Дилия Оуенс
Където пеят раците (5)

Четвърта глава
Училището

1951 година

Няколко дни след рождения си ден, докато шляпаше боса и сама в калта, Кая се беше навела и наблюдаваше как на една попова лъжичка й растат жабешки крака. Но изведнъж нещо я накара да се изправи. Един автомобил разриваше дълбокия пясък в края на тяхната пътека. Никой не идваше дотук с автомобил. После през дърветата долетя приглушен разговор между мъж и жена. Кая изтича бързо в подраста, откъдето можеше да види кой идва и после да избяга. Както я беше научил Джоди.

От автомобила слезе стройна жена и се запоклаща несигурно на високите си токчета, точно както Мама, докато вървеше по пясъчната пътека. Сигурно бяха дошли от сиропиталището да я вземат.

„Мога да я надбягам като нищо. Ще се просне по лице с тези нейни обувки.“ Кая не помръдна, само наблюдаваше как жената пристъпва към мрежестата врата на верандата.

— Ехо, има ли някой вкъщи? Тук е служителката по самоотлъчка от училище. Дойдох да заведа Катрин Кларк на училище.

Ставаше интересно. Кая седеше безмълвно. Беше съвсем сигурна, че би трябвало да започне училище на шест години. И ето че дойдоха година по-късно.

Нямаше представа как да разговаря с децата, още по-малко с учителката, но искаше да се научи да чете и да разбере какво следва след двайсет и девет.

— Катрин, миличка, ако ме чуваш, моля те покажи се. Такъв е законът, сладурче, трябва да идеш на училище. Но освен това ще ти хареса, миличка. Всеки ден ще имаш безплатен топъл обяд. Мисля, че днес имат пай с пилешко на фурна.

Това вече беше друга работа. Кая беше много гладна. За закуска си свари каша от булгур с разбъркани вътре солени крекери, защото нямаше сол. Едно от нещата, които вече беше научила в живота, бе, че не може да се яде царевична каша без сол. Беше яла пай с пилешко само няколко пъти в живота си, но все още помнеше златистата му коричка, хрупкава отвън, мека отвътре. Усещаше вкуса на соса съвсем истински тук и сега. Стомахът й накара Кая да се изправи по собствена воля сред палмовите листа.

— Здравей, миличка, аз съм госпожа Кълпепър. Вече си пораснала и си готова да тръгнеш на училище, нали?

— Да, госпожо — отвърна Кая с наведена глава.

— Можеш да дойдеш боса, и други деца идват така, но понеже си малко момиченце, трябва да носиш пола. Имаш ли рокля или пола, сладурче?

— Да, госпожо.

— Добре тогава, да идем да те облечем.

Госпожа Кълпепър последва Кая през вратата на верандата — наложи се да прескочи редицата птичи гнезда, които Кая беше наредила по дължината на дъските. В спалнята Кая облече единствената рокля, която й ставаше — плисиран сукман с една презрамка, забодена с безопасна.

— Чудесно, миличка, изглеждаш просто чудесно.

Госпожа Кълпепър протегна ръка. Кая се втренчи в нея. Не беше докосвала със седмици друг човек и не беше докосвала непознат през целия си живот. Но сложи малката си длан в ръката на госпожа Кълпепър, която я заведе по пътечката при един форд феърлейн, шофиран от мълчалив мъж със сива мека шапка. Седнала на задната седалка, Кая не се усмихваше и не се чувстваше като пиленце под крилото на майка си.

В Баркли Коув имаше едно училище за бели. Учениците от първи до дванайсети клас учеха в двуетажно тухлено здание на Главната срещу управлението на шерифа. Цветнокожите деца си имаха собствено училище — едноетажен циментов блок близо до Квартала на цветнокожите.

Когато я въведоха в училищната канцелария, в регистъра за ражданията на общината откриха името й, но не и рождената й дата, затова я сложиха във втори клас, въпреки че нито ден от живота си не беше ходила на училище. Казаха, че първи клас бездруго бил твърде препълнен и за хората от мочурището нямало никаква разлика, защото така и така посещавали училище може би само няколко месеца и след това не ги виждали повече. Докато директорът я водеше по широкия коридор, в който отекваха стъпките им, по челото й изби пот. Той отвори вратата на една класна стая и я побутна леко.

Плисирани блузки, набрани поли, обувки, много обувки, тук-таме боси крака и очи — и всички я зяпаха. Кая не беше виждала никога толкова много хора. Може би повече от десет. Учителката, същата онази госпожица Ериъл, на която помагаха момчетата, я заведе до един чин в дъното на стаята. Казаха й, че можела да сложи вещите си в една от преградките, но Кая нямаше вещи.

