Дилия Оуенс
Където пеят раците (7)

Шеста глава
Една лодка и едно момче

1951 година

Веднъж сутринта Татко, току-що избръснат и облечен с извадена и закопчана риза, влезе в кухнята и каза, че тръгвал с автобуса на „Трейлуейс“ за Ашвил, за да обсъди някои въпроси с военните. Каза, че му се полагали още пари за инвалидност и че отива да уреди този въпрос и няма да се върне три-четири дни. Тъй като никога не беше съобщавал на Кая какво прави, къде отива или кога ще се върне, тя само го загледа мълчаливо, както стоеше пред него в твърде окъселия гащеризон.

— Май, щом всички си идат, ще оглушееш и ще онемееш — каза той и вратата на верандата се тресна подире му.

Кая го проследи с очи как куцука по пътеката, изхвърляше настрани и после напред крака си. Ръцете й се свиха в юмруци. Може би всички един по един щяха да я напуснат по тази пътека. Когато Татко стигна до пътя и ненадейно се обърна, тя вдигна ръка и я размаха силно. В опит да го привърже. Той й махна в бърз презрителен поздрав. Но все пак беше нещо. Повече, отколкото бе направила Мама.

Оттам Кая отиде на лагуната, където ранното утро се отразяваше в блясъка на стотиците крилца на водните кончета. Дъбовете и гъстите храсти обрамчваха водата и я потъмняваха като в пещера. Кая спря и се загледа в лодката на татко, която дрейфуваше привързана. Ако я подкараше из мочурището и Татко разбереше, щеше да я нашиба с колана. Или пък с веслото, което подпираше до вратата на верандата — „приветствената бухалка“ му викаше Джоди.

Може би копнежът да посегне към далечината я теглеше към лодката — килната на една страна, малка плоскодънна метална лодка, която Татко използваше за риболов. Беше се возила с нея още от малка, обикновено с Джоди. Понякога той й даваше да я управлява. Тя дори познаваше пътя през някои от обърканите канали и приливни устия, които се виеха през плетеница от вода и суша, суша и вода, докато най-сетне стигнеха до морето. Защото, макар че океанът беше точно зад дърветата около къщурката, единственият начин да стигнеш до него с лодка беше да тръгнеш в обратна посока, навътре в сушата и да лъкатушиш с километри през лабиринт от водни пътища, които накрая свръщаха към морето.

Но тъй като беше само на седем години и беше момиче, Кая никога не беше излизала сама с лодката. А лодката дрейфуваше там, вързана с едно-единствено памучно въже за дънер. Сивкава мръсотия, очукани риболовни такъми и смачкани до половината тенекиени кутии от бира покриваха пода й. След като се качи, Кая изрече на глас: „Трябва да проверя горивото, както казваше Джоди, за да не разбере Татко, че съм я взимала“. Тя мушна една дръжка от папур в ръждясалия резервоар. „Мисля, че ще стигне за кратка разходка.“

Като всеки разбойник намясто, Кая се огледа, а после отвърза въжето от дънера и загреба напред с единственото весло. Безшумният облак от водни кончета се разцепи на две пред лодката.

Кая не устоя на изкушението, дръпна въженцето на стартера и рязко се люшна назад, когато моторът запали веднага и започна да плюе и да киха бял пушек. Сграбчила лоста на руля, Кая подаде твърде много газ и лодката изви рязко, а моторът застена. Тя намали газта, вдигна ръце и лодката с мъркане заплава полека.

Закъсаш ли — пускай. Върни на празен ход.

