Стивън Пресфийлд
Александър (18) (Добродетелите на войната)

16
Битката при Иса

Тъй почва най-грандиозното клане в историята на войните между Изтока и Запада и най-категоричната победа на македонската армия над пълчищата на Персия до този момент.

Водят се три битки, всяка в различна част на бойното поле, които и сами по себе си представляват сражения от епохален мащаб и сложност. Ала принципният план е самата простота. Виж. Дай да го скицираме на тази маса. Искам да разбереш концепцията за ефикасна сила, Итане. Врагът ни превъзхожда по численост почти петкратно, но там, дето сблъсъкът има решителен характер, ние, а не те, притежаваме числено превъзходство.

На фланга откъм морето близо час ще бушува страховит бой между конници. Отрядите от нашата фаланга ще понесат ужасен пердах в центъра, дето речните скали нарушават техния строй и превъзходната гръцка тежка пехота на Дарий се нахвърля върху тях, докато те се мъчат да се измъкнат от водата. Ала отдясно, дето атакувам с Конницата на хетайрите аз, врагът се огъва още при първия сблъсък. Търбухът му е разпорен, сполетява го, както казва великият Есхил:

гибел от двуостър меч!^[1]

Първоначалният удар на моите хетайри е насочен към съединението между персийската Царска лична дивизия и леката конница непосредствено вляво от нея. Пред тях на отсамния бряг на Пинар врагът е разположил стрели и от Милия, две хиляди, както докладва младият Сатон, три части една зад друга. Първата стреля два пъти, втората — веднъж, третата — ни веднъж, понеже първите им редици съзират връхлитащите ги наши ескадрони, обръщат се в ужас, зарязват оръжието си и побягват. Множеството безредно се хвърля в реката и се врязва в предните редици на копиеносците от Царската лична дивизия. Още преди първата ни пика да е пуснала и капка кръв противникът панически бяга.

Първият ни ескадрон е Царският, който косо настъпва надясно в драконови зъби. Първите петдесетима водя аз, вторите — Клит, четвъртите — Филота, тоест онзи клин, който се нарича „котва“. Вляво от мене язди Хефестион, вдясно — Теламон, вдясно от него е Къдравелкото с конната агема, моите телохранители. Ние образуваме първите три зъба. Зад Царския идат другите седем ескадрона хетайри.

Вражеските войници бягат като овце, на вълни. Виждаме единствено гърбове и захвърляни щитове и копия. Докато преброим до сто, водещите ескадрони хетайри са пробили персийския фронт. Вече имаме хиляда и осемстотин мъже на отсрещния бряг на реката, следвани непосредствено от Царските копиеносци — още осемстотин — и един ескадрон пеони. Клиновете се придвижват наляво зад противниковия фронт и препускат към Дарий в центъра.

Разстоянието до царя е голямо, някъде шестстотин и петдесет метра. Дарий не знае, че сме ударили редиците му, сигурен съм, и още по-малко, че сме ги пробили. Ще разбере едва когато до него стигне вестоносец, ако изобщо стигне. Вниманието на царя е съсредоточено върху десния му фланг и фронта му, секторите, в които се надява да удържи победа. Той още не подозира, убеден съм, че нашият меч е пронизал търбуха му.

А сега, млади приятелю, да разгледаме друг елемент на бойните позиции: отбранителната линия.

Когато подразделенията са разположени в отбранителна линия като тези на врага покрай Пинар, всяка част трябва да подготви не една, а две позиции: основен отбранителен фронт, който да заеме, и втора линия, на която да се оттегли при необходимост. Отбраняващите се не могат просто да нареждат резервите си в безкрайна дълбочина, та паниката на предните редици да не се предаде незабавно на тила, без разстояние за нейното овладяване. Оттук и запасната позиция. Този резервен фронт трябва да е достатъчно близо до основния — на триста-четиристотин крачки, — та подразделението да може бързо да се оттегли на него и да го заеме, за да възобнови отбраната. В същото време запасната позиция трябва да е достатъчно назад, та отстъпващите войници да получат глътка въздух преди преследвачите им отново да ги атакуват.

