам прокламация, че на всички ще бъдат изплатени нови възнаграждения, компенсиращи изгубеното от нашите хора — обаче ковчежникът ще разпъне масите си на шейсет и пет километра оттук.

С други думи: продължаваме нататък, приятели.

Войниците го приемат. Чували са слухове за още по-голяма плячка в Суза и Персепол.

Когато заминавам от Вавилон, оставям Мазей за наместник, какъвто е бил и при Дарий. Неговият ковчежник Багофан също запазва поста си, но с македонски контрольор. Не сменям и министрите Фарнак и Адрамат. На гарнизонна служба в града разпределям ветерани, наемници и такива, чиито военни умения вече не съответстват на по-бързата, по-подвижна войска, която възнамерявам да използвам в предстоящите походи.

Вавилон се е съживил с присъствието на нашата завоевателна армия. Делът на войниците от Дариевото съкровище, който съм им раздал и който е изтекъл през пръстите им в местното население, довежда до изобилие като плодородни наноси на могъща река. Това богатство никога не е виждало бял свят, а сега страната заблестява от него. Кесиите никога не са били тъй натъпкани и времената — тъй весели. Затова, когато на трийсет и четвъртия ден нашите македонци си събират багажа и потеглят, колкото и да са облекчени мнозина от местните, като виждат, че завоевателната армия си заминава, те се и натъжават, защото от тях си отива огромен прилив на енергия. Те обточват Царския път, два милиона и отгоре, и изпращат армията с прегракнали от овации гласове.

Този период свършва с нов сблъсък между мене и моите командири. Ден трийсет и трети: провеждаме възпоменателна служба, на която нареждам прахът на персийските офицери да бъде погребан под могила на същото място като на македонците. Това е посрещнато с гняв от войската. Същата вечер, последната ни в града, давам пир за моите офицери в огромната Дариева Банкетна зала, онази с картата на империята на мраморно-малахитовия под.

Другарите ми са разярени от следното: евнусите залостват вратата ми и хора, които са се сражавали рамо до рамо с мене на два континента, търпеливо трябва да чакат да ги приема. Клит Черния не може да понася да ме гледа потънал в разговор с Тигран, Мазей или който и да е друг персиец и тази вечер, след като се е напил с вино от фурми, се изтъпанва в средата на залата и избухва.

— Варварите ли ще имат предимство пред нас, Александре? Кълна се в черния дъх на ада, няма да търпя тия контета с гащи да влизат при тебе, додето аз вися отвън!

Приближавам се и му протягам ръка.

— Клит, приятелю. Тази твоя дясна ръка ми спаси живота при река Граник. Как бих могъл да го забравя?

Той избягва прегръдката ми и стрелва с поглед другите в търсене на подкрепа. Явно мнозина биха му я дали, ако не се боят от мене.

— Това е Изтокът, Александре. Тук хората са роби и винаги са били роби. Искаш да ги разбереш ли? И най-тъпият старшина може да ти го обясни. Това място е корумпирано! Всеки краде от своя подчинен и плаща на началника си. Богатството се лее нагоре към царя и всяка шепа загребва от течащата покрай нея река. Тъй стават нещата. Няма да ги промениш. Зевсе, предпочитам да съм псе, отколкото някой от тия роби и селяци. А додето се опитваш да превърнеш тия блюдолизци в свободни хора и прекарваш дните си уединен със своите багреноробни слуги, ти пренебрегваш ония, които те обичат и са проливали кръвта си до тебе. Ние сме войници, Александре, а не придворни. Да си останем войници!

Не му се сърдя. Не съм обзет от ярост. И все пак в този момент усещам най-голямата опасност за армията след потеглянето й от Европа. Озъртам се към Хефестион. И той я долавя, както и стоящите до него Кратер и Теламон.

— Войници, а? — Напомням на своите офицери: — По пътя за Гавгамела хората ви ги тресеше такъв страх и до такава степен си бяха загубили ума от паника, че се тълпяха около мене като деца в мрака. Сега обаче, когато са се сдобили с победата, те — и вие — ставате нахални. — Отново се обръщам към своя обвинител, застанал на онова място от мозайката, което означава Вавилон. — Ти ли си завладял този град, Клите, или те е завладял той?

Клит засрамено пристъпва от крак на крак. Знае, че аз знам, както и цялата армия, за връзката му с една куртизанка от двореца и за състоянието, което е пропилял за броени дни, омагьосан от нея.

