Стивън Пресфийлд
Александър (5) (Добродетелите на войната)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Virtues of War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Стивън Пресфийлд

Заглавие: Александър

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 26.11.2018

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-891-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11715

История

  1. — Добавяне

3
Индия

Хефестион пристига от Инд навреме, за да присъства на екзекуциите. Двама капитани и трима офицерски кандидати от Отряда на бунтовниците минават под ножа. Хефестион идва право при мене с хората си, без да се отбие дори да облекчи жаждата си. По време на изпълнението на смъртното наказание лицето му остава безизразно, но сетне в шатрата ми се разтреперва и се налага да седне. Трийсетгодишен е, девет месеца по-голям от мен — от малки сме най-добри другари.

Хефестион говори за този Отряд на бунтовниците. Броят им е едва триста, привидно нищо работа на фона на петдесетхилядната войска. Заради храбростта, която са проявявали досега обаче, те имат такова влияние в армията, че не мога ни да ги затворя в лагер (дето само ще разпространяват заразата на своето недоволство), ни да ги уволня и да ги пратя вкъщи (дето появата им ще породи още по-голямо негодувание). Не мога да разпусна отряда и да пръсна хората по другите поделения — нали ги отделих тъкмо за да реша проблема. Какво да правя с тях? Главата ми се пръска само като си помисля за това. Най-лошото е, че имам нужда от тяхната ловкост — и от куража им, — за да прекося тази река.

В Индия не познават шатрата с колчета. Прекалено е горещо. Стените на моя павилион не са прихванати за земята, за да влиза вятър. Летят хартии, всяко листче трябва да бъде затискано с тежест.

— Даже картите ми искат да отлетят у дома.

Хефестион се оглежда и чак сега забелязва какви са царските слуги.

— Няма ли вече перси?

— Омръзнаха ми.

Моят другар не казва нищо. Но знам, че изпитва облекчение. Добър знак е, че съм проявил предпочитание да взема на лична служба при мен свои сънародници. Това показва, че се завръщам към корените си. Към македонските си корени. Хефестион няма да ме обиди, като ме похвали, обаче виждам, че е доволен.

Хефестион е вторият по ранг военачалник след мен в експедиционната войска, с други думи, в цялата армия. Мнозина горчиво му завиждат. Кратер, Пердика, Кен, Птолемей, Селевк — всички се смятат за по-добри пълководци. И наистина са по-добри. Ала за мен Хефестион струва повече от всички тях, взети заедно. Когато той е буден, аз мога да спя. Когато той е до мен, няма нужда да се оглеждам. Неговото значение надхвърля военното изкуство. Превзел е над сто града без кръвопролития, единствено с помощта на блестящите си дипломатически качества. Тактичността и милосърдието, които биха били слабост у по-обикновен човек, са му толкова присъщи, че обезоръжават дори най-надменния и злонамерен вожд на врага. Той притежава дарбата да представя на тези владетели истината за тяхното положение по такъв начин, че компромисът (въздържам се да използвам думата „покоряване“) им се струва постигнат не по негово, а по тяхно собствено настояване, при това са толкова отстъпчиви, че накрая трябва да полагаме усилия, за да ги обуздаем. Благодарение на него войските ни влязоха в сто столици, чието население ни посрещаше на улиците, като ликуваше до прегракване. Хефестион е спестил на армията убити и ранени, десет пъти повече от целия й брой. Не по-малко внушителни са личните му прояви на смелост. Раняван е тежко девет пъти, винаги отпред. По-висок и по-красив е от мен и е също толкова добър оратор, със също толкова верен усет за терена. Само в едно отношение стои по-долу. Липсва му елементът на чудовищност.

И тъкмо затова го обичам.

Аз нося чудовищността в себе си. Всичките ми военачалници я носят. Хефестион е философ, те са воини. Той е рицар и кавалер, те са убийци. Не ме разбирай погрешно, Хефестион е обезлюдил цели области. Командвал е кланета. Само че това не му се отразява. Остава си добър човек. В душата му няма чудовищност и дори извършването на чудовищни дела не е в състояние да наложи властта й над него. Той страда, за разлика от мене. Няма да ми го каже, но днешните екзекуции го ужасиха. Те ужасиха и мен, ала по друга причина. Аз презирам безполезността на такива мерки, докато той се отвращава от тяхната жестокост. Аз се измъчвам, задето не съм проявил внимание и въображение. Той се взира в очите на осъдените и умира заедно с тях.

— Кого ще поставиш начело сега? — пита Хефестион. Има предвид кого ще назнача за командир на Отряда на бунтовниците.

Не знам.

— Теламон ще доведе двамата най-млади лейтенанти. Остани да ги видим що за стока са.

