Стивън Пресфийлд
Александър (34) (Добродетелите на войната)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Virtues of War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Стивън Пресфийлд

Заглавие: Александър

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 26.11.2018

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-891-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11715

История

  1. — Добавяне

32
Пустошта

Езикът на Афганистан е дари. Дари и още пет хиляди други. Всяко племе има своя си реч, която е непонятна за всички останали. Но пък ти го знаеш, Итане. Нали това е родината ти, тъкмо тук се сражавах с баща ти и се ожених за сестра ти.

Защо сме в Афганистан ли? Защото контролира пътя за Индия и брега на Океана. Защото тукашните вождове трябва да бъдат подчинени преди да преведа армията през Хиндукуш към Инд и Пенджаб.

Разучи дневниците от този период. Ще видиш, че армията воюва близо три години из Ария, Партия, Дрангиана, Бактрия, Арахозия и Зогдиана, без да успее да принуди врага да влезе в ни едно генерално сражение. Все бяха обсади и нетрадиционни бойни действия срещу местни бойци, които войската наричаше „вълчи воини“. (Бес вече ни се беше предал и ние го пратихме да го съдят персите.) Това бяха степни конници и планински племена, първите възлизащи на трийсет хиляди едновременно, а вторите — на триж повече, които се биеха и като армии, и като племена. Командирът им, когато имаха такъв, беше последният персийски господар Спитамен, комуто нашите хора почнаха да викат Сивия вълк заради прошарената му брада и неуловимостта му из тези каменисти и голи земи.

Срещу партизански отряди не може да се воюва с традиционна армия. Трябваше да се създаде нов ред. След Гавгамела бях предвидил това и реорганизирах войската, направих я по-лека и подвижна. Отрязах метър и двайсет от сарисите. Всеки войник изхвърли девет кила от снаряжението си. Шлемовете станаха леки шапки, изцяло се разделихме с бронята. В конницата удвоих броя на хетайрите, обединих копиеносците, пеоните и най-добрите от персийските и чуждестранните конни подразделения. Исках части, които да са бързи и гъвкави, да могат да се изхранват с каквото намерят и да действат самостоятелно във враждебни райони.

Тактиката също трябваше да се приспособи. Във война срещу цивилизован противник командирът има стратегически цели, които може да завладее или унищожи, например градове, складове за провизии, мостове и пътища, загубата на които причинява страдания на врага и го прави сговорчив за споразумение. Срещу диви племена това не постига нищо. Те нямат собственост. Нямат нищо за губене. Всъщност не милеят за нищо, даже за самите себе си и живота си. Не е точно да се каже, че се сражаваш срещу партизани. Това си е чист лов, както ловуваш чакали или глигани, и можеш да си позволиш да изпитваш жалост към тях също толкова, колкото и към диви зверове. Афганистанските племена бяха най-свирепите бойци, с които съм се сблъсквал, и техният предводител Сивия вълк е единственият съперник, от когото съм се страхувал.

Религията на вълчите воини е фатализмът. Те боготворят свободата и смъртта. Езикът, който разбират, е ужасът. За да победи, човек трябва да е по-ужасяващ от тях. Това изисква доста усилия, понеже подобно на всички примитивни и изолирани народи, тези племена възприемат всеки извън кръга на своите роднини не като човешко същество, а като звяр или дявол. С такива врагове не се преговаря, те са недосегаеми за всякакви ласкателства и подкупи и се вдъхновяват единствено от воинска гордост. Предпочитат да умрат, вместо да се предадат. Те са суетни, алчни, коварни, порочни, подли, страхливи, храбри, великодушни, упорити и покварени. Способни са на издръжливост, надхвърляща всякаква човешка мяра, и могат да понасят такива страдания, и телесни, и душевни, които биха пречупили и камък.

