Дилия Оуенс
Където пеят раците (29)

Двадесет и осма глава
Ловецът на скариди

1968 година

По бирено време Проклетата бирария предлагаше по-добри клюки и от ресторанта. Шерифът и Джо влязоха в дългото натъпкано помещение и си проправиха път до бара, направен от дънера на един-единствен северноамерикански бор, който се проточваше покрай лявата страна на помещението и се губеше в сумрака. Местните — до един мъже, тъй като на жените не им се разрешаваше да влизат тук — се бяха струпали на бара или седяха край разпръснатите маси. Двамата бармани печаха хотдог, пържеха скариди, стриди и царевични пърженки, бъркаха каша от булгур, наливаха бира и бърбън. Единствената светлина идваше от проблясващите реклами за бира, които светеха в кехлибареножълто като лагерни огньове, отразени върху обраслите с бакенбарди лица. От задната част на помещението се чуваха почукването и потракването на билярдни топки.

Ед и Джо се вмъкнаха полека сред група рибари, струпани в средата на бара, и щом поръчаха бира и пържени стриди, към тях заваляха въпроси: има ли нещо ново? Как така няма пръстови отпечатъци — вярно ли е това? Вие, момчета, сетихте ли се за стария Хансън? Той е напълно откачен и му приляга да направи нещо такова — да се качи на кулата и да бутне всеки, който дойде там. Ама тази работа с Чейс ви скри топката, а?

Ед и Джо — единият обърнат на една страна, а другият на друга — яхнаха вълната. Отговаряха, слушаха, кимаха. А после през шумотевицата ухото на шерифа долови откъслеци от думи, изречени със спокоен глас и равен тон, и когато той се обърна, се оказа лице в лице с Хол Милър — един от ловците на скариди от екипажа на Тим О’Нийл.

— Може ли да поговоря с теб за минутка, шерифе? Насаме?

Ед се измъкна заднешком от тълпата край бара.

— Разбира се, Хол, ела с мен — той го поведе към масичка до стената и двамата седнаха. — Искаш ли още една бира?

— Не, засега ми стига. Но ти благодаря.

— Нещо наум ли имаш, Хол?

— Ми да, със сигурност. Трябва да го махна от главата си. Направо ме побърква.

— Да чуем.

— О, човече — Хол заклати глава. — Не знам. Може и нищо да не е — или е така, или трябваше да ви кажа по-рано. Онова, което видях, ме преследва.

— Просто ми кажи, Хол. Заедно ще решим дали е важно, или не.

— Ами то е за онази работа с Чейс Андрюс. Точно в нощта, когато е загинал, ходихме да ловим в морето скариди за Тим и се прибрахме късно в залива, доста след полунощ, и тогава ние с Алън Хънт видяхме жената, на която й викат Момичето от мочурището, излизаше с лодката си от залива.

— Така ли? Колко след полунощ?

— Трябва да беше в два след полунощ.

— Накъде отиваше?

— Ами там е работата, шерифе. Беше се насочила право към пожарникарската кула. Ако не променеше курса, щеше да излезе точно в заливчето край кулата.

Ед издиша шумно.

— Да, Хол. Това е важна информация. Много важна. Сигурен ли си, че е била тя?

— Ами ние с Алън го обсъдихме тогава и бяхме почти сигурни, че е тя. Искам да кажа, че и на двамата ни мина една и съща мисъл. Почудихме се защо, по дяволите, толкова късно плава без светлини. Добре че я видяхме, можехме да я блъснем. А после забравихме. Едва по-късно си дадох сметка и се усетих, че е било същата нощ, когато Чейс е загинал край кулата. Е, тогава реших, че е по-добре да ви кажа.

— Някой друг на лодката видял ли я е?

— Е, не знам. Със сигурност имаше и други, защото се насочвахме към залива и всички на борда бяха на крак. Но никога не съм го обсъждал с никого. Нали разбираш, тогава нямаше причина. А и после не съм говорил за това.

— Разбирам. Хол, добре направи, че ми каза. Твой дълг е да съобщиш. Не се тревожи. Можеш само да ми кажеш какво си видял. Ще ви извикам с Алън да дадете показания. Сега мога ли да те почерпя с бира?

— Не, по-добре да си ходя. Лека нощ.

— Лека нощ. Още веднъж благодаря.

Веднага щом Хол стана, Ед махна на Джо, който на няколко секунди поглеждаше към тях, за да разгадае изражението на шерифа. Дадоха на Хол време да си вземе довиждане и да излезе, а после и те излязоха на улицата.

Ед разказа на Джо на какво е станал свидетел Хол.

— Човече — каза Джо, — май това е обяснението. Не мислиш ли?

— Мисля, че това ще накара съдията да издаде съдебна заповед. Не бях сигурен, а пък обичам да съм сигурен, преди да го помоля за такова нещо. С такава заповед можем да претърсим къщата й за следи от червените влакна, които намерихме по дрехите на Чейс. Трябва да си изясним историята й за онази нощ.