Дилия Оуенс
Където пеят раците (13)

Дванадесета глава
След последното пени

1955 година

Седмици след изчезването на Татко чуеше ли граченето на гарвани, Кая вдигаше поглед — може би го бяха видели да куцука през гората. Наостряше уши при всеки непознат шум, довят от вятъра, и се ослушваше дали не идва някой. Който и да било. Щеше да се зарадва, дори и да й се наложеше да се крие отчаяно от социалната работничка.

Най-вече търсеше момчето, което ловеше риба. Няколко пъти през тези години го бе зървала отдалеч, но не беше разговаряла с него, откакто преди три години, когато беше на седем, той й бе показал пътя до дома през мочурището. Беше единствената душа, която Кая познаваше на този свят, освен Джъмпин и няколко продавачки. Когато се плъзгаше с лодката по водните пътища, тя се оглеждаше за него.

Една сутрин, докато насочваше лодката в един гъсталак от спарцина^[1], видя неговата лодка, скрита сред тръстиките. Тейт носеше друга бейзболна шапка и вече беше по-висок, но дори и от около петдесет метра Кая позна русите му къдрици. Остави лодката да плава по инерция, насочи я във високата трева и надникна към него. Както мърдаше устни, реши да се доближи и може би да го попита дали е хванал риба. Май Татко и всеки друг в мочурището питаха точно това, когато срещнеха някого: „Кълве ли? Лапат ли стръвта?“.

Остана обаче само да го гледа, без да помръдне. Влечението й към него беше силно, но нещо също толкова силно я спираше и затова Кая остана здраво закотвена на мястото си. Най-сетне пое полека към къщи, а сърцето й блъскаше в ребрата.

Това се повтаряше всеки път, когато го видеше — наблюдаваше го като чаплите.

Кая и досега събираше пера и раковини, но ги зарязваше разхвърляни със солта и пясъка върху паянтовите стъпала. Отлагаше всеки ден миенето и съдовете се трупаха в мивката, а и защо ли й трябваше да пере гащеризона си, като веднага го изцапваше отново с кал? Беше започнала много отдавна да износва старите дрехи на напусналите я братя и сестри. Ризите й целите бяха на дупки. И вече изобщо нямаше обувки.

Една вечер Кая свали от телената закачалка роклята на розови и зелени цветя, с която Мама ходеше на църква. От години само опипваше тази красота — единствената рокля, която Татко не изгори — и докосваше розовите цветя. Отпред имаше леке, избеляло кафеникаво петно под презрамките — може би кръв. Но сега почти не се виждаше, изтрито, както и другите лоши спомени.

Кая навлече презглава роклята на слабото си тяло. Подгъвът стигаше почти до пръстите на краката й. Смъкна я и я закачи да чака още няколко години. Би било жалко да я отреже и да я носи, докато рови за миди.

След няколко дни отиде с лодката до Пойнт Бийч — издадена в морето ивица земя, покрита с бял пясък, няколко километра на юг от бензиностанцията на Джъмпин. Времето, вълните и ветровете бяха издължили върха й, където се събираха повече раковини, отколкото по другите плажове, и Кая бе намирала там редки екземпляри. След като завърза лодката в южния край, тръгна на север да търси. Изведнъж до ушите й достигнаха далечни гласове — пронизителни и възбудени.

Кая веднага притича през плажа към гората, където се издигаше огромен дъб, около двайсет и пет метра в размаха на клоните си, обрасъл до колене в тропическа папрат. Скрита зад дървото, видя група деца, които вървяха по пясъка и от време на време цапаха из вълните и ритаха морската пяна. Едно от момчетата тичаше напред, друго подхвърляше футболна топка. На фона на белия пясък карираните им шорти приличаха на пъстри птици, подсказващи за смяната на сезона. По плажа към нея идваше лятото.

Когато се приближиха, тя се залепи за дъба и надзърна. Пет момичета и четири момчета, малко по-големи от нея, може би дванайсетгодишни. Кая разпозна Чейс Андрюс — хвърляше топката на момчетата, с които винаги движеше.

Момичетата — Високата-кльощава-блондинка, Луничавата-с-конската-опашка, Късата-черна-коса, Винаги-нося-перли и Топчестата-с-дебели-бузи — вървяха подире им по-бавно, на малка групичка, бъбреха и се кискаха. Гласовете им се издигаха до Кая като звънчета. Тя беше твърде малка, за да се интересува от момчетата, очите й бяха приковани в момичешката група. Те клекнаха заедно, за да наблюдават един рак, който бягаше настрани в пясъка. Облягаха се със смях една на друга, докато не се строполиха накуп в пясъка.

Кая захапа долната си устна, докато ги гледаше. Чудеше се какво ли е усещането да бъде сред тях. Радостта им оформяше почти видима аура на фона на дълбокото синьо небе. Мама казваше, че жените имат нужда една от друга повече, отколкото от мъже, но никога не й бе обяснила как да се включи в прайда. Тя с лекота потъна още по-навътре в гората и продължи да ги наблюдава иззад гигантските папрати, докато децата не тръгнаха обратно по плажа и не се превърнаха в малки точки върху пясъка, както бяха дошли.