Вече с по-малко газ тя преведе лодката покрай стария паднал кипарис — ту-ту-ту — и отвъд натрупаните съчки на бобровото леговище. След това, притаила дъх, я насочи към входа на лагуната, почти скрит от калиновите храсти. Лодката се промуши под надвисналите ниско клони на гигантските дървета и продължи да разпенва бавно водата през гъсталака в продължение на още стотина метра, докато ленивите костенурки се смъкваха от водните дънери. Плаващ килим от водна леща оцветяваше водата в зелено, досущ като листния свод, и образуваше изумруден тунел. Най-сетне дърветата се разредиха и лодката се плъзна сред ширнало се небе с развети треви и звуци на грачещи птици. Сигурно, помисли си Кая, това вижда пилето, когато най-сетне разчупи черупката на яйцето.

Тя гребеше, дребно момиченце, застанало в лодка, завиваше ту на една, ту на друга страна по безкрайните приливни устия, които се разклоняваха и се преплитаха пред нея. Хващаш наляво на всички завои, й беше казал Джоди. Тя почти не подаваше газ, докато насочваше лодката по течението, за да не вдига много шум. Когато заобиколи гъсталака на папура, видя сърничка с бяла опашка и роденото й през пролетта сърненце, пиеха вода. Те вдигнаха рязко глави, при което пръснаха наоколо капки. Кая не спря, защото щяха да побегнат, урок, който бе научила, докато наблюдаваше дивите пуйки — ако се държиш като хищник, и те се държат като плячка. Просто не им обръщаш внимание и караш полека. Лодката мина бавно покрай тях и сърните застинаха неподвижни като дървета, докато Кая не изчезна зад соленолюбивите треви.

Тя навлезе сред тъмни лагуни, загърлени от дъбове, и се сети за един канал в най-отдалечената им част, който се вливаше в огромно приливно устие. На няколко пъти попада в задънени места и трябваше да се връща, за да намери нов завой. Запомняше всички ориентири, за да може да се прибере. Най-сетне пред нея се появи устието с толкова много ширнала се напред вода, че отразяваше цялото небе и облаците по него.

Започваше отлив, както личеше по следите, оставени от водата по бреговете на потоците. Когато водата се отдръпнеше много, някои канали щяха да станат твърде плитки за лодката и тя щеше да заседне. Кая трябваше да се върне преди това.

След като заобиколи обрасло с високи треви място, изведнъж океанът навъси лице пред нея — сиво, строго и пулсиращо. Вълните се блъскаха една в друга, плувнали в собствената си слюнка, и се разбиваха в брега със силен тътен — енергия, която търсеше отдушник. После се смаляваха до тихи езици пяна в очакване на следващата голяма вълна.

Приливът я мамеше, предизвикваше я да разпори вълните и да навлезе в морето, но без Джоди не й стигна кураж. Бездруго беше време да се връща. В небето на запад се трупаха буреносни облаци, кълбяха се като огромни сиви гъби, готови да се пръснат по шевовете.

Нямаше никакви други хора, нито дори далечни лодки, затова Кая се изненада, когато отново влезе в голямото приливно устие и там, близо до тревния гъсталак, видя момче, ловеше риба от друга очукана лодка. Кая щеше да мине само на около шест метра от него. Сега вече съвсем приличаше на дете на тресавището — с оплетена коса и носени от вятъра пръски вода, изпъстрили прашните й бузи.

Привършващият бензин или заплахата от буря не я изнервяха толкова, колкото видът на друг човек, особено момче. Мама беше казвала на по-големите й сестри да внимават с момчетата — ако изглеждаш съблазнителна, мъжете стават хищници. Стиснала силно устни, тя си помисли: „Какво да правя? Трябва да мина точно покрай него“.

С ъгълчето на окото Кая забеляза, че момчето е слабо, със златни къдрици, натъпкани под червена бейзболна шапка. Беше много по-голямо от нея, на единайсет, може би на дванайсет години. Тя го приближи с мрачно лице, но той й се усмихна, топло и открито, и докосна козирката на шапката като джентълмен, който поздравява изискана дама, облечена с рокля и с боне на главата. Тя му кимна леко, сетне погледна напред и подаде още газ, за да го подмине.

