Стивън Пресфийлд
Александър (25) (Добродетелите на войната)

23
Сърцето като материал

Питаш колко време отне съставянето на бойния план за Гавгамела.

Известен ми е откак станах на седем. Хиляди пъти се е разигравал пред очите ми. Виждал съм този план насън, представял съм си Дариевия строй. Цял живот съм водил тази битка във въображението си. Не остава нищо друго, освен да я преживея в плът — и в кръв.

Отделяме един ден да укрепим лагер и да докараме тежкия багаж. Дарий чака на мястото си. Когато отивам с три ескадрона да разузная бойното поле, той не ми пречи.

Спуска се нощ. Свиквам военен съвет. Този път го ръководя лично.

— Братя, вече видяхме вражеските диспозиции. Това е добре. Днес сме сигурни в три неща, които вчера не знаехме. Да ги разгледаме.

Нищо не успокоява хора, изправени пред огромна опасност, така, както трезвото излагане на фактите. Колкото по-ужасяваща е действителността, толкова по-открито трябва да се приема.

— Първо, персийският фронт е почти изцяло конница. Виждаме смъртоносните зони, които врагът е приготвил за своите сърпоносни колесници. Дарий явно възнамерява да ги използва при нашето настъпление. Това е различно от Иса и Граник, дето противникът само се отбраняваше. Тъй че, първо: врагът няма да седи неподвижно и да чака атаката ни, а ще ни нападне.

В съвета участват сто и седемнайсет души. Присъстват всички ротни командири. Нощем даже лете в пустинята захладнява. Въпреки това държа страничните платнища да са вдигнати чак догоре. Искам войската да вижда как работят нейните офицери. За броени минути около шатрата се скупчват хиляди, насядали и изправени, застанали толкова нагъсто, че човек усеща вонята на потта им и парата на техния дъх.

— Второ, широчината на вражеския фронт. Строят на противника ще застъпва нашия с широки полета и на двата фланга. Това ни показва как ще нападне Дарий. Той ще опита двойно обкръжаване. Ще се стреми да ни обгради и на двата фланга с фланговете на конницата си, като атакува — може би последователно, може би едновременно — отпред, първо със сърпоносните си колесници, после с обикновената си конница. Това е вторият фактор, за който трябва да имаме отговор. Трето и най-важно, психическото състояние на нашите хора. Според всички преценки вражеската конница е трийсет и пет хиляди. Нашата е седем. Дори не може да гадаем какъв е броят на персийската и съюзната пехота. Нашите подкрепления не успяха да ни настигнат. Мъжете са уплашени. Даже хетайрите не проявяват обичайното си въодушевление.

Пердика:

— Само това ли е, Александре?

Избухва смях. Тревожен смях.

— Забравих бойните слонове на Дарий — отвръщам аз.

Помръква всякакво веселие.

— Това са въпросите, които трябва да обсъди този съвет, приятели. Какво съм пропуснал? Някой има ли да добави нещо?

Започваме.

Материалът, който манипулира командирът, е човешкото сърце. Неговото изкуство се състои в това да вдъхне смелост на своите хора и да внуши ужас на врага.

Пълководецът вдъхва смелост с дисциплина, подготовка и годност, със справедливост и ред, с отлично заплащане, въоръжение, тактика и снабдяване, със своите диспозиции на бойното поле и с гения на собственото си присъствие и действия.

Правилните диспозиции вдъхват храброст, също както погрешното построяване превръща в страхливци даже най-смелите. Принципният боен ред за атака е следният:

        ВРЪХ

ФЛАНГ        ФЛАНГ

С други думи, клин. Или ромб, ако предпочиташ:

        ВРЪХ

ФЛАНГ        ФЛАНГ

        ТИЛ

Клиновете и ромбовете поощряват бойния дух. Ъглите образуват поддържащи линии, фланговете подкрепят върховете и тиловете подпомагат фланговете. Войниците в клиновете и ромбовете няма къде да се скрият. Другарите им ги виждат. Срамът ги тласка напред и куражът им дава сили.