Тази диспозиция означава две неща за нашите ескадрони хетайри, които пробиват първия отбранителен фронт на врага и завиват наляво в колона, за да минат зад него към противниковия център. Първо, тя ни осигурява път — пространството между основния отбранителен фронт и запасната позиция — по който можем да нападнем. Второ, гарантира ни, че резервите на врага в дълбочина (тъй като спазват отбранителния ред на своите другари) няма да се изсипят в празнината и да ни попречат.

Както казах, сега нашите ескадрони са на шестстотин и петдесет метра от Дарий. По-късно ще научим от пленени офицери от вавилонците и медите, които държаха центъра на противниковата запасна позиция, че те всъщност забелязали нашия пробив, обаче ни взели за царските конни телохранители на Дарий, толкова невъобразимо е за тях вражеската конница, тоест ние, толкова бързо и в толкова голям брой да е проникнала през толкова много редици.

Само една противникова част излиза напред да попречи на нашето преминаване, тази от Месопотамска Сирия. И го прави, ще узнаем впоследствие ние, не защото командирите й са осъзнали опасността и са реагирали (и те като вавилонците и медите не могат да повярват, че сме пробили сгъстения им фронт), а понеже една несвързана с нас заповед, заблудена и доставена не където трябва, нареждала на несвързана с нас част да излезе напред по несвързана с нас причина. С други думи, пълно прецакване.

Представяш ли си бойното поле, Итане? Тогава да обогатим образованието ти с нова концепция.

Плочи и съединения.

Плоча е фронтът, образуван от подразделение със самостоятелно командване. С други думи, част от бойната линия — рога, батальон, полк — която е неделима, която може да се придвижва единствено като подразделение. Колкото по-голяма е плочата, толкова по-мъчноподвижно е формированието.

Съединение е границата между плочите.

Когато настъпва нашата фаланга с отрядите от Царската пехота например, дванайсетте хиляди мъже сякаш образуват плътна стена. Всъщност фронтът е съставен от девет отделни отряда, шест от фалангата и три от Царската пехота, всеки от които е способен да действа самостоятелно и се подразделя на батальони, също така самостоятелни. Следователно този единствен фронт се състои от трийсет и шест плочи и трийсет и пет съединения, като всяка плоча е способна на самостоятелни действия, ако го наложи шансът или опасността, без да разцепва съединението, което я свързва с целия фронт.

Такъв е нашият боен ред. А сега да разгледаме противниковия.

Пресрещналите ни месопотамци са плоча без съединения. Те са десет хиляди на брой (щастливо число в халдейската нумерология) и имат само един командир, Дариевия зет Сисамен, който няма на свое подчинение капитани, способни на самостоятелни действия.

Десет хиляди в Месопотамия е сто по сто. Може ли да има по-пехотно ориентирано подразделение? После, теренът между тях и нас е насечен от дерета и оврази. Врагът се опитва да атакува в тромавия си строй. Бойното поле обаче му пречи. Освен това месопотамците са стрелци — войниците нямаха ни оръжията, ни склонността да се приближат към нас. Докато те се мъчат да се измъкнат от едно дере, аз пращам срещу тях три петдесеторки и те са достатъчни, за да съборят обратно множеството по склона. Противниците вече са ни разпознали. Те стрелят по нас от дъното на оврага и от отсрещната му страна, ала насочени нагоре и срещу вятъра, стрелите им падат леко като борови иглици, поклащани от морски ветрец.

Нашите ескадрони вече са на малко повече от двеста и петдесет метра от Дарий. Той най-сетне е забелязал атаката ни. Както и неговите капитани от Хилядата и конницата на Роднините, а също и гръцките офицери, командващи наемната пехота в предната му линия.