Преследването е същността на вълчата война, с което имам предвид преследване, додето и последният враг не бъде притиснат в ъгъла и убит. Срещу диви племена се воюва най-добре зиме. Тогава снегът ги принуждава да слязат от планината. С трансформираната ни войска се опитахме да ги надхитрим. Тръгнахме по следите им. За да победиш вълчи воини, трябва да ги лишиш от убежище. Като превземеш някое село, сриваш го със земята. Като настигнеш врага, изтребваш го до последния човек. Не оставяш никого. Избиваш до крак или изселваш цялото население. Нищо няма да постигнеш, ако прогониш хората — те просто ще се върнат. Договори и споразумения? Остави. Дивакът няма угризения. Честта, която познава, се ограничава стриктно до собствения му род, а тебе не може и да те погледне, без да те излъже. Всяка клетва е преструвка, всяко обещание — измама. Стотици пъти съм водил преговори с тях. Даже някой да е изрекъл нещо вярно, аз не съм чул.

Ала въпреки тяхното коварство и двуличие не може да не се възхищаваш на тези хора. Аз също ги заобичах. Напомняха ми за нашите диви планинци в родината. Жените им бяха горди и красиви, децата им — умни и безстрашни, знаеха как да се веселят и да са щастливи. В крайна сметка не успях да ги покоря, затова се сродих с тях. Ожених се за сестра ти, Роксана, и дано никога не узнаеш колко платих на баща ти Оксиарт за тази чест. Това беше ход, който щеше да одобри собственият ми баща. И подейства.

Що се отнася до Спитамен, накрая го победих с пари. Свободните афганистански конници — парти, ариани, бактриани, дранги, арахози, зогдиани, дахи, масагети — не ги е грижа за кого работят. След двайсетина месеца преследване на Сивия вълк в задънени места и до отвесни скали най-сетне ми дойде умът и прибягнах до парите. Никога не си виждал врагове тъй бързо да стават приятели. За броени дни умиротворихме десет хиляди квадратни километра. Просто купих тази земя. Ако имаше по-дълбоки ковчези, Спитамен можеше и да ме победи. Аз не успях да го надвия, ала го надхарчих.

Афганистанецът е готов да се бие за пари, но не и да работи за тях. Ако му предложиш, ще го обидиш. Ето как заобикаляхме този проблем. Да речем, че искахме да превозим сто делви вино до Кабул. Научихме се да молим за „гинноусе“, „услуга“ — и да оставяме местните да я превръщат в работа. Обръщаш се към вожда. „Би ли ми направил услугата да пренесеш тази лампа със своя керван, когато пътуваш до Кабул?“ „Разбира се, с удоволствие“ — отвръща той. Сетне, когато идва за лампата, ти си приготвил делвите вино. „Хм, искаш да откараме тези делви вино в Кабул заедно с лампата, така ли?“ Тъй като никой не е предлагал и никой не е приемал заплащане, никой не е и обиден. Свободен си да „покриеш разноските“ с парична помощ.

След като се сродих с твоето семейство, накарах инженерите си цяло лято да строят пътища в планината за баща ти, та армията да може да го снабдява и да поддържа мощта му. Когато на другата пролет се завърнах от поход, заварих пътищата разрушени. Бунтовни племена! Отидох при баща ти да организирам ответни действия. Старецът невъзмутимо ми заяви, че го бил направил той. Само поклатих глава. Племената не искаха достъпност. Харесваше им да са изолирани. Това пазеше свободата им.

Водихме тази шантава война близо три години. За да действаме в такава обстановка, трябваше да обърнем наопаки всичките си представи. Докато в традиционното военно дело е аксиома да отделяш от главните сили част, по-слаба от тях, сблъсъците с племената изискваха тъкмо обратното. Разделих армията на половин и четвъртина подразделения, всяко от тях самостоятелно, със собствена тежка и лека пехота, конница, стрелци, копиехвъргачи, инженери и обсадни машини. Провеждахме „чистки“. Две-три колони влизаха в дадена провинция по отделни маршрути. Бързи вестоносци поддържаха връзка между частите. Всички командири бяха инструктирани при удар срещу врага да го изтласкват към фланговата сила. Приклещването му по този начин беше единствената ни възможност да го въвлечем в пряка битка и даже тогава Сивия вълк най-често ни се изплъзваше.