Вече си мислеше само как да се върне по познатите места, но изглежда, беше сбъркала някой завой, защото, щом стигна до втората поредица от лагуни, не можа да намери канала, който я отвеждаше у дома. Продължи да кръжи отново и отново покрай чепатите дъбови клони и гъсталаците от мирта в търсене на път. Започна да я обхваща паника. Вече всички тревни гъсталаци, пясъчни плитчини и завои й изглеждаха еднакви. Кая угаси мотора, застана точно в средата на лодката, като балансираше с широко разтворени крака в опит да надникне зад тръстиките, но не успя. Седна. Изгубена. Със свършващ бензин. Пред връхлитаща буря.

Припомни си ругатните на баща си и прокле брат си, че си е тръгнал: „Проклет да си, Джоди! Да сереш огън и да паднеш в него! Направо да сереш огън и да паднеш в него!“.

Изскимтя веднъж, когато лодката пое леко по течението. Надвили слънцето, набъбнали от дъжд, но безшумни, облаците се стелеха по небето, отблъскваха го нагоре и влачеха сенки през бистрата вода. Бурята можеше да връхлети всеки миг. И нещо по-лошо, ако Кая се забавеше твърде дълго, Татко щеше да разбере, че е взимала лодката. Тя пое бавно напред, може би щеше да успее да открие онова момче…

След още пет минути по потока стигна до завоя и голямото приливно устие отпред, от другата му страна беше момчето в лодката. На фона на все по-сивите облаци във въздуха излетяха чапли като големи бели флагове. Кая прикова поглед в момчето. Хем се боеше да го приближи, хем се страхуваше, че няма да го направи. Най-сетне пое през устието.

Той вдига очи при приближаването й.

— Хей — каза.

— Хей — отвърна тя, докато надничаше през рамото му в тръстиките.

— Къде отиваш всъщност? — попита я момчето. — Надявам се, че не в открито море. Идва буря.

— Не — каза тя и заби поглед във водата.

— Добре ли си?

Гърлото й се сви и тя потисна едно ридание. Кимна, но не можа да проговори.

— Изгуби ли се?

Тя отново кимна с глава. Нямаше да се разциври като момиче.

— Е, нищо. Аз непрекъснато се губя — каза той и се усмихна. — Хей, аз те познавам. Ти си сестрата на Джоди Кларк.

— Бях. Той си тръгна.

— Е, все още си… — но момчето не довърши изречението.

— Откъде ме познаваш? — погледна го бързо Кая право в очите.

— О, понякога ходехме с Джоди за риба. Виждал съм те няколко пъти. Тогава беше съвсем дете. Ти си Кая, нали?

Ето че някой знаеше името й. Това я остави безмълвна. Кая се почувства някак закотвена и същевременно освободена от нещо друго.

— Да. Знаеш ли къде живея? И как се стига оттук?

— Мисля, че да. Бездруго е време да тръгваме — кимна момчето към облаците. — Следвай ме.

Изтегли въдицата от водата, върна такъмите в кутията и запали извънбордовия двигател. Когато пое през устието, махна с ръка и Кая го последва. След като обиколи бавно, момчето се насочи право към точния канал, обърна се да види, че и тя е завила, и продължи напред. Така се обръщаше на всеки завой, чак до лагуните с дъбовете. Когато зави в тъмния канал към дома й, тя разбра къде е сбъркала, вече никога нямаше да повтори грешката си.

Той продължи да я води — макар и Кая да му махна, че вече знае пътя — през нейната лагуна и чак до брега, където се беше сгушила къщурката в гората. Кая стигна при почти потъналия стар бор и завърза лодката. Момчето се беше оставило на течението около лодката й и подскачаше в обратната водна диря.

— Сега добре ли си?

— Да.

— Е, идва буря. По-добре да вървя.

Тя кимна, а после си спомни какво я е учила Мама.

— Благодаря.

— Ами добре тогава. Казвам се Тейт, в случай че ме видиш отново.

Тя не отговори и той каза:

— Довиждане засега.