В този момент, десетина минути след началото на битката, шестте пехотни отряда от македонската фаланга са се сблъскали с врага по целия хиляда и четиристотин метров център. Дариевата гръцка пехота и онези роти от Царската лична дивизия, които не са обърнати в бягство от пробива на нашите хетайри (с другите вдясно от гърците), притискат пехотните ни полкове сред скалите и къпинаците и нанасят тежки поражения на редиците ни, чийто строй е нарушен от пресечения терен, реката и палисадите, както и от трудното изкачване на стръмния скалист бряг. На фланга откъм морето двайсет и пет — трийсет хиляди изключителни персийски конници начело с Набарзан (заедно с Арсам, Реомитър и Атизий, които толкова храбро се сражаваха при Граник) се нахвърлят срещу нашата съюзна и наемна конница, подкрепена от хиляда и осемстотинте тесалийски тежки конници, които пратих в последния момент. Този фронт подсилват нашите стрелци, критяни и македонци, половината агриани и цялата ни двайсетхилядна тракийска, съюзна гръцка и наемна лека пехота, сражаващи се като „хамипой“ — тоест смесена пехота и конница.

От мястото си не виждам какво става там. Ала е ясно, че това ще е невиждан досега бой, в който конници и пешаци се сблъскват на хиляда и осемстотин метра бряг, крайбрежни наноси, плавей и в самото море. Ако левият ни фланг начело с Парменион не устои, врагът ще пробие, съкрушителното му множество ще завие към центъра и ще нападне фалангата ни във фланг и тил. Клането в реката ще е катастрофално. А персите непременно ще пробият. Прекалено са много и прекалено ги бива.

Моята атака трябва да пробие първа. Хетайрите трябва да се доберат до Дарий в центъра преди конницата на Набарзан да пробие Парменионовия фланг.

По-късно Хефестион ми казва, че съм приличал на безумец, а конят ми — още повече и от мене. Не го усещам така. Чувствам ума си бистър, запазвам самообладание. Всяка моя атака има конкретна цел, въодушевена е не от стремеж към слава, а от мисълта, че нашите сънародници на левия фланг и в центъра се намират в ужасна опасност, която може да се избегне единствено чрез триумф тук и чрез увереността, че победата — пълната, грандиозна победа — е само на едно мушване с копие от нас.

Дарий се е разположил на възвишението зад Пинар, хълм с форма на обърнат щит. Царската му колесница е на върха, перата и щандартът й се виждат над морето от конски оглавници и подобните на качулки шапки на конниците. Около него са се събрали знамената на всички елитни полкове. Те са хиляда и петстотин души. Ние сме хиляда и осемстотин.

Единствено в тази част от бойното поле македонските сили за момента са постигнали числено превъзходство.

В полза на разказа бих могъл да се огранича с това, че този удар ни носи победа. Всъщност битката около царя веднага се изражда в чисто бъхтене, дето ни ездаческото майсторство, ни войсковата тактика не чинят и железен шиш^[2], а боят възприема формата на пехотно сражение с коне или, за да привлека по-уместна аналогия, заприличва на някои морски битки в тесни проливи или пристанища, където корабите нямат свободно пространство за таран и са тъй приклещени до вражеските корпуси, че моряците определят изхода, като се млатят на палубата. Дариевите царски конници не смеят да се нахвърлят върху нас от позициите си около царя от страх да не зарежат незащитен господаря си, макар очевидно да разбират, че като остават неподвижни, със същия успех биха могли да са и конници от дърво. Воините на Изтока се строяват плътно един до друг с лице навън като бойни кораби, обградени в морето. Нашите хетайри ги връхлитат като триреми, взимащи на таран обкръжен флот.