Най-разумно обаче е да се използват клинове по цялата линия на атаката, както инструктирам своите офицери на съвета в навечерието на битката при Гавгамела.

        ВРЪХ ВРЪХ ВРЪХ

ФЛАНГ ФЛАНГ ФЛАНГ ФЛАНГ

Защо този боен ред вдъхва храброст? Напомням на своите командири, въпреки че вече са виждали достойнствата му на два континента и на сто бойни полета:

— Мъжете от върховите батальони изпитват смелост, защото знаят, че имат подкрепление и на двата фланга. Знаят, че не могат да бъдат ударени флангово, нито обградени. Освен това знаят, че макар тъкмо те да трябва първи да ударят врага, сами, техните другари пак ще са точно зад тях в боя. Знаят и че ако бъдат отблъснати, имат мощен фронт, в който да се оттеглят. Що се отнася до батальоните на втора позиция, при настъплението им към врага техният страх се уталожва, понеже виждат, че другарите им пред тях поемат главната тежест на битката, докато самите те за момента са в безопасност. Ала най-важната особеност е следната, приятели: смелостта на другарите им пред тях възпламенява сърцата им. Защото мъжът не е мъж, ако, като вижда другарите си да се хвърлят храбро срещу врага, не реши: „В името на адските огньове, ще докажа, че не съм по-недостоен!“. Мъжът се срамува дори да се поколебае и да допусне знамената на неговата рота да изостанат от тези на другите, напред го тласкат състезателният дух, гордостта и честта.

— Твърдо съм убеден в това, братя — продължавам. — Вярвам, че когато става свидетел на чуждото себеотрицание, човек е принуден от благородната си природа да подражава на този достоен пример. Никакви вдъхновяващи речи не могат да го накарат да направи това, ни обещания за награди. Но той не може да устои на храбростта на другаря си. Ето защо вие офицерите винаги трябва първи да атакувате врага. Със своя пример вие тласкате сърцата на хората си да ви последват. И тяхната смелост възпламенява доблестта в следващите редици на нашите сънародници.

— Вярвам и в още нещо, приятели. Вярвам, че самото небе се поддава на безстрашието. Самите богове не могат да останат безразлични към проявите на истински кураж и собствената им благородна природа ги принуждава да се намесят в негова полза…

— Утре в тази равнина вражеският фронт ще застъпва нашия с по осемстотин метра и на двата фланга — казвам на офицерите от фланговите батальони. — При настъпването ни Дарий със сигурност ще хвърля срещу нас от фланговете конна дивизия след конна дивизия. Как да разположим ротите си така, чеда разпалим куража на сънародниците ни?

— Първо, ще се отбраняваме с нападение — заявявам. — Флангови офицери, трябва да атакувате в мига, в който се озовете под атака. Не приемайте удара, а го нанесете вие. Това не е безразсъдна дързост, а просто основен принцип. Когато знаят, че ще бъдат нападнати, мъжете изпитват страх, а когато знаят, че ще нападнат самите те, се чувстват силни.

— Второ, диспозициите. — Строявам шестте части на двете флангови защити във видоизменени ромбове. Моята позиция на десния фланг ще е непосредствено от вътрешната страна на Царските копиеносци, с ескадроните на хетайрите (фалангата и главните сили на войската ще заемат два и половина километра наляво оттам), а Парменион, който командва левия фланг, ще е от вътрешната страна на аналогичен ромб. Фланговата защита от дясната ми страна е следната:

        Наемна конница (Менид), 700

Царски копиеносци (Арет), 800 Пеонска лека конница (Аристон), 250

         Половината агриански копиехвъргачи (Атал), 500

Пехота на „ветерани наемници“ (Клеандър), 6700

Ромбът не е нищо друго освен четири клина — север, юг, изток, запад. А какво е клинът? Той е една част отпред и две на фланговете. Сега виждаш ли как ромбът може да отговори на атака от всяка посока със самото си ориентиране?