Средството за борба с партизаните е клането. Човек трябва да научи това изкуство, ако иска да надвие. То обаче има един недостатък. Тази война е лишена от благородство. Теламон я наричаше Касапската война, каквато си и беше. Мнозина наши хора не можаха да го приемат. Позволих им да излязат в оставка или да бъдат освободени с почести, като им отпуснах двойни, че и тройни възнаграждения и дадох да се разбере, че в тяхната изтънченост няма нищо позорно, както се изрази Кратер. Постъпиха други мъже, на които им стискаше за такава работа.

Срещу партизани не може да се воюва с обикновена армия, нито с обикновени хора.

В тази нова война се отличиха определени пълководци. Един от тях беше Кратер, друг — Кен. Те двамата и Пердика винаги са били моите най-корави и находчиви командири, този поход без правила беше тъкмо като за тях. С моята част постепенно почнах все повече да действам заедно с Кратер и Кен, тях можех да пратя в планината, без да се боя, че ще им устроят засада и ще ги насекат на парчета. Птолемей и Пердика също се оказаха годни за вълча война и първият се прояви като майстор на обсади, а вторият — като храбър предводител на лека конница и пешаци.

Единственият командир, който се провали, беше Хефестион. Той не беше способен да убива жени и деца. Затова го уважавах. Ала не можех да го пратя срещу толкова страховит враг като Сивия вълк, за хората му имаше прекалено голям риск. Затова го взех в щаба си. Направих го своя дясна ръка, заместник-командир на експедиционните сили. Другите пълководци се разгневиха. Самият Хефестион прие повишението като милостиня. Вместо да изпитва удовлетворение, той се чувстваше унизен и неговите съперници, години наред завиждали на привилегированото му положение, сега се опитваха — скришом, ако не открито — да осигурят собственото си издигане, като предизвикат неговото падане. Колкото повече подкрепях Хефестион или се намесвах на негова страна, толкова повече негодуваше срещу мене той. В резултат се отчуждих от човека, от когото се нуждаех и на когото разчитах най-много.

В Афганистан се стигна до разрив между новите хора и старата гвардия. Вече ги нямаше онези ветерани от командирите, които бяха почнали кариерата си при баща ми: Антипатър и Антигон Едноокия — на гарнизонна служба, Парменион — убит, Филота — екзекутиран, Никанор, Мелеагър, Аминта и още десетки — паднали в бой, починали или в оставка. Продължаваше да служи единствено Клит Черния. Когато му съобщих, че възнамерявам да го назнача за наместник на Бактрия, той дори не щеше да ми стисне ръката, толкова се разгневи, понеже смяташе, че го осъждам на изгнание, назначение, както се изрази самият Клит, в „гъза на познатия свят“.

В Афганистан също бях принуден да създам Отряда на бунтовниците. Както вече казах, това бяха главно ветерани от старата гвардия, добри мъже, мнозина двайсет години по-възрастни от мене, които оставаха верни на Парменион и яростно негодуваха срещу смъртната присъда, която му издадох. Тези хора бяха пръснати из всички части в армията, сееха заразата на недоволството. Аз ги изолирах в една рота, за да ги държа под око. Ала това беше само временно решение.

С тях трябва да се направи нещо окончателно.

