Стивън Пресфийлд
Александър (36) (Добродетелите на войната)

34
„Почвам да мразя войната“

В Пенджабската армия, както сега се нарича нашата войска, има известен брой индийски подразделения, сред които Царската конна гвардия на Таксил, стрелците и пехотата начело с раджа Сасигупта и роти на други съюзни князе. Древният обичай на тези воини изисква преди началото на самите бойни действия лично и в най-братски дух да посещават врага (на когото в тази страна на широко разпространени смесени бракове мнозина са роднини, наставници и другари). Мнозина от нашите индийски съюзници еженощно прегазват реката при войските на Пор, както и не малко от Поровите хора всяка вечер идват при нашите.

Македонците не могат да проумеят такова нещо. Когато за пръв път виждат вражески войници да излизат на нашите брегове, те ги залавят и под острието на мечовете си ги замъкват (някои не толкова нежно) на разпит при своите командири. Офицерите на Пор се разяряват от това, както и нашите индийски съюзници. Когато ми обясняват обичая, аз се отнасям с уважение към неговото благородство. Нареждам да освободят всички арестанти, да им върнат оръжията, да не бъдат залавяни повече пленници. Дори забавлявам на масата си мнозина от тези воини и ги провождам оттатък реката с почетни дарове.

Това представлява проблем. Защото разяжда волята за борба на македонците, които постепенно опознават вражеските герои и почват да изпитват възхищение и привързаност към тях. Виждаш тези стройни воини дружелюбно да се разхождат из лагера със своите слънчобрани и лъкове от рог и слонова кост. Когато разговарят, те стоят на един крак като жерави, опрели петата на другия си крак от вътрешната страна на срещуположното бедро. Косата им е лъскаво черна и я носят на кок, панталоните им, свободно висящи над коляното, са в най-ярки оранжеви и пурпурни багри. Украсяват ушите си със златни обици и имат най-блестящите и най-често показвани усмивки на света. Установил съм, че е полезно да мразиш враговете или поне да ги смяташ за главорези или варвари. Кшатриите на Пор не са такива, нито са извършвали каквито и да било престъпления срещу македонците.

Додето се подготвям за атаката, пращам многобройни разузнавателни отряди оттатък реката. Всички донесения изобразяват владенията на Пор като извънредно добре уредено царство, характеризиращо се със самостоятелни села на дребни собственици, които в Македония се наричат свободни чифликчии, независими стопани, предани на своя цар и отнасящи се към него с пламенна вярност и привързаност. Съгледвачите описват подредени и процъфтяващи имоти, работни и всеотдайни съпруги, умни и щастливи деца. С други думи, македонците почват да смятат, че носят война в рая, и това изобщо не им харесва.

Нещо повече, наближават мусоните. Реката сякаш ни играе зли номера. От планината ненадейно прииждат наводнения, следствие от прекалено далечни бури, за да ги видим или чуем, и мигновено помитат дигите от дърво, плетена ракита и камък, които хората седмици наред са издигали с тежък труд. Всеки плавателен съд, оказал се в реката по времето, когато удари такова прииждане, бива отнасян от течението тъй бързо, че спасителите на брега го изгубват от поглед дори да препускат в галоп.

Недоволство тлее по лицата на войниците, мълчаливостта им вещае беда. Продължавам приготовленията за атаката. Хиляда и деветстотин лодки и салове са построени на място или пренесени на части от Инд и сглобени тук. Под прикритието на предмусонните порои съм ги разположил на изходни позиции нагоре и надолу по реката. Подразделенията провеждат учения за нападение по вода и за бойни действия срещу слонове. За конете са направени специални „ботуши“ за бой в блатиста местност. Пратил съм хора в тила да донесат пари и оръжия, за да влея малко боен дух в армията. На път са два конвоя от Амбхи и Регала, но поради дъждовете и трудното прекосяване на реките още не са пристигнали. За себе си съм определил дата за атаката, без да я разкрия на никого, ала забавянията на два пъти ме принуждават да я отлагам, а сетне и за трети път. Бездействието деморализира всяка армия, а нашата тласка към бунт и метеж.

Една вечер в шатрата ми се явява делегация от недоволни офицери. Хефестион ги отпраща преди тяхното прошение да е предизвикало гнева ми. След това тримата с него и Кратер се разхождаме по дигите.

— Ташаците на тия копелета стават все по-големи — излага обичайно циничната си оценка Кратер. — Богове, вече научих наизуст досадните им оплаквания! — И изпуска гръмовна пръдня.

— Да — съгласявам се аз. — Но чак пък делегация… Това е нещо ново.

— Зарежи я тяхната делегация.

