Стивън Пресфийлд
Александър (28) (Добродетелите на войната)

26
Големият клин

Набегът към Дарий се осъществява с един огромен клин. Царският и Ботиейският ескадрон образуват върха, на десния фланг са торонците, антемунтците и амфиполците, останалите ескадрони от хетайрите съставляват левия фланг, като отрядите на Царската пехота го разширяват, настъпвайки бегом до най-левия ескадрон хетайри. Пешаците свързват конницата с двата отряда от фалангата начело с Кен и Пердика, които образуват най-левия край на Големия клин.

Това е една от битките.

Отдясно Клеандър, Менид, Арет, Аристон, Атал и Бризон водят друга, централната фаланга — трета, а на левия фланг Парменион и Кратер се сражават с врага в четвърта. Освен това има пета и шеста. Втората ни фаланга се сблъсква с части от вражеската конница и пехота в тила и на левия фланг, а на повече от три километра оттам нашите сакати и нестроеваци в предния ни лагер са прегазени от индийската и партската Царска конница, които се опитват да освободят царицата и царицата майка на Персия (които всъщност не са там, а в базовия ни лагер осем километра зад бойното поле).

Тези сблъсъци не се виждат едни други, нито размерите им са различими даже за участниците в тях, толкова плътна е вихрушката от пясък и облаци прах, вдигана от нозете и копитата на сражаващите се множества.

Аз не виждам нищо от мястото си сред хетайрите. Давам заповед за атака единствено въз основа на звуците — битката на Аретовите копиеносци с индийската Царска конница, която чуваме (или си въобразяваме, че чуваме) някъде надясно и на около триста метра напред.

Нещо, което не е в състояние да разбере човек, несвикнал с битки, е ужасната тежест на умората. Дори само бронята и оръжията, които носиш на парадния плац, ти прекършват гръбнака за един час. А нашият войник не е на парадния плац. Той е на бойното поле. По всяка вероятност се е придвижвал в пълно снаряжение половин ден само за да стигне до мястото на сблъсъка. Ял ли е? Кога за последно е спал? Не е ли болен или ранен? А сега добави и страха. Добави възбудата, добави предвкусването. Има един вид умора, която гърците наричат „апантлезис“. Това е онази слабост, която не се дължи само на физическото изтощение, а и на нервното напрежение. Офицерът или войникът в такова състояние често взима лоши решения, не извършва явно необходими действия, грешно тълкува очевидни ситуации и изобщо става глух, сляп и тъп. Нещо повече, това състояние обзема човек с внезапността на нощта и силата на удар в зъбите. Напълно годен мъж изведнъж се превръща в идиот.

Напрежението, на което е подложен човекът, се преживява дваж по-силно от коня — и още дваж по-силно от напрегнатия до крайност боен кон. Конете не разбират бавенето, съхраняването на силите. За тях не съществува нищо друго освен мига, и в този миг те знаят единствено командата, която им даваме ние с тебе. Чудно ли е, че така „лудват“? Нервите им са мъчително настроени в тон с нашите, те поемат нашия страх и възбуда, като и страха и възбудата на другите коне. Конете са стадни животни: страхът мигновено се предава от животно на животно. Конете са и плашливи животни: първата им реакция е да побегнат. Какво ги спира? Единствено връзката им с нас. Понеже всеки кон е свързан със своя ездач, чиято воля за борба и съюзът с животното, който през годините той е изковал на основата на взаимно доверие, възпират коня и не му позволяват да се поддаде на инстинкта си. Запомни, нашите коне израстват с нас от жребчета. В много случаи присъстваме в яслите в часа на тяхното раждане, дъхът ни в ноздрите им е първото усещане, което познават. Ние ги храним и обгрижваме, тимарим ги и ги решим, по цели нощи сме до тях, когато са болни или ранени, тренирали сме заедно хиляди часове на манежа и полето. Ни нашите съпруги и децата ни, ни самият Зевс ни познава тъй, както конете ни, нито са се трудили толкова много часове заедно с нас. Ала и най-верният жребец ще хукне, и най-смелият ще препусне. Цяло чудо е, че изобщо остават, до такава непоносимост са опънати нервите им в редиците, очакващи да влязат в бой. Вгледай се в очите на своя кон. Той още е див, въпреки цялото ти десетилетие труд, и толкова силно се колебае между верността си към тебе и инстинкта си да побегне, че е ясно — животното е способно да се владее не повече от живака или лятната мълния.

Трябва да нападна бързо. Трябва да се сблъскам с Дарий преди сърцата на конете ми да изскочат и хората ми да изгубят хъса си.