Сега новите хора съставляват мнозинството от войската ми. Това са млади командири, мои набори, на по трийсет или по-малко години, които са спечелили славата си в моята армия и дължат кариерата си на мене. Но Афганистан поставя на изпитание верността и на тази група. Партизанската война направи моите капитани независими и това почна да им харесва. Военачалниците ми са окуражени от самостоятелното командване и битките из тези затънтени краища им втръсват. Те изгарят от нетърпение да идат в блестящия център на империята, във Вавилон или Египет, където са парите, славата и властта. Нещо повече, поради административната самостоятелност войниците изпитват преданост към своите дивизионни командири, от които зависи тяхното издигане, вместо към мене — и сега те се смятат за хора на Кен или Пердика, а не на Александър. Всяка победа, която постигнат тези подразделения, разпалва гордостта им от тяхната част, а не от цялата армия. И всяка проява на варварство ги прави още по-големи варвари.

Осъзнавам данъка, който взима от войската тази Касапска война, и затова я повеждам още по-енергично с надеждата да покоря страната и да продължа нататък. Ала едната година става две, а двете — три. Нашите части са обезлюдили цели райони. Области, триж по-големи от Македония, са се превърнали в пустош, обитавана само от псета и птици. Из писмо до майка ми, пратено от Мараканда[1]:

В такава война моят даймон е в стихията си. Но не и аз. Геният ми не страда от скрупули при изтребването на селата и обезлюдяваното на провинциите. За мене това е лишено от благородство. Граничи с престъпление. Ужасявам се от извършването му.

В Афганистан моят даймон почва да ми говори. Намесва се в отговор на вълчите воини, срещу които се сражаваме. Подобно на тях, той не знае милост. Подобно на тях, не се бои от смъртта. Ти ме попита, Итане, дали е правилно даймонът да се отъждествява с душата. Не е. Даймонът и азът са подчинени на душата, но ако надделее над аза, даймонът може да унищожи душата. Тогава човек се превръща в чудовище.

В Мараканда копието ми отне живота на Клит Черния. Убих го в изблик на пиянска ярост. Това е най-позорното деяние, което съм извършвал. По-престъпно от Тива, по-жестоко от Тир, далеч по-зло от премахването на Парменион (което се оправдаваше от измяната на сина му).

Вечерта беше почнала като всяка друга в онези години — с пиене, хвалби и препирни, после още пиене и още по-свирепи препирни. Кен тъкмо се връщаше от победа в планината, като двете поддържащи колони на Птолемей и Пердика бяха споделили неговия успех. Славословенето на тези нови хора се лееше заедно с виното.

Клит Черния се изправи в защита на старата гвардия.

Той имаше един любовник, паж, казваше се Ангелид. Страстта му към това момче не знаеше граници, ала момъкът, умен и амбициозен, виждаше, че звездата на Клит залязва (както загатваше назначаването му за наместник на Бактрия), и почваше горко да съжалява за избора си на наставник. Скришом се беше обръщал към друг и Клит го знаеше. Тази вечер той тормозеше момчето, като му нареждаше да взима страна в споровете.

Кои са по-достойни, новите хора или старата гвардия?

Когато Птолемей и Пердика защитиха първите, Клит ме призова за арбитър. Аз възхвалих и двете групи, като с това дадох да се разбере, че искам да сменят темата.

Клит не се отказваше. Обруга по извънредно брутален и обиден начин не само новите хора, но и всички, които са се сражавали под мое командване, без по-рано да са служили при Филип. Когато Къдравелкото му заповяда или да изтрезнее, или да си тръгне, Клит гневно захвърли бокала си.

— И какво ще направиш, ако откажа? Същото, каквото направи с Филип ли?

След бащиното ми убийство Къдравелкото и Пердика бяха двама от тримата телохранители, които заловиха и погубиха извършителя. Мнозина със склонност към подозрителност видяха в това бързо и прекалено удобно запушване на устата на убиеца и решиха, че двамата са съучастници в неговото престъпление. Тъй като Къдравелкото и Пердика ми бяха скъпи приятели, заключението предполагаше, че тайната ръка зад покушението срещу Филип е моята.