Отличават се двама вражески воини, Дариевият брат Оксатър и Тигран, потомък на прочутия си съименник, който бил следовник на Кир Велики. Ни един от тях няма геройска физика (и двамата са високи и слаби, какъвто е персийският идеал), нито се сражават заедно. Те сплотяват отделни фронтове от Роднините и Хилядата в живи стени, които не е в състояние да пробие даже най-свирепата ни атака. Почват да падат много мъже и коне. Също като при Граник, решаващи се оказват превъзходството на македонското дълго копие и бронзовата предна и задна броня. Нашите хора държат оръжията си с две ръце и нанасят тежки поражения на противниците, а те са принудени да използват дротиците като пики, много от които веднага са насечени на парчета, или пък размахват саби (безнадеждно неефикасен удар, когато е лишен от инерцията на препускането), защитени единствено от плащовете си, които са увили на левите си ръце, за да отблъскват атаки, и от леките си ленени елеци, без шлемове, само с вълнени шапки и с малки кръгли щитове. Врагът се опитва да образува вал от коне, струпани един до друг, докато ние нападаме поединично и на клинове и мушкаме с копията си лицата на мъжете и муцуните на животните. Буцефал е истинско чудовище, вече казах, и разкъсва съединение след съединение. Мнозина от враговете падат с рани в гърлото и шията. Самият аз съм прободен в бедрото. Виждам един противников воин да полита от седлото си, като продължава да размахва сабя, докато от разсечената му сънна артерия шурти кръв на талази. Други падат, пронизани с копия в гръкляна или окото. Тук се отличават Клит Черния и Филота. Последният погубва Мегадат и Фарсин, природени братя на царя, а Клит с бой си проправя път сякаш сред една пета от Дариевата Царска конница. Хефестион също си спечелва днес слава; и мнозина, коне и мъже, са убити и осакатени в тази сеч, дето ударите по тебе се сипят отпред, отзад и от двете страни.

В разгара на клането Дарий побягва. Аз не го виждам. Разбираме едва когато се изкачваме — ние с Хефестион, Теламон, Клит Черния и водещият клин на Царския ескадрон — на хълма, дето все още са бойните знамена на царя. Колесницата му също е там, прекатурена настрани. В първия момент се уплашвам, че царят е убит. За малко да падна от гняв, че друг е откраднал моята слава.

— Дарий! — чувам собствения си вик. Препускам по хълма в полубезумно състояние, по-късно ще ми разкажат моите другари, докато наши конници разпитват дали някой е видял царя, а пешаци преобръщат тела на мъже и коне, да не би Дарий да е затиснат или да се е скрил отдолу. Изведнъж при мен идва Деметрий, един от моите телохранители.

— Царят е избягал, Александре! — Посочва назад към персийския лагер. — Видели го да препуска бясно, чак бичът му пеел!

Залива ме нова вълна ярост, мигновено заменена от ледена яснота. Разбирам политическата необходимост от бягството на Дарий. Играта е „Убий царя“ — кой може да вини владетеля, задето се стреми да съхрани държавния глава? В същото време съм извън себе си от гняв, не толкова, че с бягството си врагът ме е лишил от славата да го убия или пленя, а че изобщо е могъл да избяга. Разбираш ли?

Та той е цар!

Трябва да стои и да се бие!

За мен самият акт на бягството е такова извращение на воинския идеал, че представлява не престъпление, а светотатство. Зевсе, та в персийския лагер са жена му и майка му! Тук е малкият му син, за да стане свидетел на доблестта му!

После, като си е плюл на петите, Дарий изоставя храбреците от своята армия, мъжете, които точно в този момент жертват кръвта и живота си заради него и неговата чест. Щом научат, че царят им ги е зарязал, тези подразделения ще се пръснат и ще бъдат избити в хаоса, който ще е неизбежно следствие от неговия акт на самосъхранение.

Идва Теламон. Пронизан е с копие в бедрената става, кръвта попива в ленения потник под седлото му. Буцефал пък е настъпил нещо остро и едва куцука. Взимам Теламоновия кон и оставям моя на неговите грижи. Пращам най-бързите си ездачи при Парменион, чиито ескадрони са подложени на ужасен натиск на фланга до морето.