 

 

Зората пламтеше зад сивите облаци, когато Кая приближи до кея на Джъмпин. Той излезе от малкия магазин, клатеше глава.

— Толкова съжалявам, госпожице Кая — каза. — Но този път те изпревариха. Получих седмичната си квота от миди и не мога да купя повече.

Тя угаси мотора и лодката се удари в един кол. Вече втора седмица я изпреварваха. Парите й се бяха свършили и не можеше да си купи нищичко. Беше свършила всичко до последното пени и до трошица царевичен булгур.

— Госпожице Кая, трябва да изнамериш нещо друго да припечелваш. Не можеш да залагаш само на един кон.

Когато се върна в къщурката, Кая седна да поразмисли върху паянтовите стъпала и й хрумна нова идея. Осем часа подред тя лови риба, после накисна улова си в солена саламура за през нощта. Рано сутринта подреди рибите върху рафтовете на старата пушалня на Татко, която по размери и форма наподобяваше нужник, напали огън в ямата и започна да хвърля в пламъците зелени клони, както правеше той. Синкавосив дим плъзна на кълба през комина и през всяка пукнатина в стените. Цялата постройка запухтя.

На другия ден Кая подкара лодката към Джъмпин и без да слиза от нея, му подаде кофата. В общи линии съдържанието й беше жалка купчинка малки платики и шаранчета, които се разпадаха на части.

— Купуваш ли пушена риба, Джъмпин? Имам тук малко.

— Бре, признавам, че наистина имаш, госпожице Кая. Виж к’во ще ти кажа — ще ги взема на консигнация. Ако ги продам, ще получиш парите, ако ли не — ще си ги вземеш обратно. Става ли?

— Добре, благодаря ти, Джъмпин.

 

 

Вечерта Джъмпин тръгна по пясъчната пътека към Квартала на цветнокожите — колиби и навеси, че дори и истински къщи, струпани край блатца със застояла вода и кални мочури. Разпокъсаното поселище беше разположено дълбоко в гората, далеч от морето, без никакъв бриз и с „повече комари, отколкото в целия щат Джордж’а“.

След около пет километра надуши през боровете пушека от огнищата, на които готвеха, и чу бърборенето на някои от внуците си. В Квартала на цветнокожите нямаше пътища — само пътечки, които криволичеха през горите насам и натам до жилището на едно или друго семейство. Джъмпин и баща му бяха построили истинска къща от чамова дървесина, с ограда от грубо одялани колове около двор с твърдо отъпкана пръст, който Мейбъл — неговата булка с щедри пропорции, измиташе до блясък, като че ли беше под. Нито една змия не можеше да се промъкне и на трийсетина метра от къщата, без да срещне мотиката й.

Мейбъл излезе от къщата да го посрещне с усмивка, както често правеше, и той й връчи кофата с пушената риба на Кая.

— Какво е това? — попита го тя. — Прилича на нещо, което и кучетата няма да довлекат.

— Ами пак онова момиче. Госпожица Кая го донесе. Понякога я изпреварват с мидите и е започнала да опушва риба. Иска да ми я продава.

— Божичко, трябва да направим нещо за това дете. Никой няма да купи тази риба, може аз да я сготвя на яхния. Църквата ни ще й събере малко дрехи и други неща. Ще й кажем, че има семейство, готово да разменя пуловери срещу шарани. Кой номер носи?

— Мен ли питаш? Кльощава е. Знам само, че е кльощава като чироз. Мисля, че ще цъфне още на съмване. Останала е без грош.

 

 

След като си изяде закуската от претоплени миди с царевична каша, Кая подкара лодката към Джъмпин, за да разбере дали е спечелила нещо от пушената риба. През всичките години на бензиностанцията я посрещаше само той или клиентите му, но този път, докато приближаваше, Кая видя едра чернокожа жена, която метеше кея, все едно беше кухненски под. Джъмпин седеше на стола, облегнат на стената на магазина, и пресмяташе нещо в тефтера си. Щом я видя, той скочи и й помаха.

— Добрутро — каза тя тихичко, докато пускаше вещо лодката по инерция до кея.

— Здрасти, госпожице Кая. Тук има някой, с който да се запознаеш. Това тук е булката ми Мейбъл.

Мейбъл се приближи и застана до Джъмпин, така че когато Кая стъпи на кея, се оказаха близо една до друга.

Мейбъл се пресегна и взе ръката на Кая, задържа я нежно и рече:

— Много ми е приятно да се запозная с теб, госпожице Кая. Джо ми е казвал какво добро момиче си. И една от най-добрите събирачки на стриди.

Въпреки че Мейбъл копаеше градината си с мотика и половин ден готвеше, чистеше и кърпеше дрехите на белите, ръцете й бяха меки. Кая остави пръстите си в тази кадифена ръкавица, но не знаеше какво да каже и не пророни ни дума.