Хиляди пъти бях чувал този слух и винаги го отминавах с печална въздишка. Тази вечер в мене се пречупи нещо. Скочих от мястото си и грабнах копието на Медон, пажа, който стоеше наблизо.

— Подлец такъв! — извиках на Клит. — Как смееш да ме наричаш отцеубиец?!

Хефестион ми препречи пътя. Птолемей и Кен сграбчиха ръцете ми. В залата се надигна страшна врява. Трима пажове, сред които Ангелид, светкавично хванаха Клит.

А устата на ветерана забълва всички отдавна преглъщани недоволства. Ругаеше ме като нагъл и неблагодарен, надут и самовлюбен. Клитовата сестра Ланица ми беше дойка. Той спомена името на тази чудесна жена, от чиято гръд бях сукал (и чиито двама синове доблестно бяха загинали в моята армия), както и самия себе си, чиято десница ми спаси живота при Граник.

— Обаче сега ние с Филип сме нищо за теб, Александре, но се гиздиш в персийски пурпур и заповядваш да екзекутират същите ония храбри мъже, без които щеше да си само жалко князче!

Къдравелкото и Пердика извлякоха Клит от залата, а аз, разтреперан от гняв, призовавах на помощ цялата си воля, за да запазя самообладание.

Внезапно: вик. Клит пак влетя вътре. В средата имаше бронзов мангал и той застана пред него като оратор. Преди да успее да си отвори устата, аз се хвърлих към него.

С две ръце забих върха на Медоновото копие, което все още стисках, от долу нагоре в корема му, точно под гръдната кост, където наметалото му беше вързано с полковия му пояс, и натиснах нагоре и навътре, към сърцето му. Гърдите ми бяха притиснати плътно в неговите, ние напирахме един срещу друг като два овена в планината. Усетих разширяващия се клин на върха, който за миг спря между прешлените на гръбнака му, после проби със звук като от разцепена дъска и излезе през гърба му. Клит още си беше съвсем жив, удряше ме с дръжката на меча си по тила. Наблегнах отгоре му с цялата си тежест. Почувствах как гръбнакът му се прерязва. В първия момент не изпитах ни горест, ни задоволство. Просто си помислих: „Този човек повече няма да ме хули“.

Разправят, че тогава съм бил обхванат от такива угризения, че съм се опитал да обърна оръжието срещу себе си. Не. Това дойде по-късно. Всъщност изтрезнях мигновено. Обзе ме срам. Изпитах такава покруса, че още малко и щях да се лиша от разсъдъка си. После ми казаха, че съм вдигнал тялото на Клит на ръце и с крясъци съм умолявал небето да го съживи. Повиках лекарите — това си го спомням — и от гърдите на мъртвеца успяха да ме откъснат единствено яките ръце на моите приятели, чиито ужасени лица само удвоиха отчаянието ми.

* * *

Реката на Зогдиана е Яксарт[2]. През тези пет следващи дни Спитамен щурмува с девет хиляди конници. Мъката за Клит (и самобичуването за моето престъпление) ще трябва да почака. Събирам пет конни подразделения, взимам първото за себе си и поставям начело на другите Кратер, Кен, Пердика и Хефестион, чиято гордост няма да понесе още едно изключване от битка.

Ето как се сражава Сивия вълк. Той е схванал тактиката ни на преследване със свързани колони. Методът му е да ни примами да го подгоним и да ни изтощи из района, който познава, а ние — не. Сетне напада. Нощем лагерите ни, денем от засада колоните ни. Неговите бактрийски кончета не са в състояние да надбягат нашите жребци от Партия и Мидия в директна атака, но могат часове наред да се оттеглят пред нас в тръс, след което, вече довел нашите животни до изтощение, той се обръща насреща ни и преминава в настъпление. Като прилага тази тактика, на изток от Киропол Спитамен унищожава македонска колона, включително шейсет хетайри начело с моя смел Андромах, който удържа левия фланг при Гавгамела, осемстотин наемни конници и хиляда и петстотин наемни пехотинци. Успяват да избягат само триста и петдесет. Останалите са избити, труповете им — съблечени, обезобразени и оставени на вълците.