— Изглеждаха доста сериозни. — Назовавам неколцина капитани, добри, усърдни мъже.

Кратер посочва реката.

— Нека са добри и усърдни ей в това.

Връщаме се в лагера и прекарваме дълга и продуктивна вечер. Няколко часа след полунощ оставаме само ние с Хефестион и прозяващите се пажове.

Питам го защо тази нощ е толкова мълчалив.

— Така ли? Не съм забелязал.

Познаваме се достатъчно отдавна, за да се ебаваме един друг.

— Изплюй камъчето.

Той се обръща към пажовете.

Давам им знак: „Оставете ни насаме!“.

След като излизат, Хефестион сяда. Иска му се да си налее вино, виждам, но не си го позволява.

— Почвам да мразя войната — казва той.

Би трябвало да го прекъсна веднага. Няма нужда да слушам останалото.

— Ти ме попита — прибавя Хефестион. — Да млъкна ли?

До рамото ми е един от стълбовете на шатрата. Здраво го стисвам, за да спра треперенето на ръката си.

— Не е от умора, нито от носталгия по родината — пояснява моят другар. — А от самата война. От онова, което представлява. — Вдига поглед към мене. — Сега се разгневяваш. Обажда се даймонът ти.

— Не.

Ала е вярно.

— Продължавай да говориш — настоявам аз. — Искам да чуя всичко.

— По-рано се противопоставях срещу войната в Афганистан, но не и срещу крайната цел на похода, дори я бях прегърнал със страст, равна на твоята, ако не и още по-голяма. Това обаче се промени. Ние извършваме престъпление, Александре. В крайна сметка това си е чисто клане. Въпреки всички поетични химни целта на войната изобщо не е благородна, а се свежда до налагане на волята на един народ върху друг чрез сила и заплаха. Работата на войника е да убива мъже. Може да ги наричаме врагове, само че те са мъже като нас. Обичат жените и децата си не по-малко от нас, не са по-малко храбри и добродетелни, служат на родината си не по-малко всеотдайно. Що се отнася до мъжете и другите, които съм убил аз или които са били погубени по моя заповед, бих ги съживил всичките. Да, ако можех, щях веднага да ги възкреся до един, каквото и да струва това лично на мен или на тази експедиция. Съжалявам…

Хефестион иска да спре, но аз не му позволявам.

— До Персепол бях с теб, Александре. Сторените на Гърция злини трябваше да бъдат отмъстени. Но ние убихме царя на Персия. Изгорихме нейната столица, завладяхме всичките й земи. А сега какво? — Той посочва на изток оттатък реката. — Онези честни селяни ли ще покорим? Защо? Какво са ни направили? С какво право воюваме срещу тях? В преследване на слава ли? Тази армия много отдавна престана да е славна. Или ще цитираме Ахил и ще твърдим, че се домогваме до „добродетелите на войната“? Глупости! Всяка доведена до крайност добродетел се превръща в порок. Завоевание ли? Никой човек не може да управлява друг. И най-преданият поданик мигновено ще замени богатството си, спечелено под твое управление, за бедност, която си е единствено негова. Ние имахме кауза. Вече нямаме.

Изправя се и печално прокарва пръсти през косата си.

— Кой може да ти излезе насреща, Александре? Ти се превърна в дъба, извисил се над цялата гора. Войската се разкъсва от отчуждение и недоволство. Ала и една твоя дума ще я накара да се подчини. Кой може да ти откаже? Не и аз. Не и те.

Моят другар ме поглежда.

— Мислех, че ме е страх да не изгубя твоята обич. Затова си държах устата затворена. Защото такова нещо намирисва на суета и егоизъм. Но не от това се страхувам. Страх ме е от загубата на твоя аз. Даймонът ти те изяжда жив! Той поглъща армията! Обичам Александър, ала се страхувам от Александър. Кой от двамата си ти? — Обръща се към мен с отчаяно изражение. — Ние ще прекосим тази река заради теб. Ще ти донесем твоята победа. А сетне?

Млъква.

Десетки хиляди пъти съм си отправял същите обвинения. Ала да бъдат изречени гласно, направо в лицето ми…

— Ти си най-смелият човек, когото познавам, Хефестионе.

— Не, само най-отчаяният. — И той скрива лицето си и заплаква.

Закопчалката на плаща му е златният лъв на Македония. Той е моята дясна ръка, заместник-командир на експедиционните сили.

— Ако ме убият в това сражение, ще върнеш ли армията в родината? — питам аз.

Хефестион не отговаря.

— Трябва да ме смениш — казва той.

Мога само да се усмихна.

— С кого?

На другия ден идва слонското лайно.