— Викайте, че царят на Персия е избягал. Нека врагът види вашата радост. Дори да не разбере думите ви, той ще схване смисъла — а собствените ни хора ще си върнат куража, като научат, че победата скоро ще е наша.

Макар и ранен, Теламон понечва да се включи в гонитбата.

— Остани тук и не прави глупости — заповядвам му аз.

Преследваме Дарий осем километра до вражеския лагер. Падането на империята е близо, усещам го.

В самия лагер цари пълен ад. С мене са Царският ескадрон и половината амфиполци, Хефестион, Клит Черния и моята агема, общо четиристотин души. Около нас се роят сто хиляди перси. Бягството им не подлежи на описание. Няколкото пътя вече са задръстени с множества тиловаци и сбирщината на провинциалните опълчения, които напускат с десетки хиляди бойното поле. След тях прииждат още по-големи тълпи персийски и съюзни строеваци.

— Открийте царя! — крещи Клит. — Донесете спаружените му ташаци на Александър!

Това си е цяло изкуство, залавянето на пленници из хвърленото в хаос бойно поле и тяхното измъчване и разпитване. Препускащи конници събарят отделни вражески войници и ги повличат за косата или краката, докато не си кажат и майчиното мляко. От един евнух в лагера научаваме, че Дарий отпрашил със състезателен кон, придружен от брат си Оксатър и една рота Роднини. В момента бегълците препускали на север. Преднината им била колкото да преброиш до хиляда.

Преследваме царя два часа след залез-слънце. Двайсет и пет километра, дорде нощта става толкова черна, че човек едва може да намери пътя и пеш, и конете ни толкова се уморяват, че се налага да им дадем отдих до един час преди полунощ, чак тогава са в състояние да издържат собствената си тежест и да поемат обратно. През цялото това време край нас в мрака бягат мъже, жени, деца, коли, каруци и товарни животни.

Дарий се е измъкнал.

До полунощ се връщаме на хълмовете над персийския лагер. Клането на врага надхвърля най-лошото, което съм си представял. След бягството на Дарий войската му се е пръснала и побягнала. Както се бях опасявал, деретата са се оказали гибелни. Загинали са хиляди, стъпкани при паническото отстъпление на другарите си. Овразите са пълни с трупове. Когато видиш такива купища мъртъвци, причината никога не са действията на врага. Клетниците всъщност са прегазени от собствените си сънародници, както се случва и с тълпа, бягаща от пожар на закрито, когато множествата се задушават в блъсканицата.

Персийският лагер е на осем километра северно от бойното поле. Когато стигаме там с изнемогващите си коне, нашите хора го плячкосват.

Обзема ме отчаяние. Хващам първия, когото виждам, старшина от съюзната конница, по прякор Чувала, помъкнал в плаща си толкова много пиринчени лампи, че дрънчи като калайджийско магаре.

— Какво е това?! — питам гневно.

— Моето състояние, господарю! — И почва да танцува от радост.

Не съм на себе си от ярост. Препускам в лагера. Тлеещи коли и пламтящи шатри осветяват извършваното разграбване. Мястото е защитено с ров и палисада, прегазени от нашите хора в ламтежа им за съкровища. Нищо не ги спира. Ни появата ми, ни виковете и заповедите на моите офицери.

— Открийте Парменион. Намерете всички командири. Доведете ги при мен.