Докато поемаше напред, по брега на лагуната заплющяха едри дъждовни капки и Кая си каза: „Ще вали като из ведро, момчето ще подгизне“.

Наведе се над резервоара и потопи стеблото на папура в него, свила длани около ръба, за да не влезе вътре дъжд. Може и да не умееше да си брои монетите, но със сигурност знаеше, че не бива да позволяваш в бензина да влезе вода.

„Доста е намалял. Татко ще познае. Трябва да домъкна една тенекия от «Синг Ойл», преди Татко да се е върнал.“

Познаваше собственика му, господин Джони Лейн, който винаги наричаше семейството й „измета от мочурището“, но пък си заслужаваше да се разправя с него, с бурите и приливите, защото сега си мислеше само как отново да се върне на онова място с трева, небе и море. Колкото и да я беше страх да го стори сама, страхът й вече преминаваше във възбуда. Имаше и друго. Спокойствието на онова момче. Кая не познаваше човек, който да говори или да се движи с такава сигурност. С такава увереност и лекота. Самият факт, че се бе приближила до него, и то не кой знае колко, беше свалил напрежението й. За пръв път, след като Мама и Джоди си бяха отишли, тя си пое дъх без болка, усети нещо различно от болката. Имаше нужда от тази лодка и от това момче.

 

 

Същия следобед, стиснал дръжките на велосипеда си, Тейт Уокър прекоси града, като кимна на госпожица Панзи в „За пет цента“ и мина покрай „Уестърн Ауто“ до края на градския кей. Огледа морето за „Чери Пай“, лодката за скариди на баща си, и я забеляза, яркочервена, далеч в морето, където широките й мрежи се люшкаха по вълните. Когато лодката се приближи, съпроводена от облак чайки, той махна и баща му — едър мъж, с рамене като планина и гъста червена коса и брада, вдигна ръце във въздуха. Скупър^[1], както го наричаха всички в селото, хвърли на Тейт въжето и Тейт го завърза, а после скочи на борда да помогне на екипажа да разтоварят улова.

Скупър разроши косата на Тейт.

— Как е, синко? Благодаря, че дойде да помогнеш.

Тейт се усмихна.

— Няма нищо.

Заеха се с моряците да товарят скаридите в касетки и да влачат касетките до кея, провикваха се един на друг как ще му ударят по една бира в Проклетата бирария и разпитваха Тейт за училище. По-висок с десетина сантиметра от останалите мъже, Скупър вдигаше по три касетки наведнъж, сваляше ги по дървения мостик и се връщаше за нови. Юмруците му бяха като на мечок, с изпръхнали и обелени кокалчета. За по-малко от четиридесет минути палубата беше измита, мрежите бяха прибрани и въжетата завързани здраво.

Скупър каза на екипажа, че ще пийне с тях бира някой друг ден, защото трябвало да свърши нещо, преди да се прибере. В кабината, където беше щурвалът, Скупър сложи на прикрепения за плота грамофон плоча на Милица Корджъс^[2] на 78 оборота и наду звука. Двамата с Тейт слязоха и се вмъкнаха в трюма на машинното, където Тейт подаваше инструментите на баща си, докато той смазваше частите и затягаше болтовете в светлината на слабата крушка. А през това време сладките звуци на операта се издигаха високо в небето.

През шейсетте години на осемнайсети век прапрадядото на Скупър, емигрант от Шотландия, беше претърпял корабокрушение край бреговете на Северна Каролина и единствен от всички беше оцелял. Доплувал до бариерните острови Аутър Банкс, намерил си жена и народили тринайсет деца. Мнозина биха могли да проследят корените си до онзи смелчак, но Скупър и Тейт не държаха да го правят. Не се включваха често в неделните пикници на роднините с пилешка салата и фаршировани яйца, особено приживе на майка му и сестра му.

Най-сетне в сивеещия здрач Скупър тупна Тейт по раменете.