Старшината Чувала е пратен с един от разузнавателните отряди оттатък реката. Връща се с огромно изсъхнало слонско изпражнение — с цвят на маджун, високо над половин метър и голямо колкото вана. Всички сме виждали фъшкии на работни слонове. Ала това нещо, оставено от боен слон, е от съвсем друг мащаб. То предизвиква сензация в лагера. Всеки иска да го разгледа. И всеки се чувства длъжен да даде предположението си за големината на животното, което го е изходило.

— Богове, ако това чудовище ти се изсере отгоре, пиши се умрял! — възкликва Чувала.

Хората са имали контакт с бойни слонове (след Гавгамела заловихме петнайсет, които не бяха влезли в битката), но едва сега се замислят за перспективата да се изправят срещу тях. Ужасени са. После се получава още по-страшно сведение: Пор, чиито чудовища първоначално бяха петдесет, повикал князете от източните части на царството си, които довели триж повече животни, наред с още хиляди стрелци, колесници и пехота. Двеста слона, построени на петнайсет метра един от друг, с пешаци между тях, образуват километър и половина фронт, дълбок три редици. Конете не понасят миризмата и тръбенето на тези зверове и нашата конница, боят се войниците, нито ще успее да форсира реката пред лицето на такива създания, нито ще може да ги атакува на бойното поле. Хората още повече се уплашват от съобщенията за видовете смърт, причинявана от тези исполини — а именно, смазване под нозете им, набучване на бивните им, дори повдигане с хобот, за да ти пръснат мозъка на земята.

Проверявам в лазарета. Броят на болните се е утроил, изобилстват „случайни“ наранявания. Мъжете в лагера се събират на групички и ме поглеждат намусено или засрамено, когато очите ми попаднат върху тях. Кратер и Пердика искат да накажем някого, за да дадем пример, Птолемей настоява да ускоря атаката. Аз искам да изчакам (скоро ще пристигнат парите и снаряжението, за които съм пратил), ала настроението на лагера ме кара да взема мерки. Свиквам командирите.

— Македонци и съюзници, вие не сте войската, която бяхте. Преди, когато нападах врага, усещах пламенната ви храброст до себе си. Сега се озъртам назад и се боя, че изобщо няма да ви видя! Погледнете се. Вие се цупите и мърморите, една кофа слонски лайна ви кара да недоволствате. Хайде тогава, както се изразяваше баща ми, да си кажем нещата право в очите.

Обръщам се към офицерите навън под дигата, за да може да дойде и слуша цялата войска.

— Събрах ви тук, та веднъж завинаги да ви убедя да продължите напред или да бъда убеден от вас да се върнем. Намирате ли вина в мене, братя? Неизгодни ли се оказаха съвместните ни усилия? Ако смятате така, няма какво да ви отговоря. Ако обаче вследствие на труда ни сега цяла Европа и Азия са в ръцете ви — а именно Гърция и Егейските острови, Илирия, Тракия, Фригия, Йония, Лидия, Кария, Киликия, Финикия, Египет, Сирия, Армения, Кападокия, Пафлагония, Вавилония, Сузиана и цялата Персийска империя, да не споменавам Партия, Бактрия, Ария, Зогдиана, Хиркания, Арахозия, Тапурия и половин Индия, — от какво тогава се оплаквате? Не проявявах ли достатъчно щедрост? Сред вас няма ни един, когото да не съм направил богат. За себе си ли запазвам най-отбраната плячка? Ей го леглото ми. То е две дъски и един килим. Ям наполовина колкото вас и спя триж по-малко. А що се отнася до раните, нека който и да е от вас се съблече и покаже своите и аз на свой ред ще покажа моите. Ни една част от тялото ми, поне отпред, дето се получават достойните рани, не е останала невредима и няма оръжие, от което да не нося белези, всичко във ваша служба, за вашата слава и вашето забогатяване!

Отпред на дигата има издатина, дето се събират трупите и преплетената ракита. Крача напред-назад по нея като актьор на сцена.

— От своя страна, братя, аз не поставям граници за стремленията на човек с благороден дух, стига те да водят до юначни подвизи. И все пак, ако някой се интересува още колко нататък възнамерявам да продължа, нека знае, че брегът на Източния океан не може да е на много стадия от мястото, дето се намираме днес. Там ще спра. Ала не и по-рано.