При Иса се провалихме, понеже атаката ни се забатачи. Вражеските маси, разположени между нас и царя, възпряха устрема ни и дадоха на Дарий време да избяга. Пробихме прекалено плитко. Нямахме достатъчно инерция.

Целта ми тук при Гавгамела, като съединявам трите отряда бърза и двата отряда тежка пехота с хетайрите, е да пробия персийския фронт с достатъчно сила, за да продължа нататък — триста, триста и петдесет метра навътре в тила на врага. Искам да мина зад Дарий с цялата си сила. Трябва да съм там, за да му отрежа пътя, ако побегне.

Цивилният си мисли, че на бойното поле се вижда нещо. Вижда се, дръжки! Пехотинецът е сляп като къртица и даже конникът различава от седлото си само дим и прах. Нашите водещи ескадрони едва са препуснали в мъглявината, когато се натъкваме на вражеска пехота, бягаща стремглаво, за да си спаси кожата. Заобикаляме отломки от сърпоносни колесници, по чиито дири лежат мъртви или умиращи прекрасни коне. Сетне изведнъж срещаме стена от противникови конници, сякаш изникнали от самата земя. Това са дахи, конно племе от източните провинции, познаваме ние по техните кончета, дребни и яки, и по курканите им — торбести панталони, свободно висящи до коленете. Дахите са около петстотин и тъкмо се изтеглят от линията, явно за да подсилят частите вляво от тях, дето атакува Арет. Когато нашите ескадрони изскачат от мъглата, противниковите редици са обърнати в другата посока. Те са по-стреснати от нас. Ние се движим в галоп, в клин, широк четиристотин метра. Дахските редици се разтварят като завеса и избухват като огнена стена.

Аз съм на върха на водещия клин на Царския ескадрон. Зад мене тътне тежестта на всичките осем ескадрона. Сега нашата конница е в същото положение като при Иса, когато пробихме стрелците и Царската лична дивизия. Проникнали сме през вражеската линия на пет-шестстотин метра от центъра й и сме готови да завием в колона и да се хвърлим към тази позиция.

Къде е Дарий?

Между него и нас има четири фронта защитници: четирихилядна конница перси, сузиани и кадузи, смесена с персийски, мардски и карски стрелци, Патроновите отряди гръцка тежка пехота, петте хиляди копиеносци от персийската ябълконосна пехота и Тигран с полковете на Роднините, Царската конница на Дарий.

Вятърът, който между равнината и планината при Гавгамела е много силен, брули отдясно наляво Дариевия фронт. Това означава, че той скрива сектора, към който трябва да завием, за да го атакуваме. Клит ме подканва веднага да ударя наляво, преди бойното поле да се е превърнало в сумрачен океан. Може и да греша, като се забавям прекалено много. Ала не мога да оставя на Дарий път за бягство. Няма да му позволя повторно да ме измами. Затова продължавам право напред в персийския тил. Когато най-сетне завивам наляво, на триста и петдесет метра дълбочина, преминаването на нашите две хиляди коня вдига огромни вихрушки прах и вятърът ги понася като плътна стена по бойното поле.

Ще завием наляво и ще ударим Дарий изотзад. Но в непрогледните облаци прах внезапно се натъкваме на Патроновите гръцки наемници. Това са пет хиляди от елитната тежка пехота на врага, пехотната защита, разположена непосредствено отляво на Дарий. Как е възможно сега да са тук — в тила на царя, на осемстотин метра от фронта? Дали са видели разгрома на сърпоносните колесници и обръщането в бягство на персийските части и на двата фланга? Дали офицерите им са запазили самообладание? Дали са напуснали линията и са хукнали назад, за да заемат преграждаща позиция и да защитят своя господар откъм посоката, от която сега го заплашва най-сериозна опасност? Няма значение: те са тук, точно на пътя ни, и бързо се строяват за сблъсък с нас.

Ние просто ги заобикаляме.

Ето как действа най-добре конницата. Тя не прахосва своя най-скъпоценен капитал от хора и коне в живописни, ала разорителни схватки и забавящи двубои. А използва бързината и подвижността си, за да отрязва вражески подразделения, да ги заобикаля и да ги оставя да й дишат прахта. След малко Патроновите пешаци са на стотици метри зад нас.

Къде е Дарий?

Трябва да е наблизо, инак войниците на Патрон нямаше да се строяват там. Трябва да е наляво, инак те нямаше да заемат отбранителна позиция, защитаваща този сектор.

