Стивън Пресфийлд
Александър (12) (Добродетелите на войната)

10
Хефестион

Бях десетгодишен, когато за пръв път видях Хефестион. Той беше на единайсет. Тъкмо беше пристигнал в Пела от родовото им имение в планините на Бордея. Баща му Аминтор представляваше интересите на Атина при бащиния ми двор. Този пост на така наречения „проксен“ се предаваше по наследство и се смяташе за огромна чест. Поради многобройните търкания, да не кажа направо войни, между нашата и атинската държава Аминтор се опасяваше, че гневът, който понякога изпитваше към него Филип заради застъпничеството му на атинските интереси (въпреки че двамата бяха израснали заедно и си оставаха големи приятели), може да настрои царя срещу младия му син и така да възпрепятства кариерата на момчето. Затуй държаха Хефестион далече от дворцовия живот, додето навърши единайсет. Едва тогава баща му го доведе в столицата, за да го подготви за Школата за царски пажове, в която щеше да влезе на четиринайсет, също като мене.

По онова време имах един наставник, Леонид. Та за да ми „заякчал кората“, Леонид ме будеше час преди разсъмване и ме подкарваше на реката, дето трябваше да се събличам гол и да се мятам във водата при всякакво време. Мразех да го правя. Лудиас при Пела е ледена даже лете, а зиме студът й е неописуем. Накрая ми хрумна, че вместо да го търпя по принуда, което го правеше дваж по-противно, мога да го върша по собствена воля. Почнах да се будя преди наставника си и приключвах още додето той се излежаваше в кревата. Това развитие на характера ми много зарадва Леонид, а за мен изпитанието стана поносимо, понеже можех да си казвам, че е по моя идея. Във всеки случай една заран, когато беше толкова студено, че трябваше да разбия леда с един голям камък, за да вляза във водата, на връщане от реката минавах край Царската школа по езда и чух отвътре тропот на копита. Безшумно се вмъкнах. Хефестион беше сам, яхнал висок дорест жребец, собствения му кон Бързи; яздеше без ръце, стиснал късото копие. Учителят му стоеше в центъра и не преставаше да го наставлява, на което Хефестион отвръщаше едновременно с изключителна съсредоточеност и пълна отпуснатост. Никога не бях виждал човек, бил той мъж или момче, да се отнася така с коня си. За нищо не го насилваше, водеше го само с крака. Подкарваше го от раван в тръс, после пак в раван и сетне в галоп, като през цялото време седеше абсолютно изправен. Когато яздеше, конят му не се държеше така, сякаш говориш на стена, както правеше моят (не Буцефал, още не се бях сдобил с него), и на завоите стъпваше не лениво като моя, а съсредоточено, със страхотно оттласкване, та щом Хефестион го подкараше в раван и после в галоп, Бързи се стрелваше право напред, готов да реагира на всяка команда, да завие или да се завърти във всяка посока. Самият Хефестион седеше върху него като прикован. С изправен гръб и рамене, със стегнати коремни мускули, той насочваше жребеца с толкова леко навеждане напред, че едва се забелязваше, и го завърташе със също толкова недоловима команда, само със седалището си и краката си. Изчервих се от срам, докато го наблюдавах, понеже проумях, аз, който до този момент се бях смятал за изкусен ездач за възрастта си, колко малко разбирам от езда и колко съм самодоволен и невеж. Баща ми! Защо ме беше дал на този изкуфял педагог Леонид да ме топи в леда, когато трябваше да се уча ей на това?! Ала гневът ми веднага се обърна срещу мене. Аз сам съм господар на живота си! В онзи миг се заклех не само да се посветя на изучаването на конете и ездата, да стана ненадминат ездач, но и да се образовам във всички неща, сам да съм си наставник, да избирам предметите, които трябва да усвоя, и сам да си намирам наставление.

Хефестион още не ме беше забелязал, а аз не можех да събера смелост да се приближа. Той ми се струваше не само най-красивият младеж, когото бях виждал, но и изобщо най-красивият човек на каквато и да е възраст. Дадох си обет: „Това момче ще е мой приятел. Когато пораснем, ще тръгнем заедно срещу Персия“.

Мъжете смятат, че момчешките грижи са детински. Нищо не е по-далече от истината. Като десетгодишен аз разбирах света също толкова ясно, колкото и днес, даже повече, понеже инстинктите ми още не бяха притъпени от учение и от възприемането на шаблонното мислене. Там, на онзи манеж, осъзнах, че това момче, Хефестион, ще е мой доживотен другар. Обикнах го с цялото си сърце и бях убеден, че той също ще ме обикне. През годините оттогава нищо не е променило това.

Не размених и дума с него през следващата година и половина. Ала го наблюдавах. Когато нещо ме затрудняваше, го намирах и гледах как го прави. Той разбра за това. Обаче спазваше мълчаливата ни дистанция и аз не го заговорих, докато не дойде моментът.