Учителката се върна до първите чинове и подкани:

— Катрин, моля те, изправи се и кажи на класа цялото си име.

Стомахът й се преобърна.

— Хайде, миличка, не се срамувай.

Кая се изправи.

— Госпожица Катрин Даниел Кларк — оповести тя, защото Мама веднъж й беше споменала, че това е пълното й име.

— Можеш ли да ни кажеш буква по буква думата „куче“?

Втренчена в пода, Кая мълчеше. Джоди и Мама я бяха научили на някои букви. Но никога не беше казвала на глас думи буква по буква.

Стомахът й се сви на възел от нерви, но тя все пак опита.

— Ч-у-ч-е.

По редиците се надигна и затихна смях.

— Шът! Млъквайте! — провикна се госпожица Ериъл. — Никога не се надсмиваме, чувате ли ме, никога не се надсмиваме помежду си. Знаете го много добре.

Кая си седна бързо на чина отзад в класната стая, опита се да изчезне като бръмбар корояд, който се слива с набраздения дънер на дъбовете. Но колкото и да беше притеснена, докато учителката продължаваше урока, тя се наведе напред в очакване да научи какво следва след двайсет и девет. Засега госпожица Ериъл говореше само за нещо, наричано „фоника“^[1], и учениците, закръглили уста като буквата О, повтаряха подире й звуковете „а“, „о“ и „у“, стенещи като гугутки.

Към единайсет часа уханието на топло масло от печащите се кифли с мая и тестото за пая изпълни коридорите и се просмука в стаята. Стомахът на Кая я болеше и се гърчеше и когато класът най-сетне се строи в редичка по един и тръгна към стола, устата й се напълни със слюнка. Кая последва примера на другите: взе си една табла, зелена пластмасова чиния и прибори. В кухнята се отвори голям прозорец с тезгях отпред и пред Кая се появи огромна емайлирана тава с парчета пай с пилешко, върху който се кръстосваха хрупкави ленти тесто и димеше горещ сос. Високата чернокожа, която се усмихваше и се обръщаше към някои деца по име, й сипа голямо парче пай в чинията, малко грах с масло и й даде кифла с мая. Кая си взе сама бананов пудинг и сложи картонена бяло-червена опаковка с мляко на подноса си.

Обърна се към стола, повечето маси вече бяха пълни с деца, които се смееха и разговаряха. Тя позна Чейс Андрюс и приятелите му, които едва не я бяха съборили с велосипедите си от тротоара, обърна глава на другата страна и седна на една празна маса. На няколко пъти очите й я подвеждаха и тя хвърляше бързи погледи към момчетата — единствените лица, които познаваше. Но както и всички останали, те не й обръщаха внимание.

Кая се загледа в пая, пълен с пилешко, морковчета, картофи и грахчета. Със златистокафява коричка отгоре. До масата й се приближиха няколко момичета с набрани поли, разперени допълнително от фусти на волани. Едното беше високо, слабо и русо, другото — закръглено с топчести бузи. Кая се зачуди как ли ще се покатерят на дърво или дори ще се качат в лодка с тези бухнали поли. Да не говорим, че не можеха да нагазят във водата за жаби — от полите нямаше да могат да видят дори краката си.

Когато се приближиха, Кая заби поглед в чинията си. Какво щеше да им каже, ако седнеха при нея? Но момичетата я подминаха, чуруликаха като птичета и седнаха при свои приятели на друга маса. Въпреки глада, от който се свиваше стомахът й, Кая усещаше устата си пресъхнала и й беше трудно да преглъща. Затова, след като хапна само няколко залъка, изпи цялото мляко, натъпка колкото можа повече пай в картонената опаковка и внимателно, за да не я види някой, я зави заедно с кифлата в салфетката си.

През останалата част от деня не отвори уста. Дори когато учителката й задаваше въпрос, Кая оставаше безмълвна. Смяташе, че би трябвало тя да научи нещо от тях, а не те от нея. „Защо да се излагам да ми се смеят?“ — мислеше си.

След последния звънец й казаха, че шофьорът на автобуса ще я остави четири километра преди пътеката за дома й, защото пътят там бил твърде песъчлив, и че тя трябва да го взима оттам всяка сутрин. По обратния път, докато автобусът подскачаше по дълбоките коловози и минаваше покрай обрасли с жилава спартина места, в предната част започнаха да скандират:

— ГОСПОЖИЦА Катрин Даниел Кларк!