Спирам хетайрите и пращам съгледвачи в мъглявината. Жадният за приключения младеж, който гори от нетърпение да избяга и да постъпи в конницата, си представя битката като величествено и славно препускане в атака. Какво би си помислила една такава луда глава, ако ме видеше с моите командири в епицентъра на този монументален сблъсък да спираме ескадроните си и без да бързаме, спокойно да изправяме бойния си фронт, да покриваме фланговете и тила си и дори да пристягаме снаряжението си и да бършем потта и мръсотията от лицата си? Търпение. Макар да чувам хаоса от всички страни, нелепо усилен от мъглявината, и макар да знам, че докато се разтакавам, моите сънародници се жертват и умират, защото не атакувам сърцето на врага, аз все пак не мога да дам преждевременна заповед за нападение, не мога слепешком да се хвърля в мелето. Моментът е мъчителен. А и нашите съгледвачи не пристигат с гръм и трясък от сумрака със сигурни сведения за местонахождението на противника. Самите те всъщност са се заблудили в това еднообразно поле и няколко наши коняри ги откриват да обикалят пеш из варовиковите облаци.

Убий царя.

Трябва да открием Дарий.

Разузнавачите ни най-сетне се връщат. Води ги Сатон, синът на Сократ Червенобрадия. Врагът бил четиристотин метра напред, долага той. Противникът знаел, че сме го заобиколили, ротите му се завъртели кръгом, за да отблъснат нашата атака.

— Къде е Дарий?

— В центъра.

— Сигурен ли си?

— Видях знамената му, господарю.

Нападаме.

Ала нашият съгледвач е пропуснал нещо, което е нямало отде да му е известно — а именно че конникът Карман, капитан от Дариевата Царска пехота, е заповядал царските щандарти да бъдат развети в центъра на линията (където винаги се сражават царете на Персия), а в същото време изтеглили самия владетел към фланга.

Той успява да ме заблуди.

Пехотният капитан успява да ме заблуди.

Когато нашите клинове удрят врага, Дарий вече е извън десния ни фланг. Аз не знам това. Никой от нас не го знае. Пришпорвам Буцефал право към царските знамена. В схватката участват конница и пехота. Разпознал бронята ми, противникът хвърля всичките си герои срещу мене, додето моите сънародници реват името на нашия враг и се мъчат да го забележат над гората от копия и гребени на шлемове.

Персийската Царска конница е командвана от Тигран, герой от Иса и най-прославен конник на Азия. Неговият боен кон Велакрид — Метеор — е дар от Дарий, твърдят, че струвал двайсет таланта злато. Около Тигран се сражават несравнимите конници Ариобат, Автофрадат, Гобарзан, Масаг, Тисамен, Багоан и Гобрий.

Един от героите ме връхлита. Това е Тигран. Познавам го по блясъка на снаряжението му и по изключителния кон, който язди. До него препуска Ариобат. Този човек ми е непознат, но очевидно е високопоставен благородник. До мене е Клит Черния. (Теламон и Птолемей остават в дясната част на бойното поле, помагат на Клеандър заедно с Къдравелкото и Певкест, а Хефестион командва агемата на Царската охрана.) Моите телохранители са трима, и тримата под деветнайсетгодишни. Тигран води аналогична група конници от Роднините.

Сблъскваме се като вълни.

— Искандер!

Тигран извиква името ми на персийски, с което обявява, че съм негов. Конят му Метеор се блъсва в Буцефал като трирема, атакуваща на таран. Гмежта поглъща всичко. Жегата ти изсмуква дъха. Притискащите се една в друга шии на животните горят като огън. Муцуната на Метеор е толкова близо до лицето ми, че набузникът ми се закачва за веригата на удилото му. Окото му е диво като морско чудовище. Конете опират гърди в гърди, водят тяхна си конска война, додето ние с моя противник се сражаваме като фехтовачи, копие в копие, търсейки пролука. Тигран може да забие пиката си в гърлото на Буцефал със същата лекота, с каквато и аз мога да прережа гръкляна на Метеор с моята. Ала той няма да го стори, нито пък аз.