Тази диспозиция има успех заради ирационалния елемент на сърцето. Предната част ще нападне смело врага, понеже знае, че има поддръжката на двата фланга и че другарите й ще влязат в боя веднага след нея. Поддържащите флангове имат пред себе си храбрия пример на върховата част и ще се стремят да се покажат също толкова достойни.

— Накрая, братя офицери, моето и вашето присъствие — казвам. — Когато утре търсите с очи моите знамена, трябва да гледате само напред. Аз ще съм там. Там ще сте и вие, пред своите роти.

Приключвам, понеже увлечението толкова е разпалило решимостта ми, че се боя сърцето ми да не изгуби контрол над себе си. Поглеждам стоящия до мене Парменион, Хефестион и Кратер, Пердика, Кен, Птолемей, Селевк, Полиперхон, Мелеагър, Клит Черния, Никанор и Филота, Теламон, Еригий и Лизимах. Поглеждам и към мъжете отвън, хилядите, които са обкръжили шатрата.

Къде е моят даймон в този час? Той е аз и аз съм той.

— Мнозина от вас са се чудили защо спя с Илиадата на Омир под възглавницата. Правя го, защото подражавам на героите от тези стихове. За мене те не са митични личности, а живи, дишащи хора. Ахил не е праотец отпреди деветстотин години. Той крачи тук, в този момент, в сърцето ми. Държа неговият достоен пример да е пред мен не само когато бодърствам, а и да укрепва дори сънищата ми. За кръв и богатства ли воюваме? Нищо подобно! А за да следваме пътя на честта, да учим сърцата си на добродетелите на войната. Благородното водене на война срещу благороден противник ни пречиства като злато в тигел. Всичко низко в нашата природа — алчност и ненаситност, страхливост и нерешителност, нетърпеливост, скъперничество, самовлюбеност — се обработва и премахва. С многократното си подлагане на смъртни изпитания ние изгаряме тези нечисти примеси, додето нашият метал не зазвъни точно и вярно. И това премеждие не ни пречиства само като индивиди, а неизбежно ни свързва един с друг с такава дълбока близост, каквато не познават дори съпруг и съпруга. Когато ви наричам „братя“, това не е метафора. Защото ние с вас станахме братя по оръжие и самият ад не е в състояние да ни раздели.

Отново млъквам и оглеждам лицата. Смъртта за мене е нищо в сравнение с обичта, която изпитвам към тези храбри другари.

— Изпитвам ли страх, приятели? Как бих могъл? Защото винаги съм искал единствено да съм в редиците заедно с вас, да се сражавам за слава рамо до рамо с другарите си. Тази нощ ще спя блажено като младенец, понеже в този час имам всичко, за което съм мечтал: достоен противник и достойни другари, заедно с които да се изправя срещу него.

Викове на съгласие прекъсват речта ми. Отзад хората предават моите думи на другарите си още по-нататък. Изправил съм се. Посочвам от Полумесеца надолу към равнината на Гавгамела.

— Братя, никой човек или армия не са печелили такава слава, каквато утре ще изтръгнем от онова поле. Ни Ахил, ни Херакъл, ни който и да е герой на нашия или друг народ. Хората след сто века пак ще изреждат нашите имена. Вярвате ли ми? Ще атакувате ли заедно с мене? Ще яздите ли рамо до рамо с мен в търсене на вечна слава?

В шатрата избухват овации. Мъжете реват и крещят. От това бурно одобрение се тресат стълбовете на павилиона и земята вибрира и трепери. Поглеждам Хефестион. Толкова яростен е викът на нашите другари, казва изражението му, че Дарий в лагера си и цялото му множество не могат да го слушат инак, освен с ужас.

Аз съм живата душа на армията. Както кръвта тече от сърцето към крайниците на лъва, така от мене към моите сънародници тече смелост.

Срещу нас са се изправили с оръжие един милион души. Аз ще ги разгромя единствено с волята си.