Високата-кльощава-блондинка и Топчестата-с-дебелите-бузи — момичетата, които беше видяла на обяд, се провикнаха:

— Къде си, птицо, в това блато? С шапка от мъх, мочурищен плъх?

Най-сетне автобусът спря на едно неотбелязано кръстовище от преплитащи се пътеки далеч в гората. Шофьорът отвори вратата и Кая се шмугна навън, като пробяга почти цял километър, докато се задъха, а после тича в тръс през целия път до тяхната пътека. Не спря при къщурката, а претича между палмите до лагуната, а после по пътечката, която минаваше през гъстите дъбове с широки корони до океана. Изхвърча на пустия плаж срещу морето, разтворило широко ръце, при вятъра, който разплиташе сплетената й коса, и накрая спря на линията на прилива. Както и през целия ден, беше готова да се разплаче.

Кая се опита да надвика рева на блъскащите вълни, за да призове птиците. Океанът пееше басово, чайките пригласяха сопрано. С писъци и крясъци те кръжаха над мочурището и над пясъка, докато тя им хвърляше на плажа корички от пая и парченца от кифлата. Те кацаха с провиснали надолу крака и въртяха глави.

Няколко птици кълвяха лекичко трошички между пръстите на краката й и тя се разсмя, защото я беше гъдел, докато по страните й не потекоха сълзи и най-сетне дълбоки накъсани ридания не изригнаха от онова свито място под гърлото й. Когато опразни картонената опаковка, Кая си мислеше, че няма да издържи на болката, боеше се, че и те ще я изоставят както всички останали. Но чайките се настаниха на плажа около нея и се заеха да приглаждат с клюнове сивите си разперени криле. Затова и тя също седна и й се дощя да ги сграби всичките и да ги занесе на верандата да спят заедно. Представи си всички напъхани в леглото й, пухкава купчина топли пернати тела заедно с нея под завивките.

След още два дни чу как отново онзи форд феърлейн разравя с гуми пясъка и избяга в мочурището, като оставяше дълбоки стъпки из пясъчните наноси, направо да ти извадят очите, а после прецапа на пръсти през водата, без да оставя следи, върна се и пое в друга посока. Когато стигна до калта, затича в кръг, за да обърка всички дири. Щом стъпи до твърда земя, прехвръкна през нея и прескочи от туфите в клечките, без да оставя следи.

Още няколко седмици те идваха по веднъж на два-три дни, мъжът с меката шапка я търсеше и преследваше, но никога не успя да я доближи. После една седмица не дойде никой. Само враните грачеха. С отпуснати отстрани на тялото си ръце Кая се загледа в пустата пътека.

Нито ден повече не се върна на училище. Продължи да наблюдава чаплите и да събира раковини, от които смяташе, че може да научи нещо. „Вече мога да гукам като гугутка — си каза. — И много по-добре от тях. Въпреки всичките им хубави обувки.“

Една сутрин, няколко седмици след онзи ден в училище, слънцето припичаше, нажежено до бяло, докато Кая се катереше в укреплението на братята си върху дървото на плажа, за да потърси платноходи, окичени със знамена с череп и кръстосани кости. В доказателство на това, че въображението покълва дори и в най-самотната почва, тя изкрещя: „Хо! Пирати, хо!“. Размахала сабя, скочи от дървото, за да атакува. Но изведнъж дясното й ходило бе пронизано от болка, която запламтя по целия й крак. С подкосени колене Кая падна настрани и изкрещя. Видя дълъг ръждив пирон, забит дълбоко в ходилото й. „Татко!“ — изпищя тя. Опита се да си спомни дали се е прибирал миналата нощ у дома. „ПОМОГНИ МИ, Татко“ — извика отново, но никой не й отвърна. С бързо движение посегна и измъкна пирона, като пищеше, за да прикрие болката.

Несъзнателно раздвижи със скимтене ръце в пясъка. Накрая седна и погледна ходилото си отдолу. Кръв почти нямаше, само нищожен отвор на малка дълбока рана. И точно тогава се сети за тетануса. Стомахът й се сви и я побиха студени тръпки. Джоди й беше разказвал за някакво момче, което стъпило върху ръждив пирон и не му били инжекция против тетанус. Челюстите му се схванали и толкова се стегнали, че то не могло да си отвори устата. После гърбът му се извил назад като лък и никой не можел да му помогне, освен да стои и да го гледа как умира в гърчове.