Влиза Кратер и настроението веднага се подобрява. Той е най-коравият ми и най-находчив военачалник. Екзекуциите ни най-малко не са го трогнали. Има апетит. Пърди. Псува жегата. Впуска се в тирада за тази проклета река, и как сме щели да преведем оттатък тази мърлява армия, в името на парата, дето се вдига от курвенска манджа. Кратер отива при каната с вода и докато плиска лицето и шията си, пита:

— Е, днес кои пълководци кроят заговор да ни погубят?

Войниците, гласи поговорката, са като децата. Военачалниците — още повече. Освен с лекомислието и буйността на обикновения боец, военачалникът се отличава с горделивост и сприхавост, нетърпение, инат, алчност, безочливост и лицемерие. Имам военачалници, на които няма да им мигне окото и от всичките пълчища на ада, ала не могат открито да ми признаят, че са съсипани, изтощени или имат нужда от моята помощ. Моите пълководци се подчиняват на мен, но не и един на друг. Дърлят се като жени. Дали се боя да не се разбунтуват? Категорично не, понеже толкова си завиждат помежду си, че не могат да останат под един покрив достатъчно време, за да се уговорят да ме свалят.

Моите военачалници няма да нагазят в тази река. Всеки се е вторачил в империята зад нас. Пердика иска Сирия, Селевк е хвърлил око на Вавилон, а на Птолемей вече му викам Египтянина. Най-малко им трябва да получат копие в търбуха, мислят си те, докато търсят нови приключения. Кой може да ги вини? Убили са плячката си и сега искат да впият зъби в нея. Мога да доверя живота си само на двама от своите единайсет пълководци — на Хефестион и Кратер. Дали другите ме мразят? Напротив. Обожават ме.

Този аспект от изкуството на войната, млади приятелю, го няма в учебниците. Имам предвид борбите в собствения ти лагер. Новопроизведеният офицер си въобразява, че царят управлява своята войска. Тъкмо напротив! Войската управлява него. Той трябва да подхранва апетита й за новости и приключения, да поддържа годността й и самоувереността й (но и да не е прекалено самоуверена, че да не стане безочлива), да я дисциплинира, глези и награждава с плячка и бонуси, обаче да внимава тя да прахосва спечеленото за алкохол и жени, та да иска пак да настъпва и да се сражава. Да водиш армия е като да се бориш със стоглава хидра — справяш се с една змия само за да се озовеш срещу още деветдесет и девет. И колкото повече напредваш, толкова по-трудно става. Близо девет години съм с тази войска — мнозина от първоначалния й състав имат синове, които впоследствие се присъединиха към нас, а на неколцина даже внуците им са тук. Те са печелили и губили цели състояния, как да поддържам някогашното им желание за война? Трябва да им разигравам театър като актьор пред своята публика и да ги обичам и насочвам като баща — своите своенравни синове. Какви възможности има пълководецът? В крайна сметка той може да води войската си само там, дето иска да иде самата тя.

— Е, не мина чак толкова зле — отбелязва Кратер.

Има предвид екзекуциите.

Не било минало зле?!

— Да, представлението постигна страхотен успех!

Излизаме навън. Все едно влизаш в пещ. Двамата лейтенанти чакат на конете си. Те са най-младшите офицери в Отряда на бунтовниците, единствените, които не са осъдени. Довел ги е Теламон по моя заповед.

Поглеждам ги с надеждата, че им стиска да поемат командването. По-младият е от Пела в Стара Македония. По-възрастният е от Антемунт в новите земи. Поемаме край брега. Искам да изпитам тези младши офицери.

Младия го познавам. Казва се Ариба, викат му Гарвана. Баща му и брат му паднаха при Гавгамела, и двамата офицери от Царската пехота. Има още двама братя и един братовчед на служба при мен, всичките прославени ветерани. Самият той служи като паж в шатрата ми от четиринайсет до осемнайсетгодишен, знае четмо и писмо и е най-добрият борец лека категория в лагера. Другият, Матий, е по-възрастен, почти на трийсет, от онези издигнали се от нулата войници, на които им викат „мулета“. Произхожда от благородно, но бедно семейство от присъединения Херсонес. Има жена от Бактрия, невероятна хубавица, която напусна своя народ, за да го последва, и са ми казвали, че тъкмо тя разпалвала амбициите му. И двамата офицери са ревностни, решителни в битка, находчиви и безстрашни.

Посочвам вражеските укрепления оттатък реката.

— Как би ги нападнал? — питам антемунтеца Матий.

Реката е седемстотин и петдесет метра. Прекалено е дълбока, за да я прегазим, и течението е прекалено бързо, за да я преплуваме. Трябва да я прекосим с лодки и салове. Последните стотина метра те ще попаднат под обстрел с лъкове от противниковите кули. Последните петдесет метра минават между още групи стрелци и свършват с два и половина метров тинест бряг, охраняван от други стрелци и преграден с триметров вал с остри колове и форгове. Дължината на укреплението е близо пет километра.

Лейтенантът се обръща към мен и ме поглежда в очите.

