Дилия Оуенс
Където пеят раците (52)

Петдесет и първа глава
Намаляващата луна

1969 година

Езикът на съдебната зала, разбира се, не беше толкова поетичен, колкото езика на мочурището. Съдията — очевидна алфа — фигура, не се съмняваше в положението си, затова стойката му беше внушителна, но не беше напрегната или заплашителна като на глиган, който владее територията си. Том Милтън също излъчваше увереност и класа с непринудените си движения и стойка. Мощен елен, признат като такъв. Прокурорът, от друга страна, разчиташе широките му ярки вратовръзки и сака с подплатени рамене да подчертаят положението му. Вдъхваше авторитет, като размахваше ръце и повишаваше глас. По-незначителният мъжкар трябва да крещи, за да го забележат. Съдебният пристав беше най-нископоставеният мъжкар и разчиташе на колана си: на него висяха лъскав пистолет, връзка с ключове и пиукаща радиостанция, които да утвърдят положението му. Йерархиите на принципа на доминиране засилваха устойчивостта сред естествените популации и сред някои недотам естествени, помисли си Кая.

Прокурорът с алена вратовръзка пристъпи смело напред и призова следващия си свидетел Хол Милър, тънък като вейка двайсет и осем годишен младеж с копа кестенява коса.

— Господин Милър, моля кажете ни къде сте били и какво сте видели в нощта на двайсет и девети срещу трийсети октомври 1968 година, някъде около един и четиридесет и пет часа след полунощ.

— Късно през нощта плавахме с Алън Хънт в екипажа на Тим О’Нийл на лодката му за скариди към Баркли Коув и видяхме нея, госпожица Кларк, в лодката й на около миля на изток от залива, движеше се на североизток.

— И къде щеше да я откара този курс?

— Точно насред онова заливче, близо до пожарникарската кула.

Съдия Симс удари чукчето си при избухналия шум, който не стихна цяла минута.

— Можело ли е тя да иде някъде другаде?

— Е, сигурно, но натам няма нищо, освен километри залети от тресавището гори. Няма друга крайна точка, за която да знам, освен пожарникарската кула.

Погребалните ветрила на дамите вееха в сгорещената и неспокойна стая. Неделния съдия, който спеше на перваза на прозореца, скочи на земята и отиде при Кая. За пръв път в съдебната зала той се отри в крака й, а после скочи и се настани в скута й. Ерик млъкна и погледна към съдията, може би обмисляше възражение за подобно открито демонстрирано пристрастие, но законов прецедент май не съществуваше.

— Защо сте сигурен, че е била госпожица Кларк?

— О, всички познаваме лодката й. Тя я кара сама от години.

— Лодката й имаше ли светлини?

— Не, нямаше. Можехме да я прегазим, ако не я бяхме видели.

— Но не е ли незаконно да се кара лодка по тъмно без светлини?

— Да, би трябвало да има светлини. Ама нямаше.

— Значи в нощта, когато Чейс Андрюс е загинал край пожарникарската кула, госпожица Кларк е карала лодката си точно в онази посока само минути преди часа на неговата смърт. Вярно ли е?

— Да, това видяхме.

Ерик си седна. До свидетеля се приближи Том.

— Добро утро, господин Милър.

— Добрутро, Том.

— Господин Милър, откога служите в екипажа на лодката за скариди на Тим О’Нийл?

— Вече къмто три години.

— Отговорете ми моля ви по кое време изгря луната в нощта на двайсет и девети срещу трийсети октомври?

— Ами тя намаляваше и изгря чак след като хвърлихме котва в Баркли.

— Разбирам. Значи, когато онази нощ сте видели малката лодка край Баркли Коув, не е имало луна. Сигурно е било много тъмно.

— Да, тъмно беше. Е, светеха там разни звезди. Но, да, доста тъмно беше.

— Бихте ли казали на съда с какво беше облечена госпожица Кларк, когато онази нощ е минала покрай вас с лодката си?

— Е, не бяхме достатъчно близо, за да видим с какво е облечена.

— Така ли? Значи не сте били достатъчно близо, за да видите дрехите й — и Том погледна съдебните заседатели, когато изрече това. — Добре, колко далеч бяхте?

— Мисля, че бяхме най-малкото на петдесетина и повече метра.

— Петдесет метра — Том отново погледна съдебните заседатели. — Доста далечко, за да различите малка лодка в тъмното. Кажете ми, господин Милър, какви особености, какви черти на онова лице в лодката ви накараха да сте толкова сигурен, че е била госпожица Кларк?

— Ами, както казах, почти всеки в града познава лодката й, как изглежда отблизо и отдалеч. Знаем формата на лодката и как изглежда тя самата, когато седи на руля, една такава висока и слаба. Много особен силует.

— Особен силует. Значи, всеки със същия вид, всяко лице, което е високо и слабо, в такъв тип лодка щеше да изглежда като госпожица Кларк. Вярно ли е?

— Предполагам, че и някой друг би могъл да изглежда като нея, но ние наистина познаваме лодките и собствениците им, знаете ли, след като през цялото време сме в морето.

— Но, господин Милър, може ли да ви напомня, че това е дело за убийство. То е достатъчно сериозно и в такива случаи трябва да сме сигурни. Не можем да се позоваваме на форми и силуети, забелязани от петдесет метра в тъмното. Затова, моля ви, можете ли да кажете на съда, че сте сигурен, че лицето, което сте видели в нощта на двайсет и девети срещу трийсети октомври 1968 година, е била госпожица Кларк?

— Ами, не, не мога да съм съвсем сигурен. Никога не съм казвал, че съм съвсем сигурен, че е тя. Обаче съм доста…

— Това е всичко, господин Милър. Благодаря ви.

Съдия Симс се обади.

— Да пренасоча ли свидетеля, Ерик?

— Хол, ти свидетелства, че си виждал и разпознавал госпожица Кларк в лодката й поне от три години. Кажи ми случвало ли ти се е да видиш госпожица Кларк в лодката й от разстояние, а после, когато се приближиш, да откриеш, че това изобщо не е била госпожица Кларк. Случвало ли ти се е подобно нещо?

— Никога.

— Нито веднъж в продължение на три години?

— Нито веднъж в продължение на три години.

— Ваша чест, обвинението няма повече въпроси.