Джоди й беше обяснил пределно ясно — трябва да ти бият инжекцията до два дни, след като си настъпила пирона, или си обречена. Кая нямаше представа как да се добере до такава инжекция. „Трябва да направя нещо. Ще се схвана със сигурност, докато чакам Татко.“ С оросено от пот лице тя изкуцука през плажа и с усилие достигна накрая до по-хладната сянка на дъбовете около къщурката.

Мама киснеше раните в солена вода и ги превързваше с кал, смесена с най-различни церове. В кухнята нямаше сол, затова Кая закуцука през гората до обрасло с папур приливно езерце, толкова солено при отлив, че по краищата му избиваха блестящи бели кристали. Седна на земята и накисна крака си в саламурата на мочурището, като през цялото време движеше устата си — отваряше я, затваряше я, отваряше я, затваряше я, имитираше прозевки, дъвчене, каквото и да е, само и само да не се схване. След около час отливът се отдръпна дотолкова, че Кая успя да изкопае с пръсти дупка в черната кал и внимателно пъхна крака си в копринената й плът. Въздухът тук беше по-хладен и тя се ориентираше по крясъците на орлите.

В късния следобед много огладня и се върна в къщурката. Стаята на Татко беше все така празна и той вероятно нямаше да се върне у дома още дълги часове. Играта на покер и пиенето запълваха времето му през по-голямата част от нощта. Царевичен булгур нямаше, но докато ровеше из долапа, Кая откри стара мазна тенекиена кутия с маргарин „Криско“, топна малко от него и го размаза върху един крекер. Отначало гризваше по малко, а после изяде още пет.

Опъна се в леглото си на верандата и се заслуша за лодката на Татко. Настъпващата нощ се втурваше и побягваше и тя заспиваше и се будеше на пресекулки, но сигурно към сутринта бе заспала дълбоко, защото се събуди с изцяло огряно от слънцето лице. Кая бързо отвори уста — все още действаше. Куцука така напред-назад между обрасналото с тръстика езерце и къщурката, докато по движението на слънцето не разбра, че са изминали два дни. Все отваряше и затваряше уста. Може би беше прескочила трапа.

Тази нощ, докато се мушкаше в чаршафите върху дюшека на пода, с крак, облепен със засъхнала кал и увит с парцал, тя се почуди дали ще се събуди умряла. Не, спомняше си, че нямаше да е толкова лесно — гърбът й щеше да се извие, а крайниците й да се изкривят.

След няколко минути усети потръпване в долната част на гърба и седна. „О, не, о, не, Мамо, Мамо!“ Тръпката се повтори и я накара да замлъкне. „Това е само сърбеж“ — промърмори тя. Най-сетне, изтощена до немай-къде, потъна в сън и отвори очи едва след като гугутките загукаха в дъба.

Цяла седмица Кая ходеше до езерцето по два пъти, като се хранеше със солени крекери и „Криско“, а Татко така и не се върна у дома през цялото време. Някъде към осмия ден тя можеше да върти ходилото си без схващане и остана само повърхностна болка. Кая изигра кратък буен танц за похвала на ходилото си, съпроводен с писъците: „Справих се, справих се!“.

На другата сутрин отново се отправи към плажа да търси още пирати.

„Първото нещо, което ще направя, е да накарам екипажа да извади всички онези пирони.“

Всяка сутрин Кая се будеше рано и се вслушваше за тракането от припряното готвене на Мама. Любимата закуска на Мама бяха бъркани яйца от собствените й кокошки, нарязани зрели червени домати и пърженки от царевично брашно, които тя приготвяше, като смесваше брашното с вода и сол и изсипваше сместа върху толкова гореща мазнина, че тя ставаше на мехури и краищата се запържваха като хрускава дантела. Мама казваше, че едно пържене не е пържене, ако не чуваш цвъртенето от другата стая, и през целия си живот, отвореше ли очи, Кая чуваше как пърженките цвъртят в мазнината. Надушваше синкавия дим на горещия царевичен булгур. Сега обаче кухнята беше тиха и студена и Кая се измъкна от леглото на верандата и пое към лагуната.

Изминаха месеци и зимата се настани тихо, както подобаваше на зимите на юг. Слънцето като топло одеяло обгръщаше раменете на Кая и я подмамваше да навлиза все по-навътре в мочурището. Понякога тя чуваше непознати нощни шумове или се стряскаше от паднала твърде наблизо мълния, но когато се спънеше, земята я поемаше. Докато накрая, в един неопределен миг, болката в душата й изтече като вода в пясъка. Пак остана, но надълбоко. Кая положи ръка върху дишащата влажна земя и мочурището й стана майка.