Когато станах на дванайсет, вече бяхме неразделни. И ще го кажа ясно за онези с извратено мислене: любовта на младите мъже е тясно свързана с мечти, споделени тайни и стремеж не само към слава, но и към онази чиста добродетелност, която сърцата им схващат като опетнена или занемарена сред по-старото от тях поколение, но която те, младите, пак ще възвисят и постигнат. Тази любов не е чак толкова различна от обичта между момичетата. Тя има и своята физическа страна, която при благородните по ум обаче почти напълно е засенчена от философската. Подобно на Тезей и Пиритой, Херакъл и Йолай, Ахил и Патрокъл, младите мъже желаят взаимно да си намерят невести, не мечтаят да са мъже един на друг, а кумове.

През тринайсетата ми година бащината ми убедителност (и неговото злато) доведе философа Аристотел в Пела да служи като учител на цял куп момчета, синове на царските другари, които се интересуваха единствено от коне, лов и войска. Хефестион и Птолемей, Хектор, Къдравелкото, Касандър, всичките бяхме там. Аристотеловият зет Евфорион ни преподаваше гръцки. Неговата задача беше да ни накара да изплюем нашия отвратителен македонски диалект и да говорим чист атически. Някога опитвал ли си се да овладееш чужд език? В класа винаги има момче, което не може да го докара както трябва. В нашия случай това беше Марсий, синът на Антигон. Когато се опитваше да си пречупи езика с атинския гръцки, всички издувахме бузи до пръсване. Един ден не успяхме да се сдържим. Избухнахме в смях и се затъркаляхме по тревата в истерия.

Хефестион се изправи и се нахвърли върху нас. Никога не го бях виждал толкова разгневен. Смешно ли ни се струвало? Той посочи на изток към морето.

— Натам е Персия, мои тъпоумни приятели, земята, която мечтаем някой ден да покорим. Персите знаят, че идваме. И какво правят сега? Докато ние се кикотим и се правим на шутове, синовете на Изтока залягат над учението. Докато ние спим, те се трудят. Докато ние се разтакаваме, те се потят. — Групата ни вече напълно се беше укротила, даже учителят ни изглеждаше смутен. — Съвсем скоро ще срещнем младежите от Персия на бойното поле. Достатъчно ли ще е да се окажем по-големи грубияни? Как пък не! Трябва да сме по-добри от врага, не само като воини, но и като мъже и благородници. Той трябва да каже за нас, че заслужаваме неговата империя, защото го превъзхождаме по достойнства и самообладание!

Вестта за Хефестионовата реч се разнесе на бързи криле из Пела. Хората навсякъде одобрително го потупваха по рамото, когато влизаше в пазара, сарачите и зарзаватчиите се изправяха да го приветстват. Баща ми ме повика и ми каза:

— Това ли е момчето, което си избрал за свой приятел? Той ми се струва вече мъж. — Най-голямата похвала на Филип. Оттогава насетне не се смяташе за женствено да изучаваш поезия и да се стремиш да овладееш правилен гръцки.

Такъв беше Хефестион, който ме обвини, макар и по свой начин, след унищожаването на Тива. Какво можех да му кажа? Като момчета са ни учили, че щастието се състои, по думите на нашия наставник Аристотел, в „определена действителност на душата в съответствие със съвършената добродетел“^[1]. Ала на война добродетелта се пише с кръвта на противника.

Угризението, учил ме е Теламон, няма място във войнишката раница. Знам, че е така. Но знам и че всяка постъпка си има цена. Всички трябва да отговарят за своите престъпления. Аз ще отговарям за моите.

Разрушаването на Тива обаче постигна целта си. То показа на Гърция кой държи юздите. Не въстанаха други градове, повече не избухнаха бунтове. Напротив, в Пела се изсипаха пратеничества, които ми поднасяха поздравления и ме отрупваха със словоизлиятелни хвалебствия. Гърците още отначало били на моя страна, оказваше се. Сега бяха готови на всичко, за да помогнат. „Поведи ни, Александре! — настояваха техните посланици. — Поведи ни срещу Персия!“

Групи доброволци пристигаха от Атина и всички държави от Съюза. В армията постъпиха седем хиляди тежки пехотинци и шестстотин конници, още пет хиляди пешаци дойдоха срещу заплащане. Експедиционната войска сега наброяваше близо четирийсет и две хиляди, като се смятаха десетте хиляди пехотинци и хиляда и петстотинте конници, които вече бяха отвъд проливите и осигуряваха нашите предмостия в Азия.

Часът на Голямото потегляне наближаваше. Пела се превърна във военен лагер. Градът кипеше от готовност за действие, напрегнатото очакване беше достигнало своя връх и даже животните не можеха да спят. Трябваше да се направи нещо. Някакъв жест от моя страна, като Брасид, който изгорил корабите си при Метон, та хората му да знаят, че тази стъпка е фатална, че няма връщане назад.