— Готово. Да си вървим у дома да вечеряме.

Тръгнаха по кея, после по Главната улица и по един виещ се път стигнаха до тяхната къща, двуетажна сграда с разядена от вятъра кедрова обшивка, построена в началото на деветнайсети век. Белите первази на прозорците бяха прясно боядисани, а моравата, която слизаше почти до морето, беше старателно окосена. Азалиите и розовите храсти край къщата обаче се давеха в бурени.

След като изу в антрето жълтите гумени ботуши, Скупър попита:

— Писна ли ти от бургери?

— Никога не ми писва от бургери.

Тейт застана на кухненския плот, за да направи кюфтета за хамбургерите, подреждаше ги в чиния. Майка му и сестра му Кариан, и двете с бейзболни шапки, му се усмихваха от една снимка, закачена до прозореца. Ах, как обичаше Кариан тази шапка на „Брейвс“, носеше я непрекъснато.

Той отмести от тях очи и започна да реже домати и да разбърква печения фасул. Ако не беше заради него, още щяха да са тук. Майка му щеше да маже пилето с марината, а Кариан да реже содените питки.

Както винаги Скупър попрепече бургерите, но вътре бяха сочни и бяха с дебелина на малък телефонен указател. И двамата бяха огладнели и известно време се хранеха мълчаливо, после Скупър попита Тейт за училище.

— Биологията е интересна, харесвам я, но в часа по английски се занимаваме с поезия. Не мога да кажа, че ми харесва кой знае колко. Всеки от нас трябва утре да прочете по едно стихотворение на глас. Ти някога ми декламираше стихотворения, но аз не си ги спомням.

— Имам едно специално за теб, сине — каза Скупър. — Любимото ми — „Кремирането на Сам Макгий“ от Робърт Сървис. Четях ви го на всички. Беше любимо и на майка ти. Винаги се смееше, докато го четях, никога не й омръзваше.

Тейт заби поглед в чинията при споменаване на майка му и забута боба с вилицата.

Скупър продължи.

— Не си въобразявай, че поезията е само за лигльовци. Че има сантиментални стихотворенийца — има, но има също така и смешни, много за природата, дори и за войната. Смисълът им е, че те карат да се разчувстваш.

Баща му повтаряше многократно, че един истински мъж плаче, без да се срамува, чете поезия от сърце, усеща операта с душата си и прави всичко необходимо, за да защити една жена. Скупър отиде във всекидневната и се провикна оттам.

— Някога го знаех почти цялото наизуст, но вече не. Ама ето го, ще ти го прочета.

Той седна отново до масата и зачете. Най-сетне стигна до онази част.

А там седеше Сам, наглед измръзнал и нетрепващ

сред пламъците на пещта,

усмивката му грееше от цяла миля, когато каза:

„Моля затворете таз врата.

Тук е чудесно, но се боя, че ще пуснете вътре студа

и дъжда,

откакто напуснах Плъмтри в Тенеси, за пръв път се

стоплих сега“.

Скупър и Тейт се изкискаха.

— Майка ти винаги се смееше на това.

Усмихнаха се на спомена. Поседяха минутка. После Скупър каза, че ще измие чиниите, а Тейт да си напишел домашните. В стаята си, докато разлистваше сборника със стихотворения, за да си избере кое да прочете в клас, Тейт намери едно от Томас Мур.

… и в Мрачното тресавище отиде тя

а през нощта, докато светеха светулките,

във лодката си бяла тя греба.

Светулките ще зърна скоро аз

и плясъка ще чуя на веслото й.

Ний ще се любим дълго и щастливо,

а сетя ли, че дебне ни смъртта,

в кипариса девойката ще скрия.

Думите го подсетиха за Кая, сестричката на Джоди. Изглеждаше му толкова малка и самотна сред просторите на мочурището. Все едно че се беше изгубила неговата собствена сестра. Баща му беше прав — стихотворенията те карат да се разчувстваш.