Персийският лагер е пълен с плячка. Богатства в такива количества, каквито хората ни никога не са виждали — коне и жени, складирани оръжия, ризници, златни съдове, чували с пари за войнишки надници, — грабят ги в пристъп на алчност, който нищо не може да овладее. Взети са хиляди пленници, виждам аз, които не са събрани на едно място, както го изискват приличието и обичаите на войната, а са затворени поотделно от всеки македонец — толкова души, колкото може да води наведнъж, той и другарите му, и да ги държи за откуп или просто за да им вземе оръжията и вещите. Съпруги и наложници на враговете биват измъквани с писъци от шатрите им. Блудниците от курвенския лагер, по-корава порода, не само не се съпротивляват на македонците, но и сами си търсят клиентела, на което моите сънародници трескаво се поддават, като заплащат услугите на мръсниците с пръстени, току-що изтръгнати от ръцете на мъртви или бягащи войници, после натискат пачаврите в стълбове на павилиони, превиват ги връз оси на коли или просто ги мятат на земята и ги обладават. Победителите опустошават шатра след шатра, кичат се с одежди, обици, гривни, мечове и кинжали, инкрустирани със скъпоценни камъни, та като ги гледаш ти се струва, че лудеят царе и жреци, а не обикновени пехотинци.

Хефестион усеща състоянието ми и идва да ме успокои.

— Какво си мислиш, Александре?

Взирам се в тази проява на варварство.

— Че е безсмислено всичко, което съм обичал и към което съм се стремил.

Идват и Парменион, Кратер и Пердика. Другите командири нямат смелост да си покажат лицата. В отсамната част на лагера под нас наблюдаваме явление, на което никога не съм ставал свидетел: мъже унищожават собствената си плячка от яд и злоба. Нашите хора съсипват безценни съдове, като вият от наслада. Бюстове, мебели, статуи — победителите ги извличат навън и ги разбиват на парчета. Хефестион извиква на един войник, който носи прекрасен абаносов стол, ала мъжът го трясва с щита си и ухилено поглежда моя приятел, сякаш му казва: „Виждаш ли, ние сме завоевателите и стоим над закона и последиците“.

Когато пълководците ми най-сетне се събират, им нареждам да строят отрядите за учение.

Те ме зяпват, като че ли съм полудял.

— С походно снаряжение и оръжие. Бързо!

Никой не вярва, че говоря сериозно. Мислят си, че умората и загубата на кръв са объркали ума ми или че се шегувам. Единствено на Парменион му стиска да възрази.

— Моля те, Александре, хората са изтощени!

— Не бяха изтощени, когато опозориха името на Македония. Не бяха изтощени, когато посрамиха знамената и родината си.

Подреждането на войската отнема толкова време, колкото да преброиш до шестстотин. Минавам на кон пред разюзданото множество.

— Днешният ден ще се слави като велика победа! И наистина беше такава. Додето не я опетнихте!

В мрака не е възможно да съберем съюзниците и наемниците, ала освен Парменион, Кратер, Пердика и другите успявам да накарам да се строят и шестте отряда от македонската фаланга, както и Никаноровите полкове от Царската пехота. Няма да подлагам на това наказание конете, които са невинни, но заповядвам на Филота да строи хетайрите в пълно снаряжение, включително Царските копиеносци и пеоните, а на Парменион — тесалийците.

— Главен старшина, строй войниците в походен ред.

Упражнявам хората, все едно са новобранци. Персийските коняри и курви, лавкаджиите и прислужниците, даже пленниците се събират сами по краищата на равнината, докато по моя заповед нашите полковници и старшини командват фалангата. Настъпвай към стълба. Настъпвай към склона. Някой от войниците високо изпсува, анонимен в редиците. Спирам цялата войска.

— Сариси за атака!

Карам ги да вдигнат копията си с две ръце. Оръжието е дълго пет и половина метра. С върха и шипа на дръжката тежи близо осем кила.

— Хайде де! Кой от вас има да ми казва още нещо, копелета?

Продължаваме. Самият аз съм се упражнявал стотици часове с пет и половина метровата сариса. Знам всяка поза, която предизвиква болка, и как да направя тази болка мъчителна. Един от мъжете се свлича на земята. Удвоявам темпа.

* * *

— Кой е следващият? Ще стоим тук цяла нощ!

Моите сънародници вече ме мразят. Готови са да ми изпият кръвчицата. Давам знак на полковниците, които предават командата на старшините. Наляво, ходом марш! Надясно! Наляво косо. Кръгом.