Свиках войската при Дион за празненствата в чест на музите. Тамошното крайбрежие е поразително, в далечината се извисяват Оса и Олимп, наметнали снежни плащове. Народът се установи на лагер наоколо, шейсет хиляди войници (включително онези, които щяха да останат на гарнизонна служба в родината начело с Антипатър) и два пъти повече съпруги и любовници, коняри, оръженосци и прочее. Дадох грандиозен пир. Това изпразни и моята кесия, и хазната. Парменион и Антипатър седяха на почетни места, заобиколени от другите военачалници и офицери.

Почнах да раздавам земите си. В Македония имотите на царя се наричат „базилея кинегесия“ — „царски лов“. При възкачването ми на престола те възлизаха на около една трета от царството. А всички завладени по време на война провинции се смятаха „на короната“. В резултат притежавах рудници и много ниви, пасища и гори. Всеки от Филиповите пълководци отрупах с титли и земи за вечни времена. Собственият си имот, Стръмното езеро, подарих на Парменион, който, прави му чест, отказа. Командирите на отряди получиха княжески владения. На Хефестион дадох царския лов Бордея, моя бащиния, както и почти също толкова чудесни имоти на всеки офицер от капитан нагоре. Дарих на Антигон три долини по горен Стримон^[2]. На Теламон — село над Торонския залив. Колкото повече раздавах, толкова по-леко ми ставаше. Искаше ми се да се отърва от всичко освен от коня и копието. Раздадох рибарници, рудници, крайречни и крайезерни ивици. Мъжете чак до старшина получиха конски амуниции или овчи пасища. Всеки мъж от фалангата получи чифлик. Опростих всички дългове и освободих от данъци всеки мъж от войската. Всичко, което беше принадлежало на Филип и което принадлежеше на мен, отстъпих на приятелите си. Горите оттатък границата върнах на илирийските князе, от които ги бях заграбил, като добавих още участъци, понеже вече ни бяха съюзници. Житни райони отвъд Дунав и пасища в Тракия подарих на нашите другари от Тесалия, Пеония и Агриания. С всеки дар избухваха нови овации. Накрая Пердика, скъпият ми другар, след като му дадох владението Триаса, пръв се сети да попита:

— А за себе си какво ще оставиш, Александре?

Дори не бях помислил за това.

— Надеждите си — отвърнах, без да се шегувам. Множеството изригна в хвалебствия, които сякаш нямаха край.

Само трима мъже оставаха без награда. Моите храбри командири Кен, Къдравелкото и Евгенид (Надницата от Херонея). Техните имена не бяха извикани. Виждаше се, че това дълбоко ги е смутило. Несъмнено се бояха, че са си навлекли гнева ми по някаква неизвестна причина, което ги хвърляше в отчаяние.

Вторият офицер, Надницата, имаше основание да смята така, понеже за малко да дезертира на Дунав от любов към девойка от северните племена, и си мислеше, че съм го пощадил само от уважение към баща му, някогашен „сюнтропос“, тоест съученик на Филип. Междувременно обаче мои пратеници тайно бяха издирили това момиче, любимата на Надницата. Тъй като се оказа свободна жена (не можехме да я вземем насила), аз я бях помолил в лично послание да приеме Евгенидовата ръка. Сега тя беше тук с булчински венец, скрита от очите на възлюбения си, както и любимите на Кен и Къдравелкото, последните двама също в неведение за този замисъл.

Когато най-после повиках тримцата и им показах техните невести, възторжената глъч сякаш стигна до небето. Оженихме ги още там.

Можеш ли да повярваш, в цялата тази суматоха само един човек се сети да подари нещо и на мене. Това беше Елиса, булката на Надницата. Тя ми поднесе саморъчно ушити танцувални пантофи. Никога не съм бил по-щастлив. Толкова, че като отправих поглед към сияещия на лунната светлина Олимп, си помислих, че даже боговете едва ли са изпитвали по-сладко удоволствие.

Сега беше ред на пълководците да говорят.

— Братя, признавам, че когато убиха Филип, аз се запитах в душата си дали синът му може да заеме неговото място — заяви Антигон Едноокия. — Александър определено притежаваше куража, гения и амбицията. Ала можеше ли толкова млад човек да си осигури верността на ветераните и висшите военачалници? Днес получихме отговора, приятели! Защото виждам в очите на нашия млад цар, че той няма егоистични цели и се стреми единствено към слава. За него, както казва хирканецът за Кир Велики

кълна се във всички богове, е по-голяма радост да отрупва с добрини нас, отколкото да обогатява себе си.^[3]

Човек след човек се изправяше, за да се присъедини към това мнение. Надницата се обърна към мен със сълзи, стичащи се в гъстата му брада.

— Ти ми дари невеста, Александре, любовта на сърцето ми, и богатство, за каквото не съм и мечтал. И все пак, кълна се в десницата Зевсова, ако първо ме пуснеш в отпуск да заченем наследник с моята възлюбена, аз нямам желание да се шляя по тия земи, ни да се наслаждавам на тяхното изобилие, а да грабна оръжие и да те последвам дето ме поведеш!

После взе думата моят храбър командир Кен.

— Поведи ни към Сарди, към Вавилон, към самия Персепол. Аз пък не ще имам покой, Александре, дорде не те видя седнал на персийския трон!