— Вие сте уморени, приятели — продължавам. — Да не мислите, че аз не съм? Но лишенията и опасността са цената за славните дела. Има ли нещо по-прекрасно от това да живееш смело и да умреш, оставяйки безсмъртна слава? Днес се събираме като армия. Други армии ще ни последват през идните векове. Кой ще настигне нашите подвизи? Огледайте се, братя. Взрете се в лицата на своите другари. Вие сте най-могъщата войска в историята! Изпитанията, на които бяхте подложени, враговете, които надвихте, победите, които извоювахте, превъзхождат завоеванията на всички, които някога са живели и които ще дойдат след нас. Фантасмагорични страхове ли ви спират да прекосите тази река, като ви внушават измислици за народи и врагове, прекалено многобройни, за да се изправим насреща им? Същото съм чувал и в Македония. Хората твърдяха, че никога нямало да стигнем до Халис, че трябвало да се откажем при Ефрат. Не сме можели да превземем Вавилон, крещяха страхливи гласове, ни Персепол и Кабул. Аз заявявах, че можем, и се оказвах прав! Ала вие пак се съмнявате в мене.

Тишина.

— Сигурно успехът ни е бил прекомерен. Възможно е това да е проблемът ни. Небето си играе с нас, за да ни лиши от воля тъкмо в най-решителния час. Продължете с мене! Подкрепете ме още веднъж, братя! Брегът на Океана не може да е далече. Когато застанем там на Края на света, а ние ще го направим, кълна се в небето, аз не само ще удовлетворя вашите желания, но и ще надхвърля най-съкровените ви надежди за хубави неща, които храни всеки човек! Ще ви пратя у дома или сам ще ви отведа там, а онези, които останат, ще направя обект на завист на заминаващите.

Приключвам. Никой не отговаря. Виждам ужаса на войската от моя гняв.

— Говорете, приятели. Не се бойте от мене. Това ми разбива сърцето.

Безкрайно мълчание. Никой не може да откъсне поглед от земята.

Накрая Кен прави крачка напред. Сърцето ми секва от мъка. Безстрашен пред лицето на всеки враг, сега Кен трябва да призове на помощ тази ненадмината храброст, за да се обърне към мен.

Старият ми приятел започва:

— Виждам, че ти, господарю, не искаш да принуждаваш македонците като деспот, а да ги убедиш или да бъдеш убеден от тях, и не ще говоря от името на моите братя офицери, които обсипа с такива почести и съкровища, че ще те последват навсякъде, а на мъжете от армията, които нямат друг глас, освен ако ние не се застъпим за тях, и върху които пада най-тежкото бреме на войната.

След Персепол мнозина смятали, че войската е стигнала прекалено далече, отбелязва Кен. Но през следващите сезони сме стигнали триж по-нататък. Армията ни е покорила още толкова народи и дваж повече земи дори само при завоюването на Персия! Водили сме още двайсет и четири битки и девет обсади. И какво се е случило с армията?

— Не може да не си забелязал, Александре, колко много гърци и македонци потеглиха с тебе в началото на тази война и колко малко останаха невредими до ден-днешен. Мнозина ти проводи у дома с богатство и почести, понеже виждаше, че са уморени от положените усилия, и беше прав да го сториш. Други остави в новосъздадени градове, като им даде земя и жени, и това също беше хубаво, защото усещаше, че те вече не влагат сърце във войната. Колцина други бяха погубени от врага, починаха от рани и болести или осакатяха от прекомерен труд? Изминали сме осемнайсет хиляди километра и сме се сражавали за всеки метър от тях! Малцина от оцелелите се радват на физическа сила и духът им е още по-разклатен. Всеки мъж копнее да види майка си и баща си, ако още са живи, и съпругата и децата си. Той жадува за родната си земя. Това лошо ли е? Не го ли е заслужил? Нима собственото ти намерение за него всъщност не е било такова, когато щедро си го направил от бедняк богаташ? Що се отнася до самия мен, ти ме пусна в отпуск след Граник заедно с други новобрачни и с извънредна доброта ми позволи да презимувам у дома при невестата си. Това беше преди осем години. Имам син, когото никога не съм виждал. Дали ще умра на твоя служба, Александре, без ни веднъж да зърна лицето на рожбата си?

Кен ме призовава лично да отведа армията у дома, да видя майка си, да уредя нещата в Гърция и сетне, ако желая, да поведа втори поход с нови мъже вместо старите, със свежи сили, а не уморени.

— Колко по-ревностно ще те следват тия млади и пламенни войници, Александре, като виждат, че си върнал у дома другарите в предишните си усилия, издигнати от немотия до богатство и от неизвестност до вечна слава?

Старият ми приятел свършва. Подкрепят го хилядите мъже, не малко от които със сълзи на очи ме умоляват да се вслушам в неговия съвет.

За пореден път не успявам да ги накарам да видят. В гърдите ми гори такъв гняв, че ме е страх да не се пръснат. Не мога да направя нищо друго, освен да освободя множеството и да се прибера в шатрата си, пламнал от ярост.