— Как бих ги нападнал, ако съм на твое място ли, господарю, или ако съм си на своето?

Теламон се разсмива на наглия въпрос и аз също трябва да прехапя устна. Питам Матий каква е разликата.

— Ако войската атакува под мое командване, тия позиции не могат да се превземат с никакви бойни планове. Но ако командваш ти, господарю, те ще паднат лесно, даже войниците ни да са зле въоръжени, изгладнели и капнали от умора.

Осведомявам се защо.

— Като знаят, че ги наблюдаваш, всички мъже яростно ще се състезават кой да прояви най-голяма храброст, за да си спечелят твоето благоволение, което за тях е по-важно от живота им. Освен това, като се сражаваш начело, господарю, ти ще ги вдъхновяваш да правят и невъзможното. Ще ги е срам да се наричат войници на Александър и да не са доказали, че са достойни за такава слава.

Матий свършва и Кратер изсумтява. Такова ласкателство, заявява той, било непристойно за офицер от отряд, който се е опетнил с бунт!

Лейтенантът отвръща почтително, но разпалено. Никой не можел да обвини другарите му в липса на боен дух.

— Всъщност царят винаги ни е поставял най-мъчните задачи, пращал ни е срещу ядрото на врага — казва той. — Ако ни осъждаш за нещо, посочи ми конкретния случай и аз ще те оборя.

Ето това е дюнамис. Окуражен съм.

Питам за плана му и Ариба Гарвана.

— Първо ще опитам всичко друго, господарю, преди да рискувам да вляза в сражение — отговаря младокът. — Раджа Пор бил предпазлив, казват. Защо не преговаряме с него? Да му предложим да царува под наше върховенство или просто да го помолим, или да си платим, за да ни пусне да минем през царството му? Пор сигурно има врагове, които мрази и от които се страхува повече, отколкото от нас. Може би ще ни приеме като съюзници, за да се изправим заедно срещу тези врагове? Може да му обещаем власт над неговите съперници, покорени със съвместните ни усилия, и армията ни да продължи на изток, напускайки неговото вече по-голямо и по-богато царство?

Звучи толкова лесно. Нещо друго?

— Тая река, господарю. Трябва ли да я прекосяваме точно тук? Под обстрел? Срещу яки укрепления? Защо не петнайсет километра на север? Или трийсет? Или сто и петдесет? Защо изобщо да оставяме реката да си тече така?

Защо, наистина?

— Отклони течението й, господарю. Изкопай канали и я насочи на запад към равнината, както направи Кир Велики при Вавилон. Пресуши я и конницата ни ще прекоси коритото в галоп!

— Браво бе! — възкликва Теламон. Кратер почуква по нагръдника си в иронична овация. Посочвам реката, придошла от предмусонните дъждове. Ще са нужни десет армии, за да отклоним течението й.

— Тогава да съберем десет армии, господарю. Предпочитам да пролея цяло буре от потта на хората ми, отколкото и един напръстник от кръвта им. Отне ни половин година да превземем Тир. Да изгубим две години, щом трябва! Има и още нещо, господарю. Дързостта на това решение. Самата му смелост ще накара врага да отстъпи, ще го убеди, че никога не е срещал хора като тия, които обсаждат страната му, че не може да се мери с тяхната воля и размах на въображението. Може да ни забави, ще осъзнае той, но не може да победи. И това ще го направи по-сговорчив.

По-възрастният подкрепя своя другар.

— Едно от нещата, на които са ни научили твоите победи, господарю, е да виждаме потенциални съюзници във всички врагове. Защо да караме такива страховити воини да се бият с нас, когато може да минат на наша страна, стига да им предложим подходящ стимул? В края на краищата целта ни не е да побеждаваме и смазваме всички народи само за да ги победим и смажем.

Вдигам длан да заслоня очите си от слънцето и поглеждам двамата офицери. По-възрастният, Матий, наближава трийсет, както вече казах, и има гъста кестенява брада и очи, които напомнят образа на Диомед в светилището на героя на Левкадия. По-младият, Гарвана, още няма двайсет и две, голобрад и кльощав, обаче целият му вид излъчва решителност и интелигентност.

Харесват ми нашите двама лейтенанти. Командването на Отряда на бунтовниците, съобщавам им аз, е тяхно.

— Разбирате ли защо трябва да прекосим тази река? Боговете да са ни на помощ, на ей онези укрепления стои единственият достоен противник, срещу когото се е изправяла тази армия след Персия! Погледнете ме. Мислите ли, че не споделям вашето негодувание? Че не се измъчвам заради всичките ни мизерни походи и безславни обсади след падането на Дарий? А на отсрещния бряг… Раджа Пор и неговите князе. Обожавам го! Той ми върна живота! И ще върне бойния дух на войската, включително на вашия отряд, когато се изправим срещу него и отново се превърнем в истински войници, в истинска армия.