— Аз забраних ли плячкосването? Зевсе, това главната постоянно действаща заповед на тази армия ли е, или не?

Мъжете почват да повръщат. От носовете им текат сополи. По брадите им се точи слюнка, гърбовете им лепнат от пот. Виното, с което са се наливали, се надига от търбусите им и се пени от вонящите им усти.

— Какви войници сте вие?! Аз ви наричах свои братя. Вярвах, че додето сме заедно, никоя сила на света не може да ни излезе насреща. Само че днес срещнахме тази сила. Това са собствените ни зли и разпуснати сърца!

Когато пада следващият мъж, нареждам другарите му да го носят. Само някой да изпъшка, го шибвам с плоското на меча си. Упражнявам полковете додето гърбовете им не се прекършват. Накрая, когато на полето се довличат дори ранените, за да помагат на залитащите си другари, слагам край. Старшините заповядват на войската да се строи пред мене. Гневът ми изобщо не е отслабнал.

— Когато днес ви видях да се сражавате, сънародници, видях мъже, които с гордост бих повел дори срещу фалангите на ада. Видях другари, за които с радост бих дал живота си. Да съм във вашата войска, смятах аз, е почест голяма и вечна слава. Победата! До днес си мислех, че тя е всичко. Ала вие ми показахте, че греша.

Взирам се в лица, почервенели от изтощение и черни от срам. В името на вечното проклятие, аз ще ги свържа със себе си. В името на реките адови, аз ще ги направя мои.

— Вие опетнихте най-славния триумф в историята на западното оръжие. Посрамихте себе си и тази войска. Но на първо място опозорихте мен. Понеже, щом чуе за днешния ден, човек няма да си каже „Това изнасилване е извършено от Тимон“ или „Онова безчинство е дело на Аксиох“. Не, ще си каже, че това са престъпления на хора, служещи при Александър. Вашите злодейства почерниха моето име, защото вие сте аз и аз съм вие.

— За плячка ли воюваме, братя? — продължих. — Към злато ли се стремим, като някакви търговци? Зевсе, ще си прережа гърлото, ако ми кажете, че смятате така. Достатъчно ли е да разгромим врага, да докажем, че сме по-свирепи? Тогава направо ми пригответе погребалната клада. Предпочитам да я запаля сам, вместо да се поддам на такава липса на въображение и на такова отсъствие на желание… Вечен триумф и слава, която никога не ще залезе — ето за това воюваме! Да запалим онзи пламък, който не може да угаси и самата смърт. Ето това ще постигна и, кълна се в меча на всемогъщия Зевс, вие ще го направите заедно с мене, и сетният от вас!

Никой не помръдва, никой не диша. Аз ги мразя и ги обичам, както и те мразят и обичат мен, и всички го знаем.

— Братя, ще понеса днешните ви престъпления единствено от любов към вас. Но сега ме чуйте и запечатайте в сърцата си следните думи: на оногова, който пак опозори тази армия, не ще наложа телесно наказание, както постъпих тази нощ, както баща наказва синовете си от обич и грижа за техния характер, а завинаги ще прогоня този човек от себе си и от войската.

Това окончателно ги смирява.

— А сега се махайте от очите ми, всички, освен офицерите и пълководците. На вас имам още да говоря.

Събирам своите командири в задния край на лагера. За нищо на света не ще повторя жестоките укори, които им отправям, само ще отбележа, че никой не би се поколебал да размени с удари от истински бич раните, които тези думи оставят в душата му.

Накрая насочвам гнева си към самия себе си.

— Главната вина за този погром нося аз. Не съм ви набил достатъчно в главите кодекса на честта, който очаквам да спазвате вие и войската. Затуй няма да взема нищо от плячката. Частта, която се падаше на мене, ще бъде разделена между нашите ранени и осакатени другари, както и дарена за издигане на паметници на падналите.