— Аз съм Тигран! — изкрещява на гръцки моят съперник. Обожавам този човек. Ей това е воин! Ей това е герой! Бих го ударил странично отдясно в опит да намеря слабото място под ръба на нагръдника му, ала хората и конете са притиснати толкова плътно едни до други, че ни мога да се наклоня на тази страна, ни да помръдна десния си крак, който е заклещен между хълбока на Буцефал и тялото на друг кон, този на моя паж Андрон, въпреки че нямам време дори да погледна натам. Замахвам с две ръце над врата на Буцефал, като търся гърлото на Тигран. Ала заради двубоя между конете върхът на копието ми не улучва и се плъзва по слепоочието на шлема му, който е от онези коничните, с наушници и яка, всичко от злато. Смъртоносното острие минава над рамото на Тигран. Той сграбчва копието с лявата си ръка, толкова нагоре по дръжката, че юмрукът му докосва моя, и с дясната си ръка замахва от долу нагоре със собствената си пика. Оръжието е двуметрово, с дрянова дръжка и четириръбест железен връх. Острието попада вляво от лявото ми зърно, пробива бронята ми и минава между ребрата и вътрешната страна на лявата ми ръка. Стисвам я здраво, за да заклещя копието. Ранен ли съм? Не мога да преценя дали копието ме е улучило, или изобщо не е засегнало тялото ми. Знам само, че ако ще мра, ще повлека този човек със себе си в ада. Надигам се напред над врата на Буцефал, доколкото мога със затиснатия си от коня до мен десен крак, и наблягам с цялата си тежест върху копието си в опит или да измъкна дръжката му от пръстите на моя противник, или, ако не я пусне, да наруша равновесието му. Ако трябва, ще се смъкна от коня си и ще му изтръгна гръкляна с голи ръце. Ала додето двамата с него се борим, стиснали дръжката на моето копие помежду ни, по лявото рамо ме удря персийски боздуган и ме запраща надясно към Андрон, а в същия момент острие на македонско копие, с което е замахнал изотзад Клит, макар че в блъсканицата не мога да го видя, профучава покрай сънната артерия на Тигран, улучва наушника на шлема му и едва не го събаря от седлото му. Виждам как ремъкът се скъсва и шлемът отхвърчава под силата на Клитовия удар. Тигран би трябвало да падне, инак шията му ще се прекърши, но той възвръща равновесието си толкова бързо, че успява да хване шлема си и се завърта на седлото, за да го запрати яростно по Клит.

Филота се сражава с Ариобат отляво на Тигран и след като се изплъзва от атаката на съперника си, насочва удар срещу моя противник. Хетайрите и Роднините вече са се нахвърлили едни срещу други толкова нагъсто, че целта на тази схватка, самият Дарий, съвсем е забравена в хаоса.

Додето се оглеждам за него, се отдалечавам от Тигран. Пробиваме си път през безброй редици. Клит вика нещо, сочи напред. Виждаме Дарий. Царят е на няма и петнайсет метра, на колесницата си, и с яростна храброст се сражава с аскара, двуръчно копие, срещу войници от нашия Ботиейски ескадрон, най-десния в началото на атаката, който някак си е пробил мелето и сега се устремява към царската колесница. Мисълта, че друг ще убие моя противник, едва не ме лишава от разум. Само три редици вражески конници ни делят от царя. Виждам Карман, капитан от персийската Царска пехота да прегрупира една рота, за да разчисти път за колесницата на Дарий. Пришпорвам напред Буцефал, полуобезумял от гняв и отчаяние. Изведнъж зад нас се появява фронт от противникови тежки пехотинци. Наемниците на Патрон, които сме заобиколили. Някои явно са се изплъзнали от нашия Голям клин и сега са тук. Пешаците минават през ботиейците. Бронята им образува защитен кръг около царя. Те ще го спасят. Закрещявам към небето за криле, за сила, за каквото и да е, стига да ме пренесе през тази гмеж до моя противник. Краката ми са тъй изтощени, че не усещам нищо под кръста. Отново се врязвам в множеството. Редиците на защитниците трябва да поддават, понеже броят им намалява и виждат, че техният цар се готви за бягство. Ала когато го осъзнават, персийските герои само се мобилизират за още свръхчовешки подвизи. Защитниците удвояват усилията си на мястото на пробива, понеже, логично е да се допусне, смятат, че всеки миг, който спечелят с кръвта си, ще помогне за избавлението на техния цар. Врагът отстъпва пред нас, винаги организирано, винаги със съпротива. Те са свежи. Ние сме изтощени. Нашата линия вече си е пробила път с бой през деветдесет редици. Конете ни са изминали километри след спускането ни на бойното поле и са в крайно напрежение от — поне така ни се струва — цели часове. Сражавам се с конник в желязна ризница, левичар, на две редици от царя. Копието му за малко не улучва дясното ми рамо. Забивам сабята си в гърлото му, като натискам с всички сили, за да го изтласкам настрани, но макар и умиращ, този воин препречва пътя ми към неговия цар и се хвърля напред, за да се наниже още повече на моето острие и да ми попречи с тежестта на бездиханното си тяло да се добера до Дарий. Вече съм изгубил всякаква чувствителност и на двете си ръце. Оглушал съм от грохота, кръвожадна ярост кара зрителното ми поле да пулсира.

