Дилия Оуенс
Където пеят раците (37)

Тридесет и шеста глава
Капанът

1968 година

Джо влезе през отворената врата в канцеларията на шерифа.

— Ето го доклада.

— Я да видим.

И двамата мъже прегледаха набързо документа до последната му страница. Ед каза:

— Е, туй то. Абсолютно съответствие. Има влакна от шапката й по якето на вече мъртвия Чейс — шерифът плесна с доклада по китката си. — Да видим с какво разполагаме. Първо, ловецът на скариди ще свидетелства, че е видял госпожица Кларк да кара лодката си към пожарникарската кула точно преди Чейс да се пребие до смърт. Колегата му ще го подкрепи. Второ, Пати Лъв каза, че госпожица Кларк е направила гердан с мида за Чейс, който е изчезнал в нощта на смъртта му. Трето, има влакна от нейната шапка по якето му. Четвърто — мотивът на изоставената жена. И алибито, което можем да опровергаем. Би трябвало да е достатъчно.

— Един по-добър мотив щеше да ни свърши повече работа — обади се Джо. — Не ми се струва достатъчно да те разкарат, за да убиеш.

— Е, не сме приключили с разследването, но имаме достатъчно доказателства, за да я приберем за разпит. Може би достатъчно и да я обвиним. Ще разберем по-точно, когато я докараме тук. И тъкмо в това е проблемът, нали? Как да го направим? Години наред тя се изплъзва на всички. На служителите по самоотлъчка от училище, на преброителите на населението, на който-и-да-било, надхитрила е всички. Включително и нас. Тръгваме да я гоним из тревите в тресавището и ставаме за смях.

— Това не ме плаши. Само защото никой друг не я е хванал, не означава, че и ние няма да успеем. Но това не е най-умният начин. Да й заложим капан.

— Да, бе. Хубаво — каза помощник-шерифът. — Поназнайвам нещичко за капаните. Когато ловиш лисица, обикновено тя надхитря капана. Едва ли ще можем да я изненадаме. Чукаме на вратата й от толкова време, че бихме могли да сплашим и кафява мечка. Какво ще кажеш да пуснем хрътките? Това поне ще е сигурна работа.

Шерифът помълча няколко секунди.

— Не знам. Може би остарявам и се размеквам на пределната възраст от петдесет и една години. Но да насъскваш хрътки срещу жена, не ми се струва редно. Добре е за избягали затворници, за хора, които вече са били уличени в престъпление. Но както и всички останали, тя е невинна до доказване на противното и аз не мога да си представя да пусна хрътки по следите на заподозряна жена. Може би като крайна мярка, но все още не.

— Добре. Тогава какъв капан?

— Точно това трябва да измислим.

На другата сутрин, петнайсети декември, докато Ед и Джо обсъждаха възможностите как да докарат Кая, на вратата се почука. Зад матираното стъкло се извиси едрата фигура на мъж.

— Влез — обади се шерифът.

Когато мъжът влезе, Ед каза:

— А, здравей, Родни. Какво можем да направим за теб?

Родни Хорн, пенсиониран монтьор, прекарваше по-голямата част от времето си в ловене на риба с приятеля си Дени Смит. Хората от селото го познаваха като тих и стабилен човек, винаги облечен с работен гащеризон. Не пропускаше нито една църковна служба, но и там се появяваше с гащеризона, с прясно изгладена риза, колосана като дъска от жена му Елси.

Родни свали филцовата си шапка и я задържа пред шкембето си. Ед му предложи стол, но Родни поклати глава.

— Няма да ви отнемам много време — започна той. — Просто нещо, което може да е важно по случая с Чейс Андрюс.

— Какво имаш? — попита го Джо.

— Ами беше преди известно време. На трийсети август тази година ние с Дени ловяхме риба и видяхме нещо в Сайпрес Коув. Мисля, че може да ви заинтересува.

— Давай — каза шерифът. — Ама, моля ти се, седни, Родни. Всички ще се почувстваме по-добре, ако седнеш.

Родни седна на предложения стол и в следващите пет минути им разказа историята си. След като си отиде, Ед и Джо се спогледаха.

— Е, сега вече имаме мотив — каза Джо.

— Хайде да я приберем.