Освобождавам офицерите и се оттеглям в шатрата, която са ми приготвили, като нареждам да не пускат никого. Спя през цялата нощ и цялата сутрин и ставам чак за да направя жертвоприношение от името на войската и да заповядам на конника Леонат, Къдравелкото, да се погрижи за удобството и безопасността на жените от персийското царско семейство, сред които са Дариевата съпруга Статира и царицата майка Сизигамбида, затворени в техния павилион в лагера.

По пладне Пердика моли да го приема. Хората били съкрушени от угризения, твърди той, умолява ме да се смиля над тях. Гневно го изпъждам. После пращат Теламон и след него — Кратер. Накрая влиза Хефестион, обръща се към пажовете и им казва, че няма да допусне да го отпратят, каквито и нареждания да са получили от мене. Заклева ме в името на обичта ми към него да направя само една крачка навън. Неохотно се съгласявам.

Струпана на полето пред шатрата лежи цялата плячка, която са взели мъжете: златни чаши, пурпурни одежди, колесници, жени, мебелни гарнитури. Наобиколили са я десетки хиляди мои сънародници. Кратер се обръща към мен от тяхно име.

— Това е всичко, Александре, до последната обица и амулет. Вземи го. Нищо не ни оставяй. Но те умоляваме, не крий лицето си от нас.

Поглеждам го студено.

— За това ли ме накара да дойда?

Понечвам да се прибера в шатрата си. Моят приятел ме хваща за ръка. Моли ме да не заключвам сърцето си за своите другари. Нима не виждам колко ме обичат?

Плъзвам поглед от лице на лице — прошарени старшини, редници, висши офицери. Никога не съм виждал толкова засрамени изражения. Мъжете плачат. Самият аз съм трогнат до сълзи, които сдържам единствено с върховно усилие на волята. Още съм бесен на сънародниците си обаче. Няма да им се размине толкова лесно.

Накрая с превързано чело и крайници напред излиза Сократ Червенобрадия, който пострада най-тежко и се държа най-достойно от цялата армия.

— Не ти ли бяхме верни, Александре? Не проливахме ли кръвта си, не умирахме ли за тебе? Предавали ли сме те някога, служили ли сме ти другояче, освен с цялото си сърце?

Вече не мога да сдържам сълзите си.

— Какво още искаш от нас? — Гласът на Червенобрадия секва от вълнение.

— Искам да сте… величествени.

От цялата войска се откъртва въздишка.

— Искаш да сме като тебе — извиква Сократ.

— Да!

— Ала не можем! Ние сме просто хора! — И мъката им достига още по-мъчителни висоти.

Цялата ми ярост се е изпарила.

— Нима смяташ, че се гневя на тебе, Сократе? Или на вас, приятели?

Никога не ще си простя за осакатяването на нашите болни и ранени. Задето оставих Дарий да избяга, та трябва да го преследваме и пак да се бием с него. Задето триумфът ни по моя вина остана несъвършен.

— Гневът ми е насочен единствено към самия мен. Аз ви предадох…

— Не! — извиква войската. — Не е вярно!

Червенобрадия пристъпва към мене. Разпервам ръце. От множеството се надига звук, който отчасти е стон, отчасти — радостен вик. Хората неудържимо се притискат около мен, ние ридаем заедно, сякаш сърцата ни ще се пръснат. Струва ми се, че никой не ще да си тръгне преди дланта му да е докоснала моята и да се е уверил, че си е върнал благоволението на царя.

Девет месеца по-късно в Египет ме приветстват като Хор, божествения син на Ра и Амон. Възторжени хора се тълпят по улиците, възцарявам се като фараон и защитник на Изида и Озирис. Ала не съм същият човек, който бях преди това сражение при Пинар.

Главнокомандващият манипулира необузданото и непредсказуемото. В битка той насочва непознаваемото и неразбираемото. Това винаги ми е било ясно. Но едва след осакатяването на нашите другари при Иса, едва след бягството на Дарий и буйството на армията ни, едва тогава напълно осъзнах колко малка власт има даже онзи, когото наричат победител и завоевател.