Виждам наемника Патрон да прегрупира хората си около Дарий. Царската пехота на Карман разчиства път за бягство. От устите им излизат крясъци, ала до мен не стига ни звук, камшиците им плющят, но ушите ми не чуват нищо. Това е кошмар. Намазан съм с катран. Двойна редица защитници все още огражда царя. Ние се нахвърляме върху тях, аз, Клит и конниците от Царския ескадрон, но ударите ни не постигат нищо, сякаш са нанесени под вода. Не си чувствам дланите. Сабята ми сякаш е един тон олово.

— Той бяга! — изревава Филота. Сто македонски гърла предават вика по редицата.

Битката продължава още два часа. Моите ескадрони не могат да се отскубнат, за да преследват Дарий, толкова отчаяно е сражението и на двата ни фланга, с подразделенията на Парменион и Кратер отляво и на Менид, Арет, Клеандър и Аристон отдясно, на които трябва да се помогне на всяка цена, и в това време самият аз едва не бивам убит пет-шест пъти, а десетки от моите командири — Хефестион е пронизан от копие в ръката, и двата крака на Теламон са простреляни, Кратер, Кен, Пердика и Менид, и четиримата, целите са надупчени от стрели — понасят тежки рани. Хетайрите изгубват половината от двете си хиляди първокласни бойни жребци, ранени или напълно изтощени, а наемниците и съюзниците — още повече.

До залез-слънце яздя деветия си кон за деня, трийсет километра на югоизток от бойното поле. Потерята се състои от половината Царски ескадрон, две четвърти от ескадроните на Аретовите копиеносци и смесена част от Аристоновите пеони.

Дарий не бяга на юг към съкровищниците си във Вавилон или Суза, както може да се очаква (явно е изгубил надежда да ги задържи), а на югоизток към своя лагер в Арбела. Стига там към полунощ, по-късно научаваме ние от пленници, и оставя моста невредим, та бягащата му армия да може да мине по него, додето той и свитата му се отправят на изток през планината по керванджийския път за Мидия. Аз го преследвам до мръкнало, давам отдих на конете и хората до полунощ, после продължавам към Арбела и стигам там на другата заран. Дарий има часове преднина. Пътят е океан от бегълци. Не можем да преминем.

Арет, който в тази битка се увенча с вечна слава, се приближава до мене. Хълбоците на коня му са покрити със спечена варовикова прах, лицето му, включително зъбите, е черно от кръв и мръсотия.

— Остави Дарий на мира, Александре. С него е свършено. Никога повече няма да събере армия.

Не ща и да чуя за прекратяване на преследването. Изкачваме се в предпланините. Пред нас бягат десетки хиляди, виждаме заблудени групи, навлезли в задънени долини, понеже пътуват без водач, също като нас. Един от капитаните на Арет забелязва мулегар, който се движи отделно от другите. Залавяме го. Ще го направя богаташ, обещавам му аз, ако ни преведе през тази планина, или ще му прережа гърлото, ако ни измами.

Два часа продължаваме по пътека, не по-широка от струя волска пикня. Наоколо са зейнали каменисти урви. Колчем Клит налага с камшика си гърба на нашия водач и заявява, че пътят е задънен, мъжът се кълне във всички богове:

— Пътят е добър, господарю! Добър е!

И отново ни повежда, като обещава, че от върха сме щели да видим керванджийския път, по който избягал Дарий. Ала когато стигаме горе, пътеката свършва с отвесни скали.

Мулетарят побягва. Нашите хора го хващат и го довеждат при мене. Не съм ядосан, възхищавам се на находчивостта и смелостта му.

— Ти спаси своя цар, но изгуби собствения си живот — казвам му.

По обратния път другарите ми са обзети от въодушевление. Нищо не стои между нас и Вавилон и Суза. Ще си взимаме невести от харемите на Азия и ще се храним в златни блюда!

— Империята е твоя, Александре. Поздрав, господарю на Азия!

Моят даймон наблюдава безучастно. Той знае, че с бягството на Дарий навярно съм победил един противник само за да се сдобия с други двама, които ще заемат мястото му Първо Персийската империя, чието управление сега става мое бреме. И собствената ми армия, която, угоена от плячка, ще мечтае за спокойствие и охолство и ще се върне неохотно, ако изобщо го стори, на пътя към славата.

Аз съм неутешим. Дарий отново ми се измъква.