Можеш да си представиш състоянието на нашите войски, когато получаваме тази вест. Гневът на мъжете, чувството за безпомощност и омерзението от тази война в пустошта заплашват да ги лишат от самообладание. Те изгарят от нетърпение да отмъстят на врага и най-малко аз мога да ги призовавам към сдържаност, нито пък имам желание.

Преследваме Спитамен до Яксарт и с петте си колони. При Небдара има брод, през който Сивия вълк многократно ни се е изплъзвал. Той отново ни изпреварва, струпва войските си на отсрещния бряг и възпира нашето преминаване с всичките си сили. Обстрелват ни даже жените му, покатерени на защитна стена от каруци. Додето организираме тежка атака, разбойниците са избягали в Скития и са се скрили на родната си територия.

Разделям войската на петте колони и ги разгръщам из степта. Дори тези диви саки и масагети имат села. Дори те имат убежища за зимуване. Шест дни напредваме на север в тази пустош, като оставяме следи от копита и коли. Моята колона държи левия фланг, тези на Кен, Хефестион, Кратер и Пердика се придвижват вдясно от мене. Фронтът ни е сто и петдесет километра. Дал съм заповед да не се оставя нищо живо.

По пладне на седмия ден пристига ездач от Кен. Колоната на Хефестион в центъра, долага той, се натъкнала на широка следа — врагът се прегрупирал. Хефестион не изчакал помощ, а се хвърлил в преследване сам.

Отнема цял ден да изминем осемдесетте километра до следата. От петнайсет километра виждаме дим. На пет километра разстояние се натъкваме на пехотинци от колоната на Кен. Те съобщават, че неговата и Кратеровата бърза конница се включили в сражението, започнато от Хефестион. Скитите на Спитамен бягали на север с дребните си кончета.

— Какъв е онзи пушек?

— Лагерът на Вълка.

Моята колона влиза по смрачаване. Теламон и Къдравелкото яздят до мене. Лагерът не е едно село, а няколко, разположени едно подир друго в продължение на осемстотин метра върху широк песъчлив бряг в подножието на варовикови скали. Опожарени са всички шатри и коли. Земята е черна под навявания от вихрушката сняг.

Все още можем да различим очертанията на лагера. Бивало го, отбелязва Теламон.

— Има дървета и вода, защитен е от скалите. Скитите сигурно го използват всяка зима.

Виждаме труповете на враговете. Мъже на възраст за бойци, посечени при защитата на лагера. Твърде са много, за да ги преброим, ала явно възлизат на стотици. В средата има набързо струпана стена от коли, петдесет-шейсет. Зад нея са се укрили жените и децата на противника. Не е нужно голямо въображение, за да възстановим клането.

Хефестион, след като пръв е стигнал при лагера и е знаел, че другите македонски командири ще го съдят, е взел възможно най-сурови мерки срещу врага. Виждаме къде противникът е струпал пръстена си от каруци и къде хората на Хефестион са донесли съчки и сухи храсти и са го подпалили. Вятърът е довършил останалото. Виждаме и местата около кръга, където отделни врагове, главно жени и деца, тласкани от отчаяние, са изскачали навън, за да бъдат повалени от нашите копия и дротици.

Колоната на Кратер, вдясно от Хефестионовата, трябва да е пристигнала не много по-отдавна от нашата. Сега виждаме самия него, пеш сред тълпа македонци. Той поздравява някого, като го тупа по гърба. Не чуваме думите му, прекалено сме далече, но явно е нещо от рода на „Отлично! Така вече те харесвам!“.

Мъжът, когото хвали, е Хефестион.