— Та, госпожице Кая, имаме едно семейство, което разменя дрехи и други неща срещу пушената ти риба.

Кая кимна. Усмихна се на краката си, а после попита:

— Ама ще може ли и бензин за лодката ми?

Мейбъл обърна въпросителен поглед към Джъмпин.

— Ами виж — каза той, — днес ще ти дам, защото знам, че нямаш. Но ще продължиш да носиш миди и такива неща, когато можеш.

Мейбъл изрече с гръмкия си глас:

— Божке, дете, няма да се тревожим за подробностите. Нека те огледам. Трябва да разбера кой номер носиш, за да им кажа — и тя я заведе в магазинчето. — Да седнем тук и да ми кажеш от какви дрехи и от какво — що имаш нужда.

След като обсъдиха списъка, Мейбъл очерта ходилата на Кая върху парче кафяв амбалажен плик, а после каза:

— Е, ела утре сутринта и ще те чака цяла купчина.

— Много съм ти задължена, Мейбъл — промълви Кая, а после продължи по-тихо. — Има и нещо друго. Намерих стари пакетчета със семена, но не разбирам нищо от градинарство.

— Е — Мейбъл се облегна назад и дълбоко в щедрата й гръд заклокочи смях, — аз пък със сигурност разбирам от градинарство.

След като обясни на Кая всичко с големи подробности и стъпка по стъпка, тя посегна към тенекиените кутии на рафта и извади оттам семена от тиквички, домати и тиква. Зави ги поотделно в хартия и нарисува отвън от кой зеленчук са. Кая не разбра защо Мейбъл го е направила, дали защото не може да пише, или защото знае, че Кая не може да чете, но и в двата случая свърши добра работа.

Благодари им и се качи на лодката.

— Радвам се да ти помогна, госпожице Кая. Ела утре да си вземеш нещата — каза Мейбъл.

Още същия ден следобед Кая започна да разкопава с мотика земята, където някога беше градината на Мама. Мотиката дрънчеше покрай редовете и изравяше мирис на земя и розови червеи. После се чу различно дрънчене и когато Кая се наведе, откри една от шнолите на Мама от метал и пластмаса. Тя я изтри внимателно в гащеризона си, докато падна всичката мръсотия. Като че ли отразени в евтината вещ, видя червените устни и тъмните очи на Мама по-ясно, отколкото от години насам. Огледа се, стори й се, че Мама върви сега по пътеката и е дошла да й помогне да разкопае земята. Най-сетне отново у дома. Беше изненадващо тихо, дори враните мълчаха и Кая чуваше собственото си дишане.

Тя повдигна кичури от косата си и забоде шнолата над лявото си ухо. Може би Мама никога нямаше да се върне у дома. Може би някои мечти просто трябваше да избледнеят. Кая вдигна мотиката и като я стовари със сила върху буца твърда глина, я раздроби на дребни парченца.

Когато на другата сутрин стигна с лодката до бензиностанцията на Джъмпин, той беше сам. Може би едрата снага на жена му и всичките й добри намерения бяха само илюзия. На кея обаче я чакаха два кашона с разни неща, които Джъмпин й сочеше с широка усмивка на лицето.

— Добрутро, госпожице Кая. Това тук е за теб.

Кая скочи на кея и зяпна препълнените кашони.

— Хайде — каза Джъмпин. — Всичко е твое.

Тя извади внимателно гащеризоните, джинсите и истинските блузи, а не тениски. Морскосините кецове с връзки и половинките в два цвята, кафяв и бял, лъснати така, че блестяха. С полуотворена уста Кая вдигна бялата блуза с дантелена яка и синя сатенена панделка по врата.

В другия кашон имаше кибрит, царевично брашно, кутия с маргарин, сушен боб и цял литър домашно топена мас. Отгоре, завити във вестник, бяха сложени пресни репи и зеленчуци, жълти репи и бамя.

— Джъмпин — каза тя тихо, — това е повече, отколкото струваше рибата. Това е срещу месечен улов.

— Ами какво да правят хората със старите си дрехи, които им се подмятат из къщи? Ако на тях са им в повече, а на теб ти трябват и ти имаш риба, пък на тях им трябва риба — значи имате сделка. Трябва да ги вземеш сега, защото нямам място тук за тези боклуци.

Кая знаеше, че последното беше вярно. Джъмпин нямаше излишно място, така че щеше да му направи услуга да ги вдигне от кея.

— Тогава ще ги взема. Но ще им благодариш от мое име, нали? А аз ще опуша още риба и ще донеса веднага щом мога.

— Добре тогава, госпожице Кая. Така е добре. Ще донесеш риба, когато хванеш.

Кая запърпори с лодката обратно към морето. След като заобиколи полуострова и Джъмпин не я виждаше вече, тя изключи мотора, разрови кашона и извади блузата с дантелената яка. Нахлузи я направо върху съдрания си гащеризон със закърпените колене и върза малката сатенена панделка на врата си. След и това с едната ръка върху руля, а с другата върху дантелата се плъзна през океана и каналите към дома.