Дилия Оуенс
Където пеят раците (31)

Тридесета глава
Насрещни течения

1966 година

От плажа Кая изтича при лодката, даде газ и се насочи към морето, право в насрещните течения. Отметнала глава, закрещя: „Ти, подло ЛАЙНО… КУЧИ СИН!“. Снишени и объркани, вълните блъснаха отстрани по носа на лодката и оказваха съпротивление на руля. Както винаги океанът изглеждаше по-сърдит от мочурището. По-дълбок, имаше повече за казване.

Кая много отдавна се беше научила да различава обикновените и насрещните течения, умееше да ги яхне или да се измъкне от тях, като обърне лодката перпендикулярно на посоката им. Никога обаче не се беше насочвала навътре, право в тях, където някои се захранваха от самия Гълфстрийм, бълващ всяка секунда четири милиарда кубически метра вода — с повече сила от всички реки на земята, взети заедно и препуснали току над разперените ръце на Северна Каролина. Вълните пораждаха свирепи обратни течения, вихрени въртопи и обратни кръгови потоци, които извиваха в крайбрежни насрещни течения и така оформяха едно от най-зловещите и ужасни места в моретата на планетата. През целия си живот Кая ги беше избягвала, но не и сега. Днес тя се насочи право в зиналите им гърла — да става каквото ще, само и само да превъзмогне болката и гнева. Насреща й се надигна мътна вода, надвисна над носа и рязко блъсна десния борд на лодката. Повлече я в бясно насрещно течение и я понесе четири пъти по-бързо. Стори й се твърде рисковано да се опита да излезе от него, затова започна борба да плава по течението, като внимаваше за подводни пясъчни наноси, които оформяха неспирно променящи се бариери под повърхността. И най-мимолетното докосване до тях щеше да я обърне.

В гърба й се разбиваха вълни, от които косата й прогизна. Точно над главата й препускаха лудешки черни облаци, които скриваха слънчевата светлина и размиваха видимостта за въртопи и бурно вълнение. Изсмукваха горещината на деня.

Въпреки това страхът я отбягваше, колкото и тя да копнееше да изпита ужас, каквото и да било, само и само да изтръгне острието, забито в сърцето й.

Внезапно тъмните тътнещи вълни на течението се разместиха, лодчицата се завъртя надясно и се изправи на една страна. Силата на това движение запокити Кая към дъното на лодката, морето се затвори над нея. Замаяна, тя седеше във водата и събираше сили за нова вълна.

Разбира се, беше много, много далеч от истинския Гълфстрийм. Това беше само тренировъчният лагер, игралното поле на сериозното море. Но тя бе рискувала да се напъха в зловещите вълни и възнамеряваше да се пребори с тях. Да спечели нещо. Да притъпи болката.

Тъмносивите талази я връхлитаха от всички страни без никакво чувство за симетрия и посока. Кая се изтегли отново на седалката и хвана руля, но не знаеше накъде да върти. В далечината земята се виждаше като линия, изскачаща от време на време на повърхността между белите върхове на вълните. Още щом Кая зърнеше твърда земя, лодката се завърташе или се накланяше и тя я изгубваше от поглед. Беше толкова сигурна, че ще успее да яхне течението, но ето че то показваше мускули и я запращаше все по-далеч в бясното притъмняло море. Облаците се кълбяха и надвисваха ниско, скриваха слънцето. Мокра до кости, тя трепереше, докато енергията й се изцеждаше и това затрудняваше управлението на лодката. Не си беше взела никакви дрехи за лошо време, нито храна и вода.

Най-сетне дойде и страхът. Надигна се отнякъде, по-дълбок от морето. Страхът от това, че отново ще остане сама. Може би завинаги. Доживотна присъда. От гърлото й се изтръгнаха грозни задъхвани звуци, докато лодката се клатушкаше напреки на вълните и се навеждаше опасно при всяка вълна.

На дъното й вече се беше събрала около педя разпенена вода, която пареше със студа си босите й крака. Колко бързо морето и облаците бяха победили пролетната горещина! Обхванала с една ръка гърдите си, Кая се опитваше да се стопли, докато управляваше слабо с другата, без да се бори с водата, само се движеше с нея.