Заобикаляме почернелия пръстен от коли. Жертвите в такъв пожар не са загинали от изгаряне, а от задушаване — огненият ад е изсмукал въздуха от гърдите им. Додето пламъците погълнат телата им, те вече са били мъртви. Това обаче не прави по-малко ужасяващ вида на бебета, почернели като въглен, и на майки, превърнати в скелети от пепел.

Приближавам се до кръга около Хефестион. Също като Кратер, той още не ме е видял. Ала аз го виждам. На лицето му се е изписало толкова злочесто изражение, че бих дал всичко, за да не го зърна такъв.

Хефестион ме забелязва и се овладява. Не казва нищо за клането, ни тази вечер, ни следващата. Но след два дни в лагера на връщане към Мараканда двамата с Кратер жестоко се сблъскват.

Откак войската е напуснала Македония, никой не е отдавал на войната ни други, освен най-възвишени цели. Сега Хефестион ги отхвърля и обявява каузата ни за порочна и нечестива.

Кратер веднага отговаря гневно.

— На война няма добро и зло, Хефестионе, а само победител и победен. И тъкмо защото не ти стиска да признаеш тая истина, ти не си войник и никога няма да бъдеш — заявява той.

— Ако да си войник означава да съм като тебе, тогава предпочитам да съм каквото и да е друго.

Заповядвам им да престанат. Но съперничеството между тях се натрупва от повече от десетилетие. Нито един от двамата не може повече да търпи.

— На война всичко е позволено, щом е в служба на победата — твърди Кратер.

— Всичко ли? Даже избиването на жени и деца ли?

— Врагът сам си докарва такова възмездие… — отвръща Кратер.

— Колко удобно за теб!

— … сам си докарва такова възмездие, казвам, като не се покорява на волята ни и не желае да се подчини на разума. Такива кланета се извършват от ръката на врага, не от нашата.

Хефестион само се усмихва, устните му се изкривяват в отчаяна гримаса.

— Не, приятелю — след малко казва той, като не се обръща към Кратер, а към мене и всички присъстващи, включително към самия себе си. — Тъкмо нашите ръце забиват меча в гърдите им. Опетнени с невинната им кръв, нашите ръце никога няма да могат да се изчистят.

Стигаме в Мараканда на деветия ден. Погребвам трупа на Клит с малкото подобие на почести, което успявам да постигна. Това е най-лошият момент от войната, и за мене, и за армията.

Макар и по-мъчително от всякога, отчуждаването ми от Хефестион поне се е развило до такова състояние, в което двамата сме способни да разговаряме напълно откровено. Когато, отново останал насаме с мене, той обявява войната за „омразна“, аз цитирам великия атинянин Перикъл, който, говорейки за империята на своя град, твърди, че

… нейното придобиване се смята за несправедливо, но нейното изоставяне е опасно.[3]

— О, тогава признаваш, че е възможно тази Касапска война — и ние, които я водим — да сме порочни и несправедливи! — отвръща моят другар.

Усмихвам се на хитроумния му отговор.

— Ако сме порочни, приятелю, тогава самият всемогъщ Зевс е причина за нашата греховност. Понеже той и никой друг е заложил потребността от завоевание в сърцата ни. Не само в моето и твоето, а във всеки човек от тази армия и във всички армии по света. — Посочвам бронзовата статуя на Зевс Хетайрейос върху писмената ми маса. — Не защитавай каузата си пред мене, Хефестионе, а пред него.

Същата нощ взимам решение. Ще прекратя тази Касапска война преди да е погубила всички ни и ще прегрупирам войската за навлизане в Индия.

Войната ни трябва да е добра.

Войната ни трябва да е достойна.

Бележки

[1] Днес Самарканд в Узбекистан. — Б.‍пр.‍

[2] Днес Сърдаря. — Б.‍пр.‍

[3] Тукидид, „История на Пелопонеската война“. Пр. М.‍ Мирчев. — Б.‍пр.‍