— Ще ти кажа какво мисля, безочливи ми приятелю. Мисля, че разпуснатостта и развратът са ви взели ума. Да, вашия. На всичките! Понеже вие, които твърдите, че сте войници, сте забравили основите на нашето призвание. Подчинение и уважение! Аз ваш цар ли съм? Ще ми се подчинявате ли? Или неочакваното богатство — което получихте от моята ръка — ви е направило нагли и недисциплинирани? Съмнявате ли се в моята далновидност, братя? Изгубил ли съм вашето доверие?

В залата се е възцарила гробовна тишина. Стъпките ми отекват, додето крача към източния край на мозайката: Гърция и Македония.

— Когато тръгвахме от родината преди няма и четири години, колцина от вас са мечтали да завладеем поне земите дотук?

Отивам при Хелеспонта, посочвам Троя и Северна Егея.

— И все пак ние победихме тук. — При Граник. — И тук, и тук, и тук. — Продължавам надолу по крайбрежието покрай Милет и Халикарнас до Иса. — Тук бяхте готови да се върнете. — Тир и Газа. — Щяхте да се задоволите да останете тук. — Египет. — Тук ме съветвахте да не продължавам нататък. — Сирия. — Лъжа ли? Кажете! Да излезе напред онзи, който смее да ме обори!

Всички са затаили дъх. Никой не помръдва.

Изтиквам Клит от мозаечното изображение на Вавилон.

— Сега сме тук, отвъд най-дръзките си мечти, и се готвим да продължим още по-нататък. До тук… — Суза. — И тук. — Персепол. — И тук. — Екбатана. — Това ли е вашата цел, войници — щом твърдите, че сте такива? И ми отговорете: кой ще ви води?

Спирам.

— Назовете го! Назовете вашия човек и аз ще му отстъпя мястото си. Нека този нов военачалник ръководи делата ви, щом смятате за недостойно моето мнение.

Свирепият ми поглед твърдо обхожда кръга. И се плъзга по смирени физиономии. Никой не иска да срещне очите ми.

— Тогава ще ме слушате ли? Да се наричам ли ваш цар? Понеже спокойно може вече да узнаете — не би могло да има по-подходящ момент да ви го кажа, — че нямам намерение да спра тук, по средата на този под.

Прекосявам Персия и Мидия. Продължавам към Партия, Бактрия, Ария. Към високото Иранско плато и царствата на Афганистан.

— Ще завладеете ли тези земи с мене, братя? Или, преситени от богатства, ще се откажете преди края и ще се отдадете на разврат и чревоугодничество?

Шепот „Не!“ и „Никога!“.

Смекчавам тона. Човек не може до безкрай да се кара на добри мъже.

— Знам, че прекалено ненадейно ви отрупах с новости, приятели. Изпитвах вашата издръжливост. Затова ще ви помоля, в името на всичко хубаво, което са ви донесли досега моите замисли. Проявете търпение. Доверете ми се, както сте го правили винаги. Защото когато прекосим Персия и навлезем в земи, в които не е стъпвал гръцки крак…

Прекрачвам афганистанските царства към Хиндукуш и Индия.

— … ще имаме нужда от всички добри мъже, които успеем да намерим. И подгответе ума си за още по-нататък, приятели. Понеже от тези земи, които покоряваме, ще събера още чужди войски и те ще се бият рамо до рамо с мен и вас. Тъй трябва да стане. Как инак бихме могли да го постигнем?

За пръв път усещам, че хората се обръщат към мене. Разбират или поне почват да разбират. А онези, които не разбират, се доверяват на моята далновидност и призвание.

— Смятате ли, приятели, че можем да съборим световния ред, без да променим самите себе си? Светът е нов и ние ще го подновим още повече. Кой ще ме последва? Кой ми вярва? Нека онзи, който ме обича, стисне сега ръката ми и ми се закълне във вярност. Понеже такива мечти като моите не са за страхливите и малодушните.

Продължавам към Индия и нататък и стигам в сумрачното дъно на залата, дето едва достигат лъчите на лампите: до брега на Океана и Края на света.

— Закълнете се сега, братя, и дръжте на клетвата си завинаги. Ако сте с мен, с мен сте докрай.

Залата отговаря като един.

— Александър! — викат моите офицери. И пак: — Александър! Александър!