Най-сетне водите се поуспокоиха и макар че течението влачеше Кая накъдето му хрумне, океанът вече не я блъскаше и не кипеше. Тя видя отпред малка тясна наносна пясъчна ивица, дълга може би трийсетина метра, която лъщеше от водата и раковините. Като се бореше със силното подводно течение, Кая дръпна рязко точно в нужната секунда руля и излезе от него. Направи маневра от подветрената страна на ивицата и вече в по-спокойни води изкара леко като първа целувка лодката върху нея. Стъпи на тесния нанос и рухна на пясъка. Легна по гръб и усети твърдата земя под себе си.

Знаеше, че оплаква не Чейс, а целия си живот, определян от отхвърляния. Докато небето и облаците се боричкаха над главата й, тя каза на глас: „Налага се да живея сама. Но аз си го знаех. Много отдавна знаех, че хората не остават“.

Не беше никакво съвпадение, че Чейс лукаво е споменал за брак, което веднага я вкара в леглото му, а после я заряза заради друго момиче. От изследванията си тя знаеше, че самците прескачат от една на друга женска, защо тогава си беше паднала по този мъж? Лъскавата му яхта за водни ски приличаше на мускулестия врат и огромните рога на разгонен елен — придатъци, с които да пъди другите мъжкари и да привлича една подир друга самките. И въпреки това тя се беше поддала на същата измама, както и Мама — ловките, подскачащи като жаби осеменители. Какви ли лъжи й беше наговорил Татко, в какви ли скъпи ресторанти я беше водил, докато парите му бяха свършили и я беше довел у дома, в истинската си територия — къщурката в тресавището? Дали не беше по-добре любовта да бъде оставена като незасята угар?

И Кая започна да рецитира на глас едно стихотворение от Аманда Хамилтън:

Трябва да те пусна сега.

Да си идеш.

Твърде често любовта

е отговор да останеш.

Твърде рядко е причина

да си вървиш.

Пускам въжето

и гледам как водата те отнася.

 

През цялото време

си мислеше, че

огненият бързей

от гърдите на твоята любима

те тегли към дълбокото.

Но приливът на сърцето ми

те остави на милостта на водата —

да те носи с водораслите.

Бледото слънце намери пролука между тежките снаги на облаците и докосна пясъчната ивица. Кая се огледа. Течението, величественият размах на морето и този пясък се бяха наговорили да действат като ситна мрежа, защото навсякъде около нея се виждаха най-невероятни раковини. Ъгълът, под който се изпречваше ивицата, и кроткото течение около нея задържаха мидите откъм подветрената й страна и ги полагаха нежно върху пясъка, без да ги чупят. Кая забеляза няколко редки раковини и много от любимите си, непокътнати и преливащи в перлени цветове. Все още лъскави.

Тръгна сред тях, избра най-ценните и ги струпа на куп. Обърна лодката, изля водата от нея и подреди старателно раковините покрай задната седалка. След това се изправи и започна да обмисля обратния път, като оглеждаше вълните. Огледа и морето и взела поука от раковините, се приготви да тръгне от подветрената страна, а оттам да се насочи право към сушата. Така щеше напълно да избегне най-силните течения.

Когато се отблъсна с лодката, Кая разбра, че никой повече няма да види тази пясъчна ивица. Стихиите бяха създали кратка и променлива усмивка от пясък, обърната точно под определен ъгъл. Следващият прилив, следващото течение щяха да създадат друга пясъчна ивица, а после още една и още една, но нито една като тази. Като ивицата, която я беше уловила. Ивицата, която й бе разказала някои неща.

По-късно, докато се разхождаше по своя плаж, тя подхвана друго стихотворение от Аманда Хамилтън.

Бледа луна

върви по моите стъпки,

по пътека,

непрекъсвана от сушата.

Като мен тя усеща

студените рамене на тишината.

Само ти, луна, знаеш

как самотата

разтяга мига до безкрай

и колко много небе

натежава в един дъх,

когато времето се плъзне

назад по пясъка.

Ако не друг, то поне луната разбираше от самота.

Оставила се на предвидимите цикли на поповите лъжички и балета на светулките, Кая задълбаваше все повече в безмълвния пущинак. Като че ли природата беше единственият камък, който нямаше да я подхлъзне насред потока.